Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder of Roger Ackroyd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 97 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Агата Кристи. Убийството на Роджър Акройд

Английска. Второ издание

Литературна група IV

 

Преведе от английски Борис Миндов, 1982 г.

Под общата редакция на Богомил Раинов

Редактор на I издание Димитър Ненчев

Редактор Иванка Савова

Художник Веселин Павлов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Трифон Алексиев

 

Дадена за набор на 22. III. 1982 г. Излязла от печат на 25. XII. 1983 г.

Издателски № 1935. Формат 70×100/32. Печатни коли 21. Издателски коли 13,60

УИК 11,99. Цена 1,40 лв.

07 9536622511/6637-183—82

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — София

 

Agatha Christie. The Murder of Roger Ackroyd

Fontana Books, William Collins Sons & Co. Ltd., London, 1963

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от пепи-нин)

ГЛАВА ОСМА
ИНСПЕКТОР РЕГЛЪН Е САМОНАДЕЯН

Спогледахме се.

— Предполагам, че ще запитате на гарата? — проговорих аз.

— Естествено, но не разчитам много на резултата. Знаете каква гара е това.

Знаех наистина. Кингс Абът е обикновено селце, ала железопътната му гара се намира на важен кръстопът. Повечето големи експреси спират там и постоянно маневрират, преразпределят се и се композират влаковете. Там има две-три телефонни будки. По това време на нощта три местни влака пристигат непосредствено един след друг, за да хванат връзката с експреса в северна посока, който пристига в 10:19 и потегля в 10:23. Навсякъде гъмжило и блъсканица, та възможността да забележиш отделен човек да говори по телефона или да се качва в експреса е наистина много малка.

— Но защо е трябвало да се обади непременно по телефона? — попита Мелроуз. — Точно това ми се видя странно. Не виждам нито причина, нито смисъл в тая работа.

Поаро грижливо изправи едно порцеланово украшение върху един от библиотечните рафтове.

— Трябва да има причина — подхвърли той през рамо.

— Но каква може да е тя?

— Когато разберем, това, ще разберем всичко. Този случай е много любопитен и интересен.

Имаше нещо почти неописуемо в начина, по който той изговори тия последни думи. Струва ми се, че гледаше на случая от свой особен ъгъл но какво виждаше — не можех да кажа.

Той се приближи до прозореца и като застана там, загледа се навън.

— Значи вие, д-р Шепърд, казвате, че било девет часът, когато сте срещнали тоя непознат пред пътната врата?

Той зададе въпроса, без да се обръща.

— Да — отговорих. — Чух църковния часовник да отмерва часа.

— Колко време ще му е нужно, за да стигне до къщата… да стигне до този прозорец например?

— Най-малко пет минути. Само две или три минути, ако вземе пътеката вдясно от алеята за коли и дойде право тук.

— Но в такъв случай трябва да познава пътя. Как да си обясня обстоятелството, че е познавал обстановката? Защото това означава, че и преди е бил тук.

— Вярно — потвърди полковник Мелроуз.

— Несъмнено бихме могли да си го обясним, ако мистър Акройд е приемал външни лица миналата седмица.

— Младият Реймънд би могъл да ни каже — подхвърлих аз.

— Или Паркър — вметна полковник Мелроуз.

— Ou tous les deux[1] — поправи Поаро, като се усмихваше.

Полковник Мелроуз отиде да търси Реймънд, а аз позвъних отново за Паркър.

Полковник Мелроуз се върна почти незабавно, придружен от младия секретар, когото представи на Поаро. Джофри Реймънд беше бодър и жизнерадостен както винаги. Той изглеждаше изненадан и зарадван, че се запознаваше с Поаро.

— Не допусках, че живеете между нас инкогнито, мосю Поаро — каза той. — Ще бъде голяма чест да ви наблюдавам като работите… Охо, какво значи това?

Поаро бе застанал точно наляво от вратата. Но ето че изведнъж се отдръпна настрана и забелязах, че докато бях обърнат с гръб, той бързо бе дръпнал креслото в положението, посочено от Паркър.

— Искате да поседна на креслото, докато ми вземете кръвна проба ли? — попита Реймънд добродушно. — Какво ви е хрумнало?

— Мосю Реймънд, това кресло е било дръпнато — ей така — нощес, когато мистър Акройд е бил намерен мъртъв. Някой го е върнал на мястото му. Вие ли сте направили това?

Отговорът на секретаря дойде без секунда колебание.

— Не, не съм аз. Дори не помня да е било в това положение, но сигурно е било, щом вие казвате така. Във всеки случай някой друг трябва да го е върнал на съответното му място. Заличена ли е някаква следа по този начин? Лоша работа!

— Няма значение — каза детективът. — Няма абсолютно никакво значение. Впрочем искам да ви запитам следното, мистър Реймънд: идвало ли е тази седмица някакво външно лице, за да се срещне с мистър Акройд?

Секретарят помисли една-две минути, свъсил вежди, а през тази пауза Паркър се яви в отговор на позвъняването.

— Не — отговори Реймънд най-после. — Не си спомням да е идвал някой. Ти можеш ли да си спомниш, Паркър?

— Извинете, сър?

— Идвало ли е тази седмица при мистър Акройд някакво външно лице?

Икономът помисли минута-две.

— Младият човек, който дойде в сряда, сър — каза той най-подир. — От „Къртис и Траут“ беше, доколкото разбрах.

С нетърпелив жест Реймънд отхвърли това предположение.

— А, да, спомням си, само че той не е такова външно лице, каквото има пред вид този джентълмен. — Той се обърна към Поаро. — Мистър Акройд възнамеряваше да купи диктофон — обясни той. — Така щяхме да можем да отхвърляме много повече работа за малко време. Въпросната фирма беше изпратила свой представител, но нищо не излезе от цялата работа. Мистър Акройд се отказа от покупката.

Поаро се обърна към иконома:

— Можете ли да ми опишете този млад човек, драги ми Паркър?

— Беше светлокос, сър, и нисък. Облечен много прилично в син костюм от серж. Много представителен за общественото си положение младеж, сър.

Поаро се обърна към мене.

— Човекът, когото сте срещнали пред вратата, беше висок, нали, докторе?

— Да — отговорих. — Мисля, около шест стъпки.

— Тогава не съвпада — заяви белгиецът. — Благодаря ви, Паркър.

Икономът заговори на Реймънд.

— Мистър Хемънд току-що пристигна, сър — съобщи той. — Иска да знае дали може да бъде полезен с нещо и казва, че много щяло да му бъде приятно да размени някоя и друга дума с вас.

— Веднага ще се върна — каза младият човек и излезе бързо. Поаро погледна въпросително началника на полицията.

— Семейният адвокат, мосю Поаро — осведоми го последният.

— Много работа се отваря на този млад мосю Реймънд — промърмори Поаро. — Изглежда способен човек.

— Мисля, че мистър Акройд го смяташе за много кадърен секретар.

— От колко време е… тук?

— Предполагам, точно от две години.

— Изпълнява задълженията си акуратно. В това съм сигурен. Какви са развлеченията му? Занимава ли ce с le sport[2]?

— Частните секретари нямат много време за такива неща — усмихна се полковник Мелроуз. — Мисля, че Реймънд играе голф. И тенис през лятото.

— Не ходи ли на състезанията… имам пред вид конни състезания?

— Конни състезания ли? Не, мисля, че не се интересува от този вид спорт.

Поаро кимна и като че ли загуби интерес. Той огледа бавно кабинета.

— Мисля, че видях всичко, което има да се види тук.

— Аз също огледах наоколо.

— Да можеха тия стени да говорят — промърморих.

Поаро поклати тъжно глава.

— Езикът им не е достатъчен — каза той. — Трябваше да имат също очи и уши. Но не мислете непременно, че тези безжизнени неща — говорейки, той докосна върха на книжния рафт — са винаги безмълвни. За мене те говорят понякога… столове, маси… и те имат какво да кажат!

Поаро се извърна към вратата.

— Какво имат да кажат? — извиках аз. — Какво са ви казали днес?

Той погледна през рамо и повдигна лукаво едната си вежда.

— Един отворен прозорец — рече той. — Една заключена врата. Едно кресло, което явно се е преместило. И на трите тия неща казвам: „Защо?“, но не получавам отговор.

Поаро поклати глава, изпъчи гърди и замига срещу мене. Застанал така, той изглеждаше самоуверен в своята важност. Мина ми през ум дали наистина го биваше като детектив. Дали голямата му слава не се дължеше на редица благоприятни стечения на обстоятелствата.

Изглежда, че същата мисъл бе преминала и през главата на полковник Мелроуз, защото той се намръщи.

— Желаете ли да видите още нещо, мосю Поаро? — запита той грубо.

— Ще бъдете ли тъй добър да ми покажете сребърната масичка, от която е взето оръжието? След това няма повече да злоупотребявам с любезността ви.

Преминахме в гостната, но пътем полицаят пресрещна полковника и след като поговориха шепнешком, последният се извини и ни остави сами. Показах на Поаро сребърната масичка; след като веднъж-дваж повдигна и отново спусна капака й, той отвори прозореца и излезе на терасата. Последвах го.

Инспекторът Реглън тъкмо бе завил край ъгъла на къщата и идваше към нас. Лицето му изглеждаше мрачно самодоволно.

— А, значи сте тук, мосю Поаро — каза той. — Хм, тая работа няма да излезе нещо особено. И жалко. Симпатичен млад човек, тръгнал по крив път.

Лицето на Поаро се удължи и той заговори много кротко.

— Боя се, че в такъв случай не ще мога да ви бъда много полезен, нали?

— Може би следния път — успокои го инспекторът. — Само че в това спокойно кътче на света не ни се случват убийства всеки ден.

В пронизителния поглед на Поаро се промъкна лъч на възхищение.

— Вашата експедитивност беше удивителна — забеляза той. — Може ли да ви запитам как точно работите?

— Разбира се — каза инспекторът. — Преди всичко — метод. Винаги съм казвал: човек трябва да има метод!

— Аха! извика събеседникът му. — Такъв е и моят девиз. Метод, последователност и сивите клетчици.

— Клетки ли?! — изгледа го втрещено инспекторът.

— Сивите клетчици на мозъка — обясни белгиецът.

— О, разбира се, ами че всички си служим с тях, предполагам.

— В по-голяма или по-малка степен — промърмори Поаро. — Но има и качествени разлики. А и психологията на едно престъпление. Човек трябва да я разучи.

— О — възкликна инспекторът, — значи и вие сте натъпкан с тази психоаналитична каша? А аз съм си обикновен човек…

— Уверен съм, че мисис Реглън няма да се съгласи с вас — каза Поаро, като направи нисък поклон.

Инспекторът Реглън, малко учуден, също се поклони.

— Не ме разбирате вие — каза той, като се ухили до уши. — Господи, на колко различен език говорят хората! Ще ви разкажа как пристъпвам към работа. Преди всичко — метод. Мистър Акройд е бил видян жив за последен път в десет без четвърт от своята племенница, мис Флора Акройд. Това е факт номер едно, нали?

— Щом казвате така.

— Е, така си е. В десет и половина докторът казва тук, че мистър Акройд е мъртъв от най-малко половин час. Държите ли на думите си, докторе?

— Разбира се — отговорих. — Половин час или малко повече.

— Много добре. Така остава точно четвърт час, в който трябва да е било извършено престъплението. Правя списък на всички в къщата и работя с негова помощ, като отбелязвам срещу имената им къде са били и какво са правили между 9:45 и 10 часа вечерта.

Той подаде на Поаро един лист. Прочетох го през рамото му. Написан с равен почерк, той гласеше:

Майор Блънт. В билярдната с мистър Реймънд. (Последният потвърждава.)

Мистър Реймънд. Билярдната. (Виж по-горе)

Мисис Акройд. В 9:45 гледа игра на билярд. Ляга си в 9:55. (Реймънд и Блънт я видели да се качва по стълбата.)

Мис Акройд. От стаята на чичо си се качила веднага горе. (Потвърдено от Паркър, а също и от камериерката Елси Дейл.)

Прислуга:

Паркър. Отишъл направо в служебната си стая. (Потвърдено от домоуправителката мис Ръсел, която около 9:47 слязла да говори с него и остана ла най-малко десет минути.)

Мис Ръсел. Както по-горе. Говорила с домашната си прислужница Елси Дейл горе в 9:45.

Урсула Борн (камериерка). В стаята си до 9:55. После в помещението за прислугата.

Мисис Купър (готвачка). В помещението за прислугата.

Глейдис Джонс (втора домашна прислужница). В помещението за прислугата.

Елси Дейл. В спалнята на горния етаж. Видяна там от мис Ръсел и мис Флора Акройд.

Мери Трип (кухненска помощница). Помещението за прислугата.

— Готвачката работи тук от седем години, камериерката — от осем месеца, а Паркър — повече от една година. Останалите са нови. Като се изключи това, че има нещо тъмно около Паркър, всички изглеждат напълно невинни.

— Много подробен списък — каза Поаро, като го върна на инспектора. — Напълно съм убеден, че Паркър не е убиецът — додаде той сериозно.

— Така казва и сестра ми — вметнах аз. — А обикновено тя излиза права. — Никой не обърна внимание на забележката ми.

— Следователно отпада почти всякакво съмнение от членовете на домакинството — продължи инспекторът. — А сега стигаме до един много важен факт. Жената в портиерската будка, Мери Блак, снощи тъкмо дърпала завесите, когато видяла Ралф Пейтън да минава през пътната врата и да се насочва към къщата.

— Сигурна ли е в това? — попитах рязко.

— Напълно сигурна. Тя го познава добре по външност. Почти профучал и завил по пътеката вдясно, която скъсява разстоянието до терасата.

— А по кое време е станало това? — попита Поаро, който бе седнал с безстрастен изразна лицето.

— Точно в девет часа и двадесет и пет минути — отговори инспекторът сериозно.

Настъпи мълчание. После инспекторът отново проговори:

— Всичко е напълно ясно. Фактите съвпадат безпогрешно. В девет часа и двадесет и пет минути виждат капитан Пейтън да минава край портиерската будка; в девет и половина или приблизително толкова мистър Джофри Реймънд чува някой тук да иска пари, а мистър Акройд да отказва. Какво става след това? Капитан Пейтън излиза по същия път — през прозореца. Минава по терасата, ядосан и объркан. Стига до отворения прозорец на гостната. Да речем, че в тоя момент е десет без четвърт. Мис Флора Акройд пожелава лека нощ на чичо си. Майор Блънт, мистър Реймънд и мисис Акройд са в билярдната. В гостната няма никого. Пейтън се промъква крадешком вътре, изважда кинжала от сребърната масичка и се връща при прозореца на кабинета. Сваля обувките си, прескача и… е, излишно е да се впускам в подробности. После пак се измъква и изчезва. Няма смелостта да се върне в странноприемницата. Отива на гарата, обажда се оттам по телефона…

— Защо? — попита Поаро тихичко.

Прекъсването ме накара да подскоча. Малкият човек се бе наклонил напред. Очите му блестяха със странна зелена светлина.

За момент инспекторът Реглън се смути от въпроса.

— Трудно е да се каже точно защо е постъпил така — проговори той най-сетне. — Но убийците изобщо вършат странни неща. Ако работехте в полицията, щяхте да знаете това. Понякога и най-хитрите от тях правят глупави грешки. Но елате да ви покажа отпечатъците от стъпки.

Завихме с него край терасата и се озовахме под прозореца на кабинета. По нареждане на Реглън един полицай показа обувките, взети от местната странноприемница.

Инспекторът ги положи върху следите.

— Същите — заключи той самоуверено. — В действителност отпечатъците не са направени от тези обувки. Той е избягал с онези. Тези тук са досущ като другите, само че по-стари… вижте как са изтъркани зъбците.

— Сигурно много хора носят обувки с каучукови зъбци? — попита Поаро.

— Разбира се — потвърди инспекторът. — Но не бих отдавал толкова значение на отпечатъците от стъпки, ако не беше останалото.

— Много глупав младеж е тоя капитан Ралф Пейтън — каза Поаро замислено. — Да остави толкова много улики за своето присъствие…

— Ала, както знаете, нощта беше ясна и суха — рече инспекторът. — Затова не е оставил стъпки нито върху терасата, нито по чакълената пътека. Но за негово нещастие напоследък някакъв поток трябва да е залял края на пътеката, отклоняваща се от алеята за коли. Вижте тук.

На няколко стъпки от нас една пътечка, покрита с чакъл, стигаше до терасата. На едно място, на няколко ярда от края на пътеката, земята беше влажна и тинеста. Следите от стъпки продължаваха и оттатък това влажно място, а между тях се забелязваха и ония от обувките с каучукови зъбци.

Поаро проследи пътеката, на известно разстояние, до него вървеше инспекторът.

— Забелязахте ли стъпките на жени? — каза той внезапно.

Инспекторът се засмя.

— Естествено. Но оттук са минали няколко различни жени… а също и мъже. Оттук, знаете, се минава обикновено, за да се стигне по-бързо до къщата. Не можеш се оправи във всички тия стъпки. Ала тия върху перваза на прозореца са в края на краищата най-важните.

Поаро кимна в знак на съгласие.

— Няма смисъл да се ходи по-нататък — рече инспекторът, когато видяхме пред себе си алеята. — Тук пътят пак е покрит с чакъл и става твърд, както и би трябвало да се очаква.

Поаро пак кимна, но очите му бяха втренчени в една малка градинска постройка — нещо като усамотена беседка. Тя стоеше малко вляво от пътеката пред нас и до нея стигаше една чакълена пътечка.

Поаро се повъртя тук, докато инспекторът се върна обратно към къщата. Тогава той ме погледна.

— Добрият господ сигурно ви е пратил да заместите моя приятел Хейстингс — каза той, като премига. — Забелязвам, че не се отделяте от мене. Какво ще кажете, д-р Шепърд, да разучим ли тази беседка? Тя ме заинтригува.

Поаро се приближи до вратата и я отвори. Вътре помещението беше почти тъмно. Имаше една-две пейки, комплект прибори за игра на крокет и няколко сгънати шезлонга.

Наблюдавах с учудване новия си приятел. Опрян на ръце и колене, той пълзеше по пода. Отвреме-навреме поклащаше глава, сякаш недоволен. Най-после се изправи отново на крака.

— Нищо — промълви той. — Е, може би беше глупаво да очаквам такова нещо. Ала щеше да бъде от толкова голямо значение…

Той млъкна изведнъж, замръзнал на място. После протегна ръка към една от пейките. Отдели нещо от едната й страна.

— Какво има? — извиках аз. — Какво намерихте?

Усмихвайки се, Поаро разтвори ръката си така, че да видя какво лежеше на дланта й. Парче корава бяла батиста.

Взех го от ръката му, огледах го с любопитство, после му го върнах.

— Е, какво представлява това според вас, приятелю? — попита той, като ме гледаше проницателно.

— Парцалче, откъснато от носна кърпа — предположих аз, като повдигнах рамене.

Той пак протегна бързо ръка и вдигна едно малко перце — гъше перо, доколкото можеше да се съди от пръв поглед.

— А това? — извика той ликуващо. — Какво представлява това според вас? Само го гледах втрещен.

Поаро пъхна перото в джоба си и отново погледна късчето бяла материя.

— Парченце от кърпа ли? — замисли се той. — Може би имате право. Но не забравяйте следното: пералня, която държи на името си, не би колосала носна кърпичка.

Той ми кимна победоносно, после грижливо скъта парцалчето в бележника си.

Бележки

[1] Или и двамата. — Б. пр.

[2] Спорт. — Б. пр.