Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (17) (Алиби)

ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
ПАРКЪР

На другата сутрин разсъдих, че при въодушевлението, предизвикано от Тин-хо, или Идеалната Победа, може да съм бил малко недискретен. Вярно, че Поаро не бе поискал от мене да пазя в тайна намирането на пръстена. От друга страна, нищо не бе продумал за него, докато бяхме във Фърнли, а и доколкото знаех, аз бях единственото лице, по-светено в това откритие. Явно се чувствувах виновен. Мълвата за това сега се разнасяше из Кингс Абът като стихиен пожар. Всеки момент очаква строго мъмрене от Поаро.

Общото погребение на мисис Ферърс и Роджър Акройд беше определено за единадесет часа. То беше тъжна и внушителна церемония. Всички от Фърнли бяха тук.

След като свърши, Поаро, който също присъствуваше, ме улови под мишница и ме покани да го придружа до Листвениците. Изглеждаше много сериозен и се боях, че снощната ми непредпазливост бе стигнала до ушите му. Но скоро се изясни, че мислите му бяха заети с нещо от съвсем друго естество.

— Вижте Какво — заговори той. — Трябва да действуваме. Възнамерявам с ваша помощ да разпитам един свидетел. Ще му поставим въпроси, ще вселим у него такъв страх, че истината непременно ще излезе наяве.

— За кой свидетел става дума? — попитах аз, силно озадачен.

— Паркър — отговори Поаро. — Помолих го да бъде у дома на обед в дванадесет часа. Сигурно вече ни чака.

— Какво мислите? — осмелих се да запитам, като го погледнах изкосо в лицето.

— Зная само едно: че не съм убеден.

— Мислите ли, че той е изнудвачът на мисис Ферърс?

— Или той, или…

— Или? — попитах аз, като почаках една-две минути.

— Приятелю мой, едно нещо ще ви кажа: дано да е той.

Сериозното му държане и някаква неопределима отсенка ме накараха да замълча.

Когато пристигнахме в Листвениците, уведомиха ни, че Паркър вече чака там нашето завръщане. Щом влязохме в стаята, икономът се изправи почтително.

— Добър ден, Паркър — поздрави Поаро. — За момент, моля ви.

— Позволете, сър — рече Паркър и се притече да му помогне. Той сложи внимателно нещата на едно кресло до вратата. Поаро го наблюдаваше одобрително.

— Благодаря ви, добри ми Паркър — каза той. — Седнете, моля. Това, което имам да кажа, може да ни отнеме известно време.

Паркър седна, навел гузно глава.

— Е, как мислите, за какво съм ви повикал днес тук?

Паркър се изкашля.

— Доколкото разбрах, сър, желаете да ми зададете някои въпроси за покойния ми господар… насаме; тъй да се каже.

— Précisément^[1] — потвърди Поаро ухилен. — Опитвали ли сте често да си служите с изнуда?

— Сър!

Икономът скочи на крака.

— Не се вълнувайте — рече Поаро кротко. — Не се представяйте за обиден почтен човек. Вие познавате всички тънкости на шантажа, нали?

— Сър, аз… аз никога… никога не съм бил…

— Оскърбяван — допълни Поаро — досега по такъв начин. Тогава защо, мой примерни Паркър, сте искали толкова много да чуете разговора в кабинета на мистър Акройд оная вечер, след като сте доловили думата „изнуда“?

— Аз не съм… аз…

— Кой беше предишният ви господар? — изстреля Поаро неочаквано.

— Моят предишен господар?!

— Да, господаря, у когото служихте, преди да постъпите при мистър Акройд.

— Един майор на име Елърби, сър…

Поаро взе думите от устата му.

— Точно така — майор Елърби. Майор Елърби беше наркоман, нали? Вие сте пътували с него. Когато бил на Бермудските острови, имало една неприятност… един човек бил убит. Майор Елърби бил отчасти виновен за това. Работата била замазана. Но вие сте знаели всичко. Колко ви плати майор Елърби, за да мълчите?

Паркър го гледаше зяпнал. Този човек беше съвсем смазан, отпуснатите му бузи трепереха.

— Виждате, че съм направил справки — каза Поаро добродушно. — Така е, както казвам. Тогава вие сте получили добра сума като откуп и майор Елърби продължавал да ви плаща до смъртта си. Сега искам да чуя за най-новия ви опит.

Паркър продължаваше да гледа втренчено.

— Безполезно е да отричате. Еркюл Поаро знае. Нали е вярно това, което казах за майор Елърби?

Сякаш против волята си Паркър кимна неохотно. Лицето му беше пепелявосиво.

— Но аз не съм докосвал косъм от главата на мистър Акройд — простена той. — Честна дума, сър, не съм. През всичкото време се боях, че това ще се случи. И ви уверявам, че не съм… не съм го убил.

Гласът му стигна почти до крясък.

— Склонен съм да ви вярвам, приятелю — рече Поаро. — Вие нямате такава смелост… такъв кураж. Но аз трябва да узная истината.

— Ще ви кажа всичко, сър, всичко, което искате да знаете. Вярно, че оная нощ се опитах да подслушвам. Една-две дочути думи възбудиха любопитството ми, пък и мистър Акройд не искаше да го безпокоят и се беше затворил с доктора. Бога ми, това, което казах пред полицията, е чиста истина. Дочух думата „изнуда“, сър, и… такова…

Той замълча.

— И помислихте, че може да извлечете някаква изгода от това? — подхвърли Поаро кротко.

— Хм… е, да, помислих, сър. Помислих: щом изнудват мистър Акройд, защо да не взема и аз част от плячката?

По лицето на Поаро премина много странно изражение. Той се наведе напред.

— Имали ли сте повод преди оная нощ да предполагате, че мистър Акройд е бил изнудван?

— Не, съвсем не, сър. Това ме изненада много. Толкова порядъчен джентълмен във всички отношения.

— Колко дочухте?

— Не особено много сър. Не ми провървя, бих казал. Нали трябваше да си върша работата в склада. А когато веднъж или дваж успях да се промъкна отново до кабинета, вече нямаше полза. Първия път д-р Шепърд излезе и едва не ме хвана на място, а втория път мистър Реймънд мина край мене през големия хол и отиде натам, та разбрах, че няма полза; а когато влязох с подноса, мис Флора ме отпъди.

Поаро се загледа продължително в тоя човек, сякаш да провери искреността му. Паркър издържа твърдо на погледа му.

— Надявам се, че ми вярвате, сър. Все се страхувах да не би полицията да разрови тая стара работа с майор Елърби и поради това да ме заподозре.

— Eh bien — каза най-после Поаро. — Склонен съм да ви вярвам. Но има едно нещо, което ще поискам от вас: да ми покажете влоговата си книжка. Предполагам, че имате влогова книжка?

— Да, сър, тъкмо е у мене в момента.

Без ни най-малка следа от смущение той извади от джоба си една тънка книжка със зелени корици. Поаро я пое и прегледа сметките.

— Аха! Доколкото виждам, тази година сте купили държавни спестовни облигации за 500 лири стерлинги?

— Да, сър. Аз имам вече спестени повече от хиляда лири… резултат на отношенията ми с… такова… моя покоен господар, майор Елърби. А и тази година поиграх на конния тотализатор… доста успешно. Ако си спомняте, сър, един съвсем случаен човек спечели купата. Имах щастието да заложа за него… 20 лири стерлинги.

Поаро му върна книжката.

— Желая ви приятен обед. Вярвам, че ми казахте истината. В противен случай… толкова по-зле за вас, приятелю.

Когато Паркър си бе отишъл, Поаро взе отново пардесюто си.

— Пак ли ще излизаме? — попитах аз.

— Да, ще направим една малка визита на уважаемия мистър Хемънд.

— Вярвате ли на обясненията на Паркър?

— На пръв поглед изглеждат доста правдоподобни. Несъмнено — освен ако не е наистина много добър актьор — той искрено вярва, че самият Акройд е бил жертвата на изнудването. В такъв случай не знае нищо за случая с мисис Ферърс.

— Тогава, щом е така… кой?…

— Précisément! Кой? Но нашето посещение у мистър Хемънд ще постигне поне една цел: или ще разпръсне всякакви подозрения към Паркър, или…

— Или какво?

— Тази сутрин имам лошия навик да оставям изреченията си незавършени — извини се Поаро, — Трябва да ме търпите.

— Впрочем — подех аз плахо — имам да направя една изповед. — Опасявам се, че без да искам, изпуснах нещо за оня пръстен.

— Кой пръстен?

— Пръстена, който намерихме в басейна със златните рибки.

— А, да — промърмори Поаро, като се усмихна широко.

— Надявам се, че не ми се сърдите, нали? Много непредпазливо беше от моя страна.

— Но няма защо, добри приятелю, няма защо. Аз не съм ви издавал никакви разпореждания. Вие имахте пълната свобода да говорите за това, ако пожелаете. Сестра ви ли се интересуваше?

— Да, много. Предизвиках сензация. Почнаха да се подхвърлят всевъзможни теории.

— Аха! А работата е толкова проста. И истинското обяснение веднага ви се хвърля в очи, а?

— Така ли мислите? — казах сухо.

Поаро се засмя.

— Умният никога не се отрича — забеляза той. — Не е ли така? Ала ето че сме у мистър Хемънд.

Адвокатът беше в кабинета си и ни прие незабавно. Той стана и ни поздрави по навик сухо и акуратно.

Поаро веднага премина на въпроса.

— Мосю, желая да получа от вас някои сведения, сиреч ако бъдете така любезен да ми ги дадете. Вие, доколкото ми е известно, бяхте адвокат на покойната мисис Ферърс от Кингс Педък?

Забелязах мигновения проблясък на учудване, Който се появи в очите на адвоката, преди професионалната му сдържаност отново да бе се смъкнала над лицето му като маска.

— Разбира се. Всички нейни работи минаваха през моите ръце.

— Много хубаво. А сега, преди да ви помоля да ми кажете нещо, бих искал да изслушате това, което ще ви разкаже д-р Шепърд. Предполагам, нямате никакви възражения, приятелю мой, да повторите разговора, който сте водили в петък вечер с мистър Акройд?

— Ни най-малко — отвърнах и веднага започнах да излагам събитията от оная необикновена вечер.

Хемънд слушаше с голямо внимание.

— Това е всичко — казах, когато свърших.

— Изнудване — произнесе адвокатът замислено.

— Изненадвате ли се? — попита Поаро.

Адвокатът свали пенснето си и го обърса с носната си кърпа.

— Не — отговори той, — не мога да кажа, че съм изненадан. От известно време подозирах такова нещо.

— Така стигаме — каза Поаро — до сведенията, за които ви моля. Ако има човек, който да е в състояние да ни даде представа за действително изплатените суми, този човек сте вие, мосю.

— Не виждам смисъл да крия тези сведения — отвърна Хемънд след минута-две. — През последната година мисис Ферърс продаде някои ценни книжа и парите от тях бяха внесени на нейна сметка, а не реинвестирани. Тъй като доходът й беше голям и тя живееше много скромно след смъртта на съпруга си, изглежда, че тези парични суми са били похарчени за някаква специална цел. Веднъж я подпитах тактично по тоя въпрос и тя отговори, че трябвало да издържа някакви бедни роднини на мъжа си. Разбира се, повече не повдигнах тоя въпрос. Досега винаги съм мислил, че парите са дадени на някоя жена, която е имала някакви претенции към Ашли Ферърс. Не ми е и минавало през ум, че е за нещо във връзка със самата мисис Ферърс.

— А сумата? — запита Поаро.

— Мога да кажа, че различните суми възлизаха общо на най-малко двадесет хиляди лири стерлинги.

— Двадесет хиляди лири стерлинги! — възкликнах аз. — И то за една година!

— Мисис Ферърс е била много богата жена — каза Поаро сухо. — А наказанието за убийство съвсем не е приятно.

— Интересува ли ви още нещо? — попита мистър Хемънд.

— Благодари ви, не — рече Поаро като стана. — Моите извинения, задето ви побърках.

— Няма защо, няма зашо.

— Думата „побърках“ — забелязах аз, когато бяхме отново навън — се употребява само за душевно заболяване.

— Ох — извика Поаро, — все не мога да се науча да говоря правилно английски! Странен език. Тогава трябваше да кажа „разбърках“, n’est-ce pas^[2]?

— Искате да кажете „обезпокоих“.

— Благодаря ви, приятелю мой. Думата е точна, вие държите ревностно за нея. Eh bien, каква става тя сега с нашия приятел Паркър? С двадесет хиляди лири в ръка би ли останал иконом? Je ne pense pas^[3]. Възможно е, разбира ce, да e вложил парите в банката под друго име, ала съм склонен да вярвам, че ни казваше истината. И да е мошеник, мошеник на дребно е. Липсват му големи идеи. Така ни остава една единствена възможност — Реймънд, или… хм… майор Блънт…

— В никой случай Реймънд — възразих аз. — Не бива да го обвиняваме само защото знаем, че е бил в крайно затруднено положение заради някакви си петстотин лири стерлинги.

— Да, така казва той.

— А колкото за Хектор Блънт…

— Искам да ви кажа нещо, отнасящо се за уважаемия майор Блънт — прекъсна ме Поаро. — Моята работа е да правя разследвания. И ги правя. Eh bien… относно наследството, за което говори той, установих, че сумата е била близо двадесет хиляди лири стерлинги. Какво ще кажете?

Бях така стъписан, че нищо не можех да продумам.

— Възможно е — проговорих най-после. — За известен човек като Хектор Блънт.

Поаро присви рамене.

— Кой знае? Поне може да му се признае, че е човек с големи идеи. Наистина не мога да си го представя като изнудвач, но има една друга възможност, за която дори не сте помислили.

— Каква е тя?

— Огънят, приятелю мой. Акройд може сам да е унищожил онова писмо, синия плик и всичко друго, след като сте се разделили с него.

— Струва ми се невероятно — казах бавно. — И все, пак… разбира се, че е възможно. Може да е премислил.

Тъкмо бяхме стигнали до моя дом и без да мисля много, поканих Поаро да влезе да похапнем.

Мислех, че ще зарадвам Каролина, но трудно е да угодиш на жените. Струва ми се, че обядвахме пържоли — кухненският персонал пък се гощаваше с шкембе и лук. А две пържоли, поставени пред трима, пораждат неудобство.

Но Каролина рядко загубва присъствие на духа за дълго. С неподражаемо лицемерие тя обясни на Поаро, че макар Джеймс да й се смее, но се придържа строго към вегетарианска диета. Тя се запретна да възхвалява възторжено великолепните вкусови качества на ореховите котлети (макар че, уверен съм, никога не е кусвала такова нещо), и заяде с наслада пържени резенчета хляб със сирене, като сегиз-тогиз подхвърляше язвителни забележки за опасностите от „плътски“ храни.

После пък, когато седнахме пред огнището и запушихме, Каролина атакува направо Поаро.

— Не се ли е намерил още Ралф Пейтън? — попита тя.

— Къде да го намеря, мадмоазел?

— Мислех, че може би ще го намерите в Кранчестър — рече Каролина с дълбоко многозначителен тон.

Поаро изглеждаше просто учуден.

— В Кранчестър ли? Че защо в Кранчестър?

Осведомих го с нотка на стаена злоба:

— Един от нашите безброй частни детективи случайно ви видял вчера в кола по Кранчестърския път — обясних.

Почудата на Поаро се изпари. Той се разсмя от все сърце.

— А-a, такава ли била работата! Обикновена визита у зъболекар, c’est tout^[4]. Моят зъб, той боли. Ходя там. Моят зъб, той веднага става по-добре. Мисля да си вървя бързо. Лекарят, той казва „не“. По-добре да се извади. Възразявам. Той настоява. И налага своето! Този зъб специално: той няма вече да боли.

Каролина се пръсна от смях като пробит балон. Разговорът ни премина на Ралф Пейтън.

— Слаб характер — настоявах аз. — Но не е зъл.

— Охо! — каза Поаро. — Но къде свършва слабостта?

— Точно така — подкрепи го Каролина. — Да вземем например Джеймс — страшно слабохарактерен, ако не съм тук да се грижа за него.

— Моя мила Каролина — кипнах аз, — моля те, когато говориш, не споменавай личности!

— Но ти си слабохарактерен, Джеймс — повтори Каролина непоколебимо. — Аз съм осем години по-голяма от тебе… ох!… Нямам нищо против мосю Поаро да знае, че съм…

— Никога и не бих познал, мадмоазел — увери я Поаро с галантен малък поклон.

— …С осем години по-голяма. И винаги съм смятала за свой дълг да се грижа за тебе. С това твое лошо възпитание господ знае каква щеше да я оплескаш досега.

— Можех да се оженя например за някоя красива авантюристка — промърморих аз, като гледах замечтано тавана и изпусках кръгчета дим.

— Авантюристка! — изсумтя Каролина. — Щом става дума за авантюристка…

Тя остави фразата незавършена.

— А? — полюбопитствувах аз.

— Нищо. Ала си представям една, която не е толкова далеч.

После неочаквано се обърна към Поаро.

— Джеймс упорито си е втълпил, че вие смятате някого от къщата за извършител на убийството. Мога да кажа само едно: грешите.

— Аз не обичам да греша — каза Поаро. — Не ми е — как го казвате — du métier^[5].

— А аз разполагам с абсолютно ясни факти — продължи Каролина, без да обръща внимание на забележката на Поаро — от Джеймс и други. Доколкото разбирам, от хората в къщата само двама са можели да свършат това: Ралф Пейтън и Флора Акройд.

— Драга ми Каролина…

— Е-е, Джеймс, не ме прекъсвай. Зная какво говоря. Паркър я срещнал пред вратата, нали. — Не чул чичото да й казва „лека нощ“. Тя е можела да го убие тъкмо в тоя момент.

— Каролина!

— Не казвам, че го е убила, Джеймс. Казвам само, че е можела да го убие. В същност, макар че Флора е като всички днешни млади момичета, дето не зачитат по-възрастните и си мислят, че са вещи по всички въпроси на тоя свят, нито за миг не бих повярвала, че е способна да зоколи дори пиле. Ала фактите са си факти. Мистър Реймънд и майор Блънт имат алиби. Мисис Акройд има алиби. Дори оная жена, Ръсел, като че ли има… и добре, че има. Кой остава? Само Ралф и Флора! Но каквото и да казвате, убедена съм, че Ралф Пейтън не е убиец. Не мога да си представя такова нещо за момче, което познавам от дете.

Поаро помълча за минута, като следеше пушека, който се извиваше от цигарата му. Когато най-после заговори, гласът му, кротък и някак далечен, правеше странно впечатление. Това никак не беше обичайният му глас.

— Да вземем за пример един човек… съвсем обикновен човек. Човек без никакъв помисъл за убийство в душата. Някъде у него има някаква струнка… скрита дълбоко. Досега тя не е докосвана. Може и никога да не бъде докосната — и в такъв случай той ще си отиде в гроба почитан и уважаван от всички. Но да предположим, че се случи нещо. Изпада в затруднения… или може би дори нещо друго. Може случайно да попадне на някаква тайна — тайна, от която зависи животът или смъртта на някого. И първата му мисъл ще бъде да каже истината — да изпълни дълга си като почтен гражданин. Тогава именно почва да се проявява слабата струнка. Ето ти възможност да измъкнеш пари — огромна сума пари. Той се нуждае от пари… желае ги… а е толкова лесно. За тази цел не е необходимо да прави нищо — просто трябва да пази мълчание. Това е началото. Желанието за пари нараства. Трябва да измъкне още и още! Той е опиянен от златната мина, която се е открила пред него. Става алчен. И в алчността си преминава границите. Мъж можеш да насилваш колкото си щеш — с жена обаче не бива да прекаляваш. Защото дълбоко в сърцето на жената се таи страстно желание да каже истината. Колко мъже, които са мамили жените си, отиват спокойно в гроба, отнасяйки своята тайна със себе си! Колко жени, които са мамили мъжете си, разбиват живота си, като хвърлят истината в очите на същите тия мъже! Не са могли да устоят на давлението. В един необмислен момент (за който после ще съжаляват, bien entendu^[6]) те плюят на всякаква предпазливост и поставени в безизходица, провъзгласяват истината, което им доставя за кратко време голямо удоволствие. Така, мисля, е било и в случая. Давлението е било прекомерно. И така влиза в сила вашата поговорка за убиването на гъската, която снася златни яйца. Но това не е краят. Човекът, за когото говорим, е заплашен с изобличение. А той вече не е същият човек, какъвто е бил по-рано — да речем, преди една година. Нравственото му чувство е притъпено. Вижда се е безизходица. Води отчаяна борба и е готов да прибегне до всякакви средства, конто му попаднат, защото изобличението значи разорение за него. И тъй — кинжалът удря!

Той помълча за малко. Като че ли бе омагьосал стаята. Не мога да опиша впечатлението, което направиха думите му. В неумолимия анализ, в — безпощадната сила на прозорливостта му имаше нещо, което вселяваше страх и у двама ни.

— След това — продължи той тихо, — когато се махне кинжалът, той пак ще си бъде същият, нормален, благ. Но ако отново стане нужда, тогава още веднъж ще удари.

Каролина най-после се окопити.

— Вие говорите за Ралф Пейтън — каза тя. — Може да сте прав, може и да не сте, ала нямате право да осъждате един човек, без да го изслушате.

Телефонът иззвъня остро. Излязох в хола и вдигнах слушалката.

— Какво? — попитах. — Да. Тук е д-р Шепърд.

Слушах минута-две, после отговорих късо. Сложих слушалката на мястото и, върнах се в гостната.

— Поаро — рекох, — задържали са един човек в Ливърпул. Казва се Чарлс Кент и смятат, че е непознатият, който посетил Фърнли оная нощ. Искат да замина за Ливърпул и да установя само личността му.