Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder of Roger Ackroyd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 97 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Агата Кристи. Убийството на Роджър Акройд

Английска. Второ издание

Литературна група IV

 

Преведе от английски Борис Миндов, 1982 г.

Под общата редакция на Богомил Раинов

Редактор на I издание Димитър Ненчев

Редактор Иванка Савова

Художник Веселин Павлов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Трифон Алексиев

 

Дадена за набор на 22. III. 1982 г. Излязла от печат на 25. XII. 1983 г.

Издателски № 1935. Формат 70×100/32. Печатни коли 21. Издателски коли 13,60

УИК 11,99. Цена 1,40 лв.

07 9536622511/6637-183—82

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — София

 

Agatha Christie. The Murder of Roger Ackroyd

Fontana Books, William Collins Sons & Co. Ltd., London, 1963

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от пепи-нин)

ГЛАВА ТРЕТА
ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ОТГЛЕЖДАШЕ ТИКВИЧКИ

На обед уведомих Каролина, че ще вечерям във Фърнли. Тя не направи никакво възражение, напротив.

— Отлично — каза тя. — Ще чуеш всички подробности. Впрочем какво става с Ралф?

— С Ралф ли? — учудих се аз. — Нищо.

— Тогава защо е отседнал в „Трите глигана“ вместо във Фърнли Парк?

Нито за миг не се усъмних в изявлението на Каролина, че Ралф Пейтън е отседнал в местната странноприемница. Достатъчно беше за мене, че Каролина съобщаваше това.

— Акройд пък ми каза, че Ралф бил в Лондон — добавих. От изненада наруших ценния си принцип никога да не разкривам нищо.

— Охо! — промърмори Каролина. Забелязах как ноздрите й трептяха, докато размишляваше върху това разкритие.

— Пристигнал в „Трите глигана“ вчера сутринта — рече тя. — И още е там. Снощи излязъл с някакво момиче.

Това никак ле ме учуди. Ралф, трябва да кажа, повечето вечери от живота — си прекарва в разходка с някое момиче. Но наистина се учудих, че е решил да се отдава на такова развлечение в Кингс Абът вместо във веселата столица.

— С някоя от сервитьорките ли? — попитах.

— Не. Зная само, че излязъл на среща. Не зная с коя.

(Тежко беше за Каролина да признае такова нещо.)

Почаках търпеливо.

— Братовчедка му.

— Флора Акройд?! — възкликнах смаян.

Флора Акройд, разбира се, в същност няма никаква роднинска връзка с Ралф Пейтън, обаче толкова отдавна гледаха на Ралф фактически като на син на Акройд, че всички ги смятаха за братовчеди.

— Флора Акройд — потвърди сестра ми.

— Но защо не е отишъл във Фърнли, щом е искал да се види с нет?

— Тайно сгодени — обяви Каролина с безкрайно задоволство. — Старият Акройд не иска и да чува за такова нещо, затова са принудени да се срещат по такъв начин.

Виждах недостатъци в теорията на Каролина, но се въздържах да й ги посоча. Една невинна забележка за нашия нов съсед измести темата на разговора.

Съседната къща, Листвениците, бе заета неотдавна от нетукашен човек. Каролина много се ядосваше, че не бе могла да узнае за него нищо друго, освен че е чужденец. Разузнавателната й служба се бе изложила. Навярно човекът си консумира мляко, зеленчуци, пържоли и отвреме-навреме бяг ла риба като всеки друг човек, ала никой от хората, чието задължение е да му набавят тия неща, като че ли не бе се сдобил със сведения за него. Името му май е мистър Порот — име, което вдъхва особено чувство за нещо нереално. Единственото, което знаем за него, е, че се интересува от отглеждане на тиквички.

Но безспорно не с такава информация се мъчи да се сдобие Каролина. Тя иска да знае откъде е дошъл той, с какво се занимава, женен ли е, що за човек е била или е жена му, има ли деца, какво е било моминското име на майка му и тъй нататък. Мисля, че някой като Каролина трябва да е измислил въпросите, които, се попълват в паспортите.

— Драга моя Каролина — заговорих аз, — няма никакво съмнение за професията на тоя човек. Пенсиониран фризьор. Погледни му мустаците.

Каролина не споделяше мнението ми. Тя каза, че ако този човек е бил фризьор, щял да има къдрава, а не права коса. Всички фризьори били такива.

Посочих няколко фризьори, лично познати на мене, които имаха права коса, но Каролина оставаше непреклонна.

— Никак не мога да го разбера — каза тя с опечален глас. — Неотдавна заех от него няколко градински сечива и той беше много любезен, ала нищо не можах да измъкна от него. Най-после го попитах ребром да не би да е французин, а той отговори, че не бил… и, кой знае защо, повече не посмях да го разпитвам.

Това засили интереса ми към нашия тайнствен съсед. ЧОВЕК, способен да запуши устата на Каролина и да я изпрати като Савската царица с празни ръце, трябва да е нещо забележително.

— Предполагам — каза Каролина, — че има от ония, новите прахосмукачки…

Съзрях в очите й да проблясва мисълта, че би могла да поиска назаем прахосмукачката и да използува тази възможност, за да подложи съседа ни на по-нататъшен разпит. Възползувах се от това, за да намеря убежище в градината. Аз много обичам градинарството. Тъкмо усилено търсех корени на глухарчета, когато наблизо чух предупредителен вик, някакво тежко тяло изсвистя край ухото ми и падна в краката ми с неприятен плясък. Беше тиквичка.

Вдигнах ядосано глава. Над стената, от лявата ми страна, се показа едно лице. Яйцевидна глава, покрита частично с подозрително черна коса, два огромни мустака и чифт будни очи. Беше нашият тайнствен съсед, мистър Порот.

Той веднага ме обсипа с извинения:

— Моля хиляди извинения, мосю. Просто с нищо не мога да се оправдая. Няколко месеца вече отглеждам тиквички. Тази сутрин изведнъж се ядосах на тези тиквички. Пращам ги да вървят по дяволите — уви! — не само мислено, но и физически. Хващам най-голямата. Хвърлям я през стената. Мосю, просто ме е срам. Моля най-смирено за прошка.

Под такъв поток от извинения гневът ми неволно се стопи. В края на краищата нали проклетият зеленчук не ме бе ударил. Но искрено се надявах, че хвърлянето на едри зеленчуци през огради не е любимо занимание на нашия нов приятел. С такъв навик той едва ли можеше да спечели симпатиите ми като съсед.

Необикновеният дребен човек сякаш четеше мислите ми.

— О, не! — възкликна той. — Не се обезпокоявайте. Това не ми е навик. Ала можете ли да си представите, мосю, човек Да се стреми към определена цел, да се труди и поти, за да си извоюва някакво развлечение и занимание, и изведнъж да види, че в крайна сметка мечтае за старото време, когато е работил, и за някогашните си занимания, които се е чувствувал толкова щастлив да прекрати?

— Да — проговорих полека. — Струва ми се, това е доста разпространено явление. Може би аз самият съм пример. Преди една година ми се падна наследство — достатъчно, за да мога, да осъществя една мечта. Винаги съм мечтал да пътувам, да видя света. Е, както казах, това беше преди една година и… ето че още съм тук.

Дребният ми съсед кимна.

— Оковите на навика. Трудим се да постигнем някаква цел, а постигнем ли целта, виждаме, че ни липсва ежедневният труд. И забележете, мосю, моята работа беше интересна. Най-интересната работа, каквато може да има на тоя свят.

— Така ли? — казах окуражително. В момента у мене се бе вселила душата на Каролина.

— Изучаването на човешката природа, мосю!

— Точно така — потвърдих учтиво.

Явно, че е пенсиониран фризьор. Кой познава тайните на човешката душа по-добре от фризьора?

— Имах и приятел… приятел, с когото дълги години не се разделяхме. Отвреме-навреме проявяваше тъпоумие, от което могат тръпки да те побият, но все пак ми беше много скъп човек. Представете си: липсва ми дори неговото тъпоумие. Неговата naïveté[1], честните му възгледи, удоволствието да го удивлявам и смайвам с големите си дарби — не мога да ви опиша колко много ми липсват всички тия неща.

— Умрял ли е? — попитах съчувствено.

— Не. Живее и цъфти… ала на другия край на света. Сега е в Аржентината.

В Аржентината — повторих със завист.

Винаги съм мечтал да замина за Южна Америка. Въздъхнах, после вдигнах глава и видях, че мистър Порот ме гледаше съчувствено. Тоя малък човечец изглеждаше разбран.

— Иска ви се да отидете там, нали? — попита той.

Поклатих глава с въздишка.

— Можех да отида — отвърнах. Преди една година. Но бях глупав… и което е още по-лошо — алчен. Пожертвувах вещественото заради един мираж.

— Разбирам — каза мистър Порот. — Сигурно сте играли на борсата?

Кимнах печално, но в себе си неволно чувствувах, че това ме забавлява. Този смешен малък човечец беше тъй тържествено сериозен.

— Да не би да е било с акции на петролните полета „Еж“? — запита той внезапно.

Гледах втренчено.

— Действително се бях спрял на тях, ала накрая лапнах по една златоносна мина в Западна Австралия.

Съседът ми ме гледаше с особено изражение, което не можех да разбера.

— Съдба — каза той най-после.

— Но какво е съдба? — попитах раздразнено.

— Че съм съсед на човек, който се отнася сериозно към петролните полета „Еж“, а също и към западноавстралийските златоносни мини. Кажете ми, да не би да имате също слабост към кестенявите коси?

Гледах го със зяпнала уста, а той прихна да се смее.

— Не, не, не съм луд. Успокойте се. Въпросът, който ви зададох, беше наистина глупав, защото, видите ли, приятелят, за когото споменах, беше млад човек, мъж, който мислеше, че всички жени са добри и в болшинството си красиви. Но вие сте човек на средна възраст, докторе, човек, който познава нелепостта и празнотата на повечето неща в нашия живот. Е-е, значи сме съседи. Моля ви да приемете и предадете на прекрасната си сестра моята най-хубава тиквичка.

Той се наведе и с тържествен жест ми поднесе един огромен екземпляр от тая зеленчукова порода, който аз приех надлежно по същия начин, по който ми бе предложен.

— Наистина — каза малкият човечец весело — не си загубих напразно сутринта. Запознах се с човек, който в някои отношения прилича на далечния ми приятел. Впрочем бих искал да ви задам един въпрос. Безсъмнено вие познавате всички в това селце. Кой е младият човек с много тъмни коси и очи и с красиво люде? Ходи с високо вдигната глава и непринудена усмивка на устата.

Описанието не остави у мене никакво съмнение.

— Трябва да е капитан Ралф Пейтън — произнесох полека.

— Май че не съм го виждал тук преди?

— Не, известно време отсъствуваше оттук. Но той е син — по-право заварен син — на мистър Акройд от Фърнли Парк.

Съседът ми направи лек жест на раздразнение.

— Разбира се, че трябваше да се сетя. Мистър Акройд ми е говорил много пъти за него.

— Вие познавате ли мистър Акройд? — казах малко изненадан.

— С мистър Акройд се познавам от Лондон… когато работех там. Помолих го да не казва нищо за тамошната ми професия.

— Разбирам — рекох, малко развеселен от тази, както ми се струваше, очебийна еснафщина.

Но малкият човечец продължи разговора с почти високомерна усмивка:

— Предпочитам да остана инкогнито. Не ламтя за слава. Не съм си правил труд дори да поправя местната версия на моето име.

— Наистина — промърморих, като не знаех какво точно да кажа.

— Капитан Ралф Пейтън — замисли се мистър Порот. — И, значи, е сгоден за племенницата на мистър Акройд, очарователната мис Флора.

— Кой ви каза това? — попитах силно изненадан.

— Мистър Акройд. Преди около една седмица. Той много се радва на тая работа, доколкото разбрах от него, отдавна искал да стане това. Мисля дори, че е упражнил известен натиск върху младия човек. А не бива да се постъпва така. Младият мъж трябва да се ожени по своя угода — не по угодата на един втори баща, комуто възлага известни надежди.

Представите ми съвсем се обърнаха с главата надолу. Не можех да си представя Акройд да се довери на един фризьор и да обсъжда с него въпроса за женитбата на своята племенница и заварения си син. Акройд показва покровителствено великодушие към по-низшите съсловия, но има много развито чувство за собствено достойнство. Започнах да си мисля, че в края на краищата Порот може и да не е фризьор.

За да скрия смущението си, казах първото нещо, което ми дойде на ум:

— С какво ви направи впечатление Ралф Пейтън? С приятната си външност ли?

— Не, не само с това… макар че като англичанин е необикновено красив… гръцки бог, както биха го нарекли вашите романисти. Не, у тоя младеж има нещо, което не мога да разбера.

Той произнесе последната фраза със замисленост, която ми направи непреодолимо впечатление. Сякаш преценяваше тоя момък под светлината на някакво вътрешно проникновение, недостъпно за мене. С това впечатление и си останах, защото в тоя момент от къщи ме призова гласът на сестра ми.

Влязох. Каролина беше с шапка; очевидно току-що се бе върнала от село. Тя започна без предисловие:

— Срещнах мистър Акройд.

— Е, и? — казах аз.

— Спрях го, разбира се, ала, изглежда, много бързаше и искаше да се измъкне.

Не се съмнявам, че е било така. Той сигурно е изпитал към Каролина същите чувства, които бе изпитал преди това същия ден към мис Ганет — може би дори по-подчертано. От Каролина е още по-трудно да се отървеш.

— Веднага го подкачих за Ралф. Беше много учуден. Не знаел, че момчето е тука. Каза, че сигурно имало грешка. Аз! Грешка!

— Смешно наистина — признах. — Трябвало е да те опознае по-добре.

— После пък каза, че Ралф и Флора били сгодени.

— Това беше известно и на мене — прекъснах я със смирена гордост.

— Кой ти каза?

— Нашият нов съсед.

Каролина видимо се поколеба една-две секунди, както топка се поколебава плахо между два номера на рулетката. Но не се поддаде на изкусителната диверсия.

— Казах на мистър Акройд, че Ралф е отседнал в „Трите глигана“.

— Каролина — рекох, — никога ли не ти минава през ум, че може да направиш големи бели с този твой навик да повтаряш безразборно каквото ти хрумне?

— Глупости! — тросна се сестра ми. — Хората трябва да знаят всичко. Мисля, че е мой дълг да ги държа в течение на нещата. Мистър Акройд ми беше много признателен.

— Е, и после? — казах, защото явно имаше още нещо.

— Мисля, че отиде направо в „Трите глигана“, но така или иначе не е намерил Ралф там.

— Тъй ли?

— Тъй я. Защото, когато се връщах през гората…

— Връщаше се през гората ли?! — прекъснах я аз.

Каролина се изчерви миловидно.

— Денят беше тъй хубав! — възкликна тя. — Рекох да пообиколя малко. Горите с есенните си багри са толкова красиви по това време на годината!

Каролина не дава пет пари за горите в което и да било време на годината. Обикновено за нея те са място, където ще си намокриш краката, а на главата ти може да паднат всевъзможни неприятни неща. Не, добрият, здрав инстинкт на мангустата беше този, който я бе отвел в нашата селска гора. Тя е единственото място близо до Кингс Абът, където можеш да разговаряш с някоя млада жена, без да те види цяло село. В съседство е с Фърнли Парк.

— Е, добре де — рекох, — продължавай.

— Както казах, тъкмо се връщах през гората, когато чух гласове.

Каролина замълча.

— Е, и?

— Единият глас беше на Ралф Пейтън — веднага го познах. Другият беше на момиче. Разбира се, нямах намерение да подслушвам…

— О, не, разбира се — вметнах с явен сарказъм, който обаче нямаше никакво въздействие върху Каролина.

— Но просто не можах да се сдържа и дадох ухо. Момичето каза нещо… Не можах да доловя точно какво, а Ралф отговори. Той изглеждаше много ядосан. „Мое мило момиче — дума той. — Ни ма не разбираш, че старият непременно ще ме лиши от наследство? През последните години му е дошло до гуша от мене. Само една капка и чашата ще прелее. А ние имаме нужда от париците му, мила моя. Аз ще бъда страшно богат, когато старият пукне. Мръсен е като всички дъртаци, ала е червив с пари. Не искам той да си промени завещанието, Ти остави тая работа на мен и не му бери грижата“. Дословно такива бяха думите му. Много добре ги помня. За нещастие точно тогава настъпих сухо клонче или нещо подобно, те снишиха глас и се отдалечиха. Не можех, разбира се, да се завтека подире им, затуй не успях да видя кое беше момичето.

— Това трябва много да те е ядосало — забелязах аз. — Предполагам обаче, че си притичала до „Трите глигана“, влязла си в пивницата, гаврътнала си чашка бренди под претекст, че ти е лошо, и така си успяла да видиш дали и двете сервитьорки са на работа, нали?

— Не беше от сервитьорките — обяви Каролина невъзмутимо. — Почти съм сигурна, че е била Флора Акройд, само че…

— Само че май не изглежда логично — съгласих се аз.

— Но ако не е била Флора, коя е могла да бъде?

Сестра ми прехвърли бързо списъка на местните моми, като за всяка изтъкваше маса основания „за“ и „против“. Когато поспря, за да си поеме дъх, аз промърморих нещо за някакъв пациент и се измъкнах.

Възнамерявах да се добера до „Трите глигана“. Навярно Ралф Пейтън вече се бе върнал там.

Познавах Ралф много добре — може би по-добре от всеки друг в Кингс Абът, защото преди това познавах майка му, та разбирах у него много неща, които озадачаваха други. Той беше до известна степен жертва на наследственост. Наистина не бе наследил от майка си фаталната склонност към пиене, но все пак у него имаше една слаба струйка. Както бе заявил тазсутрешният ми нов приятел, той беше необикновено красив: висок точно шест стъпки, с отлично телосложение и непринудена грациозност на атлет, мургав като майка си, с красиво, обгорено от слънцето лице, винаги готов да разцъфне в усмивка. Ралф Пейтън беше от хората, които от рождение притежават способността да обайват с лекота, без усилие. Беше разглезен и разточителен, не уважаваше нищо на тоя свят, ала все пак беше мил и всичките му приятели го обичаха.

Можех ли да направя нещо за това момче? Мислех, че мога.

Като запитах в „Трите глигана“, узнах, че капитан Пейтън трку-що се бе прибрал. Качих се до стаята му и влязох без предупреждение.

За момент, като си спомних какво бях чул и видял, се побоях как ще ме приеме, но после отхвърлих всякакви опасения.

— Охо, та това е Шепърд! Много ми е приятно, че ви виждам.

Той тръгна да ме посрещне с протегната ръка. Слънчева усмивка озаряваше лицето му.

— Единствения човек, когото се радвам да видя в това адско място.

Повдигнах вежди.

— Какво му има на мястото?

Той се засмя мрачно.

— Дълга история. Работите ми вървят зле, докторе. Но ще пиете ли нещо?

— Благодаря — отговорих. — Ще пия.

Той натисна звънеца, после се повърна и се отпусна на едно кресло.

— Да поговорим без заобикалки — поде той навъсено. В дяволска каша съм се забъркал. В същност и аз не зная какво да правя.

— Какво има? — попитах съчувствено.

— Моят втори баща, дяволите да го вземат.

— Какво е направил?

— Не е важно какво е направил досега, а какво може да направи в бъдеще.

Когато се отзоваха на повикването на звънеца, Ралф поръча напитки. След като прислужникът излезе, Ралф седна прегърбен на креслото и се начумери.

— Действително ли е… толкова сериозно? — попитах аз.

Той кимна утвърдително.

— Този път няма спасение — каза той мрачно.

Необичайно сериозният тон на гласа му ми подсказваше, че говореше истината. Ралф трудно ставаше сериозен.

— В същност — продължи той — не зная какво да правя… Бог да ме убие, ако зная.

— Ако мога да ви помогна… е — подхвърлих плахо.

Но той поклати решително глава.

— Много мило от ваша страна, докторе. Ала не искам да ви забърквам в тая работа. Трябва сам да се оправя.

Той — помълча за минута, после повтори с леко изменен тон:

— Да… трябва сам да се оправя…

Бележки

[1] Наивност. — Б. пр.