Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Еркюл Поаро (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Murder of Roger Ackroyd, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 97 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Boman (2008)

Издание:

Агата Кристи. Убийството на Роджър Акройд

Английска. Второ издание

Литературна група IV

 

Преведе от английски Борис Миндов, 1982 г.

Под общата редакция на Богомил Раинов

Редактор на I издание Димитър Ненчев

Редактор Иванка Савова

Художник Веселин Павлов

Художник-редактор Веселин Христов

Технически редактор Васко Вергилов

Коректор Трифон Алексиев

 

Дадена за набор на 22. III. 1982 г. Излязла от печат на 25. XII. 1983 г.

Издателски № 1935. Формат 70×100/32. Печатни коли 21. Издателски коли 13,60

УИК 11,99. Цена 1,40 лв.

07 9536622511/6637-183—82

 

Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив

Печатница „Димитър Благоев“ — София

 

Agatha Christie. The Murder of Roger Ackroyd

Fontana Books, William Collins Sons & Co. Ltd., London, 1963

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация (пратена от пепи-нин)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
РАЗКАЗЪТ НА УРСУЛА

Една-две секунди девойката гледаше безмълвно Поаро. После самообладанието я напусна напълно, тя кимна с глава и избухна в ридания.

Каролина ме заобиколи и като обгърна с ръка момичето, потупа го по рамото.

— Хайде, хайде, мила моя — заговори тя успокоително, — всичко ще се оправи. Ще видиш… всичко ще се уреди.

Дълбоко под любопитството и слабостта към скандални истории у Каролина се крие добро сърце. В момента дори интересът към разкритието на Поаро отстъпи пред горестта на девойката.

Изведнъж Урсула стана и избърса очите си.

— Това е много глупава слабост от моя страна — каза тя.

— Не, не, чедо мое — проговори Поаро благо. — Всички разбираме колко напрегната беше последната седмица.

— Изпитанието ви трябва да е било голямо — обадих се аз.

— И особено като разбрах, че знаете — продължи Урсула. — Как узнахте? Ралф ли ви каза?

Поаро поклати глава.

— Вие знаете какво ме накара да дойда тази вечер — продължаваше девойката. — Това…

Тя протегна едно измачкано парче от вестник и аз познах съобщението, което Поаро бе поместил.

— Тук пише, че Ралф бил арестуван. Затова всичко е безполезно. Излишно е вече да се преструвам.

— Вестникарските съобщения не винаги са верни, мадмоазел — промърмори Поаро, имайки доблестта да се покаже засрамен. — Все пак мисля, че ще сторите добре, ако признаете чистосърдечно всичко. В момента ни трябва само истината.

Момичето се колебаеше, гледайки го с подозрение.

— Вие не ми се доверявате — каза Поаро меко. — И все пак сте дошли тук, за да се срещнете с мене, нали? Защо?

— Защото не вярвам, че Ралф е виновен — произнесе момичето много тихо. — И мисля, че сте много умен и ще разкриете истината. Освен това…

— Да?

— Мисля, че сте добър.

Поаро кимна няколко пъти с глава.

— Много хубаво от ваша страна… да, много хубаво. Слушайте: откровено казано, аз съм убеден, че този ваш съпруг е невинен… ала работата се развива зле. За да го спася, трябва да зная всичко, което е нужно — дори ако това засили още повече подозренията към него.

— Колко добре ме разбирате! — каза Урсула.

— Затова ще ми разкажете всичко, нали? От началото.

— Надявам се, че няма да ме изгоните — обади се Каролина, като се разположи удобно на едно кресло. — Искам да зная — продължи тя — защо това дете се е дегизирало като камериерка?

— Дегизирало ли? — запитах аз.

— Точно така се изразих. Защо постъпи така, чедо? Заради някакъв бас ли?

— За да се препитавам — отговори Урсула студено.

И окуражена от това, тя започна разказа, който ще възпроизведа тук със свои думи.

Излиза, че Урсула Борн принадлежала към седемчленно семейство на обеднели ирландски дворяни. След смъртна на баща й повечето от дъщерите се запилели по света да си търсят прехраната. Най-голямата сестра на Урсула се омъжила за капитан Фолиот. Нея именно бях видял оная неделя и причината за смущението й сега беше съвсем ясна. Решила сама да си припечелва хляба, непривличана от мисълта да стане гувернантка — единствената професия, достъпна за едно необразовано момиче, — Урсула предпочела да работи като камериерка. Тя презирала да се нарича „леди камериерка“. Искала да бъде истинска камериерка, използувайки референциите на сестра си. Във Фърнли, въпреки затвореността си, която, както видяхме, бе станала причина за някои сплетни, тя, чевръста, способна и внимателна, имала успех в работата си.

— Работата ми правеше удоволствие — обясни тя. — При това имах много свободно време.

И тогава дошло запознанството й с Ралф Пейтън и любовта, която завършила с таен брак. Ралф я убедил да се венчаят до известна степен против волята й. Заявявал, че вторият му баща няма да му позволи да се ожени за бедно момиче. По-добре да се оженят тайно и да му съобщят това по-късно, в по-сгоден момент.

Речено-сторено, и така Урсула Борн станала Урсула Пейтън. Ралф заявил, че иска първо да изплати дълговете си, да си намери работа и после, когато бъде в състояние да я издържа и стане независим от втория си баща, ще му съобщят какво са направили.

Но за хора като Ралф Пейтън да обърнеш нова страница е по-лесно на теория, отколкото на практика. Той се надявал, че докато бракът му остава неизвестен, ще може да убеди втория си баща да плати дълговете му и отново да го изправи на крака. Но признанието за сумата на дълговете на Ралф само разгневило Роджър Акройд и той отказал да помогне с каквото и да било. Минали се няколко месеца и изведнъж Ралф бил поканен да се яви още веднъж във Фърнли. Роджър Акройд не се церемонил много. Съкровеното му желание било да ожени Ралф за Флора и той поставил въпроса ребром пред младия човек.

Тук именно се проявила присъщата слабост на Ралф Пейтън. Както винаги, той се уловил за лесното, незабавно разрешение. Доколкото можах да разбера, нито Флора, нито Ралф се престрували, че се обичат. И за двете страни това било търговска сделка. Роджър Акройд диктувал желанията си — те се прекланяли пред тях. Флора се възползувала от възможността да получи свобода, пари и широки хоризонти; Ралф, разбира се, играел по-друга игра. Но финансово той бил „вътре с двата крака“. Затуй решил да не пропуска този шанс. Дълговете му щели да бъдат изплатени. Можел да започне отново „на чиста страница“. По природа той не бил способен да предугажда бъдещето, ала подразбирам, че смътно очаквал годежът му с Флора да се развали след изтичането на благоприличен интервал от време: И Флора, и той настояли за сега годежът им да остане в тайна. Ралф искал да го скрие от Урсула. Чувствувал инстинктивно, че със своя силен и решителен характер, с вроденото си отвращение от двуличието тя няма да приеме това драговолно.

Тогава настъпил съдбоносният момент, когато Роджър Акройд, винаги своенравен, решил да обяви годежа. Той не казал нищо за намерението си на Ралф — само на Флора, а апатичната Флора не възразила. Тази вест обаче паднала като бомба върху Урсула. Повикан от нея, Ралф побързал да дойде от града. Срещнали се в гората, където моята сестра дочула част от разговора им. Ралф я умолявал да помълчи още малко, Урсула била не по-малко решена да сложи край на всякакви потайности. Незабавно щяла да каже истината на мистър Акройд. Жена и мъж се разделили озлобени.

Решена твърдо да постигне целта си, Урсула поискала същия ден следобед да говори с Роджър Акройд и му разкрила истината. Разговорът бил бурен — и може би щял да бъде още по-бурен, ако Роджър Акройд не бил зает вече със собствените си неприятности. Но така или иначе това не подобрило положението. Акройд не бил от ония, които бяха се оставили да ги мамят безнаказано. Озлоблението му било насочено главно срещу Ралф, но и на Урсула не останал длъжен, понеже за него тя била момиче, което преднамерено се опитало да „оплете“ заварения син на един голям богаташ. И от двете страни били казани непростими неща.

Същата вечер Урсула се срещнала с Ралф в беседката, както било уговорено, като се измъкнала от къщи през страничната врата. Срещата им протекла във взаимни упреци. Ралф обвинил Урсула, че безвъзвратно провалила бъдещето му с ненавременното си разкритие. Урсула упреквала Ралф за двуличието му.

Най-после се разделили. След малко повече от половин час бил открит трупът на Роджър Акройд. От тази нощ нататък Урсула нито видяла Ралф, нито чула вест от него.

Колкото повече напредваше разказът, толкова повече се убеждавах как злополучно се бяха развили обстоятелствата. Ако беше жив, Акройд непременно щеше да измени завещанието си; знаех, че това щеше да бъде първата му мисъл, понеже го познавах добре. Смъртта му бе дошла за Ралф и Урсула Пейтън тъкмо навреме. Затова нищо чудно, че момичето бе пазило мълчание и играло ролята си тъй последователно.

Размишленията ми бяха прекъснати. Говореше гласът на Поаро и по сериозния му тон познах, че и той разбираше много добре последиците от положението.

— Мадмоазел, искам да ви задам един въпрос, а вие трябва да отговорите, защото от него може да зависи всичко: колко беше часът, когато се разделихте с капитан Ралф Пейтън в беседката? Хайде, помислете малко, за да бъде отговорът ви съвсем точен.

Девойката се засмя полугласно — наистина горчив смях.

— Да знаете колко пъти съм премисляла това! Беше точно девет и половина, когато излязох да се срещна с Ралф. Майор Блънт се разхождаше насам-натам по терасата, та трябваше да заобиколя през храстите, за да го избягна. Сигурно е било около десет без двадесет и седем минути, когато стигнах беседката. Ралф ме чакаше. Останах с него десет минути — не повече, защото беше точно десет без четвърт, когато се върнах в къщи.

Сега разбирах настойчивостта на някогашния й въпрос. Да можеше да се докаже, че Акройд е бил убит преди десет без четвърт, а не след това!

Отражение на тази мисъл съзрях в следващия въпрос на Поаро:

— Кой напусна пръв беседката?

— Аз.

— И оставихте Ралф Пейтън в беседката?

— Да… но нима мислите…

— Мадмоазел, няма никакво значение какво мисля. Какво направихте, като се върнахте в къщи?

— Качих се в стаята си.

— И докога останахте там?

— Докъм десет часа.

— Може ли някой да докаже това?

— Да докаже ли? Че съм била в стаята си, искате да кажете? О, не! Но естествено… о, разбирам, може да помислят… може да помислят…

Съзрях зараждащия се ужас в очите и.

Поаро довърши фразата вместо нея:

— Че вие сте влезли през прозореца и сте промушили мистър Акройд, когато си седял на креслото? Да, точно това може да си помислят.

— Само глупак може да помисли такова нещо — възмути се Каролина.

Тя потупа Урсула по рамото. Девойката бе закрила лицето си с ръце.

— Ужасно — шепнеше тя. — Ужасно.

Каролина я разтърси дружелюбно.

— Не се тревожи, мила моя — каза тя. — Мосю Поаро съвсем не мисли така. Колкото до вашия съпруг, аз нямам високо мнение за него и откровено ще ви кажа това. Да избяга и да ви остава сама да се пържите на огъня!

Но Урсула енергично поклати глава.

— О, не — извика тя. — Съвсем не е така. Ралф не би избягал по свой почин. Сега разбирам всичко. Ако е чул за убийството на втория си баща, може да е помислил, че аз съм го извършила.

— Съвсем не би помислил такова нещо — възрази Каролина.

— Аз бях тъй жестока към него оная нощ… тъй груба и рязка. Не исках и да чуя какво искаше да ми каже… не исках да повярвам, че действително ме обича. Просто стоях там и му казвах какво мисля за него, надумах му най-неприятните, най-жестоките неща, които ми идваха на ум, като правех всичко възможно да го обидя.

— Окото му няма да мигне — каза Каролина. — Не се безпокой много, когато надумаш нещо на някой мъж. Тъй самомнителни са, че не биха повярвали в сериозността на думите ви, дори и да са неласкави за тях.

Урсула продължаваше да чупи и кърши раз вълнувано ръце.

— Когато бе открито убийството и той не се яви, бях страшно разстроена. Само за момент помислих… но после реших, че не е способен… не е способен… Ала исках да се яви и да каже открито, че няма нищо общо с тая работа. Знаех, че обича д-р Шепърд, та си рекох: д-р Шепърд може да знае къде се крие той.

Тя се обърна към мене:

— Затова ви казах тогава ония неща. Мислех си: ако знаете къде се намира Ралф, бихте могли да му предадете думите ми.

— Аз?! — възкликнах.

— Отде накъде Джеймс ще знае къде е Ралф? — сопна се Каролина.

— Зная, че вероятността беше много малка — призна Урсула, — но Ралф често говореше за д-р Шепърд и предполагах, че го смята за най-добрия си приятел в Кингс Абът.

— Мило мое дете — казах аз, — нямам ни малка представа къде е Ралф Пейтън в настоящия момент.

— Така е — потвърди Поаро.

— Но… — Урсула протегна учудено вестникарската изрезка.

— А, това ли! — промърмори Поаро, малко смутен. — Bagatelle[1], мадмоазел. Rien au tout[2]. Нито за момент не бих повярвал, че Ралф Пейтън е арестуван.

— Но тогава… — поде полека момичето.

Поаро побърза да продължи:

— Едно нещо искам да зная: половинки или високи обувки носеше капитан Пейтън оная вечер?

Урсула поклати глава.

— Не мога да си спомня.

— Жалко! Пък и отде ще помните? И тъй, мадам — усмихна й се той, килнал глава на една страна, като размахваше красноречиво пръст, — повече въпроси няма да ви задавам. И не се измъчвайте. Бъдете смела и се осланяйте на Еркюл Поаро.

Бележки

[1] Дребна работа. — Б. пр.

[2] Бабини деветини. — Б. пр.