Метаданни
Данни
- Серия
- Еркюл Поаро (4)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Murder of Roger Ackroyd, 1926 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Борис Миндов, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,6 (× 98 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman (2008)
Издание:
Агата Кристи. Убийството на Роджър Акройд
Английска. Второ издание
Литературна група IV
Преведе от английски Борис Миндов, 1982 г.
Под общата редакция на Богомил Раинов
Редактор на I издание Димитър Ненчев
Редактор Иванка Савова
Художник Веселин Павлов
Художник-редактор Веселин Христов
Технически редактор Васко Вергилов
Коректор Трифон Алексиев
Дадена за набор на 22. III. 1982 г. Излязла от печат на 25. XII. 1983 г.
Издателски № 1935. Формат 70×100/32. Печатни коли 21. Издателски коли 13,60
УИК 11,99. Цена 1,40 лв.
07 9536622511/6637-183—82
Издателство „Христо Г. Данов“ — Пловдив
Печатница „Димитър Благоев“ — София
Agatha Christie. The Murder of Roger Ackroyd
Fontana Books, William Collins Sons & Co. Ltd., London, 1963
История
- — Добавяне
- — Добавяне на анотация (пратена от пепи-нин)
ГЛАВА ОСЕМНАДЕСЕТА
ЧАРЛС КЕНТ
Половин час по-късно Поаро, аз и инспекторът Реглън бяхме във влака, на път за Ливърпул. Инспекторът беше явно много развълнуван.
— Може да открием, ако не нещо друго, то поне някаква нишка във връзка с изнудваческата част на тази афера — заяви той ликуващо. — Костелив орех е тоя субект, доколкото разбрах по телефона. На всичко отгоре е наркоман. Лесно ще можем да измъкнем от него каквото ни е нужно. Ако трябва да се търси някаква подбуда, не може да има ни най-малко съмнение, че той именно е убил мистър Акройд. Но в такъв случай защо младият Пейтън се укрива? Цялата работа е една каша и нищо повече. Впрочем, мосю Поаро, вие излязохте съвсем прав по отношение на ония отпечатъци от пръсти. Те се оказаха на мистър Акройд. Аз мислех горе-долу същото, ала отхвърлях тази мисъл като недопустима.
Усмихнах се под мустак. Инспектор Реглън така очевидно се мъчеше да спаси престижа си.
— А, като става дума за тоя човек — каза Поаро, — той нали още не е арестуван?
— Не, задържан е като подозрителен.
— А какви сведения дава за себе си?
— Твърде оскъдни — отвърна инспекторът с кисела усмивка. — Пази си скъпоценната кожа, доколкото разбирам. Ругае наляво и надясно, ала друго почти не можеш измъкна от него.
Когато пристигнахме в Ливърпул, с учудване видях, че Поаро бе приветствуван с акламации. Комисарят Хейз, който ни посрещна, едно време бе работил с Поаро около някаква афера и очевидно имаше превисоко мнение за способностите му.
— Е, щом мосю Поаро е между нас, бързо ще се справим с работата — каза той весело. — Мислех, че сте вече пенсионер, мосю?
— Бях, драги ми Хейз, бях. Ала да знаете колко скучно е да си пенсионер! Не можете да си представите колко еднообразно минават дните.
— Възможно е. Значи дойдохте да видите нашата находка, а? Д-р Шепърд ли е това? Мислите ли, че ще можете да установите самоличността му, сър?
— Не съм много сигурен — казах неуверено.
— Как го хванахте? — осведоми се Поаро.
— Както знаете, разпратихме описание. Чрез печата и неофициално. Не много сигурна работа, трябва да призная. Тоя субект действително има американски акцент и не отрича, че оная нощ е бил около Кингс Абът. Само вика: „Че какво ви засяга това, дявол да го вземе“ и иска първо да се продъним в пъкъла… преди да отговаря на каквито и да било въпроси.
— Ще ми бъде ли позволено да го видя аз? — попита Поаро.
Комисарят примижа хитро с едното си око.
— Много ще ни бъде приятно, сър. Можете да правите каквото пожелаете. Неотдавна инспектор Джап от Скотланд Ярд питаше за вас. Чул, че участвувате неофициално в разследването на случая, казва. Но можете ли ми каза, сър, къде се крие капитан Пейтън?
— Съмнявам се дали ще бъде благоразумно да ви кажа в тоя момент — отвърна Поаро важно и аз прехапах устните си, за да не се засмея.
Малкият човечец наистина се държеше с достойнство.
След като побеседвахме още малко, заведоха ни да поговорим с арестанта.
Той беше млад човек, бих казал, не повече от двадесет и две или двадесет и три години. Висок, сух, с ръце, които леко трепереха, и белези на значителна физическа сила, която бе започнала да поувяхва. Косата му беше тъмна, но очите му, сини и гузни, рядко издържаха спокойно на чужд поглед. Досега бях хранил илюзията, че имаше нещо познато във фигурата, която бях срещнал оная нощ, но ако този човек беше същият, жестоко се лъжех. Той ни най-малко не ми напомняше за когото и да било от моите познати.
— Хайде, Кент — рече комисарят. — Стани. Виж, дошли са ти гости да те видят. Познаваш ли някого от тях?
Кент ни изгледа мрачно, но не отговори. Забелязах, че погледът му пробяга колебливо по трима ни и като се върна, спря се на мене.
— Е, сър — обърна се комисарят към мене, — какво ще кажете?
— Същата височина — отвърнах аз — и ако се съди по общия външен вид, може би е въпросният човек. Но нищо повече не мога да кажа.
— Какво значи всичко това, дявол да го вземе? — запита Кент. — Защо сте се уловили за мене? Хайде, изплюйте камъчето! Какво съм направил според вас?
Аз кимнах с глава.
— Той е — казах. — Познах му гласа.
— Познал си ми гласа, а? А къде, мислиш, си ме чувал по-рано?
— Миналия петък вечерта край пътната врата на Фърнли Парк. Запитахте ме как можете да стигнете дотам.
— Така било, а?
— Признаваш ли? — попита инспекторът.
— Нищо не признавам. Нищо няма да призная, докато не разбера в какво ме обвинявате.
— Не сте ли чели вестници през последните дни? — обади се Поаро, който дотогава бе мълчал.
Непознатият присви очи.
— Такава ли била работата? Четох, че някакъв дъртак бил пречукан във Фърнли. Мъчите се да лепнете тая работа на мене, а?
— Вие сте били там същата нощ — каза Поаро спокойно.
— Отде знаете, мистър?
— От това. — Поаро извади от джоба си нещо и го протегна.
Беше гъшето перо, което бяхме намерили, в беседката.
Като го видя, лицето на човека се измени, Той протегна плахо ръка.
— „Сняг“ — произнесе Поаро замислено. — Не, приятелю, празно е. Лежеше в беседката на мястото, където си го изпуснал оная нощ.
Чарлз Кент го гледаше неуверено.
— Ти, чуждестранно копеле, май си вреш гагата навсякъде и нищо не ти отбягва от окото. А спомняш ли си това: вестниците казват, че дъртакът бил пречукан между десет без четвърт и десет часа? Така ли е?
— Така е — съгласи се Поаро.
— Да, ама така ли е действително? Това искам да разбера.
— Този джентълмен ще ви каже — рече Поаро. Той посочи инспектор Реглън. Последният се поколеба, погледна комисаря Хейз, после Поаро и най-подир, сякаш получил разрешение, проговори:
— Така е. Между десет без четвърт и десет часа.
— Тогава нямате основание да ме задържате тук — каза Кент. — В девет и двадесет и пет минути аз бях далеч от Фърнли Парк. Можете да запитате в „Кучето и свирката“. Това е Кръчма на около една миля от Фърнли, по пътя за Кранчестър. Спомням си, поспречках се там. Кажи-речи, десет без четвърт беше. Е, какво ще кажете?
Инспектор Реглън записа нещо в бележника си.
— Е? — попита Кент.
— Ще направим съответните справки — заяви инспекторът, — Ако си казал истината, няма да има за какво ла съжаляваш. А какво си правил впрочем във Фърнли Парк?
— ХОДИХ там да се срещна с някого.
— С кого?
— Не е ваша работа.
— Я дръж по-приличен език, мой човек — предупреди го комисарят.
— Плюя аз на приличния език. Ходих там по своя работа и толкова. Щом съм се измел, преди да е станало убийството, това е достатъчно за фантетата.
— Вашето име е Чарлс Кент — каза Поаро. — Откъде сте родом?
Човекът го изгледа втренчено, после се ухили.
— Чистокръвен англичанин съм, ако искате да знаете — отговори той.
— Да — промърмори Поаро замислено, — така мисля и аз. Предполагам, че сте родом от Кент.
Човекът го изгледа втрещено.
— Защо пък? Заради името ми ли? Че какво от това. Мигар човек, който се казва Кент, трябва да е непременно от тоя край?
— При известни обстоятелства, мисля, може да бъде — натърти Поаро. — При известни обстоятелства, разбирате ли?
Гласът му беше толкова дълбокомислен, че учуди двамата полицейски служители. Колкото до Чарлз Кент, той стана керемиденочервен и за миг помислих, че ще скочи върху Поаро. Обаче размисли и му обърна гръб с нещо подобно на смях.
Поаро кимна, сякаш доволен, и се запъти към вратата. Двамата полицай тутакси го последваха.
— Ще проверим достоверността на показанията му — забеляза Реглън. — Аз мисля обаче, че не лъже. Но трябва да заяви ясно и недвусмислено какво е правил във Фърнли. Струва ми се, че изнудвачът е здраво в ръцете ни. От друга страна, ако обясненията му са верни, положително няма нищо общо с истинския убиец. При арестуването му са намерени у него десет лири — доста голяма сума. Предполагам, че четиридесетте лири е получил той — номерата на банкнотите не отговаряха, ала несъмнено първо се е постарал да ги развали. Мистър Акройд сигурно му е дал парите, а той побързал да се измете. Но защо казахте, че родното му място било Кент? Каква връзка има това със случая?
— Абсолютно никаква — отговори Поаро кротко. — Едно мое малко хрумване и нищо повече. Аз, знаете, съм знаменит с моите малки хрумвания.
— Така ли е наистина? — каза Реглън, като го изучаваше с учудено изражение на лицето.
Комисарят прихна в гръмък смях.
— Неведнъж съм чувал това от инспектор Джап. За мосю Поаро и неговите хрумвания! Много чудачески ми се виждат, казва, ала в тях винаги има нещо.
— Вие се подигравате с мене — усмихна се Поаро, — но нищо. Старите понякога се смеят последни, докато младите всезнайковци съвсем не биха се засмели.
И като им кимна с глава дълбокомъдрено, излезе на улицата.
Двамата обядвахме в един хотел. Сега зная, че още тогава цялата работа е стояла пред очите му ясно като на длан. Той държеше сега последната нишка, от която се нуждаеше, за да стигне до истината.
Но тогава аз съвсем не подозирах това. Преувеличавах присъщата му самоувереност и смятах, че нещата, които ме озадачаваха, сигурно озадачаваха не по-малко и него.
Най-много ме озадачаваше въпросът какво е могъл да прави тоя човек, Чарлз Кент, във Фърнли. Много пъти си задавах този въпрос и все не можех да намеря задоволителен отговор. Най-после се осмелих, просто за опит, да запитам Поаро. Той отговори, без да се колебае:
— Mon ami, аз не мисля, аз зная.
— Наистина ли? — казах недоверчиво.
— Да, наистина. Предполагам, че ще ви се види абсурдно, ако ви кажа сега, че той е ходил оная нощ във Фърнли, понеже е родом от Кент?
Изгледах го смаяно.
— Действително ми се вижда абсурдно — рекох сухо.
— Аха! — каза Поаро със съжаление. — Е, няма значение. Все пак аз си имам едно малко хрумване.