Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (14) (Алиби)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАДЕСЕТА
МИСИС АКРОЙД

След вечерния разговор, който току-що описах, аферата, струва ми се, навлизаше в нова фаза. Целият случай може да се раздели на две части, всяка явно различна от другата. Първата част започва от смъртта на Акройд в петък вечерта и свършва вечерта на следващия понеделник. Тя се свежда до простата хронология на случилото се, така както бе изложена пред Еркюл Поаро. През цялото време аз бях рамо до рамо с Поаро. Виждах всичко, което виждаше и той. Правех всичко възможно да разчитам мислите му. Сега зная, че в последното не съм успял. Макар че Поаро ми бе показал всички свои открития — като например златния венчален пръстен, — той криеше важните и при това логични изводи, които си бе съставил. Както разбрах по-късно, тази потайност му беше присъща. Ще ти подхвърли всякакви намеци и внушения, ала никога няма да излезе извън това.

Както казах, до понеделник вечерта повествованието ми би могло да се нарече повествование за самия Поаро. Аз играех ролята на Уотсън спрямо Шерлок, представляван от него. Но след понеделник пътищата ни се разделиха. Поаро действуваше самостоятелно. Можех само да чувам за усилията му, защото в Кингс Абът човек трябва да узнава всичко от слухове, а той не ми се доверяваше предварително. Пък и аз си имах свои грижи.

Като поглеждам назад, най-силно впечатление ми прави разпокъсаността на този период. Всеки имаше пръст в разясняването на тайната. Тя беше по-скоро като игра на сглобяеми картинки, към която всеки прибавяше късче от това, което знаеше или беше открил. Но дотук свършваше задачата им. На Поаро единствено принадлежи славата, задето бе поставил тези късчета на съответното им място.

На времето някои от случките изглеждаха без връзка и смисъл. Например въпросът за черните високи обувки. Но за това по-късно… Ако трябва да подредя събитията в строго хронологичен ред, трябва да започна с поканата на мисис Акройд.

Тя прати да ме повикат рано сутринта във вторник и тъй като поканата изглеждаше спешна, побързах да се явя, очаквайки да я заваря in extremis^[1].

Уважаемата леди беше на легло. Дотолкова се съобразяваше с етикецията на положението. Тя ми подаде костеливата си ръка и посочи един стол, дръпнат до леглото й.

— Е, мисис Акройд — заговорих аз, — какво ви има?

Говорех с онова престорено добродушие, което, изглежда, хората очакват от лекарите практици.

— Безсилна съм — каза мисис Акройд със слаб глас. — Съвсем никакви сили не са ми останали. Покрусена съм от смъртта на клетия Роджър. Казват, че тия неща не се усещали веднага, знаете. Реакцията настъпвала впоследствие.

Жалко, че поради професията си понякога лекарят не може да каже това, което мисли в действителност.

Бих дал всичко на света да можех да отговоря: „Празни работи!“

Вместо това обаче й предложих укрепително средство. Мисис Акройд прие укрепителното. Изглеждаше, че с това бе приключен един ход в играта. Нито за миг не ми бе минавало през ума, че са ме повикали заради покрусата от смъртта на Акройд. Ала мисис Акройд е абсолютно неспособна да следва праволинейно мисълта си на каквато и да било тема. Тя винаги пристъпва към въпроса по криволичещи пътеки. Бях просто в недоумение защо ме бе повикала.

— А и оная сцена… вчера — продължи моята пациентка.

— Каква сцена?

— Но как е възможно, докторе? Нима сте забравили? Тоя ужасен мъничък французин… или белгиец… или дявол знае какъв беше. Мъчи се по тоя начин да сплаши всички ни! Това съвсем ме разстрои. И то като се прибави към смъртта на Роджър…

— Много съжалявам, мисис Акройд — казах аз.

— Не зная какво целеше… както ни се беше разкрещял такъв. Мисля, че съзнавам много добре дълга си, така че не може и да ми мине през ума каквото и да било. Помогнах на полицията с всичко, което е във възможностите ми.

Мисис Акройд замълча, а аз потвърдих: „Точно така.“ Започнах да се сещам каква беше работата.

— Никой не може да каже, че не съм изпълнила дълга си — продължи мисис Акройд. — Вярвам, че инспектор Реглън е напълно доволен. И защо това жалко чуждестранно парвеню трябва да вдига такава патардия? Много смешно същество ми се вижда той — също като комичен французин в някакво ревю. Не мога да проумея защо Флора настояваше той да се залови със случая. Тя дума не ми е обелвала за това. Просто реши и го направи по свой почин. Много е самостоятелна Флора. Аз съм светска жена и нейна майка. Трябваше първо да дойде да се посъветва с мене.

Изслушах мълчаливо всичко това.

— А той каква мисли? Именно това искам да зная. Действително ли си въобразява, че крия нещо? Той… той… вчера направо ме обвини.

Повдигнах рамене.

— Повярвайте, мисис Акройд, това няма абсолютно никакво значение — рекох аз. — Тъй като не криете нищо, всякакви изказвания, направени от него, губят валидността си за нас.

Както обикновено, мисис Акройд изведнъж удари в друга посока.

— Толкова досадни са, слугите! — възкликна тя. — Сплетничат и бъбрят помежду си. После се разнася — накрая излиза, че всичко е било празни приказки.

— Говорят ли слугите? — попитах аз. — За какво?

Мисис Акройд ме изгледа много проницателно. Това съвсем ме обърка.

— Предполагах, че ако не някой друг, то поне вие, докторе, ще знаете. Вие през всичкото време не се отделяхте от мосю Поаро, така ли е?

— Така беше.

— Тогава не може да не знаете. Ставаше дума за онова момиче, Урсула Борн, нали? Естествено… тя напусна… и сигурно ще се мъчи да създава всякакви неприятности. Все такива злобни са те. Всички са от един дол дренки. Е, след като сте били очевидец, докторе, не може да не знаете точно какво е казала. Съвсем не искам да се създава погрешно впечатление. Предполагам, че не ходите да разправяте на полицията всяка дребна подробност, нали? Понякога има семейни работи… които нямат нищо общо с въпроса за убийството. Ала щом това момиче е толкова озлобено, може да е изтърсило всякакви неща.

Бях достатъчно прозорлив, за да видя, че зад тези излияния се криеше — съвсем искрено безпокойство. Предположенията на Поаро се оказаха правилни. От шестимата, насядали около масата вчера, поне мисис Акройд бе имала да крие нещо. Мой дълг беше да открия какво бе то.

— Ако бях на ваше място, мисис Акройд — казах рязко, — щях да призная чистосърдечно какво ми тежи на душата.

Тя нададе слаб вик.

— О, докторе, как можете да бъдете тъй груб! Говорите като че ли… като че ли… А мога да обясня всичко тъй просто.

— Тогава защо не го обясните! — подканих я аз.

Мисис Акройд извади една дантелена кърпичка и очите й се напълниха със сълзи.

— Мислех, че поне вие, докторе, бихте могли да внушите това на мосю Поаро… да го обясните, знаете… защото е толкова трудно да ни разбере чужденец. А не знаете — никой не би могъл да знае какво трябваше да изтърпя. Мъченичество… дълго мъченичество. Такъв беше животът ми. Не искам да говоря лошо за мъртвите… ала така е. — И най-малката сметчица трябваше да мине през мене… сякаш Роджър не беше един от най-големите богаташи в тоя край (както ми каза вчера мистър Хемънд), а е разполагал само с няколкостотин жалки лири годишно.

Мисис Акройд замълча, за да докосне очите си с дантелената си кърпичка.

— Да — казах аз насърчително. — За какви сметки става дума?

— Ах, тези ужасни сметки! О, има някои, които не желаех да покажа на Роджър. Мъж не би разбрал такива неща. Ще каже, че били излишни. А сметките, разбира се, неумолимо растяха и краят им не се виждаше.

Тя ме гледаше умолително, сякаш ме молеше да се съглася с нея поне по отношение на тази поразителна подробност.

— Такъв навик имат мъжете — съгласих се аз.

Тонът й изведнъж се промени — стана направо груб.

— Уверявам ви, докторе, съвсем си бях разстроила нервите. Нощем не можех да спя. И едно странно туптене в областта на сърцето. После пък получих писмо от един джентълмен, шотландец… в същност писмата бяха две… все от шотландци. Единият беше мистър Брус Макфърсън, другият — Колин Макдоналд. Наистина съвпадение.

— Едва ли — казах сухо. — Обикновено са шотландци, ала подозирам, че в рода им е имало семитска жилка.

— Готови са да ти заемат до десет хиляди лири само срещу подпис — промърмори мисис Акройд, увлечена в спомени. — Писах на единия, но изглежда, че е имал затруднения.

Тя замълча.

Досетих се, че се насочваме към деликатна тема. Не познавам човек, който така трудно да пристъпва към въпроса.

— Виждате ли — промърмори мисис Акройд, — всичко е въпрос на очаквания, нали? Наследнически очаквания. И макар че, разбира се, очаквах Роджър да ме обезпечи, не бях сигурна. Мислех си: да мога само да хвърля поглед върху някое копие от завещанието му… не в смисъл на грубо любопитство, а просто така, да мога сама да се подготвя.

Тя ме гледаше умолително, сякаш ме молеше наистина много деликатно. За щастие употребените умело думи могат да прикрият грозотата на голите факти.

— Мога да кажа това само на вас, доктор Шепърд — заговори мисис Акройд бързо. — Разчитам че няма да ме разберете криво и че ще изложите въпроса пред мосю Поаро в правилна светлина. Беше в петък следобед… Тя се спря и преглътна нерешително.

— Да — повторих аз окуражително. — В петък следобед? Е?

— Всички бяха излезли или поне така мислех. Та влязох в кабинета на Роджър… имах добър повод да вляза там… искам да кажа, — нямах никаква задна помисъл. И като видях книжата, натрупани на бюрото, изведнъж, като светкавица, ме озари една мисъл: „Ами ако Роджър държи завещанието си в някое от чекмеджетата на бюрото?“ Толкова съм импулсивна, винаги съм си била такава, още от дете. Действувам веднага, без много-много да се колебая. Беше оставил ключовете си много непредпазливо от негова страна — в ключалката на най-горното чекмедже.

— Разбирам — казах насърчително. — Значи претърсихте писалището. Намерихте ли завещанието?

Мисис Акройд нададе слаб писък и тутакси разбрах, че не бях постъпил достатъчно дипломатично.

— Колко ужасно звучи! Но в същност съвсем не беше така.

— Разбира се, че не е било — побързах да се поправя. — Моля да ми простите, че се изразих така неделикатно.

— Разбира се, мъжете са тъй особени. На мястото на Роджър не бих имала нищо против да разкрия съдържанието на завещанието си. Ала мъжете са тъй потайни. Човек се принуждава да си служи с малки хитрости, за да защити интересите си.

— А резултатът от малката хитрост? — попитах аз.

— Тъкмо това щях да ви кажа. Когато стигнах до най-долното чекмедже, влезе Борн. Крайно неудобно положение. Разбира се, затворих чекмеджето, изправих се и й обърнах внимание на няколко прашни петънца върху повърхността. Но никак не ми харесваше държането й — иначе почтително, ала с много коварен блясък в очите. Почти презрителен, ако разбирате какво искам да кажа. Никога не съм обичала особено много това момиче. Добра слугиня е, винаги казва „мадам“ и с охота носи слугински шапчици и престилки (а трябва да ви заявя, че сега много се противят на това), може да каже: „Не е в къщи“, без да й мигне окото, ако трябва да отговаря на звънеца вместо Паркър, и не издава ония особени гъргорещи звуци, които като че ли издават толкова много камериерки, когато прислужват на трапезата… Чакайте, докъде бях стигнала?

— Казахте, че въпреки някои ценни качества никога не сте обичали Борн.

— И сега не я обичам. Тя е ей такава. Има у нея нещо особено, което я отличава от другите. Прекалено интелигентна е според мене. В тия времена не можем разбра кои са образовани и кои не.

— И какво стана след това? — запитах аз.

— Нищо. Впрочем влезе Роджър. А мислех, че е излязъл на разходка. Пита: „Какво става тук?“, а аз: „Нищо. Просто влязох да взема «Пънч»^[2].“ И взех „Пънч“ и излязох с него. Борн остана след мене. Чух я да пита Роджър можела ли да му поговори за минутка. Качих се направо в стаята си в легнах. Бях много разстроена.

Настъпи пауза.

— Нали ще обясните това на мосю Поаро? Сам виждате колко незначителна е цялата работа. Но, разбира се, щом Роджър така строго криеше нашата си, веднага реших да постъпя така. Борн може да е измъдрила от това кой знае каква невероятна история, ала вие можете да обясните, нали?

— Това ли е всичко? — попитах. — Всичко ли ми разказахте?

— Д-даа — произнесе мисис Акройд. — О, да — добави тя твърдо.

Но бях забелязал мигновено колебание и знаех, че имаше още нещо, което тя криеше. Изведнъж като че ли проблясък на истински гений ме подтикна да задам следващия въпрос.

— Мисис Акройд — рекох, — вие ли оставихте сребърната масичка отворена?

Съзрях отговора в гузната червенина, която дори руж и пудра не можеха да скрият.

— Отде разбрахте? — прошепна тя.

— Значи вие сте били?

— Да… аз… видите ли… имаше едно-две стари неща от сребро… много интересни. Четях по този въпрос и видях илюстрация на една съвсем дребна вещ, за която Дали огромна сума в Кристи. Струваше ми се, че е досущ същата като тази в сребърната масичка. Мислех да я занеса в Лондон, когато отида там… и… и да помоля да я оценят. После, ако наметна се окажеше ценна вещ, помислете си само каква приятна изненада щеше да бъде за Роджър!

Въздържах се от коментарии и приех обяснението на мисис Акройд за чиста монета. Даже се въздържах да я попитам защо е било необходимо да измъква желания предмет по такъв потаен начин.

— Защо оставихте капака отворен? — попитах? — забравихте ли го?

— Изплаших се — отговори мисис Акройд. — Чух откъм терасата стъпки на приближаващ се човек. Побързах да се измъкна от стаята и успях да се изкача по стълбите, преди Паркър да бе ви отворил входната врата.

— Трябва да е била мис Ръсел — казах замислено. Мисис Акройд ми бе разкрила един крайно интересен факт. Дали намеренията й спрямо сребърните вещи на Акройд бяха напълно почтени — нито знаех, нито ме интересуваше. Интересуваше ме само фактът, че мис Ръсел сигурно е влязла в гостната през прозореца и че не бях сбъркал, когато бях заключил, че е задъхана от тичане. Къде е била? Спомних си за беседката и батистеното парцалче.

— Интересно, дали мис Ръсел си колосва носните кърпи! — възкликнах неочаквано.

Мисис Акройд подскочи и това ме накара да дойда на себе си и да стана.

— Мислите ли, че ще можете да обясните на мосю Поаро? — попита тя загрижено.

— О, разбира се. Положително.

Най-после благополучно си тръгнах, след като бях принуден да слушам допълнителни обяснения за постъпките й.

Камериерката, която стоеше в преддверието, ми помогна да си облека пардесюто. Този път имах случай да я наблюдавам по-отблизо. Явно се виждаше, че е плакала.

— Защо — попитах аз — ни казахте, че мистър Акройд ви повикал в петък в кабинета си? Сега чувам, че вие сте поискали да говорите с него.

За момент девойката сведе очи пред погледа ми. После отговори.

— И без това исках да напусна — каза тя неуверено.

Нищо повече не продумах. Тя ми отвори входната врата. Точно когато излизах, изведнъж каза тихо:

— Извинете, сър, има ли някаква вест за капитан Пейтън?

Поклатих глава, като я гледах изпитателно.

— Би трябвало да се върне — рече тя. — Наистина… наистина би трябвало, да се върне.

Камериерката ме гледаше с умоляващи очи.

— Никой ли не знае къде е гой? — запита тя.

— А вие знаете ли? — казах рязко.

Тя поклати глава.

— Не, наистина ви казвам. Нищо не зная. Но всеки, който му е бил приятел, би му казал: трябва да се върнете.

Побавих се, мислейки, си, че може би девойката щеше да каже още нещо. Следващият й въпрос ме изненада.

— Кога, мислят, че е станало убийството? Точно преди десет часа ли?

— Именно така мислят — отвърнах. — Между десет без четвърт и десет часа.

— Не е ли било по-рано? Не е ли станало преди десет без четвърт?

Изгледах я внимателно. Така явно личеше желанието й да отговоря утвърдително.

— Изключено е — отговорих. — Мис Акройд видяла чичо си жив в десет без четвърт.

Тя ми обърна гръб и цялата й фигура като че ли клюмна.

— Хубаво момиче — рекох си, когато подкарах колата. — Необикновено хубаво момиче.

Каролина си беше в къщи. Поаро й бе направил посещение, от което се чувствуваше много поласкана и горда.

— Помагам му в следствието — обясни тя.

Почувствувах се малко смутен. И бездруго Каролина не е цвете за мирисане. А какво би станало, ако някой насърчеше детективските й наклонности?

— Да не те е накарал да обикаляш махалата да търсиш тайнственото момиче на Ралф Пейтън? — попитах аз.

— Това мога да върша по свой почин — отвърна Каролина. — Не, мосю Поаро ме натовари да разуча една специална работа.

— Каква е тя? — полюбопитствувах.

— Иска да знае дали обущата на Ралф Пейтън са били черни или кафяви — отговори Каролина с надута тържественост.

Изгледах я смаяно. Сега виждам, че съм бил невероятно глупав по въпроса за тези обуща. Изобщо не можех да проумея смисъла на тая работа.

— Обувките му бяха кафяви — рекох. — Аз ги видях.

— Не обувки, Джеймс, а цели обуща. Мосю Поаро иска да знае дали един чифт високи обуща, които Ралф държал в хотела, са били кафяви или черни. Много неща зависят от този въпрос.

Наречете ме тъп, ако щете, ала нищо не разбирах.

— А ти как ще узнаеш това? — попитах аз.

Каролина обясни, че в това нямало нищо трудно. Клара, най-добрата приятелка на нашата Ани, била слугиня на мис Ганет. А Клара се грижела за обувките в „Трите глигана“. Цялата работа била съвсем проста и с помощта на мис Ганет, която с готовност дала своето съдействие, като веднага пуснала Клара в отпуск, нещата се развили със светкавична бързина.

Когато бяхме седнали да обядваме, Каролина забеляза с привидна небрежност:

— За тия обуща на Ралф Пейтън.

— Е — казах, — какво става с тях?

— Мосю Поаро смяташе, че навярно са кафяви. Ала излезе, че не е прав. Черни са.

И Каролина поклати глава няколко пъти. Очевидно смяташе, че е отбелязала една точка във вреда на Поаро.

Не отговорих. Само се чудех каква връзка може да има със случая цветът на чифт обуща, принадлежащи на Ралф Пейтън.