Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (25) (Алиби)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ПЕТА
ЦЯЛАТА ИСТИНА

С лек жест Поаро ме покани да остана, след като другите си отидат. Подчиних се, като се приближих до огнището и замислено разбърках големите цепеници с върха на обувката си.

Бях озадачен. За пръв път не проумявах какво целеше Поаро. За момент дори бях склонен да мисля, че сцената, на която бях свидетел преди малко, беше огромен театрален спектакъл; че той, както се изразяваше сам, „играеше комедия“ с цел да се покаже интересен и да си придаде важност. Но, противно на волята ми, в съзнанието ми се натрапи една истина, която лежеше в основата на всичко. В думите на Поаро звучеше реална заплаха… някаква безспорна искреност. Обаче продължавах да мисля, че той е на съвсем погрешен път.

Когато вратата се затвори зад последния човек от групата, Поаро се приближи до огъня.

— Е, приятелю — рече той тихо, — какво мислите за всичко това?

— И аз не зная какво да мисля — отговорих откровено. — Какъв беше смисълът на всичко? Защо не отидете направо при инспектор Реглън да му кажете истината, вместо да отправяте към виновника такова деликатно предупреждение!

Поаро седна и извади табакерата си с малки руски папироси. Една-две минути пуши мълчаливо. После:

— Послужете си с вашите сиви клетчици — каза той. — Зад постъпките ми винаги се крие някаква причина.

Поколебах се за малко, след което заговорих бавно:

— Първата мисъл, която ми идва, е, че и вие сам не знаете кой е виновникът, но сте сигурен, че той се намира между присъствуващите тук тази вечер. Затова и с думите си целяхте да изтръгнете самопризнание от неизвестния убиец, нали?

Поаро кимна одобрително.

— Умна мисъл, но все пак не е истината.

— Разсъдих: като го накарате да повярва, че знаете, може да го принудите да се издаде… не непременно със самопризнание. Той може да се опита да ви накара да замълчите завинаги, както постъпил преди това с мистър Акройд… преди да успеете да предприемете каквото и да било утре сутринта.

— Капан, в който стръв ще бъда аз! Merci, mon ami^[1], но не съм достатъчно храбър за такова нещо.

— Тогава наистина не ви разбирам. Не давате ли възможност на убиеца да избяга, като го предизвиквате по този начин?

Поаро поклати глава.

— Не може да избяга — каза той сериозно. — Има само един изход… и този изход не води към свободата.

— Действително ли вярвате, че някой от хората, които бяха тук тази вечер, е извършил убийството? — попитах недоверчиво.

— Да, приятелю мой.

— Кой?

Няколко минути цареше тишина. После Поаро хвърли угарката си в огнището и заговори с тих, замислен тон:

— Ще ви отведа по пътя, който аз сам изминах. Стъпка по стъпка ще ме придружавате и сами ще видите, че всички факти сочат несъмнено към един човек. И тъй, най-напред имаше два факта и едно малко несъответствие във времето, които особено привлякоха вниманието ми. Първият факт беше обаждането по телефона. Ако Ралф Пейтън наистина беше убиецът, обаждането по телефона ставаше безсмислено и глупаво. Следователно, казах си, Ралф Пейтън не е убиецът.

Убедих се, че съобщението не е могло да бъде предадено от човек в къщата, и все пак бях уверен, че трябва да търся престъпника между ония, които са били там през съдбоносната вечер. Затова заключих, че съобщението по телефона трябва да е било предадено от съучастник. Този извод не ме задоволяваше напълно, но за известно време го приех.

След това разгледах подбудата за това обаждане. Това беше вече трудно. Можех да я установя, но само ако съдех от резултата. А той се свеждаше до следното: убийството е било открито същата нощ, вместо както би трябвало да се очаква — на другата сутрин. Съгласен ли сте?

— Да-да — признах. — Да. Както казвате, излиза, че след като мистър Акройд наредил никой да не го безпокои… едва ли някой е щял да влезе в кабинета му същата вечер.

— Très bien.^[2] Работата напредва, нали? Но все още остава мъглява. Каква е ползата от установяването на престъплението още същата нощ вместо на другата сутрин? Единственото нещо, което можах да измисля, беше, че убиецът, като знаел, че престъплението ще бъде открито в определено време, е могъл да осигури присъствието си при разбиването на вратата — или поне непосредствено след това. А сега стигаме до втория факт, креслото, отместено от стената. Инспектор Реглън не отдаде особено значение на това, понеже според него то не значело нищо. Аз, напротив, винаги съм му придавал огромно значение.

Във вашия ръкопис сте нахвърляли прегледна скица на кабинета. Ако скицата беше в тоя момент у вас, щяхте, да видите следното: когато креслото се дръпне в положението, посочено от Паркър, то ще стои на правата линия, теглена мислено между вратата и прозореца.

— Прозореца?! — казах аз бързо.

— И на вас ви хрумва моята първа мисъл: навярно креслото е било дръпнато така, че нещо, свързано с прозореца, да не бъде забелязано от оня, който влезе през вратата. Но скоро отхвърлих тази хипотеза, защото макар че креслото беше голям фотьойл с висока облегалка, то закриваше много малка част от прозореца — само пространството от перваза до пода. Да, mon ami… спомнете си: точно пред прозореца стоеше една маса с книги И списания. А тази маса беше напълно закрита от дръпнатото кресло — и тутакси в съзнанието ми проблесна първият лъч на истината.

Ами ако на тази маса е имало нещо, което никой не е трябвало да види? Нещо, поставено там от убиеца? Аз още не се сещах какво можеше да бъде то. Но знаех някои много интересни факти, свързани с него. Например то беше нещо, което убиецът не е успял да отнесе в момента, когато е извършил престъплението. Същевременно то е трябвало да бъде махнато колкото е възможно по-скоро след откриването на престъплението. И тъй: обаждането по телефона и възможността убиецът да бъде на мястото, когато се открие трупът.

Четирима души впрочем са били на местопрестъплението преди пристигането на полицията. Вие, Паркър, майор Блънт и мистър Реймънд. Паркър веднага елиминирах, понеже в каквото и време да е било открито престъплението, той непременно е щял да бъде на мястото. Освен това именно той ми каза за дръпнатото кресло. И после Паркър бе очистен от съмнение (за убийството имам пред вид. Все пак мислех, че е възможно той да е изнудил мисис Ферърс). Реймънд и Блънт обаче останаха под подозрение, тъй като, ако престъплението се установеше в ранните утринни часове, възможно беше те да пристигнат на мястото твърде късно и да не могат да попречат предметът на кръглата маса да бъде открит.

А какъв беше този предмет? Тази вечер чухте доводите ми за дочутия откъслек от разговора, нали? Щом научих, че представител на една компания за продажба на диктофони е идвал при Акройд, в главата ми веднага се загнезди мисълта за диктофон. Чухте какво казах в тази стая преди по-малко от половин час, нали? Всички се съгласиха с моята теория; но изглежда, че един важен факт е отбягнал от вниманието ми. Ако се допусне, че мистър Акройд си е послужил оная нощ с диктофон… защо не бе намерен диктофон?

— Изобщо не помислих за това — рекох аз.

— Знаем, че на мистър Акройд е доставен диктофон. Ала между вещите му не е намерен диктофон. Значи, щом нещо е взето от тази маса, защо това нещо да не е диктофонът? Но в това отношение имаше някои трудности. Вниманието на всички, разбира се, беше насочено към убития. Мисля, че всеки би могъл да се приближи до масата, без да го забележат другите в стаята. Обаче диктофонът е обемисто нещо — не може да се пъхне спокойно в джоба. Трябва да има някакъв предмет, в който да може да се побере…

Разбирате ли какво искам да кажа? Образът на убиеца се очертава. Човек, който веднага е пристигнал на местопрестъплението, не е можело да не пристигне, ако престъплението беше установено едва на другата сутрин. Човек, носещ предмет, в който може да се пъхне диктофонът… Прекъснах го:

— Но защо е нужно да се махне диктофонът? Какъв е смисълът?

— Вие сте като мистър Реймънд. Приемате, че това, което е било дочуто в девет и половина, е било гласът на мистър Акройд, който говорел пред диктофона. Но позамислете се над това малко изобретение. Вие диктувате пред него, нали!? И по-късно някой секретар или машинописка го пуска и гласът отново заговорва.

— Искате да кажете… — зяпнах аз смаяно.

Поаро кимна.

— Да, точно това искам да кажа. В девет и половина часа мистър Акройд е бил вече мъртъв. Говорел е не човекът, а диктофонът.

— И убиецът го е пуснал. Значи, в тоя момент той трябва да се е намирал в стаята?

— Може би. Но не бива да изключваме възможността да си е — послужил с някакъв механичен уред — нещо като часовников механизъм или дори обикновен будилник. В такъв случай обаче към въображаемия портрет на убиеца трябва да добавим още две черти. Той трябва да е бил човек, който е знаел, че мистър Акройд е купил диктофон, и освен това човек с необходимите технически познания.

Дотук бях стигнал в разсъжденията си, когато попаднахме на отпечатъците от стъпки по перваза на прозореца. Тук можех да направя три извода: 1) Те действително може да са били оставени от Ралф Пейтън. Той е бил във Фърнли тая нощ и може да е прескочил в кабинета и да е намерил там чичо си мъртъв. Това беше едната хипотеза. 2) Възможно беше следите от стъпки да са били оставени от някой друг, който случайно имал същите зъбци на обувките си. Но обитателите на къщата имаха все обувки с гумени подметки, затова не можех да допусна, че по някакво съвпадение външен човек е имал същите обувки, каквито е носел Ралф Пейтън. Както знаем от сервитьорката на „Кучето и свирката“, Чарлс Кент е имал чепици, които „едва се държели на краката му“. 3) Отпечатъците са били направени от човек, който умишлено се е опитвал да насочи подозрението към Ралф Пейтън. За да проверя този последен извод, трябваше да установя някои факти. Полицията се бе сдобила от „Трите глигана“ с един чифт обувки на Ралф. Нито Ралф, нито който и да било друг е могъл да ги носи тая вечер, тъй като са били долу на почистване. Според теорията на полицията Ралф е носел друг чифт от съшия вид и аз установих, че той действително е имал два чифта. И тъй, за да се докаже правилността на теорията ми, трябваше убиецът да е носел тая вечер обувки на Ралф — в какъвто случай Ралф трябва да е носел някакъв трети чифт. Не можех да допусна, че той е носел три чифта еднакви обувки; по-вероятно беше третият чифт да са високи. Накарах сестра ви да направи проверка за това… като наблегнах на цвета с цел, откровено признавам, да прикрия истинската причина на моето дирене. Вие знаете резултата от нейните разследвания.

Ралф Пейтън действително е имал чифт високи обуща. Първият въпрос, който му зададох, когато пристигна у дома вчера, сутринта, беше какво е носел на краката си през фаталната нощ. Той отговори веднага, че носел високи обуща — фактически те още бяха на краката му, тъй като нямал друго какво да обуе.

— Така се придвижихме още една стъпка напред в описанието ни за убиеца: човек, който е имал възможността същия ден да вземе от „Трите глигана“ тези обуща на Ралф Пейтън.

Той помълча и после каза, като леко повиши глас:

— Има още един белег. Убиецът трябва да е бил човек, който е имал възможността да задигне кинжала от сребърната масичка. Може да възразите, че всеки от къщата би могъл да стори това, но ще ви напомня един факт: Флора Акройд твърдеше с положителност, че кинжалът не бил на мястото си, когато погледнала сребърната масичка.

Той пак замълча.

— Сега, когато всичко е ясно, нека обобщим. Човек, който е бил в „Трите глигана“ по-рано през деня, човек, който е познавал Акройд достатъчно добре, за да знае, че той е купил диктофон, човек, който е притежавал технически наклонности, който имал възможност да вземе кинжала от сребърната масичка, преди да дойде мис Флора, който имал под ръка предмет, удобен за скриване на диктофона — например нещо като черна чанта, — и който имал на свое разположение кабинета няколко минути след откриването на престъплението, докато Паркър телефонирал на полицията. В същност — д-р Шепърд!