Агата Кристи
Убийството на Роджър Акройд (20) (Алиби)

ГЛАВА ДВАДЕСЕТА
МИС РЪСЕЛ

Инспектор Реглън бе получил жесток удар. Благородната лъжа на Блънт не бе го заблудила, както не бе заблудила и нас. Обратният ни път към селото беше огласен от неговите стенания.

— Това променя всичко, да. Не зная дали разбирате положението, мосю Поаро?

— Мисля, че разбирам, да, мисля, че разбирам — каза Поаро. — Знаете ли, от известно време тази мисъл ми се беше загнездила в главата.

Инспектор Реглън, комуто тази мисъл бе станала известна само преди половин час, изгледа Поаро унило и продължи да излага констатациите си.

— Ето тия алибита например. Не струват! Пет пари не струват. Трябва да се почва отново. Да се разбере какво е правил всеки от девет и половина нататък. Девет и половина — към този час трябва да се придържаме. Вие имахте пълно право за оня Кент: за сега не бива още да освобождаваме този човек. Чакайте да помисля… в девет часа и четиридесет и пет минути бил в „Кучето и свирката“. Ако е тичал, можел е да стигне там за четвърт час. Просто невъзможно е мистър Реймънд да е чул неговия глас, и то да говори с мистър Акройд — да иска пари, което мистър Акройд отказал. Но едно нещо е ясно: той не е човекът, който се е обадил по телефона. Гарата е на половин миля в обратна посока — повече от миля и половина от „Кучето и свирката“, а пък той е бил в „Кучето и свирката“ докъм десет часа и десет минути. Дяволите да го вземат тоя телефон! Все до него опираме.

— Така е — съгласи се Поаро. — Интересно обстоятелство.

— Възможно е обаче, ако капитан Пейтън се е качил в стаята на чичо си и го е намерил там убит, той да се е обадил. Изплашил се е, помислил, че ще го обвинят, и изфирясал. Възможно е, нали?

— Но защо е било нужно да телефонира?

— Може да се е усъмнил дали старият е действително мъртъв. Решил е, че няма да е зле докторът да се яви по-скоро на мястото, ала не искал да се издаде. Е, кажете, как ви се струва тази теория? Има нещо правдоподобно в нея, бих рекъл.

Инспекторът изпъчи важно гърди. Той така преливаше от самодоволство, че всякакви думи от наша страна бяха излишни.

Точно в тоя момент стигнахме в къщи и аз се завтекох към хирургическия си кабинет, където пациентите ме чакаха от доста време, като оставих Поаро да придружава инспектора до полицейския участък.

Когато се освободих и от последния си пациент, влязох в стаичката зад къщата, която наричам моя работилница — аз много се гордея с радиоприемника, който съм си изработил саморъчно. Каролина ненавижда работилницата ми. Там аз държа сечивата си и забранявам на Ани да всява безредие с метла и лопатка. Тъкмо поправях вътрешните части на един будилник, който домакинството ни бе изхвърлило като напълно негоден, когато вратата се отвори и Каролина подаде глава.

— Аха, тук ли си, Джеймс — каза тя с дълбоко неодобрение. — Мосю Поаро иска да говори с тебе.

— Добре де — сопнах се аз малко раздразнено, понеже внезапното й влизане ме беше стреснало и бях изпуснал някакъв деликатен механизъм. — Като иска да говори с мене, да дойде тук.

— Тук ли?! — учуди се Каролина…

— Да, казах „тук“.

Каролина изсумтя неодобрително и се оттегли. След една-две минути се върна, въведе Поаро и после пак се оттегли, като тръшна вратата.

— Ехе, приятелю мой — каза Поаро, като се приближи, потривайки ръце, — както виждате, не можете тъй лесно да се отървете от мене!

— Свършихте ли с инспектора? — попитах аз.

— За сега да. А вие, какво, прегледахте ли всички пациенти?

— Да.

Поаро седна и ме загледа, като кривна яйцеобразната си глава на една страна, с вид на човек, който предвкусва насладата на някаква много забавна шега.

— Вие грешите — проговори той най-после. — Имате да прегледате още един пациент.

— Да не би да сте вие? — възкликнах учудено.

— А, не съм аз, bien entendu. Аз, аз съм във великолепно здраве. Не, ще ви кажа истината: това е един малък мой заговор. Има един човек, с когото искам да се видя, разбирате ли… а пък не бива да възбуждам любопитството на цяло село… обаче тъкмо така ще стане, ако видят въпросната дама да идва в моя дом… защото става дума за дама. Но у вас тя вече е идвала преди като пациентка.

— Мис Ръсел! — възкликнах аз.

— Précisément. Много искам да говоря с нея, затуй й пращам една бележчица и определям среща във вашия хирургически кабинет. Сърдите ли ми се?

— Напротив — казах. — Сиреч при условие, че ще ми позволите да присъствувам на разговора. А, какво ще кажете?

— Но естествено! Та хирургическият кабинет си е ваш!

— Нали разбирате — рекох, като захвърлих щипците, които държах, — цялата тая работа е необикновено интересна. Всеки нов възникнал факт е като разклащане на калейдоскоп: всичко придобива съвсем нов облик. А защо пък толкова много желаете да се видите с мис Ръсел?

Поаро вдигна вежди.

— Нима не е очевидно? — промърмори той.

— Пак започвате старата песен — изръмжах недоволно. — Според вас всичко е очевидно. А ме оставяте да се лутам в мъгла.

Поаро ми се закани добродушно с глава.

— Вие ми се подигравате. Ето например случаят с мадмоазел Флора. Инспекторът беше изненадан… а вие… вие — не.

— Никога не съм предполагал, че тя може да бъде крадла — оправдах се аз.

— В това отношение… може би имате право. Но аз наблюдавах лицето ви, а вие не бяхте — като инспектор Реглън — смаян като човек, който не вярва на ушите си.

Замислих се за минута-две.

— Може да сте прав — проговорих най-после. — През всичкото време имах чувството, че Флора крие нещо… така че, когато истината излезе наяве, аз подсъзнателно я бях очаквал. Инспектор Реглън обаче наистина много се разстрои от това, горкият.

— Е, pour ça, oui^[1]! Клетият човек трябва да подреди наново всичките си мисли. Аз се възползувах от това, състояние на душевна обърканост, за да го накарам да ми направи една малка услуга.

— Каква беше тя?

Поаро извади от джоба си един лист хартия за писма. На него бяха написани няколко думи и той ги прочете гласно:

„От няколко дни полицията търсеше капитан Ралф Пейтън, племенник на мистър Акройд от Фърнли Парк, сполетян от смъртта при такива трагични обстоятелства миналия петък. Капитан Пейтън е бил открит в Ливърпул, когато се готвел да се качи на параход за Америка.“

Той отново сгъна листа.

— Това, приятелю, ще излезе във вестниците утре сутринта.

Гледах го изумен.

— Но… но то не е вярно! Той не е в Ливърпул!

Поаро ми отправи лъчезарна усмивка.

— Колко сте схватлив! Да, наистина не е открит е Ливърпул. Инспектор Реглън за нищо на света не ми позволяваше да изпратя тази бележка на печата, особено след като споделих с него тайната си цел. Ала най-тържествено го уверих, че от излизането й в печата ще произтекат много интересни резултати, тъй че той отстъпи с уговорката, че в никой случай не може да поеме отговорността.

Изгледах втрещено Поаро. Той ми отговори е усмивка.

— Бог да ме убие — рекох най-после, — ако разбирам какви резултати очаквате от това.

— Понапрегнете сивите си клетчици — каза Поаро сериозно.

Той стана и дойде до скамейката.

— Личи си, че имате слабост към разни машинарии — рече той, като разгледа резултатите от труда ми.

Всеки си има някакво любимо занимание. Побързах да привлека вниманието на Поаро върху саморъчното ми радио. Като видях, че се отнася благосклонно към творението ми, показах му едно-две мои малки изобретения — дребни нещица, но полезни в къщи.

— Няма съмнение — каза Поаро, — трябвало е да станете по професия изобретател, а не доктор. Ала чувам звънеца… вашата пациентка е. Да отидем в хирургическия кабинет.

И предишния път ме бяха поразили следите от някогашната хубост върху лицето на домоуправителката. Тази сутрин бях поразен отново. Облечена съвсем просто m черно, висока, стройна и горда както винаги, с едри тъмни очи и непривична руменина на обикновено бледите бузи, разбрах, че като момиче тази жена трябва да е била изумително красива.

— Добро утро, мадмоазел — рече Поаро. — Моля, седнете. Д-р Шепърд има любезността да ми предостави хирургическия си кабинет за един кратък разговор, който много искам да водя с вас.

Мис Ръсел седна с присъщото си хладнокръвие. И да чувствуваше някакво вътрешно вълнение, не го издаваше външно.

— Струва ми се, че малко странно постъпвате, ако ми позволите да се изразя така — забеляза тя.

— Мис Ръсел… имам да ви съобщя нещо.

— Така ли!

— Чарлс Кент е арестуван в Ливърпул.

Нито един мускул на лицето й не помръдна. Само очите й се разтвориха малко повече и тя запита с нотка на предизвикателност:

— Е, та какво от това?

И точно в този миг се сетих: приликата, мисълта за която ме бе преследвала постоянно — нещо познато в предизвикателното държане на Чарлс Кент. Двата гласа: единият — груб и дрезгав, другият — болезнено женствен — странно си приличаха по тембър. Значи за мис Ръсел ми бе напомнил човекът, когото срещнах оная нощ пред вратите на Фърнли Парк.

Погледнах Поаро тържествуващ с откритието си, а той ми кимна незабележимо.

В отговор на въпроса на мис Ръсел той разпери ръце с типично френски жест.

— Мислех, че ще ви интересува, и нищо повече — каза той меко.

— Хм, не особено — рече мис Ръсел. — Кой е впрочем тоя Чарлс Кент?

— Той е, мадмоазел, човекът, който е бил във Фърнли през нощта на убийството.

— Така ли?

— За негов късмет има си алиби. В десет без четвърт бил в една пивница на миля оттук.

— Късметлия наистина — обади се мис Ръсел.

— Но още не знаем какво е правил във Фърнли — с кого е идвал да се срещне например.

— Боя се, че с нищо не мога да ви помогна — каза домоуправителката учтиво. — Нищо не е стигало до моите уши. Ако това е всичко…

Тя направи движение, като да стане. Поаро я спря.

— Не е всичко — рече той спокойно. — Тази сутрин изникнаха нови положения. Сега изглежда, че мистър Акройд е бил убит не в десет без четвърт, а по-рано. Между девет без десет, когато д-р Шепърд излязъл, и десет без четвърт.

Видях как кръвта се отдръпна от лицето на домоуправителката и то стана смъртно бледо. Тя се наведе напред, цялото й тяло се полюляваше.

— Но мис Акройд каза… мис Акройд каза…

— Мис Акройд призна, че излъгала. Изобщо не е била в кабинета оная вечер.

— Значи?…

— Значи, изглежда, че в лицето на тоя Чарлс Кент имаме човека, когото търсим. Той идвал във Фърнли, не може да обясни какво е правил там…

— Аз мога да ви кажа какво е правил. Той не е докосвал дори косъм от главата на стария Акройд… не се е приближавал изобщо до кабинета. Той не го е направил, уверявам ви.

Мис Ръсел се беше навела напред. Най-после това желязно самообладание беше напълно сломено. На лицето й се четеше ужас и отчаяние.

— Мосю Поаро! Мосю Поаро! О, повярвайте ми.

Поаро стана и се приближи до нея. Потупа я успокоително по рамото.

— Но да… но да, ще ви повярвам. Разбирате ли, трябваше да ви накарам да говорите.

За миг в очите й блесна подозрение.

— Вярно ли е това, което казвате?

— Че Чарлс Кент е заподозрян като извършител на престъплението? Да, вярно е. Само вие можете да го спасите, като кажете причината за идването му във Фърнли.

— Той дойде да се види с мене. — Тя говореше тихо и бързо. — Аз излязох да се срещна с него…

— В беседката, да, зная.

— Отде знаете?

— Мадмоазел, работата на Еркюл Поаро е да знае много неща. Зная, че сте излизали по-рано същата вечер, че сте оставили в беседката бележка, в която посочвате по кое време ще бъдете там.

— Да, така беше. Бях получила вест от него… съобщаваше, че пристига. Не посмях да го пусна в къщата. Писах на адреса, който той ми даде, че ще се срещнем в беседката, и му я описах така, че да може да я намери. После се уплаших, че може да няма търпение да чака там, изтичах и оставих бележка, в която казвах, че ще бъда на мястото към девет и десет. Не исках прислугата да ме вижда, затуй се измъкнах през прозореца на приемната. Когато се прибрах, срещнах д-р Шепърд и помислих, че това ще му се види странно. Бях задъхана от тичане. Нямах представа, че го чакат на вечеря същата вечер.

Домоуправителката млъкна.

— Продължавайте — подкани я Поаро. — Излезли сте да се срещнете с него в девет и десет. Какво си казахте?

— Трудно е да ви обясня. Видите ли…

— Мадмоазел — прекъсна я Поаро, — по този въпрос искам да чуя цялата истина. Думите ви няма да излязат извън тези четири стени. Д-р Шепърд ще бъде дискретен, ще бъда и аз. Уверявам ви, аз ще ви помогна. Тоя Чарлс Кент е ваш син, нали?

Тя кимна. По бузите й пламна червенина.

— Никой не знаеше това. То стана отдавна… много отдавна… оттатък, в Кент. Не бях омъжена…

— Затова му сложихте за презиме названието на графството. Разбирам.

— Постъпих на работа. Успявах да припечеля достатъчно, за да му плащам квартирата и храната. Никому не съм казала, че съм му майка. Ала той тръгна по лош път, пропи се, после почна да употребява наркотици. Успях да събера пари, за да му платя пътя до Канада. Една-две години нямах никаква вест от него. После узнал някак си, че съм му майка. Поиска ми с писмо пари. Най-после получих съобщение, че се е върнал. Пристигнал във Фърнли да ме види, пишеше. Не смеех да го пусна в къщата. Винаги са ме смятали за много… много порядъчна. Ако някой подушеше… щеше да бъде свършено с работата ми като домоуправителка. Затуй му писах, така както ви казах преди малко.

— И на сутринта дойдохте да говорите с д-р Шепърд?

— Да. Чудех се какво да правя. Той не беше лошо момче… преди да се бе отдал на наркотици.

— Разбирам — рече Поаро. — А сега нека продължим по-нататък. Значи той дойде оная вечер в беседката?

— Да, когато стигнах там, вече ме чакаше. Държеше се много грубо и оскърбително. Носех със себе си всичките пари, които имах, и му ги дадох. Поговорихме, после той си отиде.

— Колко беше часът?

— Трябва да е било между 9:20 и 9:25. Още не беше станало девет и половина, когато стигнах отново в къщи.

— По кой път си отиде той?

— Точно оттам, откъдето бе дошъл — по пътеката, която се съединява с автомобилната алея отсам портиерската стаичка.

Поаро кимна.

— А вие, какво направихте вие?

— Върнах се в къщи. Майор Блънт се разхождаше по терасата и пушеше, затуй заобиколих, за да мина през страничната врата. Тогава беше точно девет и половина, както ви казах.

Поаро кимна отново. Драсна един-два реда в едно микроскопично бележниче.

— Мисля, че това е достатъчно — каза той замислено.

— Трябва ли… — поколеба се тя. — Трябва ли да разкажа всичко това на инспектор Реглън?

— Може да се наложи. Но нека не избързваме. Нека действуваме полека, със съответната последователност и методичност. Чарлс Кент не е още официално обвинен в убийство. Може да възникнат някои обстоятелства, които да направят показанията ви излишни.

Мис Ръсел се изправи.

— Много ви благодаря, мосю Поаро — каза тя. — Вие бяхте много добър… много добър наистина. Вие… вие ми вярвате, нали? Че Чарлс няма нищо общо с това подло убийство!

— Изглежда, няма съмнение, че човекът, който е разговарял с мистър Акройд в библиотеката в девет и половина, не е могъл да бъде вашият син. Повече смелост, мадмоазел. Всичко ще се оправи.

Мис Ръсел си отиде. Останахме двамата с Поаро.

— Значи така — проговорих аз. — Все опираме до Ралф Пейтън. Как успяхте да установите, че мис Ръсел е лицето, с което е дошъл да се срещне Чарлс Кент? Забелязахте ли приликата?

— Бях я свързал в мисълта си с непознатия дълго преди да се бяхме изправили лице с лице срещу него. Щом намерихме онова перо. Перото навеждаше на мисълта за наркотици, което пък ми напомни какво ми бяхте разказали за посещението на мис Ръсел у вас. Тогава намерих в утринния вестник статията за кокаина. Всичко изглеждаше съвсем ясно. Сутринта тя е получила вест от някого… човек, пристрастен към наркотици, прочела статията във вестника и дошла при вас да ви изпита с някои въпроси. Намекнала за кокаин, понеже въпросната статия се отнасяла за кокаина. После, когато видяла, че е събудила у вас твърде голям интерес, побързала да измести темата към детективски истории и загадъчни отрови. Усъмних се, че има син или брат, или пък някакъв друг нежелан роднина от мъжки пол. Ох, но аз трябва да си вървя! Време е за обед.

— Останете да обядвате у нас — предложих аз.

Поаро поклати глава. В очите му се появи смътно пламъче.

— О, не, не и днес. Не искам да принуждавам мадмоазел Каролина два дни поред да пази вегетарианска диета.

Сетих се, че почти нищо не отбягваше от вниманието на Еркюл Поаро.