Майкъл Крайтън
Щамът Андромеда (26)

XXVI. АВАРИЯ

МИГАЩОТО ТАБЛО В КОРИДОРА веднага показа къде беше мястото на произшествието — стаята за аутопсии. Хол се досещаше за причината — сигурно по някакъв начин е била пробита изолацията и заразата е проникнала.

Като тичаше по коридора, той чу тихия, успокоителен глас от високоговорителя:

— Пробита е изолацията в стаята за аутопсии. Пробита е изолацията в стаята за аутопсии. Обявява се тревога.

Асистентката му излезе от лабораторията и го видя.

— Какво става?

— Сигурно Бъртън. Инфекцията е проникнала.

— А той добре ли е?

— Съмнявам се — отговори Хол и пак се затича.

Тя хукна след него.

Ливит излезе от морфологичната лаборатория и се присъедини към тях. Сега и тримата бягаха колкото могат по-бързо по плавно виещите се коридори. Хол тъкмо си мислеше, че Ливит бяха много добре за своите години и той изведнъж спря.

Застана като вцепенен, вперил поглед в таблото с мигащите лампи.

Хол го погледна:

— Хайде, върви — каза той.

— Доктор Хол, той не е добре — забеляза асистентката.

Ливит не се движеше. Стоеше прав, с отворени очи; но като че ли беше заспал. Ръцете му висяха отпуснати.

— Доктор Хол…

Хол спря и се върна.

— Питър, хайде, момче, сега имаме нужда от теб.

Той не каза повече нито дума, защото Ливит изобщо не го чуваше, а само гледаше втренчено мигащата светлина. Хол закри очите му с ръка, той пак не реагира. Хол си спомни как и друг път Ливит избягваше да гледа мигащи светлини и когато го питаха защо, той обръщаше въпроса на шега.

— Дявол да го вземе — промърмори Хол. — Сега ли намери…

— Но какво му е? — продължаваше да пита асистентката.

От ъгъла на устата му течеше слюнка. Хол бързо мина зад него и каза на момичето:

— Минете отпред и покрийте светлините, за да не ги вижда.

— Защо?

— Защото мигат три пъти в секунда — отговори Хол.

— Искате да кажете…

— Скоро ще започне припадъкът.

Ливит припадна. Коленете му се прегънаха с главозамайваща бързина и той се строполи на пода. Тялото му започна да трепери. Ръцете, краката, целият. Той стисна зъби и издаде задавен крясък. Главата му удряше пода. Хол я подпря с крака си — по-добре така, отколкото да я удря на твърдия под.

— Не се опитвайте да му отваряте устата — каза Хол. — Няма да можете. Той така здраво я е стиснал.

На панталоните му се появи жълто петно.

— Сега може да започне общият спазъм. Бързо идете в аптеката и донесете сто милиграма луминал и спринцовка. После, ако трябва, ще преминем на дилантин.

Ливит плачеше със стиснати зъби, като животно. Стегнатото му тяло се извиваше и удряше пода като въже. Момичето се върна със спринцовката. Хол почака Ливит да се отпусне и му би инжекцията.

— Останете при него — помоли той асистентката. — Ако има още един пристъп, просто направете това, което аз направих. Сложете си крака под главата му. Мисля, че скоро ще дойде на себе си. Не се опитвайте да го местите.

И Хол отново се спусна към стаята за аутопсии.

 

Няколко секунди той се опитва да отвори вратата и после изведнъж разбра, че вратата е затворена автоматично. Лабораторията беше заразена. После отиде в контролния пункт. Там беше Стоун и наблюдаваше на екрана смъртно изплашения Бъртън.

Бъртън изглеждаше много зле: лицето му бе побледняло, дишаше бързо и не можеше да говори. Изглеждаше точно такъв, какъвто си беше всъщност — човек, който чака смъртта да дойде всеки момент.

Стоун се опитваше да му вдъхне надежда.

— Успокой се, успокой се, не се страхувай, всичко ще се оправи, само се успокой.

— Страх ме е — мърмореше Бъртън. — О, господи, страх ме е.

— Успокой се — продължаваше Стоун с мек глас. — Ние вече знаем, че бактерията не се чувства добре в среда от кислород. Сега вкарваме кислород в лабораторията. Това ще те спаси за известно време.

Стоун се обърна към Хол.

— Чак сега ли идвате? Къде е Ливит!

— Припадна — отговори Хол.

— Какво?

— Светлините на вашето табло мигат три пъти в секунда и той получи пристъп.

— К А К В О?

— Епилепсия. Отначало лек припадък, после по-голям — с гърчове, уриниране и всичко останало. Бих му луминал и веднага дойдох.

— Ливит има епилепсия?

— Точно така.

— Но той сигурно не е знаел, не е съзнавал — промълви Стоун.

И изведнъж си спомни молбата за втора електроенцефалограма.

— Знаел е — каза Хол. — Той винаги избягваше мигащите светлини, които са причина за пристъпите му. Сигурен съм, че е знаел. Сигурен съм, че е имал моменти, в които не е съзнавал какво му става. Губили са му се минути и после нищо не е могъл да си спомни.

— Сега как е?

— Поддържаме го с успокоителни средства.

— А тук вкарваме чист кислород на Бъртън — поясни Стоун. — Това ще му помогне за известно време, докато намерим друг начин.

Стоун изключи връзката с Бъртън и добави:

— Фактически кислородът ще почне да постъпва при него едва след няколко минути, но ние му казахме, че вече сме почнали да го вкарваме. Той е напълно изолиран, така че инфекцията не може да се разпространи повече.

— Но как стана заразяването? — попита Хол.

— Изолацията е била прекъсната някъде — отговори Стоун и тихо продължи, — ние знаехме, че това ще се случи рано или късно. Всички изолации се късат след известна употреба.

— Все пак смятате, че е случайност? — уточни Хол.

— Разбира се, просто нещастен случай — отговори Стоун. — Толкова голяма изолация, толкова гуми с такава и такава дебелина. Всяка изолация след време се износва. И просто Бъртън се случи да е там, когато стана първият пробив.

На Хол това съвсем не му изглеждаше толкова просто. Той погледна към екрана. Бъртън дишаше учестено, от ужас гърдите му се повдигаха бързо, бързо.

— Откога е така? — попита пак Хол.

Стоун погледна часовниците. Те спираха автоматично в случай на авария. Сега бяха отмерили времето от началото на аварията.

— Четири минути.

— И Бъртън е още жив? — учуди се Хол.

— Да, слава Богу. — После Стоун се намръщи — разбра какво искаше да каже Хол.

— Но защо е още жив? — продължи да пита Хол.

— Кислородът…

— Но вие преди малко казахте, че още не се вкарва кислород. Какво го предпазва тогава?

В този момент се чу гласът на Бъртън:

— Слушайте, искам да изпробвате нещо върху мен.

Стоун включи своя микрофон:

— Какво?

— Калоцин — отговори Бъртън.

— Не! — реагира веднага Стоун.

— Дявол да го вземе, аз разполагам с живота си.

— Не! — повтори твърдо Стоун.

— Може би трябва да опитаме — отстъпи Хол.

— В никакъв случай. Нямаме право даже да опитаме.

 

Калоцинът беше вероятно най-строго пазената тайна на американската наука през последните десет години. Това беше лекарство, получено от фармацевтичната фирма „Янсен“ през пролетта на 1965 година под индекса UJ. 44759 или съкратено К-9. Откритието стана случайно при обичайните опити с новополучените проби.

Както повечето фармацевтични фирми, Янсен изпробваше всички нови лекарства с цел да се проявят потенциалните им биологични възможности.

Пробите се извършваха върху различни лабораторни животни: плъхове, кучета, маймуни. В цикъла влизаха обикновено двадесет и четири различни проби.

Препаратът К-9 проявил по време на опитите много странни свойства. Той задържал растежа. Животното, което го поемало, не можело да порасне повече.

Това откритие наложило нови проби, от които произлезли още по-интригуващи резултати. Станало ясно, че хапчетата задържат метаплазията, т.е. превръщането на нормалните клетки в организма в анормални — предвестници на рака. Янсен се въодушевил и подложил медикамента на още по-голям брой опити.

През септември 1965 година вече нямаше съмнение. Калоцинът спираше развитието на рака. По непознат начин той възпрепятстваше размножаването на вируса — причинител на миелоидната левкемия. Животните, в които беше инжектиран препаратът, не се разболяваха от тая болест, а при заразените развитието на болестта спираше.

Персоналът на фирмата се развълнува. Скоро стана ясно, че това е антибиотик с широк спектър на действие. Той убиваше вируса на детския паралич, на бяса, на левкемията и даже на обикновената брадавица. Убиваше бактерии, гъби и паразити.

По някакъв начин унищожаваше всякакви едноклетъчни и по-прости организми, а не действаше на клетките, организирани в по-сложна система. В това отношение препаратът притежаваше абсолютна селективност.

Фактически това беше един универсален антибиотик. Унищожаваше всякакви микроби, дори причинителите на обикновената простуда. Разбира се, наблюдаваха се и странични явления, например унищожаваха се полезните бактерии в червата. Болните получаваха остро разстройство. Но нима това бе висока цена за лекуването на рака?

През декември 1965 година сведенията за лекарството бяха неофициално разпространени всред правителствените кръгове и отговорните лекарски среди. Именно тогава за пръв път се намериха противници. Много учени, в това число и Джеръми Стоун, поискаха забрана на медикамента.

Но аргументите звучаха чисто теоретически и фирмата, предчувствайки милиардите печалба, настояваше за клинични опити. В края на краищата правителството, Министерството на здравеопазването и Управлението на снабдяването с медицински стоки подкрепиха фирмата и разрешиха клиничните опити да бъдат извършени въпреки протестите на Стоун и другите учени.

През февруари 1966 година опитите започнаха. Взеха двадесет неизлечимо болни от рак и двадесет доброволци от затвора в Алабама. Всички взимаха хапчета веднъж на ден в продължение на месец. Резултатите бяха точно такива, каквито се очакваха — здравите получиха странични усложнения, но нищо сериозно. При болните от рак се наблюдаваше поразително намаляване на симптомите му и постепенно излекуване.

На 1 март 1966 година спряха да им дават хапчетата и след шест часа и четиридесетте пациенти умряха.

Стоун предсказа всичко това от самото начало. Той подчерта, че векове наред човечеството си е изработвало имунитет към повечето микроорганизми. По кожата, във въздуха, в белите дробове, в червата и дори в кръвта имаше стотици различни вируси и бактерии. Потенциално всички те бяха смъртоносни, но хората се бяха адаптирали към тях в течение на години и сега само малък брой бяха опасни.

Човешкият организъм бе една съвършена балансирана система. Ако се вкараше в него лекарство, което да убива всички бактерии, този баланс щеше да се наруши и щяха да бъдат унищожени плодовете на еволюцията, извършвана векове наред. А освен това се отваряше път и на суперинфекцията, т.е. изникваше проблемът за новите микроорганизми, причиняващи непознати болести.

Стоун беше прав. И четиридесетте пациенти умряха от неизвестни, странни и ужасни болести. Единият започна да се подува от главата до петите, докато умря от задушаване. Другият стана жертва на микроорганизъм, който за няколко часа разяде стомаха му. На трети някакъв вирус превърна мозъка му в желеобразна маса.

И тъй нататък.

Фирмата с неохота трябваше да изостави по-нататъшните си опити. Правителството, най-после убедено, че Стоун бе съумял да предвиди нещата, се съгласи да изпълни предложението му и забрани всякакво изучаване и експериментиране с калоцина.

Оттогава минаха две години.

И ето сега Бъртън искаше калоцин.

— Не, вие много добре знаете — каза Стоун, — че той ще ви излекува за момент, а после, като престанете да го взимате, ще умрете.

— Лесно ви е да разсъждавате оттам.

— Никак даже не ми е лесно, никак. — Той пак изключи връзката и се обърна към Хол. — Все пак знаем, че кислородът спира разпространението на заразата. Ще му даваме кислород — за известно време ще му помогне. Ще се почувства малко замаян, но затова пък ще се поотпусне и ще започне да диша по-бавно. Горкият, изплашил се е до смърт.

Хол кимна. Но защо ли думите на Стоун „изплашил се е до смърт“ се забиха в съзнанието му: „изплашен до смърт“. Да, Стоун без да иска каза нещо страшно важно. Това беше ключът. Това беше отговорът.

Хол тръгна към вратата.

— Къде отивате?

— Трябва да помисля…

— За какво?

— За „изплашен до смърт“.