Майкъл Крайтън
Щамът Андромеда (17)

XVII. В СЪЗНАНИЕ

В единадесет часа и четиридесет и седем минути Марк Хол стоеше наведен над компютъра и гледаше съсредоточено резултатите от лабораторните изследвания на Питър Джексън и бебето. Компютърът даваше резултатите един след друг, веднага щом постъпиха от автоматичното лабораторно устройство. Почти всички бяха готови.

Детето беше съвсем нормално. Компютърът показваше недвусмислено:

ПАЦИЕНТ: ДЕТЕ

ВСИЧКИ ЛАБОРАТОРНИ ПОКАЗАТЕЛИ НОРМАЛНИ.

Виж, Питър Джексън беше нещо друго. Той имаше съществени отклонения от нормалното.

ПАЦИЕНТ: ДЖЕКСЪН, ПИТЪР

ЛАБОРАТОРНИТЕ ПОКАЗАТЕЛИ НЕ СА В ГРАНИЦИТЕ НА НОРМАЛНОТО

Вид на анализа  Нормално        Фактически

хематокрит      38–54           21 първични

                25 повторно

                29 повторно

                33 повторно

                37 повторно

Остатъчен азот  10–20           50 повторно

Ретикулоцити    1               6 повторно

В кръвта има значително количество незрели еритроцити

PH на кръвта    7.40            7.31

РУЕ             9               29

Амилаза         70–200          450

Беше лесно да се разберат някои от резултатите, но не всички. Хематокритът например растеше, защото на Джексън му преливаха кръв, наситена с еритроцити. Остатъчният азот, който характеризираше дейността на бъбреците, се оказа по-висок от нормалното, може би поради намаленото кръвообращение.

Другите резултати следваха естествено от загубата на кръв. Ретикулоцитите се повишиха от един на шест процента — Джексън беше получил анемия. Наличието на множеството незрели еритроцити доказваше, че организмът му се бореше да възстанови загубената кръв и затова вкарваше в кръвообращението млади незрели клетки.

Протромбиновото време доказваше, че въпреки кръвоизлива някъде в храносмилателната система кръвта му се съсирваше съвсем нормално, а скоростта на утаяването на еритроцитите — че в организма имаше тъкани, които се рушаха.

Показателите за PH обаче бяха доста странни. Цифрата 7.31 показваше повишена киселинност на кръвта, макар и не твърде голяма. Хол не знаеше как да обясни това. Компютърът също.

ПАЦИЕНТ: ДЖЕКСЪН, ПИТЪР

ВЪЗМОЖНИ ДИАГНОЗИ:

1. ОСТРА ХРОНИЧЕСКА ЗАГУБА НА КРЪВ

ВЕРОЯТНО ОТ ХРАНОСМИЛАТЕЛНАТА СИСТЕМА — 0,884

ДРУГИ СТАТИСТИЧЕСКИ СЪЩЕСТВЕНИ ИЗТОЧНИЦИ НЯМА

2. ПОВИШЕНА КИСЕЛИННОСТ НА КРЪВТА.

ПРОИЗХОД НЕИЗВЕСТЕН.

НЕОБХОДИМИ СА ОЩЕ ДАННИ.

НЕОБХОДИМА Е ИСТОРИЯТА НА БОЛЕСТТА.

Хол прочете написания текст и сви рамене. Компютърът може да пожелае и да разговаря с пациента. Лесно е да се каже, но нали Джексън беше в безсъзнание и ако той наистина бе взимал нещо, от което се беше повишила киселиността на кръвта му, те не можеха да узнаят това, докато той не дойдеше в съзнание.

А може би — да изследва газовете в кръвта. Обърна се към компютъра и натисна копчето за газовете в кръвта.

Но компютърът си знаеше своето.

НЕОБХОДИМА Е ИСТОРИЯТА НА БОЛЕСТТА ЗА НОВИ АНАЛИЗИ.

Хол написа: ПАЦИЕНТЪТ Е В БЕЗСЪЗНАНИЕ.

Компютърът като че ли обмисли това изречение и написа:

ОБЕКТИВНА ЛИПСА НА СЪЗНАНИЕ НЕ СЪЩЕСТВУВА. ЕЛЕКТРОЕНЦЕФАЛОГРАМАТА ПОКАЗВА АЛФА РИТЪМ, СЪОТВЕТСТВАЩ НА СЪСТОЯНИЕ СЪН.

— По дяволите — изруга Хол и погледна през стъклото. Джексън наистина мърдаше като насън. Той пропълзя по тунела до костюма си и се наведе над пациента.

— Мистър Джексън, събудете се!

Старикът бавно отвори очи и втренчи поглед в Хол. Премижа удивено.

— Не се страхувайте — каза Хол тихо. — Вие сте болен и ние се грижим за вас По-добре ли се чувствате сега?

Джексън преглътна и кимна. Като че ли се страхуваше да говори. Но бледността му беше изчезнала. Бузите му леко порозовяха, ноктите му вече не бяха сини.

— Как се чувствате?

— Добре… Кой сте вие?

— Доктор Хол. Сега аз се грижа за вас. Изгубили сте много кръв, затова ви преливаме.

Той кимна, прие го съвсем спокойно. Начинът, по който го направи, подсети Хол за нещо и той попита:

— Случвало ли ви се е и преди?

— Да, два пъти.

— При какви обстоятелства?

— Ама аз не зная къде се намирам — отговори той и се огледа. — Тук болница ли е? Защо носите такива дрехи?

— Не, не е болница, а специални изследователска лаборатория в Невада.

— Невада ли? — старецът затвори очи и поклати глава. — Но аз живея в Аризона…

— Сега не сте там. Доведохме ви тук, за да ви помогнем.

— Защо сте облечен с такъв костюм?

— Доведохме ви тук от Пидмонт, защото там има заразна болест. И затова сте в изолационна камера.

— Значи и аз съм заразен?

— Още не знаем със сигурност, но трябва…

— Вижте какво — каза той, като изведнъж се опита да се изправи. — Тръпки ме побиват като гледам всичко това. Искам да си вървя. Тук не ми харесва.

Опита се да се освободи от системи. Хол внимателно го побутна назад.

— Успокойте се, мистър Джексън. Всичко ще се оправи, но трябва да си починете. Вие сте болен.

Джекън бавно легна назад.

— Искам цигара.

— Страхувам се, че още не бива да пушите.

— Дявол да го вземе, и цигара ли не може…

— Съжалявам, но пушенето не е позволено…

— Вижте какво, моето момче, като станете на моите години, правете каквото искате. И по-рано ми казваха: не яж люто, не пий, не пуши. Опитах за малко и знаете ли как се почувствах — ужасно, просто ужасно.

— Кой ви препоръчваше това?

— Докторите.

— Какви доктори?

— Докторите във Финикс. Голяма приказна болница с лъскава апаратура и блестящо бели престилки. Наистина като в приказките. Никога не бих отишъл, ако не беше сестра ми. Тя настояваше. Сестра ми живее с мъжа си Джордж. Глупачка. Хич не ми трябваше приказната й болница. Имах нужда само от почивка. Тя настояваше обаче и аз отидох.

— Кога беше това?

— Миналата година. Юни или юли.

— Защо отидохте в болница?

— Ами защо ходят хората в болница? Щото се бях разболял, дявол да го вземе.

— От какво?

— Тоя проклет стомах, както винаги.

— Кървеше ли?

— Ужасно! Всеки път като се закашлях, храчех кръв. Никога не съм знаел, че в човешкото тяло има толкова много кръв.

— Но кървенето беше в стомаха, нали?

— Да, нали ви казах. И пак ми слагаха същите иглички — той посочи системите. — И ми преливаха кръв. Миналата година лежах във Финикс, а по-миналата в Таксън. Там също беше хубаво. Същите хубавички сестри. — Изведнъж той млъкна. — На колко си години, сине? Много си млад за доктор.

— Аз съм хирург — каза Хол.

— Хирург! Не, по-добре недей. И те се опитваха да ме накарат, но аз не дадох. Не позволявам. За нищо на света. Не давам да ми я режете.

— Значи имате язва от две години?

— Малко по-отдавна. Нищо ми нямаше, мислех, че е просто разстройство, но изведнъж почнах да кървя.

„Щом не е от две години — каза си Хол — очевидно е язва, а не рак.“

— И постъпихте в болницата?

— Да, настаниха ме, предупредиха ме да не ям пикантни и тежки храни и да не пуша. Как ли не се мъчех, синко, но нищо не излезе. Човек така свиква с удоволствията си.

— Значи, след година пак трябваше да влезете в болница?

— О, да. Болницата във Финикс е голяма, стара. Сестра ми и нейният загубен мъж Джордж идваха да ме виждат всеки ден. Той е от ония, дето много четат, учен глупак. Адвокат. Говори големи приказки, а Господ не му е дал мозък, колкото и на скакалец.

— И във Финикс ли искаха да ви оперират?

— Да, разбира се. Не се обиждай, синко, ама това докторите само гледат как да изрежат нещо от тебе. Само за туй мислят. Аз им обясних, че дотука съм я карал с този стомах и докрай ще си карам с него.

— Кога напуснахте болницата?

— В началото на август. Някъде там. Първата седмица май.

— И кога пак започнахте да пушите, да пиете и да ядете каквото не трябва?

— Ама не ми чети лекции — каза Джексън. — Живял съм шейсет и девет години, като съм ял, каквото не трябва, и съм правил, каквото не трябва. Така ми харесва и щом не мога другояче, майната му.

— Сигурно ви е боляло обаче? — попита Хол, като се намръщи.

— Разбира се, свиваше ме понякога. Особено когато бях гладен. Но аз му намерих цаката.

— Така ли?

— Ами да. В болницата ми даваха нещо, прилично на мляко, и ми казваха да карам само с него. По сто пъти на ден, на малки глътки. Представяш ли си колко беше противно. Все едно, че ядеш тебешир. Аз обаче намерих нещо още по-хубаво.

— И какво беше то?

— Аспирин — отговори Джексън. — Действа чудесно.

— Колко аспирин взимахте?

— Доста. Особено накрая. Почти по едно шишенце. Нали знаеш, от тия, дето ги продават?

Хол кимна. Сега вече не беше чудно на какво се дължи киселинността. Аспиринът е ацетилсалицилат и като се взима в голяма доза, киселинността естествено се повишава. Той дразни и гастрита и може да повиши кървенето.

— Никой ли не ви е казвал, че като се взима аспирин, кървенето се увеличава?

— Казваха ми, но аз не им обръщах внимание. Защото не ме болеше — като глътнеш и малко „Стерно“ — край.

— „Стерно“ ли?

— Денатуриран спирт. Прецеждаш го през марля и готово.

— Вие пиехте и „Стерно“, така ли? — въздъхна Хол.

— Е, само ако не можех да намеря друго. Глътнеш аспирин, пийнеш и болката изчезва.

— Но „Стерно“ не е само етилов алкохол, а и метанол.

— Ама да не уврежда нещо, а? — изведнъж загрижено попита Джексън.

— Уврежда и още как. Можеш да ослепееш и даже да умреш.

— Е, по дяволите, болката ми минаваше и затова го взимах — промълви старикът.

— Аспиринът и спиртът оказваха ли влияние на дишането ви?

— Да, добре, че ме подсети. Не ми стигаше въздух, но, дявол да го вземе, на моята възраст не трябва много въздух.

Джексън се прозя и затвори очи.

— Ти си пълен с въпроси, сине, а на мен ми се доспа.

Хол го погледна и разбра, че има право. Не трябваше да бърза, поне засега. Върна се обратно по тунела и каза на асистентката:

— Нашият приятел Джексън има язва от две години. Можем да прелеем още две единици кръв и после ще видим какво ще стане. Освен това вкарайте сонда и направете студена стомашна промивка.

Разнесе се звън и отекна меко в стаята.

— Какво е това?

— Минали са дванадесет часа. Трябва да си сменим дрехите, а освен това вие отивате на съвещание.

— Така ли? Къде?

— Стаята за съвещания е до столовата.

Хол кимна и излезе.

 

В сектор „Делта“ компютрите бръмчаха и тихо прещракваха. Капитан Артър Морис въвеждаше в системата нова програма. Той беше програмист, изпратен в сектора от командването на първия етаж, защото вече десет часа горе не бяха получени никакви сведения по линията на специалната военна връзка. Можеше да се предполага, че такива сведения не са постъпвали, но не беше съвсем вероятно.

От друга страна пък, ако е имало съобщения, а не са били получени, това означаваше, че компютрите не работят добре. Капитан Морис наблюдаваше как компютърът изпълни програмата си за самопроверка — всички връзки работеха нормално.

Това не го успокои и той пусна разширена програма за проверка на всички блокове и връзки. Бяха необходими 0,03 секунди, за да се види отговорът: пет зелени светлини блеснаха в една редица на пулта. Той се приближи до телетайпа и прочете:

ВСИЧКИ ВРЪЗКИ ФУНКЦИОНИРАТ В ПРЕДЕЛИТЕ НА ДОПУСТИМАТА ХАРАКТЕРИСТИКА

Сега вече кимна успокоен. Той не можеше да знае, че наистина има грешка, но тя беше чисто механична, а не електронна и затова не можеше да се отрази при тези проверки. Грешката беше в самия телетайп. Едно малко парче хартия се беше скъсало от края на рулото и навивайки се нагоре, бе заседнало между звънеца и чукчето и му пречеше да звъни. Ето защо не бяха регистрирани никакви съобщение по секретната военна линия.

Нито машината, нито човекът можеха да уловят грешката.