Майкъл Крайтън
Щамът Андромеда (20)

XX. ВСЕКИДНЕВИЕ

Постепенно в лабораторията на „Уайлдфайър“ се установи един делови ритъм на работа. В подземните камери нямаше нощ и ден, сутрин и следобед. Хората спяха, щом се уморяха, ставаха, щом се почувстваха отпочинали, и продължаваха работата си, всеки в своята област.

По-голямата част от опитите нямаше да ги доведат доникъде. Те го знаеха и предварително го бяха приели. Стоун обичаше да повтаря, че научната работа е като геоложка експедиция — търсиш, търсиш, въоръжен с карти и инструменти, но в края на краищата нито подготовката ти, нито интуицията ти са от значение. Само ако имаш късмет, усърдието ти може да бъде възнаградено, и то чрез упорит, тежък труд.

 

Бъртън работеше в лабораторията, където имаше спектрометър и други апаратури за изследване на радиоактивност, относителна плътност, термоелектрически и рентгено-кристалографски анализи.

Спектрометърът, с който работеха на петия етаж, беше стандартен модел К-5 Уитингтън. Както всички спектрометри, той се състоеше от изпарител, призма и регистриращ екран. Материалът за изследване се поставяше в изпарителя и изгаряше. Светлината от горенето преминаваше през призмата, където полученият спектър се прожектираше на екрана. Тъй като различните елементи излъчваха светлинни вълни с различна дължина на вълната, беше възможно да се анализира химичният състав на веществото само по спектъра на получената светлина.

На теория разчитането на спектрограми бе просто, но на практика — сложно и трудно. Никой в лабораторията нямаше специални познания в тази област. И така получените резултати направо бяха подадени на компютъра, който извърши анализа. Той имаше широк обсег на действие и даваше дори примерното съдържание на елементите в проценти.

Бъртън постави първата люспичка от песъчинката в изпарителя и натисна копчето. За момент избухна ярка светлина, той се извърна заслепен, после сложи и втората люспичка. Скоро компютърът щеше да даде първата спектрограма.

Повтори всичко със зеленото петно и след това измери времето. Компютърът обработваше самопроявяващите се фотоплаки, които щяха да бъдат готови за няколко секунди. Самият анализ обаче щеше да отнеме два часа — електрическото око действаше бавно.

Щом тези изследвания се приготвеха, компютърът щеше да анализира резултатите и да отпечата данните за пет секунди.

Часовникът на стената показваше три часа следобед. Изведнъж Бъртън почувства умора. Подаде на компютъра инструкции да го събуди, когато анализите бъдат готови, и си легна.

 

В друга стая Ливит внимателно подаваше същите люспи в друга машина — аминокиселинен анализатор. Не можеше да не се усмихне, като си спомнеше как работеха на времето, когато не съществуваше това автоматично устройство.

В началото на петдесетте години анализът на аминокиселинния състав в белтъците отнемаше седмици или дори месеци, някой път и години. А сега — няколко часа или най-много един ден. Всичко беше напълно автоматизирано.

Аминокиселините са строителният материал: познати са двадесет и четири — всяка от тях се състои от четири елемента: въглерод, водород, кислород и азот в различни съчетания. В белтъците те се съединяват във верига като товарен влак. Начинът, по който са подредени, определя природата на белтъка — дали е инсулин, хемоглобин или хормон на растежа. Всички белтъци са съставени от едни и същи товарни вагони, от едни и същи единици — някои белтъци имат повече вагони от определен тип, други — по-малко, или пък самите вагони са разположени в друг ред. И това е единствената разлика. А иначе същите аминокиселини, същите товарни вагони притежават белтъците и на човека, и на бълхата.

Близо двадесет години бяха нужни, за да се установи този факт.

Но какво контролираше реда, по който се нареждаха аминокиселините в белтъците? Отговорът беше ДНК — носителят на генетическия код, нещо като диспечер на сортировъчната станция.

И за това откритие бяха необходими още двадесет години. А щом се образува веднъж веригата, аминокиселините започват да се усукват и навиват. Приличат повече на змия, отколкото на влак. Начинът на навиването зависи от реда на аминокиселините и е съвсем специфичен. Ако един белтък не се усуква по точно определен начин, той престава да действа.

И за това — още десет години.

„Колко странно“ — помисли Ливит. Стотици лаборатории, хиляди научни работници по целия свят се трудят усилено, в продължение на десетки години, за да открият такива прости факти. А ето сега и тази машина. Разбира се, тя не можеше да даде точния ред на аминокиселините, но щеше да установи приблизителното им процентно съдържание: колко е валинът, аргининът, цистинът, пролинът, лейцинът. И това щеше вече да е една важна информация.

Но и тази информация щеше да бъде изстрел в тъмнината, защото нямаха причини да вярват, че песъчинката или зеленото петно са изградени дори частично от белтъчини. Наистина всяко живо същество на Земята съдържа белтъчини, но това съвсем не е задължително и за извънземната жива материя.

За момент той се опита да си представи живота без белтъчини. Почти невъзможно. Тук, на Земята, те влизат в състава на клетките и на почти всички ензими. Може ли да има живот без ензими? Възможно ли е?

Спомни си забележката на Джордж Томпсън, английския биохимик, който бе нарекъл ензимите „сватовете на живота“. И наистина — те действат като катализатори за всички химични реакции, именно на тяхната повърхност две молекули се срещат и влизат в реакция. Съществуват стотици хиляди, може би милиони ензими и всеки допринася за осъществяването на една-единствена реакция. Без ензими няма химична реакция.

А без химична реакция няма живот.

А може би има…

Този проблем не беше нов. Още като започнаха да разработват програмата „Уайлдфайър“, се постави въпросът: как да се изследва форма на живот, напълно различна от тези, които ние познаваме? Как изобщо да се познае, че е форма на живот?

Отговорът беше необходим не от чисто академичен интерес. Джордж Уолд казваше, че биологията сама по себе си е уникална наука, защото не може да дефинира своя предмет. Никой не можеше да даде дефиниция „Що е живот“. И никой всъщност не знаеше какво точно е той. Старите дефиниции — организъм, който има храносмилане, обмяна на веществата, отделяне, възпроизводство — явно бяха недостатъчни. Винаги можеха да се намерят изключения.

Най-накрая групата дойде до извода, че основният отличителен белег на живота е превръщането на енергията. Всички живи организми по един или друг начин приемат някакъв вид енергия — чрез храната или слънчевата светлина, — превръщат я в друга форма и след това я усвояват. (Вирусите правят изключение, но участниците в групата не бяха склонни да отнесат вирусите към живите организми.)

За следващата среща Ливит трябваше да приготви опровержение на тази дефиниция. Той го обмисля цяла седмица и се яви с три предмета: парче черен плат, часовник и късче гранит. Постави ги пред групата и заяви:

— Господа, вие виждате три живи същества.

После той предизвика групата да докаже, че те не са живи.

Първо вдигна парчето плат срещу светлината. То се нагря.

— Ето един пример — обяви той — на превръщане на енергията от светлинна в топлинна.

Възразиха му, че това е пасивно — само поглъщане, а не превръщане. Дори и да се приеме, че е превръщане, то не е целенасочено, т.е. не осигурява никаква жизнена функция.

— А откъде знаете? — попита Ливит.

След това дойде ред на часовника. Ливит посочи светещия циферблат — в момента се осъществяваше радиоактивно разпадане, при което се отделяше светлина.

Възразиха му, че това е просто отделяне на потенциална енергия от неустойчивата електронна обвивка. Въпреки всичко обаче смущението растеше — Ливит малко по малко постигаше целта си.

Накрая стигнаха и до гранита.

— Той е жив — обяви Ливит. — Той е жив, диша и говори. Само че не можем да видим това, защото става много бавно. Камъкът живее три милиарда години. Човекът — шестдесет-седемдесет. Ние не можем да видим какво става с тази скала по същата причина, по която не можем да разпознаем мелодията, записана на плоча със скорост един оборот в столетие. А от своя страна скалата даже няма представа за нашето съществуване, защото ние живеем един кратък миг от нейния живот. За нея ние сме като проблясък в тъмнината.

Той вдигна часовника си.

Тезата му беше ясна. Трябваше да преосмислят един от основните пунктове на своята теория. Съгласиха се, че е напълно възможно да не могат да анализират всички съществуващи форми на живот и дори да не могат да намерят метод за анализ при такива случаи. Но Ливит се вълнуваше и от още по-общ въпрос — как да се действа в случай на неопределеност. Той си спомни книгата на Талбърт Грегсън „Планиране на непланираното“, в която се изследваха сложни математически модели, разработени от автора за анализ именно на този проблем.

Грегсън бе убеден, че:

„Всички решения, включващи в себе си елемента на неопределеност, се делят на две рязко разграничени категории — такива, които имат последствия, и такива, които нямат. При което вторите явно са много по-трудни.“

Повечето решения и почти всички човешки взаимоотношения могат да се причислят към решенията с предвидими последствия. Например: един президент може да започне война, един бизнесмен — да си продаде фабриката, един мъж — да се разведе. Всяко от тези действия предизвиква реакция, броят на реакциите е безкраен, но броят на възможните реакции е сравнително малък. Преди да вземе решение, човек може да предвиди много от тях и по този начин по-правилно да оцени първоначалните си намерения.

Но съществува и друга категория, която не може да се оцени по анализ на последствията. Тази категория включва събития и ситуации, които са абсолютно непредсказуеми, не само всякакви катастрофи, но и редки моменти на прозрение и внезапни открития като лазера или пеницилина. И тъй като тези моменти са непредсказуеми, те не могат да се планират в никаква логична система. Математиката тук не помага.

Утехата ни е, че за добро или зло тези моменти са изключително редки.

Бавно и търпеливо Джеръми Стоун взе парченце от зелената материя и го пусна в разтопената пластмаса. Пластмасата беше с големина и форма на капсулка от лекарство. Той почака, докато парченцето съвсем потъна и отгоре го заля с още течност. След това пренесе пластмасовото хапче в термостата.

Стоун завиждаше на другите, че разполагат с множество механични приспособления. Приготвянето на образци за електронна микроскопия беше деликатна задача, за която бяха необходими сръчни ръце. Приготвянето на добър образец беше толкова трудно, колкото и работата на един занаятчия и изискваше толкова време и усилия, колкото и усвояването на всеки занаят. Стоун специализира цели пет години, докато го усъвършенства.

Пластмасовата обвивка се държеше в специален скоростен термостат, но бяха необходими още пет часа, за да се получи необходимата консистенция. В термостата се поддържаше температура шестдесет и един градус и относителна влажност десет процента.

Щом пластмасата се втвърдеше, повърхностният слой можеше да се изстърже и после с микротом да се отрежат зелените кръгли пластинки с определена дебелина — хиляда и петстотин ангстрома.

Чак тогава можеше да се поставят в електронния микроскоп и да се наблюдават при увеличение шестдесет хиляди пъти.

— Ще бъде интересно — помисли си Стоун.

Според него, общо взето, работите не вървяха лошо. В някои отношения имаше известен напредък. Най-важното беше, че още имаха време. Не трябваше да бързат, да се паникьосват, да се страхуват.

 

Бомбата беше вече хвърлена над Пидмонт. Тя щеше да унищожи микроорганизмите във въздуха и да неутрализира източника на инфекция. Единственото опасно място, откъдето можеше да се разпространи заразата, беше лабораторията „Уайлдфайър“, а тя бе конструирана така, че това бе изключено. В случай че изолацията в лабораторията се нарушеше, останалите помещения херметически щяха да се запечатат. За половин секунда плъзгащите се врати с въздушно налягане щяха да се затворят. По този начин щеше да се промени цялата вътрешна конструкция на съоръжението.

Това беше необходимо, защото от опита с другите лаборатории, които работеха в условията на така наречената аксенична атмосфера, атмосфера на пълно отсъствие на каквито и да било микроорганизми, беше станало ясно, че вероятността от заразяване е петнадесет процента. Причините обикновено бяха структурни — разхерметизиране, скъсване на ръкавицата, скъсване на шева. Все пак заразяване настъпваше.

В базата „Уайлдфайър“ бяха подготвени за всякакви изненади. Но ако всичко продължаваше така, а имаше подобни шансове, те можеха да работят спокойно неопределен период от време. Можеха да работят месец, дори година, за да открият организма-дразнител. Това не представляваше никаква трудност — абсолютно никаква.

 

Хол вървеше по коридора, разглеждаше командните подстанции на ядреното устройство и се опитваше да запомни разположенията им. На този етаж имаше пет, на известно разстояние една от друга по централния коридор. Всички си приличаха: малки сребристи кутии, не по-големи от пакет цигари. На всяка имаше ключалка и две лампички — зелена и тъмночервена.

Бъртън му беше разяснил механизма.

Във всички вентилационни системи и във всички лаборатории има датчици. Те проверяват стерилността на въздуха с различни електронни и химически устройства, както и с биоанализатори. Биоанализаторът е всъщност мишка, чийто пулс непрекъснато се анализира. Ако някой от тези механизми даде сигнал за зараза, лабораторията веднага се изолира. Ако заразата обхване целия етаж, той се изолира и атомното устройство се включва. Зелената лампичка угасва, почва да свети само червената. Това означава, че до взрива остават три минути и ако не поставите ключа, бомбата ще избухне, щом времето изтече.

— И всичко това трябва да предотвратя, аз самичък?

Бъртън кимна.

— Ключът е от стомана и е проводник. В него е монтирана система, измерваща някои характеристични константи на човека, който го държи. Ключалката реагира само на определена големина на тялото, на определено тегло и съдържание на сол в потта. Тя е изработена изцяло според вашите показатели и затова само вие може да я задвижите.

— Значи аз наистина съм единствен?

— Да. И единствен притежавате ключ. Но има едно усложняващо обстоятелство. При строежа е допуснато отклонение от проекта. Ние забелязахме грешката едва след като лабораторията беше привършена и ядреното устройство монтирано. Грешка обаче има: не ни достигат три взривяващи подстанции. Вместо осем, те са само пет.

— А това какво означава?

— А това означава, че ако етажът започне да се заразява, вие трябва да изтичате бързо до най-близката подстанция, иначе има опасност да бъдете изолиран в сектор без подстанция. И ако някой от биологичните датчици излезе от строя и подаде лъжлив сигнал за тревога, лабораторията ще излети във въздуха напразно.

— Доста сериозна грешка.

— Беше предвидено другия месец да бъдат монтирани тези три подстанции, но сега това не ни оправя. Не забравяйте какво ви казах и всичко ще бъде наред.

Ливит се събуди бързо, стана и започна да се облича. Беше възбуден — една мисъл току-що се бе родила в главата му — нещо замайващо, безумно, но дяволски замайващо.

То като че ли му се бе присънило.

Сънува къща, около къщата град — огромен, объркан, с магистрали. В къщата живееше човек със своето семейство. Живееше, работеше в града, движеше се, правеше нещо.

И изведнъж градът изчезна, остана само къщата. Колко се промениха нещата сега: една-единствена къща — без вода, канализация, електричество, улици. И едно семейство, изолирано от магазините, училищата, аптеките. И бащата, чиято работа беше свързана с другите хора в града, остана съвсем сам.

Сега къщата вече беше съвсем друг организъм. И оттук до организма, изолиран в лабораторията, имаше само една крачка, само един скок на въображението…

Трябва да обсъди това със Стоун. Стоун, разбира се, ще се разсмее, той винаги се смееше, но после щеше да се замисли. Още повече, че Ливит беше, така да се каже, изворът на идеи, този, който винаги предлагаше най-невероятни и дръзки теории.

Все пак Стоун поне щеше да се заинтересува.

Погледна часовника — двадесет и два часът. Почти полунощ. Побърза да се облече.

Извади един нов книжен комбинезон. Обу го — хартията беше хладна. И после изведнъж се стопли — странно чувство. Облече се, дръпна ципа и се изправи. Преди да излезе, погледна още веднъж часовника.

22.10.

— О, Боже — помисли си той.

Пак същото… Този път десет минути. Какво става с него… Нищо не си спомняше. Трябваше да се облече за тридесет секунди, а той бе изгубил десет минути.

Седна пак на леглото да си спомни какво е правил десет минути… — не си спомняше нищо.

Цели десет минути…

Ужасно. Мислеше, че никога няма да се случи отново, а ето сега пак… От месеци не беше се случвало, но всичките тези вълнения, това напрежение, нарушеният нормален ритъм на живот… и ето пак.

За момент си помисли дали да не каже на другите, после тръсна глава — ще му мине и вече няма да се повтаря. Всичко ще бъде наред.

Стана. Така… Беше тръгнал при Стоун, за да му каже нещо. Нещо много важно, много вълнуващо.

Спря.

Не можеше да си спомни.

Мисълта, видението, възбудата бяха преминали. Изчезнали, изтрити от съзнанието му.

Знаеше, че трябва да каже на Стоун, да признае всичко. Той много добре знаеше обаче какво ще отговори и ще направи Стоун, ако разбере. И много добре знаеше какво щеше да стане с неговото бъдеще, с живота му. Трябваше да се прости с програмата „Уайлдфайър“. Всичко щеше да се промени, ако някой разбере. Няма вече никога да може да се върне към нормален живот — ще трябва да напусне работа, да се занимава с друго, безкрайно да се приспособява. Нямаше да може дори да шофира.

Не, реши той, на никого няма да кажа. Всичко ще мине, само да не гледам тези мигащи светлини.

Джеръми Стоун беше изморен, но знаеше, че няма да може да заспи. Крачеше по коридорите на лабораторията и си мислеше за птиците в Пидмонт. Проследи наум, секунда по секунда, всичко, свързано с тях — как ги видяха, как ги умъртвиха с хлоразин, всичко. Но нещо непрекъснато му се изплъзваше.

Той го съзнаваше още в Пидмонт и това го безпокоеше. После всички тези мъчителни съмнения отидоха на заден план, за да възникнат отново по време на обедното съвещание, докато Хол говореше за своите пациенти.

Нещо от това, което Хол каза, някакъв факт, който спомена, по неясни причини се свързваше с птиците. Какво точно обаче, каква беше мисълта, думите, които възбудиха асоциацията?

Стоун тръсна глава. Не можа да си спомни. Нишките, връзките, ключът — всичко беше в главата му, но не можеше да изплува на повърхността. Стисна главата си с ръце, проклинайки неуслужливия си мозък.

Като повечето интелигентни хора, Стоун се отнасяше доста подозрително към собствения си мозък. За него той беше една точна и изкусна, но капризна машина. Никога не се учудваше, когато тя отказваше да работи, въпреки че се страхуваше от тези моменти и ги мразеше. В най-песимистичните си настроения той дори се съмняваше в ползата от мисленето, от интелекта. Имаше моменти, в които завиждаше на лабораторните плъхове. Мозъкът им беше толкова елементарен. Във всеки случай никога нямаше да се сетят, че могат да се самоунищожават: това бе чисто човешка измислица…

Често повтаряше, че човешкият разум принася повече вреда, отколкото полза. Той повече руши, отколкото създава, повече обърква, отколкото изяснява, повече обезкуражава, отколкото вдъхва смелост, той е изпълнен повече с презрение, отколкото с милосърдие.

Понякога сравняваше човека и неговия гигантски мозък с динозавъра. Всеки ученик знае, че динозаврите надминали себе си: расли, расли и станали толкова големи и тежки, че не били вече жизнеспособни. Никой досега не се е замислил дали пък човешкият мозък — тази най-сложна структура във Вселената, която има фантастични изисквания към човешкото тяло по отношение на храненето и кръвоснабдяването, не е аналогична. Може би наистина човешкият мозък е един вид динозавър за човека и може едва ли не да го доведе до гибел.

Сега мозъкът изразходва една четвърт от кръвта. Една четвърт от кръвта, която сърцето изпомпва, отива в мозъка, въпреки че той е малка част от човешкото тяло. А ако започне да расте и да се усъвършенства, може би ще консумира още повече и като някаква инфекция ще въстане против организма, който го е хранил, и ще го убие.

Или — още по-вероятно, в своята безгранична мъдрост ще измисли начин да унищожи себе си и себеподобните си. Понякога, когато седеше в Държавния департамент или на събранията в Министерството на отбраната и оглеждаше хората около масата, изведнъж започваше да му се струва, че не вижда нищо, освен десетина сиви, набраздени мозъци без плът и кръв, ръце, очи, пръсти. Без устни, полови органи — всичко това беше излишно.

Само мозъци. Седят и мислят как да оборят другите мозъци.

ИДИОТЩИНА

Стоун тръсна глава и си помисли, че започва да прилича на Ливит с неговите страшни и невероятни идеи.

И все пак в мислите на Стоун имаше някаква логика. Ако човек се страхува и мрази своя мозък, естествено, той ще се опита да го разруши. И своя, и на другите.

— Уморен съм — каза си той на глас и погледна часовника на стената — 23.40 — скоро ще започне съвещанието.