Майкъл Крайтън
Щамът Андромеда (11)

XI. ОБЕЗЗАРАЗЯВАНЕ

Някъде на етажа се разнесе звън. Стоун погледна към часовника на стената. Беше късно. Той започна да излага на участниците в групата тяхната задача, като говореше бързо, крачеше из стаята и ръкомахаше.

— Както ви е известно — подзе Стоун, — намираме се на най-горния етаж на пет етажна сграда. Според протокола ще бъдат необходими около двадесет и четири часа, за да преминем през всички стерилизиращи и обеззаразяващи процедури до най-долния етаж. Ето защо трябва да започнем веднага. Капсулата скоро ще пристигне.

Той натисна едно копче на пулта върху масата. Пред тях блесна екранът на телевизор и те видяха конусовидното тяло на спътника, увито в пластмасова торба, да се спуска бавно надолу. Поддържаха го две механични ръце.

— В централната част на тази кръгла сграда — продължи Стоун — са разположени ескалатори и апаратурата за съобщителните връзки: тръби, кабели и т.н. Капсулата сега е там, но скоро ще бъде поставена в свръхстерилното отделение на най-долния етаж.

Стоун каза по-нататък, че е донесъл още два сюрприза от Пидмонт. На екрана се показа Питър Джексън, на носилка. На двете му ръце бяха поставени системи.

— Това е човекът, оцелял през нощта, същият, който се вижда и на снимките, направени от първия полет на самолета. Сутринта беше още жив.

— А сега какво е състоянието му?

— Още не е ясно — отвърна Стоун. — В безсъзнание е и повръща кръв. Поддържат го със системи, поне докато ние се доберем до най-долния етаж.

Стоун превключи едно копче и на екрана видяха едно малко бебе. То скимтеше, привързано за мъничко легло. Имаше система във вена на главата.

— Този малък приятел също е оцелял снощи — каза Стоун — и ние го докарахме. Не можехме да го оставим, още повече, че беше в действие вече заповед 7–12. Градът сега е разрушен от атомен взрив. Освен това бебето и Джексън са единствените живи ключове към загадката.

След това заради Хол и Ливит, които още не знаеха нищо, Стоун и Бъртън отново разказаха какво бяха видели и научили в Пидмонт. Разправиха за бързата смърт, за странните самоубийства, запушените артерии и съсирената кръв.

Хол слушаше изумен. Ливит седна, като клатеше глава в недоумение.

Когато разказът свърши, Стоун попита:

— Има ли въпроси?

— Не са спешни — отвърна Ливит.

— Тогава да започваме! — нареди Стоун.

 

Тръгнаха към вратата. На нея имаше надпис с обикновени бели букви: ЗА ВТОРИЯ ЕТАЖ. Този надпис се видя на Хол съвсем незначителен и елементарен. Очакваше нещо повече. Може би непристъпен часовой с автомат или поне караул за проверка на паспорти, но нямаше нищо такова и той забеляза, че никой не носеше нито значки, нито пропуски.

Сподели недоумението си със Стоун.

— Да, така решихме още по-рано. Значките лесно се заразяват и после трудно се стерилизират. Обикновено са от пластмаса и се стопяват при висока температура.

Четиримата минаха през вратата, която се затвори рязко и се херметизира със съскащ звук. Хол се озова в празна стая, облицована с тухли. В нея имаше само един сандък с надпис „Дрехи“. Той съблече комбинезона и го пусна в сандъка. За миг нещо светна, после угасна. Комбинезонът беше изгорен.

След това се обърна назад и видя, че на вратата е написано:

„През тази врата няма изход за първия етаж“

Хол сви рамене. Другите вече минаваха през втората врата, на която пишеше само „ИЗХОД“. Той ги последва и се озова всред облаци пара с особен дъх, напомнящ на хвойна. Не беше трудно да се досети — сигурно ароматизирано дезинфекционно средство. Седна на една пейка да си почине. Парата го обгърна. Сега разбра целта на тази пара. Трябваше да разшири порите и да проникне в дробовете.

Четиримата мъже чакаха, не говореха почти нищо, докато телата им се покриха с пот и после тръгнаха към следващата стая.

— Какво мислиш за всичко това? — обърна се Ливит към Хол.

— Чудесна римска баня — отговори Хол.

В другата стая имаше плитка вана с надпис:

„Потопете само стъпалата“ и душ с надпис: „Не гълтайте разтвора от душа, пазете очите.“ Като че ли искаха да ги сплашат. Хол се опита да определи състава на разтвора по миризмата, но не успя. Все пак водата беше доста плъзгава, значи разтворът бе алкален. Хол попита Ливит.

— Да — отговори той, — това е алфахлорофин при PH 7.7^[1] — и добави, че когато е възможно, киселите и алкалните разтвори се редуват.

— И като си помислиш — продължи Ливит, — това всъщност е един всеобщ проблем. Как да дезинфекцираш човешкото тяло — едно от най-мръсните неща в нашата Вселена, — без същевременно да го убиеш. Интересна задача, нали?

Той се замисли. Хол се огледа за кърпа да се обърше след душа, но не намери никъде. В следващата стая го обгърна поток горещ въздух. На стените светнаха кварцови лампи и заляха стаята със силна виолетова светлина. Стоя там, докато сушилните апарати изключиха. Кожата му леко настръхна в следващата стая, която беше предназначена за обличане. Дрехите сега бяха по-различни — приличаха на хирургически — светложълти, със свободно горнище с остро деколте, къси ръкави, еластични панталони, ниски обувки с гумени подметки, много удобни — като балетни пантофки.

Дрехите бяха меки, от някаква синтетична материя. Облече се и заедно с другите излезе през врата с надпис „КЪМ ВТОРИЯ ЕТАЖ“. Влезе в асансьора и зачака, докато той се спускаше надолу.

И отново се озоваха в един коридор. Стените тук бяха жълти, а не червени, както горе. Хората също бяха с жълти униформи. Една сестра до асансьора съобщи:

— Господа, часът е четиринадесет и четиридесет и седем минути. Можете да продължите слизането след един час.

Влязоха в малка стая с надпис: „ВРЕМЕННА ПОЧИВКА“. В нея имаше шест кушетки със завивки от изкуствена материя.

— По-добре да си починем — предложи Стоун. — Ако можете, дремнете. Трябва да съберем сили до последния етаж, защото тогава няма да ни е до сън. — Той се приближи до Хол. — Какво мислите за обеззаразяващата процедура?

— Интересна е — отвърна Хол. — Ако я продадете на шведите, ще натрупате състояние. Все пак очаквах нещо много по-строго.

— Почакайте — каза Стоун, — по-нататък става все по-строго. На третия и четвъртия етаж ще има прегледи от лекари, а после кратко съвещание.

Стоун легна на една от кушетките и моментално заспа. Научил беше този номер преди години, когато правеше опити по часовник. Свикна да спи час тук, два там, което му беше от голяма полза по-късно.

 

Втората процедура на обеззаразяване приличаше на първата. И втората униформа изгориха, въпреки че я бяха носили само един час.

— Не е ли разхищение? — обърна се Хол към Бъртън.

— Но това е хартия — вдигна рамене Бъртън.

— Хартия ли? Тази тъкан?

— Не тъкан. Хартия. Преработена е по специален начин.

Озоваха се в басейн, в който ги накараха да си потопят и главите. В инструкцията на стената се казваше, че очите трябва да се отворят под водата. За да се отиде в следващото помещение, трябваше да се мине под водата. Докато плуваше, Хол почувства смъдене в очите, но нищо повече.

Във втората стая имаше само шест кабини със стъклени стени, които приличаха на телефонни. Хол се приближи до една от тях и прочете надписа: "Влезте и си затворете двете очи. Стойте с раздалечени от тялото ръце и леко разкрачени. Не си отваряйте очите, докато не чуете бръмчене. „МОЖЕ ДА ОСЛЕПЕЕТЕ ОТ ДЪЛГОВЪЛНОВАТА РАДИАЦИЯ“.

Хол изпълни нарежданията и почувства някаква хладина по тялото си. Всичко трая може би пет минути. След това чу бръмченето. Отвори очи. Тялото му беше сухо. Последва другите по един коридор, в който имаше четири душа. Минаха последователно под всеки. Накрая ги изсушиха сушоари. После — пак нови дрехи. Този път — бели.

Облякоха се, качиха се на асансьора и слязоха на третия етаж.

 

Чакаха ги четири сестри. Една от тях заведе Хол в някакъв кабинет. Този път бе подложен на двучасов преглед не от машина, а от съвършено равнодушен млад човек. Хол се притесняваше и си помисли, че предпочита машината.

Докторът се интересуваше абсолютно от всичко, включително и от автобиографията му: дата на раждането, образование, пътувания, семейно положение, бил ли е в болница, заболявания. И подробен преглед. Хол взе да се ядосва — на кого бе нужно всичко това? Но лекарят само свиваше рамене и повтаряше:

— Такъв е редът.

След два часа всички бяха готови и се спуснаха към следващата процедура на четвъртия етаж.

 

Четири вани с пълно потапяне, три процедури с ултравиолетова и инфрачервена светлина, две с ултразвук, и накрая нещо съвсем невероятно: стоманена кабинка, а вътре закачен шлем. Надпис: „Апарат за ултраобгаряне. За да предпазите главата и мъха на лицето си, нахлупете внимателно шлема и натиснете копчето отдолу.“

Хол никога не беше чувал за ултраобгаряне и изпълни всичко, без да знае какво ще стане. Сложи си шлема и натисна копчето.

Блесна ослепителна светлина, вълна от топлина изпълни кабината. Почувства болка за миг, толкова кратка, че я усети чак като отмина. Махна шлема внимателно и огледа тялото си. Кожата му беше покрита с фина бяла пепел и после изведнъж разбра, че това не е никаква пепел, а неговата собствена кожа или поне е била неговата кожа. Машината беше обгорила външния епителен слой. Отиде под душа и изми пепелта. Когато най-после стигна до съблекалнята, намери там зелени дрехи.

 

Пак преглед от лекар. Сега вземаха проби от всичко: слюнка, епител на устната кухина, кръв, урина, секрет. Този път той се подчини на всички опити, прегледи, въпроси. Умори се и се почувства объркан. Повтарящите се процедури, непознати опити, цветовете на стените, меката изкуствена светлина…

Накрая пак го върнаха при Стоун и другите. Стоун каза:

— Тук ще си починем шест часа, докато направят лабораторните изследвания. Можем да поспим. По този коридор има стаи с вашите имена на вратите. Има и кафене. След пет часа ще се срещнем да обсъдим някои неща. Ясно ли е всичко?

Хол намери стаята, влезе и се учуди на размерите й. Той очакваше, че ще е като купе първа класа, но тя беше много по-голяма и добре мебелирана. Имаше легло, стол, малко бюро и компютър с вграден монитор. Компютърът го заинтригува, но беше страшно уморен. Легна и веднага заспа.

 

Бъртън не можеше да заспи. Лежеше, гледаше тавана и си мислеше. От главата му не излизаше този град, мъртвите трупове по улиците, съсирената кръв…

Не беше хематолог, но неговата работа също изискваше някои познания за кръвта. Той знаеше, че много бактерии й оказват влияние. Например неговите собствени изследвания в областта на стафилококите показваха, че тези организми произвеждат два ензима, които изменят човешката кръв.

Единият бе така нареченият екзотоксин, който разрушава кожата и разтваря кръвните телца. Другият бе коагулант, който обвива бактерията с протеин, за да я предпази от разрушителното действие на белите кръвни телца.

Значи беше възможно бактериите да изменят кръвта. И то по най-различни начини. Стрептококите отделят ензима стрептокинез, който разтваря съсирена плазма; клостридиите и пневмококите отделят разнообразни хемолизини, които разрушават червените кръвни телца. Маларийните плазмодии и амебите също разрушават червените кръвни телца, като се хранят с тях. Други паразити имат същото действие.

Така че беше напълно възможно.

Но това не можеше да им помогне да разберат как действаха организмитe от „Скууп“.

Опита се да си припомни в каква последователност ставаше съсирването на кръвта. Да, така, наподобяваше стъпаловиден водопад: един ензим се отделя, активизира се, въздейства на друг, той на трети, третият на четвърти, така на дванадесет или тринадесет етапа и накрая кръвта се съсирва.

Останалите подробности си спомняше смътно, промеждутъчните реакции, необходимите ензими, метали, йони, местните фактори. Беше ужасно сложно.

Тръсна глава и се опита да заспи.

Лекарят микробиолог Ливит размишляваше как трябва да се отдели и определи причинителят на болестта. И по-рано беше мислил върху това: всъщност той беше един от инициаторите на групата, един от онези, които разработиха протокола по „Методика за анализ на живота“. Сега обаче, когато трябваше да го приведе в действие, в него възникваха съмнения.

Преди две години, като си бъбреха на чаша кафе, всичко изглеждаше чудесно — приличаше на забавна интелектуална игра, абстрактно изпитание на умствените способности. Но сега, когато заразителят реално съществуваше и причиняваше смърт, вече не беше сигурно дали всички предвидени мерки щяха да бъдат така ефикасни, както те считаха тогава.

Отначало щеше да е лесно — щяха да изследват внимателно капсулата и да анализират всичко. А по-нататък? Ще успеят ли да намерят организъм, който да може да се проучи и опознае?

После трябваше да се опитат да разберат как действа. Вече съществуваше хипотезата, че съсирва кръвта; ако това беше така, те вече имаха откъде да започнат, но ако не беше, щяха да загубят много време.

Дойде му наум примерът с холерата. Векове наред хората знаеха, че холерата е страшна болест, причинява остро стомашно разстройство, организмът може да загуби тридесет литра течност дневно. Въпреки това те не свързваха смъртоносните последици от болестта с разстройството и търсеха някакво средство, което да унищожи бактерията. Чак в днешно време стана известно, че холерата убива именно чрез обезводняване на организма; ако болният успее бързо на навакса загубата на течност, може да преодолее болестта без никакви лекарства или лечение.

Отстрани симптомите, болестта изчезва сама.

Ливит си мислеше за организмите от „Скууп“.

Дали и сега, ако излекуват съсирването на кръвта, болестта ще бъде унищожена? Или може би съсирването на кръвта беше признак на някакво по-страшно разстройство в организма?

Имаше още нещо, което измъчваше съзнанието му още от самото начало на програмата „Уайлдфайър“. Тогава Ливит предупреждаваше, че те може да станат неволни убийци на някаква извънземна форма на живот.

— Всички хора — подчертаваше Ливит, — независимо от научната си обективност, не могат лесно да се избавят от вродените предразсъдъци, когато става въпрос за човешкия живот. Един от тях е схващането, че високоразвитите организми са по-големи от простите организми. Това е истина за нашата планета. Колкото по-високоорганизирани са организмите, толкова са по-големи, като се започне от едноклетъчните и се стигне до многоклетъчните, а след това до по-големите животни с обособени клетки и органи. На Земята развитието на живота винаги е вървяло към по-големи и към по-сложни организми.

Но това може да не е така навсякъде във вселената. На други места животът може да се развива точно в обратна посока — към по-малки и по-малки форми. Точно както съвременната техника се научи да произвежда все по-малки и по-малки елементи. Може би при една по-съвършена еволюция стремежът е към по-малки форми. Още повече че те имат свои предимства: по-малко разход на суровини, по-евтин космически полет, по-малки проблеми с храната.

Така че може би най-разумните същества на някоя далечна планета не са по-големи от бълха. Или даже от бактерия. В този случай програмата „Уайлдфайър“ можеше да причини унищожението на тази високоразвита форма на живот, без даже да разбере това.

Но всъщност такива мисли идваха в главата не само на Ливит. Те бяха изказани и от Мъртън в Харвард, и от Чалмърз в Оксфорд. Чалмърз, който имаше силно чувство за хумор, даже се пошегува: "Представете си, както човек си гледа под микроскоп някоя бактерия, изведнъж вижда надпис: „Моля заведете ни при вашия вожд.“ Всички се забавляваха много тогава.

На Ливит това обаче не му излизаше от ума. Защото можеше да излезе истина.

 

Преди да заспи и Стоун успя да помисли за предстоящия разговор и за метеорита. Какво ли щяха да кажат Наги или Карп, ако знаеха за него?

Сигурно щяха да се побъркат — помисли си той. — Може би и ние самите ще се побъркаме…

После заспа…

 

Сектор „Делта“ се наричаха трите стаи на първия етаж, където бяха разположени съобщителните средства по програмата. През него минаваха всички линейни връзки между отделните етажи, както и телефонните и телетайпните кабели, които съединяваха лабораторията с външния свят. И библиотеката, и централният склад се управляваха от сектор „Делта“.

По своята същност той функционираше като напълно автоматизирано гигантско командно табло. И трите стаи на сектор „Делта“ бяха тихи. Чуваше се само тихото бръмчене на магнетофонната лента и заглушеното прещракване на релетата. На подиума седеше един-единствен човек, заобиколен от всевъзможните мигащи лампички на компютъра, но едва ли имаше нужда и от него. Компютрите се самоуправляваха и си даваха проверочни задачи всеки дванадесет минути. В случай на грешки се сами изключваха.

Според протокола, задачата на дежурния бе да следи връзката по секретната военна линия, която се сигнализираше с позвъняване на телетайпа. Когато се чуеше звън, дежурният съобщаваше за това на петте центъра за управление. А при случай на авария в компютъра, той трябваше да осведоми командния пункт на първия етаж.