Майкъл Крайтън
Щамът Андромеда (14)

XIV. ОБЩА ЛАБОРАТОРИЯ

Хол отвори вратата с надпис „ОБЩА ЛАБОРАТОРИЯ“ и си помисли, че в задачата му наистина има нещо „общо“ — да запази живота на един старик и на едно бебе. И двамата бяха от жизнено значение за успеха на програмата, но и с двамата, без съмнение, щеше да му бъде доста трудно.

Озова се в друга малка стая, подобна на тази, от която току-що излезе. В нея също имаше стъклен прозорец към друго вътрешно помещение. Там се намираха леглата с Питър Джексън и бебето. Най-поразителното от всичко бяха костюмите: до стената стояха изправени четири надути костюма от прозрачна пластмасова материя във формата на човешко тяло. От всеки един от тях започваше тунел към стаята, в която стоеше Хол. За да облечеш костюма, трябваше да се промъкнеш през тунела. По този начин той можеше да работи с пациентите в тяхната стая.

Момичето, което щеше да му асистира, седеше приведено над компютъра. Казваше се Карен Енсън. Тя започна да му обяснява действието му:

— Това е само една от подстанциите на компютъра от първия етаж. Има тридесет такива подстанции. Тридесет души могат да задават задачи едновременно.

Хол кимна. Принципът за икономия на машинното време му бе пределно ясен. Той знаеше, че и двеста души могат да използват един компютър едновременно, защото компютърът беше много бърз — за части от секундата той можеше да изпълнява различни задачи, а хората работеха бавно — за секунди и минути. Един човек не беше достатъчен за един компютър. Беше необходимо време, за да се зададат инструкциите, а в това време компютърът бездействаше. Щом задачата се поставеше, компютрите даваха отговорите почти мигновено. Това означаваше, че ако с компютъра работеше само един човек, машината щеше често да „бездейства“, а когато повече хора му възлагаха операции, неговото време се уплътняваше.

— Ако компютърът е много натоварен, може да почакате секунда-две за отговор, но обикновено отговорът идва веднага. Ние работим по програмата МЕДКОМ. Запознат ли сте с нея? — попита асистентката.

Хол поклати отрицателно глава.

— Това означава анализ на медицински данни. Подавате информацията, машината дава диагноза и препоръчва по-нататъшна терапия или потвърждава диагнозата.

— Сигурно е много удобно.

— Много е бързо. Всички наши лабораторни изследвания се извършват автоматично. Така че ние можем да определим и най-сложна диагноза за няколко минути.

Хол погледна през стъклото двамата пациенти.

— Правено ли им е нещо досега?

— Нищо. На първия етаж започнаха да преливат кръв на Питър Джексън, глюкоза и вода на бебето. Сега водният баланс и на двамата е възстановен, животът им е вън от опасност, но Питър Джексън е в безсъзнание и изглежда анемичен.

— Всякакви изследвания ли правят вашите лаборатории? — попита Хол.

— Всякакви. Даже на надбъбречната жлеза, хормоните и протромбиновото време^[1]. Всички познати медицински изследвания.

— Добре. Да почваме тогава.

Тя включи компютъра.

— Вземете светлинната писалка и започвайте да записвате въпросите. Само леко я докоснете до екрана.

Подаде му малка писалка и натисна бутона за старт. Екранът светна. На него бяха написани всички анализи, които могат да се зададат на машината.

Хол се взря в списъка и посочи с писалката онези, които му бяха необходими: те изчезнаха от екрана. Поръча между петнадесет и двадесет и отстъпи назад.

Екранът остана за момент празен и после се появи следният надпис:

За да се направи анализът — от всеки пациент е необходимо:

20 КУБ.СМ КРЪВ

10 КУБ.СМ ОКСАЛОВОКИСЕЛИННА КРЪВ

12 КУБ.СМ ЛИМОНЕНОКИСЕЛИННА КРЪВ

15 КУБ.СМ УРИНА

— Аз ще взема кръв за анализите — предложи асистентката. — Вие сигурно не сте били по-рано в такава лаборатория.

Хол поклати отрицателно глава.

— Много е просто. Минаваме през тунела, влизаме в костюмите. После тунелът херметически се затваря.

— Така ли? Защо?

— Може да се случи нещо с единия от нас. Например ако костюмът се скъса или както се казва в протокола: „ако се наруши целостта на костюмната повърхност“. В такъв случай някоя бактерия може да попадне по обратен път през тунела до тази стая.

— Значи, херметически се затваряме.

— Да. Диша се от отделна система — виждате ли тънките тръбички, които влизат ей-там? Когато сте облечен с костюма, вие сте изолиран отвсякъде. Няма обаче от какво да се безпокоите. Единственият начин да се пробие костюмът е да се среже със скалпел. Точно затова ръкавиците са с тройна подплата.

Тя му показа как да се пъхне в костюма, той повтори нейните движения и го надяна. Чувстваше се като огромно влечуго с тромава походка, което мъкне своя тунел като дебела опашка зад себе си.

След секунда се чу свистене, костюмът се херметизира. Последва друго свистене и когато въздухът започна да постъпва по специалните тръбички, стана хладно.

Асистентката му подаде инструментите. Докато тя взимаше кръв от вената на детето, Хол насочи вниманието си към Питър Джексън.

Той беше стар и блед — анемия. И много слаб. Първата мисъл на Хол беше — рак. А може би туберколоза, алкохолизъм или друга хроническа болест. Беше в безсъзнание. През главата на Хол бързо преминаха възможните причини: епилепсия, хипогликемичмен шок^[2], удар.

По-късно Хол разказваше, че се почувствал доста глупаво, когато компютърът му дал изчерпателна диагноза, допълнена от евентуални варианти. Дотогава той не беше оценил достатъчно възможностите му и качеството на неговата програма.

Той погледна кръвното налягане. Беше ниско, 85/50. Пулс — учестен 110. Температура — 36,5. Дишане 30 — достатъчно дълбоко.

Започна да преглежда тялото систематично — от главата. Когато причини на Джексън болка, като натисна тройния нерв при надвеждната дъга, старикът направи гримаса и повдигна ръце сякаш да отблъсне Хол.

Може все пак да не беше в безсъзнание, а в унес. Хол го разтърси.

— Мистър Джексън, мистър Джексън.

Старецът не отговори. После бавно започна да идва на себе си. Хол извика името му и отново силно го разтърси.

Питър Джексън си отвори очите за миг и каза:

— Махай се… махай се…

Хол продължаваше да го разтърсва, но Джексън се отпусна, тялото у пак стана меко и безчувствено. Хол се отказа и продължи прегледа. Дробовете бяха чисти, сърцето работеше нормално. Стомахът му беше напрегнат и Джексън даже повърна веднъж някаква кървава течност. Хол бързо направи базофилен анализ на кръвта — реакцията беше положителна. После изследва ректума — също имаше следи от кръв.

Хол се обърна към лаборантката, която вече даваше епруветките с кръв на компютъра в ъгъла на стаята.

— Оказа се, че нещо кърви в стомаха — забеляза Хол. — Скоро ли ще получим анализите?

Тя посочи към един екран, близо до тавана.

— Резултатите се получават веднага щом постъпят в лабораторията. Едновременно тук и на подиума в другата стая. Отначало идват резултатите от лесните анализи. Хематокритът ще е готов след две минути.

Хол зачака. Екранът светна. Появиха се буквите:

ДЖЕКСЪН ПИТЪР

ЛАБОРАТОРНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ

АНАЛИЗ НОРМАЛНО ФАКТИЧЕСКИ

ХЕМАТОКРИТ 38–54 21

— Наполовина нормално — каза Хол. Той сложи кислородна маска на лицето му и добави: — Трябват ни най-малко четири дози и две дози плазма.

— Ще ги поръчам.

— Колкото може по-скоро.

Тя отиде да телефонира за банката кръв на втория етаж и ги помоли да побързат. Междувременно Хол се зае с детето.

От доста дълго време не беше преглеждал деца и беше забравил колко е трудно. Когато се опитваше да му отвори очите, то ги стискаше; когато искаше да му види гърлото, то свиваше уста; когато посягаше да преслуша сърцето — то така писваше, че заглушаваше всичко.

Хол обаче упорстваше. Спомни си думите на Стоун. Колкото и различни да бяха тези две човешки същества, все пак те бяха единствените оцелели от Пидмонт. По някакъв начин се бяха преборили с болестта. Това беше връзката между съсухрения старец, повръщащ кръв, и розовото малко бебе, което ревеше и стимтеше.

На пръв поглед бяха съвсем различни като два полюса, без нищо общо помежду си.

И все пак имаше нещо общо.

Прегледът отне на Хол половин час. Накрая той бе принуден да заключи, че бебето е в напълно нормално състояние — без каквито и да било особености.

Освен, разбира се, че по някакъв начин беше оживяло.