Майкъл Крайтън
Щамът Андромеда (25)

XXV. УИЛИС

Рентгенокристалографският анализ показа, че организмът „Андромеда“ не се състои от по-малко съставни части, както нормалната клетка — нито ядро, нито митохондрии, нито рибозоми. Едно-единствено вещество изграждаше и стените, и вътрешността. На снимката бе отразен характерен процес на прецесия — разсейване на рентгенови лъчи.

Като разгледа резултатите, Стоун каза:

— Серия от шестоъгълни пръстени.

— И нищо повече — потвърди Ливит. — Дявол да го вземе, как ли функционира?

Нито единият, нито другият беше в състояние да разбере как такъв просто устроен организъм може направо да използва енергия за растежа си.

— Доста елементарна пръстеновидна структура — каза Ливит, — една фенолна група и нищо повече. Би трябвало да е съвсем инертна.

— А тя превръща енергията в материя.

Ливит се почеса по главата. Той пак си спомни сравнението с града и мозъчните клетки. По структура молекулата бе проста, сама по себе си не притежаваше никакви скрити възможности, но в състава на някаква общност тя добиваше необикновена сила.

— Може би има критично ниво, определено състояние на структурата, при което тя придобива свойства, невъзможни за по-простата единица — предложи Ливит.

— Както при мозъка на шимпанзетата — напомни Стоун.

Ливит кимна. По основната си характеристика мозъкът на шимпанзетата бе толкова сложен, колкото и човешкият мозък. Имаше малки разлики в структурата, но главното бе другаде — в големината. Човешкият мозък бе по-голям, с повече клетки, с повече вътрешни връзки.

И именно тази тънка разлика го правеше качествено различен. Както веднъж шеговито беше отбелязал неврофизиологът Томас Уолдрън: „Разликата се състои в това, че ние използваме шимпанзето за опитно животно, а не обратното.“

Стоун и Ливит си блъскаха главата над тази загадка известно време и като не стигнаха до никакъв извод, преминаха към анализ на електронната плътност по метода на Фурие. Вероятността за местоположението на електроните в тази структура беше изобразена на схема, прилична на топографска карта.

И тук се натъкнаха на нова странност. Имаше структура, но коефициентът на Фурие беше различен при различните точки.

— Като че ли част от структурата по някакъв начин се изключва — забеляза Стоун.

— Във всеки случай тя не е еднородна — допълни Ливит.

Стоун въздъхна и погледна схемата.

— Да имахме поне един физикохимик.

„Вместо Хол“ — добави той наум.

 

Хол потърка уморено очи и отпи глътка кафе. Как би искал да има поне малко захар. Седеше сам в кафенето, беше тихо, само телетайпът прощракваше в ъгъла.

Постоя малко, после стана, приближи се до него и започна да преглежда рулата хартия. По-голямата част от информацията не му говореше нищо.

И изведнъж едно изречение от „Бюлетин за смъртните случаи“ привлече погледа му. Този бюлетин се изработваше от компютъра и включваше всички по-важни произшествия в зависимост от подадената програма. Сега той трябваше да подбере смъртните случаи, станали в областта Аризона — Невада — Калифорния, и да ги напечата отново.

Може би Хол не би му обърнал внимание, ако не беше разговорът му с Джексън. Досега му се струваше, че само си беше загубил времето с този старец.

А ето че трябваше да се позамисли.

ТЕЛЕТИПНА ПРОГРАМА

БЮЛЕТИН НА СМЪРТНИТЕ СЛУЧАИ

СЪОБЩЕНИЕ 998

КООРДИНАТИ 7, У, О, Х, 4, О

ДОСЛОВЕН ТЕКСТ НА СЪОБЩЕНИЕТО

АСОШИЕЙТЕД ПРЕС — 778–778

БРАШ РИДЖ АРИЗОНА…

Полицай от пътната полиция на щата Аризона убил петима човека в закусвалнята на шосе №15. Мис Сали Къноувър, сервитьорка в закусвалнята на десет мили от Флагстаф, е единствената свидетелка на произшествието, останала жива.

КРАЙ НА СЪОБЩЕНИЕТО

КРАЙ НА ПРОГРАМАТА

Хол веднага си спомни, че този Уилис беше минал през града няколко минути преди да се разрази заразата. Но беше минал, без да спира.

И по-късно беше полудял.

Каква ли бе връзката?

Интересно. Във всеки случай имаше много общи неща — и Уилис е имал язва, беше пил аспирин и после се беше самоубил.

Това, разбира се, още нищо не доказваше. Всички тези обстоятелства можеха да са случайни, но все пак трябваше да се проверят.

Натисна копчето на компютърното табло. Екранът светна и едно момиче със слушалки му се усмихна.

— Свържете ме с главния лекар на Аризонската пътна полиция, Западния сектор, моля.

— Да, сър — каза тя енергично.

След няколко секунди екранът светна отново.

— Свързваме ви с доктор Смитсън, лекар от пътната полиция, западно от Флагстаф. Той няма телевизионен монитор, но може да му говорите.

— Добре — отговори Хол.

Нещо прещрака и забръмча. Хол погледна екрана, момичето беше изключило звука и навярно отговаряше на други запитвания. Докато я наблюдаваше, той чу дълбок, бавен глас:

— Ало, кой ме вика?

— Ало! Докторе, тук е доктор Марк Хол от… Финикс. Искам да ме осведомите за един от вашите случаи — за патрула Уилис.

— Момичето, което ни свърза, спомена, че сте от някакво правителствено учреждение. Вярно ли е?

— Да, вярно е. Искаме…

— Доктор Хол — продължаваше бавно Смитсън, — може би все пак ще удостоверите самоличността си и името на вашето учреждение?

— За съжаление, нямам право да отговоря на вашия въпрос.

— Да, но все пак трябва да ме разберете. Не мога да давам информация по телефона, и то на човек, който не желае да ми каже за какво му е нужна тя.

Хол въздъхна дълбоко.

— Но, докторе, аз трябва да ви попитам…

— Попитайте ме каквото искате, просто няма да…

В това време един звънец зазвъня и безстрастен металически глас заговори:

„Моля за внимание. Това е запис. Компютрите анализираха качеството на връзката и установиха, че разговорът се записва от външно лице. Напомняме, че наказанието за запис на правителствени разговори е минимум пет години затвор. Ако записът продължи, този разговор ще се прекъсне автоматично. Благодаря.“

Настъпи дълго мълчание. Хол можеше да си представи учудването на Смитсън.

— От какво дяволско място се обаждате, все пак? — попита Смитсън накрая.

— Затворете го, хайде.

Пауза, прещракване и:

— Добре, затворих го.

— Обаждам ви се от секретно правителствено учреждение — поясни Хол.

— Добре, сега да се разберем…

— Чакайте, ще ви обясня всичко накратко. Работата е изключително важна и се отнася до полицая Уилис. Без съмнение случаят ще се разследва и вие сигурно ще бъдете привлечен. Но преди това може би ще успеем да докажем, че полицаят не е бил отговорен за своите действия, че е страдал от някакво остро заболяване. Не можем обаче да направим това, ако вие не ни помогнете, и то ужасно бързо. А за отказ да съдействате на официално правителствено разследване, имаме право да ви осъдим на дванадесет години затвор. Не ме интересува дали вярвате или не, но по-добре е да повярвате.

Настъпи пак дълга пауза и накрая се чу познатият провлечен глас:

— Не се афектирайте, доктор Хол. Сега, естествено, разбирам…

— Беше ли Уилис болен от язва?

— Язва? Не. Той само така е казал или поне така са казали, че е казал. Никога не е имал язва, доколкото знам.

— Бил ли е болен от нещо?

— Диабет — отговори Смитсън.

— Диабет?

— Да. И се отнасяше към болестта си много небрежно. Открихме я преди пет-шест години. Тогава беше на тридесет години. Доста остра форма. Слагахме му инсулин по петнадесет единици дневно. Той обаче си беше небрежен. Един-два пъти го докарваха в болницата в кома, защото не си слагаше инсулин. Казваше, че мрази да го дупчат. Искахме да го отстраним от полицията, не трябваше да му се дава да кара кола. Можеше изведнъж да получи ацидоза и да катастрофира. Много го наплашихме и той уж обеща да внимава. Оттогава, струва ми се, изминаха три години. Той редовно си биеше инсулина.

— Сигурен ли сте?

— Мисля, че да. Но сервитьорката на ресторанта, Сали Къноувър, казала на един от следователите, че Уилис бил пил преди това, защото миришел на алкохол. Аз обаче мога да гарантирам, че Уилис през живота си не е близвал алкохол. Той беше истински фанатик в това отношение. Никога не е пил, нито пушил. Винаги е водил съвсем трезвен живот. Ето защо диабетът страшно му досаждаше. Смяташе, че с нищо не го е заслужил.

Хол се отпусна на стола. Приближаваше се все повече и повече. Само да посегне и щеше да достигне отговора, последния отговор — ключа към всичко.

— И един последен въпрос — каза Хол. — Минавал ли е Уилис през Пидмонт в деня на своята смърт?

— Да. Обади се оттам. Малко беше закъснял, но мина през Пидмонт. Защо? Има ли това нещо общо с опитите, които се правят по тези места?

— Не — отговори Хол, но беше сигурен, че Смитсън не му вярва.

— Страшно се натопихме с тази история на Уилис. Ако и вие имате някакви доказателства, моля…

— Да, да, ще държим връзка — обеща Хол и изключи. На екрана се появи момичето:

— Свършихте ли, доктор Хол?

— Да, но имам нужда от една информация.

— Каква?

— Имам ли власт да арестувам някого?

— Ще проверя, сър. В какво е обвинен?

— В нищо. Само трябва да го задържим.

В продължение на минута момичето разглеждаше нещо на таблото пред себе си.

— Доктор Хол, вие имате право да призовете всеки на официален военен разпит и може да го задържите не повече от четиридесет и осем часа.

— Добре. Уредете това — каза Хол.

— Да, сър. Кого трябва да повикам?

— Доктор Смитсън.

Момичето кимна и екранът угасна.

Малко му дожаля за Смитсън. Щеше доста да се поизпоти тези няколко часа, но нищо повече. Все пак сега беше много важно да не се разпространяват слухове за Пидмонт.

Хол се облегна назад и се замисли върху всичко, което успя да научи. Беше много развълнуван, чувстваше се на прага на важно откритие.

Трима души:

Диабетик, изпаднал в ацидоза, защото не взел инсулин.

Старец, пил спирт и взел аспирин — пак ацидоза.

Бебето.

Единият бе живял няколко часа, другите двама по-дълго, а може би изобщо бяха вън от опасност. Единият беше полудял, другите двама — не. Но нещо ги свързваше всичките.

Нещо много просто.

Ацидозата. Учестеното дишане. Съдържанието на въглероден двуокис. Кислородна наситеност. Замайването. Умората. Всичко беше някак логично свързано. И те държаха ключа за борба с „Андромеда“.

В този момент се чу сигналът за обща тревога и заблестя жълта светлина.

Хол скочи и излезе от стаята.