Майкъл Крайтън
Щамът Андромеда (22)

XXII. АНАЛИЗЪТ

След като стана ясно, че всяка минута е скъпа, резултатите от спектралния и биохимичния анализ, които по-рано не се смятаха за най-важни, придобиха изведнъж първостепенно значение. Учените се надяваха, че най-после ще се разбере в общи линии дали има сходство между организмите от щама „Андромеда“ и земните форми на живот.

Когато компютърът подаде изчисленията, Ливит и Бъртън веднага се заеха с тях. Цифрите бяха наредени в колонка, напечатани върху зелена хартия.

ДАННИ ОТ МАС-СПЕКТРОМЕТРИЧНИЯ АНАЛИЗ

ПРОЦЕНТЕН СЪСТАВ

ОБРАЗЕЦ 1 — ЧЕРЕН ПРЕДМЕТ С НЕИЗВЕСТЕН ПРОИЗХОД

Н Не

21.07 O

Li Be B C N O F

O O O 54.90 0 18.00 O

Na Mg Al Si P S Cl

O O O 00.20 — 01.01 O

K Ca Sc Ti V Cr Mn Fe Co Ni

0 0 0 ’ — — — — — —

Cu Zn Ga Ge As Se Br

— — 0 0 0 0 34 0

СЪДЪРЖАНИЕТО НА ВСИЧКИ ПО-ТЕЖКИ ЕЛЕМЕНТИ Е НУЛЕВО

ОБРАЗЕЦ 2 — ЗЕЛЕН ПРЕДМЕТ С НЕИЗВЕСТЕН ПРОИЗХОД

H He

27.00 O

Li Be B C N O F

O O O 45.00 05.00 21.00 0

СЪДЪРЖАНИЕТО НА ВСИЧКИ ПО-ТЕЖКИ МЕТАЛИ Е НУЛЕВО

КРАЙ НА ПРОГРАМАТА

СТОП

Резултатите бяха достатъчно ясни. Черната песъчинка съдържаше водород, въглерод и кислород, значително количество сяра, силиций, селен и следи от някои други елементи.

Зеленото петно пък съдържаше водород, въглерод, азот и кислород. Нищо повече. И на двамата им се стори странно, че и песъчинката, и зеленото петно имат толкова сходен химичен състав, но зеленото петно съдържаше азот, а песъчинката — не.

Изводът беше очевиден: черната песъчинка не беше изобщо никаква песъчинка, а някаква материя, близка до земното органично вещество, нещо подобно на пластмаса.

А зеленото петно, вероятно жива материя, беше съставено от елементи, които по пропорции бяха близки до живите организми. На земята тези четири елемента — водород, въглерод, азот и кислород — представляваха деветдесет и девет процента от съдържанието на всички елементи в живите организми.

Резултатите от анализа ги окуражиха. Те говореха за съществуването на сходство между зеленото петно и земния живот. Но надеждите им изчезнаха, щом видяха данните от биохимичния анализ.

Срещу названията на всяка аминокиселина, акуратно подредени от компютъра, стояха по една нула за черното и една за зеленото вещество.

— Невероятно — промълви Ливит, загледан в листовете. — Погледни.

— Нито аминокиселини, нито белтъци — каза Бъртън.

— Живот без белтъци — Ливит поклати глава, — нима най-лошите ми предчувствия ще се окажат верни?

На земята организмите бяха еволюирали благодарение на способността си да осъществяват биохимичните реакции в малко пространство с помощта на белтъчните ензими. Биохимиците се опитват да възпроизвеждат тези реакции, но успяват само за някои от тях, и то като ги изолират от останалите.

В живата клетка всичко е по-различно. Там на малко по обем пространство протичат реакции, които осигуряват енергията, растежа и движението. Те са неотделими една от друга и човек не може да ги възпроизведе по същия начин, както не може да приготви цяла вечеря, от ордьовъра до десерта, като смеси всички необходими продукти и ги сготви наведнъж, а чак после се заеме да отделя ябълковия сладкиш от сиренето.

А в клетките с помощта на ензимите се осъществяват стотици различни реакции. Всеки ензим е като специализиран работник в кухнята, който върши само едно нещо. Така например хлебарят не може да направи бифтек, а кебапчията не може да свари на скарата супа.

Но ензимите имат и друга обща функция. Те правят възможни химични реакции, които без тях не биха се осъществили. Биохимикът можеше да ги възпроизведе, като използва висока температура, високо налягане или силни киселини. Но нито човешкото тяло, нито клетката биха понесли тези непривични условия. Ензимите, „сватовете на живота“, улесняваха протичането на реакциите при нормална телесна температура и атмосферно налягане.

Ензимите бяха необходими, за да има живот на земята. Но ако някоя друга форма на живот можеше да съществува без тях, значи тя сигурно се е развила по съвсем друг начин.

Оттук следваше, че сега те се намираха пред един съвсем чужд за земята организъм. Следователно анализът на бактерия и откриването на средство за борба с нея щеше да отнеме много, много повече време.

 

Джеръми Стоун работеше в морфологичната лаборатория. Той взе малката пластмасова капсулка със зеленото „петно“. Сложи я в една преса, закрепи я здраво и със зъболекарска бормашина започна да стърже пласт след пласт, докато се добра до зелената маса.

Тази работа беше много деликатна и изискваше доста минути съсредоточен труд. Най-накрая той шлифова капсулката така, че получи пластмасова пирамида, чийто връх беше зеленото вещество.

После го извади и го занесе при микротома, нож с въртящо се острие, който стържеше кръгли люспи пластмаса и те падаха в съд с вода. Дебелината на люспите можеше да се измери по начина, по който те отразяваха светлината: ако светлината беше сребриста, значи люспата бе прекалено дебела. А ако беше с цветовете на дъгата, значи бе точно колкото трябваше — няколко молекули.

Това беше нужната дебелина за електронния микроскоп.

Когато Стоун получи необходимата люспа, той внимателно я взе с пинсета и я постави на малка кръгла медна мрежа. После постави мрежата в металната капсулка, капсулката в микроскопа и го затвори херметически.

Това беше електронен микроскоп тип BVJ, модел J 42 с голяма интензивност и екран на електронното излъчване. По принцип на действие беше доста елементарен — работеше както обикновеният оптически микроскоп, само че вместо да фокусира светлинните лъчи, фокусираше електронни лъчи. Светлината се фокусира с помощта на лещи, а електронните — с магнитни полета.

В редица отношения електронният микроскоп не е много по-различен от телевизията и всъщност изображението се прожектира на подобен екран — повърхността е покрита със специален слой, който просветва, когато електроните го атакуват. Голямото предимство на електронния микроскоп е способността му да увеличава обектите много повече от оптическия. Обяснение за това дава квантовата механика и вълновата теория за радиацията, а най-добра популярна аналогия е намерил специалистът по електронна микроскопия Сидни Полтън, който е и голям любител на автомобилни състезания.

— Представете си — казва той — едно шосе с остър завой. Разполагате с две превозни средства — спортен автомобил и голям камион. Ако камионът се опита да вземе този завой, той ще излезе от пътя, докато спортната кола ще се справи много лесно. Защо? Защото е по-лека, по-малка и по-бърза и по-лесно преодолява трудни и остри завои. На по-леките завои и двете коли са еднакво добри, но на острите — спортната кола ще е по-добра.

По същия начин и електронният микроскоп се справя по-добре „с пътя“ от оптическия. Всички предмети имат ръбове, ъгли. Дължината на вълната на електрона е по-малка от тази на светлинния. Той „взима завоите“ по-добре, следва пътя по-добре, очертава го по-точно. А оптическият е точно като камиона — може да се движи само по широки пътища. Или на езика на микроскопната техника това означава, че могат да се гледат само по-големи предмети, с по-големи ръбове и заоблени извивки, клетки и ядра. А електронният микроскоп може да следва и по-малко пътища и пътечки и да очертае малки структури вътре в клетката — митохондрии, рибозоми, мембрани, ретикули.

Всъщност той има и някои недостатъци, които до известна степен неутрализират възможностите му за по-голямо увеличение. Поради това, че при него се използват електрони, необходимо е средата да бъде вакуум — а това означава, че не могат да се изследват живи организми.

Но най-важният му недостатък е, че трябва да се изследват такива малки люспи, от които трудно може да се получи тримерна представа за наблюдавания предмет.

И за тази особеност Полтън имаше просто сравнение:

— Да кажем, че разрежете един автомобил на две през средата. По този начин можете да се досетите за цялостната конструкция. Но ако отрежете едно малко парченце от автомобила, и то под несполучливо избран ъгъл, доста ще се затрудните. В парченцето може да се падне късче от амортисьора, от колелото или стъклото. Но едва ли по тях ще можете да добиете представа за формата и функцията на цялата конструкция.

Стоун беше наясно с всички тези недостатъци, когато постави зелената люспа вътре и задейства вакуумната помпа. Сега той не трябваше да мисли за тях, защото нямаше друг избор. Все пак това беше най-добрият уред, с който разполагаха.

Загаси светлината и пусна лъча. Завъртя няколко копчета, докато го фокусира. И ето го образа на екрана — зелен и черен.

Невероятно.

Пред очите му се очерта една-единствена единица на този организъм — идеален правилен шестоъгълник, всяка една от страните на който плътно се допираше до друг шестоъгълник. Вътрешността на шестоъгълника беше разсечена от клинове. Те се срещаха точно в центъра на структурата. Всичко това създаваше впечатление за математическа точност — нещо съвсем различно от представите за живота на Земята.

Приличаше на кристал.

Стоун се усмихна. Ливит щеше да е доволен — той страшно обичаше такива ефектни главозамайващи неща. Ливит също често беше споменавал за възможността да съществува живот, основан на кристална структура или подчинен на строго определен модел.

Стоун реши да извика Ливит.

Още от вратата Ливит видя всичко и заяви:

— Ето отговора.

— На кое?

— Ами как функционира организмът. Видях получените резултати от спектралния и биохимичния анализ.

— Е?

— Организмът е съставен от водород, въглерод, кислород и азот. А няма никакви аминокиселини. Никакви. Това означава, че няма белтъци, няма и ензими. Чудех се как могат да живеят на безбелтъчна основа. Сега разбирам.

— Кристална структура.

— Изглежда — Ливит се втренчи в екрана. — В три измерения, шестоъгълна пластинка, прилична на керамична плочка. Осемстенна фигура, всяка от двете големи стени е шестоъгълник, а вътре — срещащи се клиновидни отсечки.

— Те могат да служат и за разделяне на биохимичните функции.

— Да — каза Ливит и се намръщи.

— Какво има?

Ливит се замисли, искаше да си спомни нещо забравено, някакъв сън за къща и град. Почна да си спомня. Къща и град. Как къщата стоеше сама и как функционираше в рамките на града.

Спомни си целия сън.

— Интересно как тази единствена структура се свързва с другите.

— Чудите се дали това не е част от по-висш организъм ли?

— Именно. Дали наистина този организъм е самостоятелен като бактерия, или е част от по-голям орган или от по-голям организъм? Ако вие например гледате клетка от дроб, можете ли да предположите от какъв орган е тя? И какво би представлявала една мозъчна клетка без останалия мозък?

Стоун се загледа в екрана.

— Малко необикновено сравнение. Защото клетките на дроба могат да се възстановяват, а на мозъка — не.

Ливит се усмихна:

— Теорията за пратеника?

— А защо не — продължи Стоун.

Автор на „Теорията на пратеника“ беше Джон Р. Самюълз — инженер по съобщителна техника. В своя доклад на Петата ежегодна конференция по астронавтика и съобщителна техника той направи преглед на някои теории за начина, който други цивилизации биха избрали за контакт с нас. Той твърдеше, че и най-напредничавите схващания по този въпрос са незадоволителни и че по-развитите цивилизации сигурно ще намерят по-добри методи.

— Да предположим — започна той, — че дадена култура иска да изучи Вселената. Да предположим, че тя поиска да съобщи за своето съществуване в Галактиката, да изпрати информация, доказателство за своето съществуване във всички направления. Кой е най-добрият начин за това? Радиовълните? Едва ли, прекалено бавни, прекалено скъпи и много бързо заглъхват. Телевизията? — Още по-лошо. Даже силните сигнали след няколко милиарда километра угасват. Да се генерират светлинните лъчи пък е фантастично скъпо. Даже ако се намери средство да се взривят цели звезди, самото Слънце — това ще струва скъпичко.

Освен необходимите средства, друг недостатък, характерен за всяко излъчване, е, че с увеличаването на разстоянието силата на сигнала рязко намалява. Една лампичка, която свети непоносимо силно на три метра и се вижда на петнадесет километра, е съвсем неразличима на милион километри. Лъчистата енергия намалява пропорционално на радиуса на четвърта степен — прост необорим закон.

Така че тук би могло да се използва не физиката, а биологията. Трябва да се създаде комуникационна система, чиито сигнали да не намаляват своята сила с увеличаване на разстоянието, а да оставят толкова мощни на милиони километри, колкото са били в момента на излъчването си.

Накратко, трябва да се създаде организъм, способен да пренесе нужното съобщение, да може да се възпроизвежда, да е евтин и да се размножава във фантастични количества. Срещу минимална суровина да може да се получават трилиони такива пратеници. Освен това да са устойчиви на суровите условия на космическото пространство и да могат да растат и да се размножават. Само след няколко години броят им би бил неимоверно голям и те ще се носят във всички посоки на Галактиката, очаквайки да установят контакт с жива материя.

А какво ще стане, когато този контакт се осъществи? Всеки отделен организъм ще притежава способността да израсне в пълноценен орган или организъм. При контакт с друга жива материя те ще започнат да израстват в цялостен механизъм за свръзка. Все едно да разпръснеш милиард мозъчни клетки и всяка от тях да е в състояние при подходящи условия да възпроизведе целия мозък. И този новополучен мозък ще информира съответната цивилизация за наличието на друга и за начините, по които двете могат да се свържат.

На времето тази теория се стори на учените смешна, но сега, при създалите се обстоятелства не можеха да я пренебрегнат.

— Смятате ли, че организмът вече расте в някакъв вид комуникационна система? — попита Стоун.

— Може би посевките на културите ще ни отговорят на този въпрос — отвърна Ливит.

— Или пък рентгенокристалографският анализ — допълни Стоун. — Сега ще наредя да го направят.

Въпреки съмненията в необходимостта от това съоръжение, в края на краищата на петия етаж беше инсталирана апаратура за рентгенокристалографски анализ. Това бе най-модерният, сложен и скъп метод за структурен анализ в съвременната биология. Имаше и нещо общо с електронната микроскопия, но бе една стъпка по-съвършена от него. Притежаваше по-голяма чувствителност, проникваше в тайните на живата материя по-дълбоко, но с цената на огромна загуба на време, оборудване и човешки сили.

Биологът Р.А. Янек е казал: „Колкото повече се доближаваме до истината, толкова по-скъпо ни струва всяка стъпка.“ Той е имал предвид, че цената на всеки уред, с който човек може да види по-малки и по-тънки детайли, нараства по-бързо от неговата увеличителна способност. Този жесток закон беше открит най-напред от астрономите, които с горчивина разбраха, че да се построи телескоп с шестметрово огледало е много по-скъпо, отколкото такъв с триметрово.

Това важеше и за биологията. Оптическият микроскоп например е малък уред, който може да се носи с една ръка. Но с него могат да се видят само клетки, и това струва на учените хиляда долара.

С електронния микроскоп може да се наблюдават структури вътре в клетката. Но това е вече един по-голям апарат, който струваше сто хиляди долара.

Рентгеновата кристалография пък е още по-усъвършенствана — с нея може да се отдели и да се наблюдава една-единствена молекула — това е максималното приближение до наблюдаване на атомите, каквото изобщо е възможно в съвременната наука. Това устройство обаче е голямо колкото автомобил и запълва цяла стая. За него са необходими специално обучени оператори, а за разчитането на резултатите — компютър, защото чрез рентгеновата кристалография не се получава директен образ. Фактически това не е микроскоп и принципът му на действие се различава от този на оптическия и електронния микроскоп. Вместо изображение на фотоплаката се появява дифракционен чертеж — геометрична фигура от точки, доста загадъчна на вид. С помощта на компютъра фигурата от точки се анализира и се установява молекулния строеж на обекта.

Тази наука е сравнително нова, макар че носеше старомодно название. От кристалите вече рядко се интересуваха, терминът „рентгенокристалография“ водеше началото си от времето, когато обект на изследванията бяха кристалните структури. Строежът на кристала е строго определен и фигурата от точки, която се получава от рентгеновите лъчи, е лесна за анализ, но напоследък те започнаха да се използват и за вещества с неправилен строеж. При това лъчите се отразяват под най-различни ъгли. Компютърът може да „разчита“ фотографската плака, да измерва ъглите и по този начин да възпроизведе формата на предмета, който е дал това отражение.

В момента компютърът извършваше безкрайни и скучни изчисления. Но ако те се правеха от хора, щяха да са необходими години, а може би векове. А той го вършеше за секунди.

 

— Как се чувствате, мистър Джексън? — попита Хол.

Старецът премигна и погледна Хол с прозрачния му скафандър.

— Горе-долу — каза той и се усмихна горчиво.

— Искате ли да си поговорим малко?

— За какво?

— За Пидмонт.

— Какво за Пидмонт?

— За нощта, през която се случи всичко — поясни Хол.

— Добре, ще ви кажа. В Пидмонт съм прекарал целия си живот. Вярно, че съм отскачал и до Лос Анжелос, и до Сан Франциско, и даже до Сент Луис, но Пидмонт е моят живот. И трябва да ви кажа, че…

— Нощта, в която се случи всичко това — повтори Хол.

Той спря и извърна глава.

— Не искам да мисля за тази нощ.

— Трябва.

— Не искам.

Старикът продължаваше да гледа настрани, после пак се обърна към Хол:

— Всичките измряха, нали?

— Не, не всичките. Още един оцеля — и той кимна към креватчето до него.

Джексън се вгледа в купа от одеяла.

— Кой?

— Едно бебе.

— Бебе? Трябва да е бебето на Ритър, на Джеми Ритър. Съвсем е малко, нали?

— На около два месеца.

— Да, неговото е. Същински дявол, прилича на дядо си. Старият Ритър обичаше да вдига гюрултия. И детето беше същото. От сутрин до вечер фучеше. Не смееха да отворят прозорците си от него.

— А някаква друга особеност?

— Никаква, здраво като бик, само дето викаше толкова много. Спомням си, че онази нощ особено дяволски се беше разкрещяло.

— Коя нощ? — попита Хол.

— Ами тази, същата, когато Чарли Томас домъкна това проклето нещо. Ние, разбира се, всички го видяхме как пада, просветна като метеор и падна някъде на север. Всички бяхме развълнувани и Чарли Томас отиде да го търси. След двадесет минути пристигна. Беше го натоварил в багажника на колата си — новеничък Форд. Толкова се гордееше с него.

— И после какво стана?

— Какво стана — наобиколихме го и взехме да го разглеждаме. Мислехме, че е от онези космически неща. Ани веднага каза, че е от Марс, но тя по начало си е много занесена. Ние, разбира се, съобразихме, че не е от никакъв Марс, а сигурно от кейп Канаверал. Нали знаете, във Флорида има едно такова място, откъдето изстрелват ракетите.

— Да, продължавайте.

— Така… хубаво, съобразихме ние, но по-нататък… Дотогава такова нещо не беше се случвало в Пидмонт. Вярно, че веднъж един турист с пушка се беше разгърмял в мотела „Вождът на команчите“, но това беше през четиридесет и осма година. Освен това беше попрепил, пък имаше и смекчаващи вината обстоятелства — момичето му избягало, докато той бил войник в Германия ли, дявол знае къде. Никой нищо не му направи — хората го разбраха, и оттогава нищо не се е случвало. Тих градец. Затова и си го обичаме.

— Какво направихте с капсулата?

— Ами не знаехме какво да правим с нея. Ал викаше да я отворим, но ние сметнахме, че няма да е добре, нали може да има някакви научни работи вътре. Помислихме малко и Чарли, този, дето я донесе, предложи да я занесем на доктора. На доктор Бенедикт, искам да кажа, нашия градски лекар. Той се грижи за всички и за индианците даже. Добър човек, и много учен. Всичките му дипломи висят на стената. Решихме, че доктор Бенедикт щеше да знае как да постъпи. Затова го занесохме на него.

— И после?

— Старият доктор, всъщност той не е много стар, огледа капсулата внимателно, като че ли гледаше болен, и каза, че това нещо може да е дошло от космоса и би могло да е наше, но би могло и да е тяхно. Аз ще се погрижа — каза. — Трябва сигурно да се обадя по телефона и да съобщя. Всеки понеделник докторът играеше покер с Чарли, Ал и Хърб Джонстън — събираха се у Хърб и ние решихме, че след това той ще се обади, където трябва. Вече беше станало време за вечеря, а ние и без това бяхме огладнели. Отидохме си и оставихме доктора да се занимава.

— Колко беше часът?

— Около седем и половина.

— И какво направи докторът с него?

— Взе си го вкъщи и никой от нас повече не го е видял. Всичко започна в осем или осем и половина. Стояхме си с Ал на бензиностанцията — той беше дежурен тази вечер и си бъбрехме. Доста студена вечер, но аз исках да си поговорим, дано ми се размине малко болката в стомаха. Мислех да си взема газирана вода от автомата и да си изпия аспирина. Бях жаден. Като ме свиеше стомахът, винаги ожаднявах.

— Бяхте ли пили „Стерно“ този ден?

— Да, малко, към три часа.

— Как се чувствахте?

— Като бях с Ал, ми беше добре, бях малко замаян и стомахът ме болеше, но горе-долу се държах. Стояхме си в бензиностанцията, приказвахме си и изведнъж той извика: „Господи, главата ми.“ Скочи, изтича навън и падна. Посред улицата, без да промълви дума. Нищо не разбрах. Можеше да е сърдечна криза или удар, но той беше твърде млад за такива работи. Изтичах след него. Мъртъв… И изведнъж… те всички почнаха да излизат. Последва го мисис Ленгдън, вдовицата Ленгдън. После не си спомням, толкова много бяха. Просто се сипеха навън. Почнаха да се хващат за гърдите и да падат като че ли се препъваха. И никой не стана вече. И никой не обели и дума.

— Вие какво си помислихте?

— Не знаех какво да мисля, всичко беше толкова необикновено. Изплаших се. На вас ще кажа — исках да запазя спокойствие. Но, разбира се, не можех. Сърцето ми биеше силно, задъхвах се. Хвана ме страх. Мислех, че всички са мъртви. В този момент чух плача на бебето — значи не всички са мъртви. И тогава видях Генерала.

— Генерал?

— О, ние така си го наричаме. Той не беше генерал, но бе участвал във войната и обичаше да го напомня. По-стар е от мен. Добър човечец беше Питър Арнълд. Винаги здрав като скала. Стоеше на прага с военните си дрехи. Беше тъмно, но имаше луна. Забеляза ме и попита: „Ти ли си това, Питър?“ — Ние имаме еднакви имена. Аз му рекох: „Да, аз съм.“ „Какво става, дявол да го вземе? Японците ли идват?“ — вика. Тогава думите му ми се сториха странни, а той продължаваше: „Трябва да са наистина японците. Идват да ни избият.“ А аз му викам: „Питър, да не си се чалнал?“ Той каза, че не се чувства добре и си влезе вътре. Наистина трябва да се беше чалнал, защото се самоуби. Но и другите откачиха. Такава беше, явно, болестта.

— Как разбрахте?

— Хората не се самоизгарят или давят, ако са с всичкия си, нали? До тази нощ всички хора в този град бяха добри, нормални. И изведнъж нещо им стана.

— Вие какво направихте?

— Казвах си: „Питър, ти сънуваш. Сигурно си пийнал повечко.“ Отидох си вкъщи и си легнах. Мислех си — утре сутринта ще бъде по-добре. Но към десет часа чух шум от кола и излязох да видя кой е. Беше някакъв фургон. Вътре имаше двама мъже. Отидох да ги видя, но по дяволите, и те се проснаха мъртви. Ужасна работа. Но странно…

— Кое?

— Само още една кола мина тази нощ, а обикновено минават толкова много.

— Още една кола ли?

— Да. Уилис, нощният патрул. Той мина петнадесет секунди или половин минута преди всичко това да започне. Не спря — понякога не спира. Зависи дали е закъснял за смяна.

Джексън въздъхна и отпусна главата си на възглавницата.

— Ако нямате нищо против, ще поспя, изтощих се от това бърборене.

Затвори очи. Хол се промъкна обратно през тунела, седна в лабораторията и се загледа в Джексън и бебето в кошчето. Стоя така дълго време.