Волтер
Задиг (4) (или съдбата. Ориенталска история)

Глава III
Кучето и конят

Задиг се увери от опит, че както е писано в книгата на Зенд, първият месец на брака е меден месец, а вторият — пелинов. След известно време той беше принуден да изпъди Азора, която беше станала много своеобразна, и потърси щастието си в изучаването на природата. „Няма по-щастлив човек от философа — казваше си той, — който чете великата книга, която Бог е разтворил пред очите му. Истините, които открива, си остават негови: той храни и възвишава душата си и живее спокоен, не се опасява, че хората могат да му сторят зло, нито че нежната му съпруга може да дойде да му отреже носа.“

Изпълнен с тези мисли, Задиг се оттегли в една вила край брега на Ефрат. Там той не се занимаваше да пресмята колко дюйма вода изтичат за една секунда под сводовете на някой мост, нито дали през месеца на мишката вали един лакът дъжд повече, отколкото през месеца на овцата. Не си въобразяваше, че може да направи коприна от паяжини, нито порцелан от счупени шишета; изучаваше главно свойствата на животните и на растенията и скоро придоби такава проницателност, която му разкри хиляди различия там, където другите хора виждат само еднообразие.

Един ден, както се разхождаше из една горичка, Той видя, че към него тича първият евнух на царицата, последван от много слуги, те всички изглеждаха крайно разтревожени и тичаха насам-нататък, сякаш са се залутали и търсят нещо много ценно, което са загубили.

— Млади господине — каза му първият евнух, — не сте ли видял кучето на царицата?

Задиг отговори скромно:

— То е кучка, а не куче.

— Прав сте — поде първият евнух.

— Тя е едно съвсем малко испанско ловджийско куче — добави Задиг; — имала е наскоро кученца, накуцва с предния ляв крак и ушите й са много дълги.

— Значи, сте я видял? — каза задъханият евнух.

— Не — отговори Задиг, — не съм я виждал и въобще не знаех, че царицата има кучка.

В същото време по едно от онези странни съвпадения на съдбата, които често се случват, най-хубавият кон в царската конюшня се бе откъснал от ръцете на един коняр и бе побягнал в полята на Вавилон. Началникът на царските ловци и всичките му помощници тичаха след него така разтревожени, както първият евнух тичаше след кучката. Той се обърна към Задиг и го запита дали не е виждал да минава оттам конят на царя.

— Това е — отговори Задиг — кон, който има съвършен галоп. Той е пет стъпки висок, копитото му е извънредно малко, има опашка, дълга три стъпки и половина, украшенията на юздечката му са от злато двайсет и три карата, подковите му са от сребро, деветдесет и два процента чисто.

— По кой път тръгна конят? Къде е сега? — запита началникът на ловците.

— Аз не съм го видял — отвърна Задиг — и никога не съм чувал да се говори за него.

У началника на ловците и у първия евнух не остана никакво съмнение, че Задиг е откраднал коня на царя и кучката на царицата; заповядаха да го заведа пред съвета на великия Дестерхам, който го осъди да бъде бит с бич и да прекара остатъка от живота си в Сибир. Едва издадоха присъдата и конят и кучката бяха намерени. Съдиите се озоваха пред мъчителната необходимост да преразгледат решението си, но все пак осъдиха Задиг да плати четиристотин унции злато като глоба, загдето е казал, че не е видял това, което е видял. Най-напред трябваше да се плати глобата, след това му бе разрешено да пледира пред съвета на великия Дестерхам и той говори така:

— Звезди на справедливостта, бездни от наука, огледала на истината, вие, които имате тежестта на оловото, твърдостта на желязото, блясъка на диаманта и голямо сродство със златото, понеже ми е разрешено да говоря пред това височайше събрание, заклевам ви се в Оросмад, че никога не съм виждал уважаемата кучка на царицата, нито свещения кон на царя на царете. Ето какво ми се случи. Разхождах се из една горичка, където по-късно срещнах достопочтения евнух и преславния началник на ловците. Видях върху пясъка следи от животно и лесно отгатнах, че те бяха следи на малко куче. Леки и дълги бразди, оставени върху малките неравности на пясъка между отпечатъците на лапите, ми показаха, че това е кучка, чиито цицки са били увиснали — значи, имала е кученца преди няколко дни. Други следи в различна посока показваха, че тя е докосвала повърхността на пясъка до предните си лапи и от това разбрах, че ушите й са много дълги; и понеже забелязах, че пясъкът беше навсякъде по-малко вдълбан от едната лапа, отколкото от другите три, подразбрах, че кучката на нашата августейша царица понакуцва, ако смея да се изразя така.

Колкото до коня на царя на царете, трябва да ви кажа, че разхождайки се из пътеките в тази гора, забелязах отпечатъци от конски подкови, те всички бяха на равни разстояния. „Ето — казах си аз — един кон, който има съвършен галоп.“ Прахът по дърветата по този тесен път, широк едва седем стъпки, беше изпадал отляво и отдясно на три стъпки и половина от средата на пътя. „Този кон — казах си аз — има опашка, дълга три стъпки и половина, защото, размахвайки я наляво и надясно, е измел този прах“. Под дърветата, които образуваха листат свод, висок пет стъпки, видях прясно изпаднали листа и така разбрах, че този кон се е докоснал до тях и, значи, е бил пет стъпки висок. Колкото до неговата юздечка, тя трябва да е от злато двайсет и три карата, защото конят беше отъркал украшенията си о един камък и аз познах, че това е яспис^[1] и го изследвах. Най-после по следите, които подкови и бяха оставили върху камъни от друг вид, заключих, че той е бил подкован със сребро, деветдесет и два процента чисто.

Всички съдии се възхитиха от дълбокия ум и тънката проницателност на Задиг. Новината стигна до царя и царицата. В преддверията на двореца, в спалните и в кабинета на царя се говореше само за Задиг, макар неколцина маги да бяха на мнение, че трябва да го изгорят като магьосник, царят заповяда да му върнат глобата от четиристотин унции, на която беше осъден. Съдебният секретар, приставите и прокурорите най-тържествено отидоха вкупом в дома му, за да му върнат четиристотинте унции; те задържаха само триста и деветдесет и осем унции като съдебни разноски, а техните писари поискаха да им се заплати за написването на акта.

Задиг видя колко е опасно понякога да бъдеш много учен и се зарече следния път да не казва какво е видял.

Случай скоро се представи. Един затворник избяга от тъмницата и мина под прозорците на дома му. Разпитаха Задиг, той не отговори нищо Тогава му доказаха, че е гледал през прозореца и за това престъпление го осъдиха да плати глоба от петстотин унции злато; според вавилонския обичай Задиг благодари на съдиите за тяхната снизходителност.

„Велики Боже! — каза си той. — За оплакване е този, който се разхожда из някоя гора, когато кучката на царицата и конят на царя са минали оттам! Колко е опасно да заставаш на прозореца! И колко е мъчно да бъдеш щастлив в този живот!“