Волтер
Задиг (5) (или съдбата. Ориенталска история)

Глава IV
Завистливият

Задиг поиска да се утеши с философия и приятелство за злините, които му бе донесла съдбата. В едно от предградията на Вавилон той имаше къща, наредена с вкус, където бе събрал всички изкуства и всички удоволствия, достойни за един почтен човек. Сутрин библиотеката му беше отворена за всички учени, а вечер трапезата му бе сложена за добра компания. Но той скоро разбра колко са опасни учените; започна голям спор върху един закон на Зороастър, който забраняваше да се яде месо от грифон.

— Как може да се забрани месо от грифон — казваха едни, — ако такова животно не съществува?

— То сигурно съществува — казваха други, — щом Зороастър изисква да не ядем месото му.

Задиг искаше да ги помири и им каза:

— Ако съществуват грифони, нека не ги ядем, ако няма грифони, ние още по-малко ще ги ядем, и по този начин всички ще спазим закона на Зороастър.

Един учен, който беше написал тринадесет тома върху свойствата на грифона и при това беше велик магьосник, побърза да отиде да обвини Задиг пред един велик маг, който се наричаше Йебор, най-глупавият измежду халдейците и по тази причина и най-фанатичният. Този човек би могъл да заповяда да набият Задиг на кол за най-голяма слава на слънцето и след това да чете молитвеника на Зороастър с по-доволен тон. Приятелят Кадор (един приятел струва повече от сто жреци) отиде да намери стария Йебор и му каза:

— Да живеят слънцето и грифоните! Внимавайте да не накажете Задиг: той е светец, държи грифони в задния си двор и не ги яде, неговият обвинител е един еретик, който се осмелява да поддържа, че зайците имат разцепен крак и не са нечисти.

— Е, и какво — рече Йебор, клатейки плешивата си глава, — трябва да набием Задиг на кол, загдето е мислил лошо за грифоните, а другия, загдето е говорил лошо за зайците.

Кадор уреди работата чрез едно почтено момиче, на което беше направил дете и което се ползваше с благоразположението на колегията на магите. Никой не беше набит на кол, макар че мнозина доктори мърмореха и предсказваха упадъка на Вавилон.

— От какво зависи човешкото щастие! — извика Задиг. — Всички ме преследват на този свят, дори несъществуващите същества.

Той прокле учените и искаше да живее вече само в добра компания.

Събираше в дома си най-почтените хора на Вавилон и най-приятните дами, даваше изискани вечери, често предшествани от концерти и винаги оживени от очарователни разговори, от които бе съумял да прогони желанието непременно да блеснеш с духовитостта си, защото това е най-сигурният начин да не проявиш никакво остроумие и да развалиш настроението на най-блестящото общество. В избора на гозбите, както и на приятелите си, той не се водеше от суетност; защото предпочиташе действителното пред привидното и така печелеше истинско уважение, макар да не го търсеше. Точно срещу дома му живееше Аримаз, личност, чиято зла душа беше изписана на грубата му физиономия. Жлъчността му го ядеше отвътре, изпълнен бе с високомерие и на всичко отгоре бе отегчително духовит. Понеже никога не бе успял в обществото, той си отмъщаваше със злословия. Макар че беше богат, трудно успяваше да събере ласкатели в дома си. Шумът на колите, които идваха вечер в двора на Задиг, му досаждаше, а похвалите, с които го обсипваха, го дразнеха още повече. Понякога Завистливият отиваше в дома на Задиг и сядаше на трапезата, без да е канен, и разваляше радостта на компанията така, както според преданието, харпиите овонявали месото, до което се докосвали.

Един ден Аримаз реши да даде прием в чест на една дама, която вместо у него отиде да вечеря у Задиг. Друг път, разговаряйки със Задиг в двореца, те се приближиха до един министър, който покани Задиг на вечеря, без да покани Аримаз. Често пъти най-лютите омрази нямат по-дълбоки основания. Този човек, когото във Вавилон наричаха „Завистливия“, реши да погуби Задиг, защото го наричаха „Щастливия“. Случаи да вършим зло ни се представят сто пъти на ден, а възможността да извършим добро — един път в годината, както казва Зороастър. Завистливият отиде в дома на Задиг и го завари да се разхожда из градината си с двама приятели и една дама, на която от време на време той подхвърляше ласкави думи единствено от желание да й достави удоволствие. Разговорът се въртеше около войната срещу княза на Хиркания, васал на Вавилон, която царят бе благополучно завършил напоследък. Задиг, който се бе отличил с храбростта си в тази кратка война, възхваляваше много царя и още повече дамата. Той взе таблетките си, съчини в момента четири стиха и ги даде на тази красива личност. Неговите приятели го помолиха да им ги прочете. Скромността или по-скоро едно добре разбрано честолюбие не му позволи да изпълни молбата им. Той знаеше, че импровизираните стихове не са никога добри, освен за онази, в чиято чест са били написани: разчупи на две таблетката върху която ги бе написал, и хвърли двете половини в един розов храст, където приятелите му напразно ги търсиха. Внезапно заръмя ситен дъжд, всички влязоха в къщата. Завистливият, който остана в градината, търси толкова дълго, че най-после намери единия къс от таблетката. Тя бе разчупена така, че половината на всеки стих имаше смисъл и образуваше стих с по-кратка стъпка, но по една още по-странна случайност тези малки стихчета, взети заедно, също имаха смисъл и съдържаха най-ужасни оскърбления по адреса на царя. Върху този къс се четеше:

Чрез най-големи злодеяния

седнал на престола,

в обществения мир

това е единственият враг.

Завистливият беше щастлив за първи път в живота си. Държеше в ръцете си нещо, с което можеше да погуби един мил и добродетелен човек. Изпълнен с жестока радост, той изпрати на царя тази сатира, написана от ръката на Задиг. Хвърлиха Задиг в затвора заедно с двамата му приятели и дамата. Делото му се разгледа бързо, без да благоволят да го изслушат. Когато го отведоха да чуе присъдата си, Завистливият, който го чакаше на пътя, му извика, че стиховете му не струват нищо. Задиг не си въобразяваше, че е добър поет, но беше отчаян, че е осъден като престъпник, нанесъл обида на царя, и че са задържали в затвора една красива дама и двама приятели заради престъпление, което не е извършил. Не му позволиха да говори, защото таблетката говореше — такъв беше вавилонският закон. И така, поведоха го към ешафода сред тълпа от любопитни, от които никой не смееше да го пожали; блъскаха се, за да разгледат лицето му и да видят дали ще умре прилично. Само родителите му биха печални, защото нямаше да получат наследството му: трите четвърти от имота му бяха конфискувани и полза на царя, а последната четвърт — в полза на завистливия.

Докато Задиг се готвеше за смъртта, папагалът на царя отлетя от балкона и кацна на един розов храст в градината на Задиг. Една праскова, която вятърът бе обрулил от едно съседно дърво, беше паднала върху къс от таблетката за писане и се бе залепила за него. Птицата вдигна прасковата и таблетката и ги отнесе в скута на монарха. Любопитният владетел прочете думите, които нямаха никакъв смисъл и като че ли бяха завършек на стихове. Той обичаше поезията, а с царе, които обичат стихове, винаги има надежда: приключението на неговия папагал го накара да се размисли. Царицата, която си спомняше какво беше написано върху другия къс от таблетката на Задиг, заповяда да й го донесат.

Съпоставиха двата къса, които напълно си прилегнаха. Тогава прочетоха стиховете такива, каквито Задиг ги беше съчинил:

Чрез най-големи злодеяния се разтърсва земята.

Седнал на престола, царят знае всичко да усмири,

в обществения мир само любовта воюва,

това е единственият враг, от който трябва да се боим.

Царят веднага заповяда да доведат Задиг пред него и да извадят от тъмницата двамата му приятели и красивата дама. Задиг се хвърли по очи в краката на царя и царицата и най-смирено помоли за прошка, загдето е написал лоши стихове: говори с толкова грация, духовитост и разум, че царят и царицата го по каниха пак да ги посети. Той отиде отново в двореца и им хареса още повече. Дадоха му всички имоти на Завистливия, който го беше несправедливо обвинил, но Задиг му върна всичко и Завистливият беше трогнат единствено от удоволствието, че не е загубил имуществото си. Уважението на царя към Задиг растеше от ден на ден. Той го вземаше при всичките си развлечения и се съветваше с него във всички държавни дела. Оттогава царицата гледаше на него с такава благосклонност, която можеше да стане опасна за нея, за царя, августейшия й съпруг, за Задиг и за цялото царство. Задиг почваше да вярва, че не е чак толкова трудно да бъдеш щастлив.