Волтер
Задиг (20) (или съдбата. Ориенталска история)

Глава XIX
Сраженията

Царицата беше посрещната във Вавилон с възторга, който винаги пламва в народа при вида на красива принцеса, която е била нещастна. По това време Вавилон изглеждаше по-спокоен. Князът на Хиркания беше убит в една битка. Победителите вавилоняни обявиха, че Астарте ще се омъжи за онзи, когото изберат за цар. Те не искаха най-високата длъжност на света, т.е. съпруг на Астарте и цар на Вавилон, да зависи от козни и сплетни. Заклеха се да признаят за цар най-храбрия и най-мъдрия. На няколко левги от града направиха голяма арена, оградена с прекрасно украсен амфитеатър. Състезаващите се трябваше да се явят там напълно въоръжени. Всеки участник имаше отделно жилище в амфитеатъра, където никой не биваше да го види или да говори с него. Всеки трябваше да се бие с копие срещу четирима състезатели. Тези, които имаха щастието да победят четирима рицари, трябват да се бият едни срещу други, така че онзи, който останеше последен господар на арената, щеше да бъде провъзгласен за победител в игрите. Четири дни след това той трябваше да се върне отново, въоръжен си същите оръжия, и да отгатне загадките, които магите щяха да му предложат. Ако не ги отгатнеше, нямаше да стане цар и битките с копия трябваше да започна отново, докато се намереше човек, който да победи в двете състезания, защото всички настояваха царя да бъде непременно най-храбрият и най-мъдрият. През това време царицата трябваше да бъде строго пазена; позволяваше й се само да присъства на игрите със забулено лице, но не й се разрешаваше да говори на никой от състезателите, за да няма нито облагодетелстване, нито несправедливост. Ето какво съобщаваше Астарте на своя любим, като се надяваше, че заради нея той ще прояви повече храброст и ум, отколкото който и да било друг.

Задиг пристигна на брега на Ефрат в навечерието на великия ден. Той нареди да запишат неговия девиз между девизите на състезателите, като криеше лицето и името си, както изискваше законът, а след това отиде да си почине в жилището, което му се бе паднало по жребий. Неговият приятел Кадор, който се бе върнал във Вавилон, след като напразно го бе търсил Египет, му изпрати пълно въоръжение, доставено от царицата. Той заповяда също така да му доведат изпратения от нея прекрасен персийски кон. По великолепието на тези подаръци Задиг разбра, че те са из пратени от Астарте; неговата смелост и любов получиха нови сили и нови надежди.

На следния ден царицата дойде да заеме мястото си под балдахин, обсипан със скъпоценни камъни; всички дами и всички съсловия на Вавилон бяха изпълни ли амфитеатъра; най-после състезаващите се се появиха на арената. Всеки от тях дойде да постави своя девиз в краката на великия маг. Изтеглиха девизи по жребий, девизът на Задиг беше последен. Първият който влезе в бой, беше един твърде богат благородник, на име Итобад, много суетен, не много храбър, твърде несръчен и глупав. Неговите приближени го бяха убедили, че човек като него трябва да стане цар, и той им беше отговорил: „Човек като мене трябва да царува.“ И така, бяха го въоръжили от главата до петите. Той носеше златна броня, украсена със зелен емайл, зелено перо на шлема и копие, окичено със зелени панделки. По начина, по който Итобад управляваше коня си, веднага забелязаха, че небето не е определило скиптъра на Вавилон за човек като него. Първият рицар, който препусна насреща му, го свали от седлото, вторият го събори върху задницата на коня му с вдигнати нагоре крака и прострени ръце. Итобад се задържа на коня, но така тромаво, че целият амфитеатър се разсмя. Третият не благоволи да си послужи с копието си, но препусна край него, хвана го за десния крак, принуди го да направи полукръг и го събори на пясъка; конярите изтичаха при него и смеейки се, го качиха на седлото. Четвъртият състезател го хвана за левия крак и го събори от другата страна. Заведоха го сред всеобщи дюдюкания до определената му стая, където, според закона, трябваше да прекара нощта. Итобад едва пристъпваше и казваше: „Какво приключение за човек като мен!“

Другите рицари изпълниха дълга си по-добре. Имаше някои, които победиха двама борци един след друг, някои победиха трима. Само княз Отам победи четирима. Най-сетне и Задиг на свой ред излезе на арената; с изключителна грация той свали от седлото четирима конници един след друг. Следователно трябваше да се види кой ще излезе победител — Отам или Задиг. Доспехите на първия бяха украсени със сини и златни панделки и перо от същия цвят, а на Задиг бяха бели. Едни желаеха щастие на синия рицар, други — на белия. С разтуптяно сърце царицата отправяше молитви към небето за победата на белия цвят. Двамата първенци яздеха така добре, толкова пъргаво обръщаха конете си, нанасяха си такива хубави удари с копията и бяха така непоклатими върху седлата си, че всички, с изключение на царицата, желаеха да има двама царе във Вавилон. Най-после, след като конете им се измориха и копията им се счупиха, Задиг използва една хитрост: мина зад синия княз, скочи на задницата на коня му, хвана го през кръста, хвърли го на земята, седна на седлото му и започна да обикаля около Отам, който лежеше на земята. Целият амфитеатър закрещя: „Белият рицар победи.“ Възмутен, Отам се изправя, измъква меча си. Задиг скача от коня със сабя в ръка. Ето двамата са на арената и започват нова битка, в която ту силата, ту пъргавината надделява. Перата на шлемовете им, гвоздеите на броните им, бримките на ризниците им хвърчат наоколо под хилядите бързи удари. Те се мушкат и секат, надясно, наляво, по главата, по гърдите, отстъпват, напредват, измерват се с очи, хвърлят се един срещу друг, сграбчват се един друг, извиват се като змии нападат се като лъвове. Искри непрекъснато летят по ударите, които си нанасят. Най-после Задиг се поспира. Съобразява за миг, прави едно измамливо движение, скача върху Отам, събаря го и го обезоръжава. „О, бели рицарю, вие трябва да царувате над Вавилон“ — извика Отам.

Царицата бе на върха на щастието. Отведоха синия и белия рицар всеки в неговата стая, както всички останали, според изискванията на закона. Неми прислужници дойдоха да им прислужват и им донесоха храна. Можем да си представим, че нямото джудже на царицата бе изпратено да прислужва на Задиг. След това ги оставиха да спят сами до следната сутрин когато победителят трябваше да занесе девиза си на великия маг, за да може да го сравни с вече оставения девиз и да се разкрие.

Макар и влюбен, Задиг спа, защото бе извънредно уморен. Итобад, който лежеше в съседната стая, не спа никак. През нощта той стана, влезе в стаята на Задиг, взе белите му доспехи и девиза му и постави зелената си броня на тяхно място. Щом се зазори, той гордо отиде при великия маг и заяви, че именно той е победителят. Никой не очакваше това, но все пак той бе провъзгласен за победител, докато Задиг още спеше. Изненадана и с изпълнено с отчаяние сърце Астарте се върна във Вавилон. Амфитеатърът беше почти празен, когато Задиг се събуди, той потърси, доспехите си и намери само зелената броня. Трябваше да я сложи, тъй като нямаше никаква друга. Учуден и възмутен, той я навлече с гняв и излезе навън.

Всички, които още се намираха в амфитеатъра и на арената го посрещнаха с дюдюкания. Заобиколиха го и му се подиграваха в лицето. Никога никой човек не е получавал толкова унизителни оскърбления. Той загуби търпение и със саблени удари разгони тълпата, която се осмеляваше да го обижда, но не знаеше какво да реши. Не можеше да види царицата, не можеше да поиска обратно бялата броня, която тя му беше изпратила, защото така би издал царицата. И тъй, докато тя беше потънала в скръб, той бе изпълнен с ярост и тревога. Разхождаше се по брега на Ефрат, убеден, че неговата звезда му е предопределяна да бъде безизходно нещастен и прехвърляше в ума си всичките удари на съдбата — от приключението с жената, която мразеше еднооките, до открадването на бронята му. „Ето какво значи — си казваше той — да се събудиш много късно, ако бях спал по-малко, щях да бъда цар на Вавилон и Астарте щеше да бъде моя. Науката, способностите, храбростта, всичко винаги ми носи нещастие.“ Накрая от устата му се изплъзна упрек към провидението; струваше му се, че всичко се направлява от една жестока орис, която преследва добрите и облагодетелства зелените рицари. Мъка беше за него, че трябва да носи тази зелена броня, която му бе навлякла толкова подигравки. Мина един търговец и Задиг му я продаде на безценица, като купи от него една мантия и една висока шапка. Така пременен, той вървеше по брега на Ефрат, изпълнен с отчаяние, обвинявайки в сърцето си провидението, че непрекъснато го преследва.