Волтер
Задиг (10) (или съдбата. Ориенталска история)

Глава IX
Битата жена

Задиг намираше пътя си по звездите. Съзвездието Орион и блестящата звезда Сириус го водеха към египетския град Каноп. Той се възхищаваше от тези огромни кълба от светлина, които за нашите очи изглеждат като слаби искрици, докато Земята, която в действителност е само една незабележима точка в природата, изглежда на нашата алчност като нещо толкова велико и благородно. Тогава той виждаше хората такива, каквито са всъщност — насекоми, които се разкъсват едни други, кацнали върху малък атом от кал. Това вярно сравнение, което му показваше нищожеството на собственото му същество и нищожеството на Вавилон, като че ли изличаваше нещастията му. Душата му се устремяваше в безкрая и откъсната от сетивата, съзерцаваше неизменния ред на Вселената. Но когато по-късно, възвърнал се към себе си, надникваше в сърцето си, той си мислеше, че заради него Астарте е може би вече мъртва, тогава Вселената изчезваше пред очите му и в цялата природа той виждаше само умиращата Астарте и нещастния Задиг. Отдавайки се на тези приливи и отливи на възвишена философия и на смазваща скръб, той наближаваше границата на Египет. Неговият верен слуга бе вече влязъл в първото египетско селище, за да му потърси подслон. Междувременно Задиг се разхождаше сред градините, които ограждаха селото. Недалеч от главния път той видя една разплакана жена, която призоваваше небето и земята на помощ, и един разгневен мъж, който вървеше след нея. Той я настигна и жената започна да прегръща коленете му. Мъжът я обсипа с удари и упреци. По жестокостта на египтянина и по непрестанните молби за прошка, които дамата му отправяше, Задиг заключи, че мъжът е ревнивец, чиято жена му е изневерила. Когато се вгледа в жената, която бе трогателно красива и дори приличаше малко на нещастната Астарте, той се почувства обзет от състрадание към нея и от отвращение към египтянина.

— Помогнете ми — извика тя на Задиг сред ридания. — Изтръгнете ме от ръцете на най-жестокия мъж на света, спасете ми живота.

При тези викове Задиг се спусна и застана между нея и варварина. Той имаше известни познания по египетски и заговори на този език:

— Ако у вас има капка човечност, заклевам ви да пощадите красотата и слабостта. Как можете да оскърбявате така едно великолепно творение на природата, което е в нозете ви и няма друга защита освен сълзите си?

— О! — извика разгневеният египтянин, — значи, и ти също я любиш! На теб трябва да си отмъстя.

Казвайки тези думи, той пусна дамата, която бе хванал с една ръка за косите, грабна копието си и замахна да прободе чужденеца. Задиг, който беше хладнокръвен, лесно избегна удара на един разярен човек. Той хвана копието близо до железния му връх. Единият искаше да си издърпа оръжието, а другият — да го изтръгне от ръцете му. Най-после копието се счупи в ръцете им. Египтянинът измъкна сабята си, Задиг извади своята. Втурнаха се един към друг. Египтянинът замахваше безразборно безброй пъти, Задиг сръчно отбиваше всичките удари. Седнала на моравата, дамата оправяше прическата си и ги гледаше. Египтянинът беше по-едър от своя противник, Задиг беше по-сръчен. Той се биеше като човек, чиято ръка се ръководи от главата, а противникът му — като побеснял човек, у когото сляп гняв насочва движенията му както дойде. Задиг успя да се доближи до него и го обезоръжи и докато египтянинът, още повече разярен, искаше да се нахвърли върху противника си, той го сграбчи, притисна го, събори го на земята и опря меча си върху гърдите му, и му предложи да му подари живота. Извън себе си от ярост, египтянинът измъкна кинжала си и рани Задиг в същия миг, в който победителят му прощаваше. Възмутен, Задиг заби меча си в гърдите му. Египтянинът нададе ужасен вик, започна да се мята и издъхна. Тогава Задиг се приближи към дамата и й каза смирено:

— Той ме принуди да го убия. Аз отмъстих за вас. Вие сте освободена от най-жестокия мъж, когото някога съм виждал. Какво искате сега от мен, госпожо?

— Да пукнеш, злодеецо — отвърна му тя, — да пукнеш, ти уби любовника ми! Бих искала да ти разкъсам сърцето!

— Наистина, госпожо, странен мъж имате за любовник — отговори й Задиг. — Биеше ви с всичка сила, искаше да ми отнеме живота, защото ме заклехте да ви помогна.

— Бих желала още да ме бие — поде дамата с плач. — Наистина заслужавах да ме бие, дадох му повод за ревност. О, защо господ не направи да ме бие още, а ти да бъдеш на негово място!

По-изненадан и по-разгневен от когато и да било през живота си, Задиг й рече:

— Госпожо, колкото и да сте красива, заслужавате да ви набия на свой ред и аз, защото сте крайно своенравна, но няма да си направя този труд.

След това се качи на камилата си и тръгна към селото. Едва бе изминал няколко крачки, той чу конски тропот и се обърка. Четирима вавилонски конници препускаха бясно. Като видя жената, единият от тях извика:

— Тази е! Такава жена ни описаха.

Те ни най-малко не обърнаха внимание на мъртвеца и веднага хванаха дамата. Тя не преставаше да крещи към Задиг:

— Помогнете ми още веднъж, благородни чужденецо. Моля ви да ми простите, загдето се оплаквах от нас. Помогнете ми и аз ще бъда ваша до гроб.

Но на Задиг му беше минало всяко желание да се бие вече за нея.

— Разправяйте това другиму — отвърна той. — Вече няма да ме хванете.

Впрочем той беше ранен, от раната му течеше кръв и сам имаше нужда от помощ, а и видът на четиримата вавилонци, вероятно изпратени от цар Моабдар, го изпълваше с тревога. Той тръгна бързо към селото, като се чудеше защо четирима вавилонски конници бяха дошли да хванат тази египтянка, но още по-учуден беше от нрава на дамата.