Волтер
Задиг (7) (или съдбата. Ориенталска история)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zadig (ou la Destinée. Histoire Orientale), (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2008)
Сканиране и разпознаване
Sociosasho (9 август 2006 г.)

Издание:

Волтер. Философски новели

Френска. Второ издание

Превел от френски: Боян Атанасов

Редактор: Георги Куфов

Художник: Симеон Младенов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Здравка Букова, Стефка Добрева

Дадена за набор декември 1982 г. Подписана за печат април 1983 г. Излязла от печат юни 1983 г.

Печатни коли 32. Издателски коли 26,88. УИК 27,24.

Цена 3,16 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Георги Димитров“ — Ямбол

ISBN 9536622611

История

  1. — Добавяне

Глава VI
Министърът

Царят бе загубил първия си министър. Той избра Задиг да заеме мястото му. Всички красиви дами във Вавилон възторжено одобриха този избор, защото, откакто бе основана империята, никога не бе имало толкова млад министър. Всички царедворци бяха сърдити. Завистливият плюеше кръв и носът му се поду изумително. След като благодари на царя и на царицата, Задиг отиде да благодари също и на папагала.

— Прекрасна птицо — каза му той, — ти ми спаси живота и ме направи пръв министър. Кучката и конят на техни величества ми сториха много зло, но ти ми направи добро. Ето от какво зависят съдбините на хората! Но — добави той — такова необикновено щастие може би скоро ще изчезне.

Папагалът отговори:

— Да.

Тази дума порази Задиг. Но тъй като беше добър физик и не вярваше, че папагалите могат да бъдат пророци, той скоро се успокои и залегна да изпълнява задълженията си колкото може по-добре.

Накара всички да почувстват свещената власт на законите, но се постара никой да не почувства тежестта на неговия сан. Не ограничаваше ни най-малко разискванията на Дивана и всеки везир можеше да изкаже мнението си, без да го раздразни. Когато разглеждаше дела, съдеше не той, а законът; но когато законът беше прекалено строг, той го смекчаваше, и когато нямаше приложим закон, неговата справедливост създаваше нов закон, който човек би взел за дело на самия Зороастър.

Именно на него народите дължат великото правило: „По-добре е да рискуваш да остане ненаказан един виновен, отколкото да осъдиш един невинен.“ Той вярваше, че законите са създадени както да внушават страх у гражданите, така и да им помагат. Главната му дарба бе способността да разкрива истината, която всички хора се стараят да забулят. Още от първите дни на управлението си той приложи тази своя дарба.

 

Един прочут вавилонски търговец бе умрял в Индия и бе оставил наследството си на двамата си сина, които, след като омъжат сестра си, трябвало да получат по равни части; оставил също и един дар от тридесет хиляди жълтици за онзи от двамата си сина, който го обичал повече. По-старият син му построил гробница, вторият пък прибавил част от своето наследство към зестрата на сестра си. Всички казваха: по-старият повече обича баща си, а младият обича повече сестра си: тридесетте хиляди жълтици се падат на по-стария.

Задиг нареди да доведат при него двамата братя, но поотделно. Той каза на по-стария:

— Вашият баща не е умрял, той е оздравял от последната си болест и се връща във Вавилон.

— Хвала на Бога — отговори младежът, — но аз построих гробница, която ми струва много скъпо!

След това Задиг каза същото нещо на по-малкия син.

— Хвала на Бога — отговори той, — аз ще върна на баща си всичко, което съм получил, но бих желал той да остави на сестра ми това, което съм й дал.

— Няма да върнеш нищо — рече Задиг — и ще получиш тридесетте хиляди жълтици, ти повече обичаш баща си.

 

Една много богата мома дала обещание за женитба на двама маги и, след като няколко месеца те я поучавали и наставлявали, тя забременяла. И двамата искали да се оженят за нея.

— Ще взема за съпруг онзи от двамата — казала тя, — който ме е поставил в положение да дам едни гражданин на империята.

— Аз извърших това добро — рекъл единият.

— Аз имах това предимство — казал другият.

— Е, добре — възразила тя, — ще призная за баща на детето онзи от вас, който ще може да му даде по-добро възпитание.

Тя родила син. И двамата маги искали да го възпитават. Спорът бе отнесен до Задиг. Той заповяда да доведат двамата маги.

— Какво ще преподаваш на твоя ученик — запитай той първия.

— Ще му преподавам — отвърна ученият маг — осемте части на речта, диалектика, астрология, науката за демоните, ще му обясня основната същност и преходните свойства, абстрактното и конкретното, монадите и предвечната хармония.

— Аз пък — каза вторият — ще се постарая да го направя справедлив и достоен да има приятели.

Задиг се произнесе:

— Дали си негов баща, или не, не зная, но ти ще се ожениш за майката.

 

Всеки ден в двореца пристигаха оплаквания срещу управителя на Медия, който се наричаше Иракс. Той беше голям благородник, който не бе лош по природа, но беше развален от суетността и сластолюбието. Рядко търпеше да му кажат нещо и никой не се осмеляваше да му противоречи. Беше по-суетен от паун, по-сладострастен от гълъб, по-ленив от костенурка, наслаждаваше се само на лъжовна слава и на празни удоволствия. Задиг се зае да го поправи.

Изпрати му от страна на царя един диригент с дванадесет певци и двадесет и четири цигулари, домоуправител с шестима готвачи и четирима церемониалмайстори, които не трябваше да го оставят сам нито за миг. Заповедта на царя гласеше, че етикетът трябва да бъде съблюдаван без никакви нарушения и ето как се развиха нещата.

Първия ден, щом сластолюбивият Иракс се събуди, диригентът влезе при него заедно с певците и цигуларите, изпълниха една кантата, която трая два часа и на всеки три минути се повтаряше следният припев:

Колко велики са неговите заслуги!

Каква грация! Какво величие!

О, колко доволен от себе си трябва да бъде негова светлост!

След като изкараха кантатата, един шамбелан му държа реч от три четвърти час, в която нарочно възхваляваше всички добри качества, които му липсваха. Щом свърши приветствието, заведоха го на трапезата под звуците на музика. Обедът трая три часа. Щом отвореше уста да заговори, първият шамбелан казваше: „Той, ще бъде прав.“ Едва бе произнесъл няколко думи, и вторият шамбелан се провикваше: „Той е прав.“ Двамата други шамбелани избухваха в смях при духовитостите, които Иракс казваше или би трябвало да каже. След обед му повториха кантатата.

Първият ден му се стори прекрасен, той смяташе, че царят на царете му оказва чест според заслугите; вторият му изглеждаше по-малко приятен; третият беше тягостен; четвъртият беше непоносим; петият беше мъчение. Най-после, вбесен да слуша непрекъснато да му пеят: „О, колко трябва да бъде доволен от себе си негова светлост“, да чува постоянно, че е прав и да бъде поздравяван всеки ден с речи в същия час, Иракс писа в двореца, за да моли царя да благоволи да повика обратно церемониалмайсторите, музикантите и домоуправителя. Той обеща за в бъдеще да бъде по-малка суетен и по-прилежен; нареди по-малко да му кадят тамян, уреждаше по-малко празненства и беше по-щастлив, защото, както е казано в Садер[1]: „Винаги удоволствие — не е удоволствие“.

Бележки

[1] Съкратено издание на Зенд, свещената книга на брамините. — Б.а.