Волтер
Задиг (13) (или съдбата. Ориенталска история)

Глава XII
Вечерята

Сеток, който не можеше да се раздели с този човек, в когото се беше вселила мъдростта, го заведе на големия панаир в Басра, където трябваше да отидат най-големите търговци от населените части на земята. Задиг с голямо задоволство виждаше събрани на едно място толкова много хора от различни страни. Струваше му се, че светът е едно голямо семейство, което се събира в Басра. Още на втория ден той се озова на трапезата с един египтянин, един гангейски индиец, един жител на Китай, един грък, един келт и мнозина други чужденци, които през време на честите си пътувания към Арабския залив бяха научили доста добре арабски, за да могат да разговарят. Египтянинът изглеждаше силно разгневен.

— Каква гадна страна е Басра! — казваше той. — Отказват да ми заемат хиляди унции злато, за които съм готов, да дам най-сигурната гаранция на света.

— Как така? — рече Сеток. — Срещу каква гаранция ви отказаха тази сума.

— Срещу тялото на леля ми — отвърна египтянинът. — Тя беше най-почтената жена в Египет. Винаги ме придружаваше и сега умря по пътя. Направих от нея прекрасна мумия; в моята страна бих получил всичко, което искам, ако я дам в залог. Много странно е, че тук не искат да ми дадат дори хиляда унции злато срещу такава сигурна гаранция.

Макар че се ядосваше, той посегна към една чудесна варена кокошка, но индиецът го хвана за ръката и извика с огорчение:

— О, какво ще правите?

— Ще изям тази кокошка — отвърна човекът с мумията.

— В никой случай не правете това — каза му гангеецът. — Възможно е душата на покойната да е влязла в тялото на тази кокошка, а вие сигурно няма да искате да се изложите на риска да изядете леля си. И при това да се варят кокошки, означава открито да се оскърбява природата.

— Какво искате да кажете с вашата природа и вашите кокошки? — поде сприхавият египтянин. — Ние обожаваме един вол и все пак ядем говеждо.

— Вие обожавате вол! Възможно ли е? — рече човекът от Ганг.

— Няма нищо по-възможно! — възрази другият. — От сто трийсет и пет хиляди години имаме този обичай и никой измежду нас не възразява срещу него.

— О, сто трийсет и пет хиляди години! — рече индиецът. — Тази сметка е малко прекалена. Индия е населена едва от осемдесет хиляди години, а няма съмнение, че ние сме по-стари от вас. Брама ни е забранил да ядем говеждо, преди вие да сте се сетили да поставяте воловете на олтари или да ги печете на шиш.

— Вашият Брама е едно смешно животно в сравнение с Апис — каза египтянинът. — Какво толкова красиво е създал вашият Брама?

Браминът отговори:

— Той е научил хората да четат и да пишат и целият свят на него дължи играта на шахмат.

— Мамите се — обади се един халдеец, който седеше до него. — На рибата Оанес дължим тези големи благодеяния и е справедливо само на нея да се отдава тази почит. Всички ще ви кажат, че тя е била божествено същество, че е имала златна опашка и красива човешка глава и че е излизала от водата по три часа на ден, за да проповядва на сушата. Тя имала няколко деца, които, както е известно, до едно станали царе. Вкъщи имам нейния портрет, когото почитам както се следва. Може да ядеш говеждо, колкото искаш, но несъмнено е голямо светотатство да се вари риба. Впрочем вашият произход не е нито много благороден, нито много стар, за да оспорвате това, което твърдя. Египетският народ съществува от сто трийсет и пет хиляди години, а индийците се хвалят, че съществуват от осемдесет хиляди години, докато нашият календар от четири хиляди века. Послушайте ме, откажете се от вашите нелепости, и аз ще дам и на двама ви по един хубав портрет на Оанес.

Човекът от Камбалу взе думата и рече:

— Дълбоко уважавам египтяните, халдейците, гърците, келтите, Брама, вола Апис и хубавата риба Оанес, но може би Ли или Тиен^[1], както някои предпочитат да го наричат, струва повече от воловете и рибите. Аз няма да говоря за моята страна, тя е по-обширна от земята на Египет, Халдея и Индия, събрани заедно. Аз не оспорвам древността на тези народи, защото е достатъчно да бъдеш щастлив и е без значение дали си древен. Но ако трябва да говорим за календари, ще кажа, че цяла Азия използва нашите и че ние имахме отлични календари още преди в Халдея да знаят аритметика.

— Вие всички сте големи невежи! — извика гъркът. — Нима не знаете, че Хаосът е баща на всичко и че формата и материята са поставили света в състоянието, в което се намира сега?

Гъркът говори дълго, но най-после бе прекъснат от келта, който, понеже беше пил много, докато другите спореха, реши, че е по-умен от всички други. Той напсува компанията и заяви, че си заслужава да се говори само за Тевтатес и за белия имел по дъбовете, че колкото до него, той винаги си носел имел в джоба, че скитите, неговите прадеди, били единствените почтени хора, които някога са живели на света, че те действително понякога са ядели хора, но това не пречело да се изпитва дълбоко уважение към неговия народ, и че най-после, ако някой говори зле за Тевтатес, той ще му даде да разбере. Препирнята се разгорещи и Сеток разбра, че скоро ще се пролее кръв. Задиг, който бе пазил мълчание през целия спор, най-после стана. Обърна се най-напред към келта, защото той беше най-разярен, каза му, че има право, и му поиска малко имел, похвали гърка за неговото красноречие и смири разпалените духове, на човека от Китай каза само няколко думи, защото той се беше оказал най-разумен от всички. След това рече:

— Приятели, вие се карахте за нищо, защото всички сте на същото мнение.

При тези думи всички се развикаха.

— Не е ли истина — каза той на келта, — че вие не обожавате имела, а онзи, който е създал имела и дъба?

— Несъмнено — отвърна келтът.

— И вие, господин египтянино, обожавайки бика, очевидно почитате онзи, който ви е дал волове?

— Да — каза египтянинът.

— Рибата Оанес — продължи Задиг — трябва да отстъпи пред онзи, който е сътворил морето и рибите?

— Съгласен — каза халдеецът.

— Индиецът — добави Задиг — и китаецът признават като вас едно основно начало, аз не разбрах много добре прекрасните неща, които каза гъркът, но съм сигурен, че той също признава едно върховно същество, от което зависят формата и материята.

Гъркът, от когото се възхищаваха, каза, че Задиг е разбрал много добре мисълта му.

— Значи, вие всички сте на същото мнение — рече Задиг — и няма за какво да се карате.

Всички го разцелуваха. След като продаде твърде скъпо своите стоки, Сеток отведе своя приятел Задиг при племето си. Когато пристигна, Задиг научи, че в негово отсъствие са разгледали делото му и че той ще бъде изгорен на тих огън.