Волтер
Задиг (11) (или съдбата. Ориенталска история)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zadig (ou la Destinée. Histoire Orientale), (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2008)
Сканиране и разпознаване
Sociosasho (9 август 2006 г.)

Издание:

Волтер. Философски новели

Френска. Второ издание

Превел от френски: Боян Атанасов

Редактор: Георги Куфов

Художник: Симеон Младенов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Здравка Букова, Стефка Добрева

Дадена за набор декември 1982 г. Подписана за печат април 1983 г. Излязла от печат юни 1983 г.

Печатни коли 32. Издателски коли 26,88. УИК 27,24.

Цена 3,16 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Георги Димитров“ — Ямбол

ISBN 9536622611

История

  1. — Добавяне

Глава X
Робство

Още щом влезе в египетското село, Задиг се видя заобиколен от народ. Всички извикаха:

— Ето, този отвлече красивата Мисуф и току-що уби Клетофис!

— Господа — отвърна той, — пазил ме Господ да отвлека вашата прекрасна Мисуф, тя е прекалени своенравна. А колкото до Клетофис, съвсем не съм го убил злодейски, само се защитавах срещу него. Той искаше да ме убие, защото най-смирено го помолих да се съжали над красивата Мисуф, която той безжалостно биеше. Аз съм чужденец, който идва да търси убежище в Египет, и не е много правдоподобно човек, който идва да моли за вашето покровителство, да започне веднага да отвлича жени и да коли хората.

По това време египтяните бяха много справедливи и човечни. Народът отведе Задиг в кметството. Най-напред превързаха раната му, а след това разпитаха и него, и слугата поотделно, за да узнаят истината. Признаха, че Задиг не е убиец, но той беше виновен, загдето е пролял човешка кръв, законът го осъждаше да бъде продаден като роб. Продадоха в полза на селото двете му камили, раздадоха на жителите всичкото злато, което носеше, а него и спътника му изложиха за продан на площада. Един арабски търговец на име Сеток спечели наддаването, но слугата, който беше по-издръжлив на умора, бе продаден много по-скъпо от господаря. Между двамата мъже не можеше да бъде направено никакво сравнение. И така, Задиг стана роб, подчинен на своя слуга. Завързаха ги заедно с верига, която поставиха на краката им, и в това положение те последваха арабския търговец в дома му. Пътем Задиг утешаваше своя слуга и се мъчеше да му внуши търпение, но по навик той правеше и разсъждения за човешкия живот.

— Виждам — казваше той, — че нещастията на моята съдба се разпростират и върху твоята. Досега всичко в живота ми е вървяло по странен начин. Бях осъден на глоба, загдето съм видял, че минава една кучка, мислех, че ще ме набият на кол заради един грифон, бях изпратен на смърт, защото бях съчинил стихове за възхвала на царя, без малко не ме удушиха, защото царицата имаше жълти панделки, и ето ме сега роб, защото един грубиян биеше любовницата си. Но нека не губим надежда, може би един ден всичко това ще свърши; и все пак арабските търговци трябва да имат роби, и защо да не бъда аз вместо някой друг, щом съм човек като всички други? Този търговец няма да бъде безжалостен, трябва да се отнася добре с робите си, ако иска да извлече полза от тях.

Така говореше Задиг, а в дъното на душата си бе загрижен за съдбата на вавилонската царица. Два дни по-късно търговецът Сеток тръгна за пустинна Арабия заедно е робите и камилите си. Неговото племе живееше някъде към пустинята Хореб. Пътят беше дълъг и мъчителен. През време на пътуването Сеток обръщаше много повече внимание на слугата, отколкото на господаря, защото слугата товареше много по-добре камилите и всички дребни отличия получаваше той. На два дни от Хореб една камила умря: разпределиха товара й между всички слуги и те трябваше да го носят на гръб. Задиг получи своята част. Виждайки всичките си роби да вървят прегърбени, Сеток се разсмя. Задиг си позволи да му обясни причината затова и му разказа за законите на равновесието. Учуденият търговец започна да го гледа с по-друго око. Като видя, че е възбудил любопитството му, Задиг с двойно по-голямо усърдие започна да го учи на много неща, които бяха от полза за търговията му: специфичното тегло на металите и на други стоки при еднакъв обем, качествата на много полезни животни и начина да направим полезни и онези, които не са; накрая търговецът си каза, че Задиг е истински мъдрец. И вече го предпочиташе пред другаря му, когото бе толкова уважавал. Той го третираше добре и немà повод да се разкайва за това.

Щом пристигна при своите, Сеток най-напред поиска от един юдей да му върне петстотинте унции сребро, които му бе дал в заем в присъствието на двама свидетели, но тези двама свидетели бяха умрели и юдеят, сигурен, че не може да бъде осъден, си присвои парите на търговеца, като благодареше на Бога, че му е дал възможност да измами един арабин. Сеток сподели мъката си със Задиг, който бе станал негов съветник.

— На кое място — запита Задиг — заехте петстотинте унции на този неверник?

— На един голям камък — поде търговецът, — който се намира близо до планината Хореб.

— Какъв е нравът на вашия длъжник? — запита Задиг.

— Нрав на измамник — отвърна Сеток.

— Но аз ви питам дали е човек жив или флегматичен, съобразителен или непредпазлив.

— Измежду всички лоши длъжници — рече Сеток той е най-хитрият, когото познавам.

— Е добре — настоя Задиг, — позволете ми да говоря вместо вас пред съдията.

И действително той призова юдея пред съда и говори на съдията така:

— Стълб на трона на справедливостта, идвам от името на господаря си да поискам от този човек петстотин унции сребро, които той отказва да му върне.

— Имате ли свидетели? — запита съдията.

— Не, те са умрели; но е останал един голям камък, върху който са били броени парите и ако ваша светлост благоволи да заповяда да се донесе този камък, надявам се, че той ще свидетелства. Юдеят и аз ще останем тук да чакаме да донесат камъка, ще изпратя хора за сметка на Сеток, моя господар.

— Напълно съм съгласен — отговори съдията и се залови да разглежда други дела.

Към края на заседанието той рече на Задиг:

— Е, какво, вашият камък още ли не е пристигнал?

Засмян, юдеят отговори:

— Ваша светлост може да стои тук до утре, но камъкът все още няма да е пристигнал, той се намира на повече от шест мили оттук и ще трябват петнайсет души, за да го помръднат.

— Така! — провикна се Задиг. — Нали ви казах, че камъкът ще свидетелства; щом този човек знае къде се намира той, значи, признава, че парите са били броени на него.

Обърканият юдей бе принуден веднага да признае всичко. Съдията заповяда да го завържат за камъка и да не му дават нито да яде, нито да пие, докато не изплати парите; дългът беше изплатен веднага.

Робът Задиг и камъкът си спечелиха голяма, слава в Арабия.