Волтер
Задиг (3) (или съдбата. Ориенталска история)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Zadig (ou la Destinée. Histoire Orientale), (Обществено достояние)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 5 гласа)

Информация

Корекция
BHorse (2008)
Сканиране и разпознаване
Sociosasho (9 август 2006 г.)

Издание:

Волтер. Философски новели

Френска. Второ издание

Превел от френски: Боян Атанасов

Редактор: Георги Куфов

Художник: Симеон Младенов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Олга Стоянова

Коректори: Здравка Букова, Стефка Добрева

Дадена за набор декември 1982 г. Подписана за печат април 1983 г. Излязла от печат юни 1983 г.

Печатни коли 32. Издателски коли 26,88. УИК 27,24.

Цена 3,16 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, 1983

ДП „Георги Димитров“ — Ямбол

ISBN 9536622611

История

  1. — Добавяне

Глава II
Носът

Един ден Азора се завърна от разходка пламнала от гняв, като изразяваше възмущението си с шумни възклицания.

— Какво е станало, скъпа съпруго? — запита я Задиг. — Кой е могъл да ви вбеси така?

— Уви — отговори тя, — и вие бихте се възмутил като мен, ако бяхте видял това, на което току-що бях свидетелка. Отидох да утеша младата вдовица Косру, която преди два дни беше издигнала гробница на своя млад съпруг, близо до потока, който оросява ливадата. В скръбта си тя обещала на боговете да стои до гроба, докато водата на потока тече край него.

— Е, какво — рече Задиг, — ето една достойна жена, която наистина е обичала съпруга си.

— О — отвърна Азора, — ако знаехте какво вършеше тя, когато я посетих!

— Какво вършеше, прекрасна моя Азора?

— Отбиваше потока!

Азора обсипа вдовицата с толкова хули, заля я с такива жестоки упреци, че тази прекалена проява на възмутена добродетел не се хареса на Задиг.

Той имаше един приятел, наречен Кадор, който беше един от онези млади хора, у които жена му виждаше повече почтеност и достойнства, отколкото у другите; Задиг му се довери и доколкото беше възможно, си осигури неговата вярност чрез един значителен подарък. След като прекара два дни при една от приятелките си на село, Азора се върна на третия ден в къщи. Разплаканите слуги й съобщиха, че мъжът й е умрял внезапно предната нощ, че те не смеели да й обадят тази злокобна вест и току-що погребали господаря си в гробищата на дедите му в дъното на градината. Азора плака, скуба си косите и се закле да тури край на живота си. Вечерта Кадор й поиска позволение да й говори и двамата плакаха заедно. На следния ден те плакаха по-малко и обядваха заедно. Кадор й довери, че неговият приятел му оставил по-голямата част от имуществото си и че за него ще бъде щастие да може да сподели богатството си с нея. Дамата се разплака, разсърди се, после омекна; вечерята беше по-дълга от обеда, те си говореха с повече доверие. Азора възхваляваше покойния, но призна, че той имал недостатъци, каквито Кадор не притежавал.

Посред вечерята Кадор започна да се оплаква от силни болки в далака; разтревожена и отзивчива, дамата заповяда да донесат всички благовонни масла, с които се мажеше, за да опита дали някои от тях няма да се окажат лековити за болки в далака. Много съжаляваше, че великият Хермес не е още във Вавилон и дори благоволи да докосне мястото, където Кадор чувствуваше тъй остри болки.

— Често ли страдате от тази жестока болест? — каза му тя състрадателно.

— Понякога ме докарва до ръба на гроба — отговори й Кадор — и има само един-единствен лек, който може да облекчи болките ми: върху далака ми трябва да се сложи носът на човек, умрял предния ден.

— Виж ти какъв странен цяр! — рече Азора.

— Не по-странен — отговори той — от муските на господин Арну срещу апоплексия.[1]

Този довод, прибавен към изключителното достойнство на младежа, накара най-после дамата да се реши. „В края на краищата — каза си тя — нима когато мъжът ми мине от вчерашния свят в утрешния по моста Чинавар, ангелът Азраел ще откаже да го пусне, защото носът му ще бъде малко по-къс в отвъдния живот, отколкото в земния?“ И така, тя взе един бръснач, отиде в гробницата на съпруга си, обля я със сълзите си и се приближи, за да отреже носа на Задиг, който се бе излегнал в гроба. Задиг се надигна, държейки с една ръка носа си, а с другата посегна към бръснача.

— Госпожо — каза й той, — не упреквайте толкова младата Косру, намерението да ми отрежете носа струва толкова, колкото и желанието й да отбие един поток.

Бележки

[1] По това време живееше един вавилонянин, който според вестниците лекувал и предотвратявал апоплексия чрез маска, закачена на врата. — Б.а.