Волтер
Задиг (3) (или съдбата. Ориенталска история)

Глава II
Носът

Един ден Азора се завърна от разходка пламнала от гняв, като изразяваше възмущението си с шумни възклицания.

— Какво е станало, скъпа съпруго? — запита я Задиг. — Кой е могъл да ви вбеси така?

— Уви — отговори тя, — и вие бихте се възмутил като мен, ако бяхте видял това, на което току-що бях свидетелка. Отидох да утеша младата вдовица Косру, която преди два дни беше издигнала гробница на своя млад съпруг, близо до потока, който оросява ливадата. В скръбта си тя обещала на боговете да стои до гроба, докато водата на потока тече край него.

— Е, какво — рече Задиг, — ето една достойна жена, която наистина е обичала съпруга си.

— О — отвърна Азора, — ако знаехте какво вършеше тя, когато я посетих!

— Какво вършеше, прекрасна моя Азора?

— Отбиваше потока!

Азора обсипа вдовицата с толкова хули, заля я с такива жестоки упреци, че тази прекалена проява на възмутена добродетел не се хареса на Задиг.

Той имаше един приятел, наречен Кадор, който беше един от онези млади хора, у които жена му виждаше повече почтеност и достойнства, отколкото у другите; Задиг му се довери и доколкото беше възможно, си осигури неговата вярност чрез един значителен подарък. След като прекара два дни при една от приятелките си на село, Азора се върна на третия ден в къщи. Разплаканите слуги й съобщиха, че мъжът й е умрял внезапно предната нощ, че те не смеели да й обадят тази злокобна вест и току-що погребали господаря си в гробищата на дедите му в дъното на градината. Азора плака, скуба си косите и се закле да тури край на живота си. Вечерта Кадор й поиска позволение да й говори и двамата плакаха заедно. На следния ден те плакаха по-малко и обядваха заедно. Кадор й довери, че неговият приятел му оставил по-голямата част от имуществото си и че за него ще бъде щастие да може да сподели богатството си с нея. Дамата се разплака, разсърди се, после омекна; вечерята беше по-дълга от обеда, те си говореха с повече доверие. Азора възхваляваше покойния, но призна, че той имал недостатъци, каквито Кадор не притежавал.

Посред вечерята Кадор започна да се оплаква от силни болки в далака; разтревожена и отзивчива, дамата заповяда да донесат всички благовонни масла, с които се мажеше, за да опита дали някои от тях няма да се окажат лековити за болки в далака. Много съжаляваше, че великият Хермес не е още във Вавилон и дори благоволи да докосне мястото, където Кадор чувствуваше тъй остри болки.

— Често ли страдате от тази жестока болест? — каза му тя състрадателно.

— Понякога ме докарва до ръба на гроба — отговори й Кадор — и има само един-единствен лек, който може да облекчи болките ми: върху далака ми трябва да се сложи носът на човек, умрял предния ден.

— Виж ти какъв странен цяр! — рече Азора.

— Не по-странен — отговори той — от муските на господин Арну срещу апоплексия.^[1]

Този довод, прибавен към изключителното достойнство на младежа, накара най-после дамата да се реши. „В края на краищата — каза си тя — нима когато мъжът ми мине от вчерашния свят в утрешния по моста Чинавар, ангелът Азраел ще откаже да го пусне, защото носът му ще бъде малко по-къс в отвъдния живот, отколкото в земния?“ И така, тя взе един бръснач, отиде в гробницата на съпруга си, обля я със сълзите си и се приближи, за да отреже носа на Задиг, който се бе излегнал в гроба. Задиг се надигна, държейки с една ръка носа си, а с другата посегна към бръснача.

— Госпожо — каза й той, — не упреквайте толкова младата Косру, намерението да ми отрежете носа струва толкова, колкото и желанието й да отбие един поток.