Бари Хюгарт
Легенда за камъка (5)

Глава 4

Имението бе голямо, както можеше и да се очаква, след като се знаеше, че дълго време бе служило за резиденция на рода на владетелите на долината. Твърде малка част от него обаче продължаваше да се използва, бръшлянът и храсталаците бяха покрили някогашните градини и навсякъде се виждаше разруха. Не изключвам тогава подсъзнателно да съм очаквал да съзра в него декор на ужасяваща история, но страховете ми се разсеяха още в мига, когато прекрачихме прага на все още обитаваната и поддържана част от дома. Дворът, украсен с декоративни камъни и обсипан с чакъл, бе засаден със срещащи се в долината растения. Преградата, предпазваща къщата от духове, бе красива проста плоча от червен камък върху поставка от сандалово дърво. Влязохме във вътрешния двор и веднага се оказахме сред феерия от ярки и весели цветове. Бяхме обградени от красиви цветя и приветствани от шумни пъстри папагали. Към вътрешния дом водеше дълга, покрита с лоза, пътека, а в началото й бяха поставени широки селски шапки за гостите, алергични към птичите изпражнения.

От разположението на помещенията реших, че гостната някога е била използвана за кухня. Не се появиха никакви раболепни лакеи и вратата бе отворена. Влязохме в преддверието и видяхме, че в него няма никакви огромни семейни паметни плочи, възхваляващи величието и потеклото на рода. Върху стената имаше един-единствен неголям текст. Господарят Ли, който бе изразил одобрението си на обстановката, остана много доволен от него. Обясни ми, че написаното е класическо есе на един от великите мъдреци на древността, Чан Чи Джу, представляващо един от четирите стълба, на които се крепи цивилизацията. Образованието ми не бе дотам напреднало, че да бъда в състояние да разпозная един стълб на цивилизацията, но тъй като текстът бе изписан със съвременни йероглифи, прочетох го с интерес.

Зад портата има пътека и тя трябва да се вие. В края на пътеката има външен параван и той трябва да е малък. Зад паравана има тераса и тя трябва да е равна. На терасата има цветя и те трябва да са ярки. Зад терасата има стена и тя трябва да е ниска. До стената има бор и той трябва да е стар. В подножието на бора има скали и те трябва да са с необикновена форма. До скалите има беседка и тя трябва да е скромна. Отвъд беседката има бамбукови храсти и те трябва да са нарядко засадени. Зад бамбука има дом и той трябва да е на завет. Встрани от дома трябва да има път и той трябва да е разклонен. Там, където се срещат няколко разклонения, трябва да има мост и той трябва да е труден за преминаване. В края на моста има дървета и те трябва да са високи. В сянката на дърветата има трева и тя трябва да е зелена. Над тревната площ има канавка и тя трябва да е тясна. В канавката тече ручей и той трябва да бълбука. Над ручея има хълм и той трябва да е назъбен. Отвъд хълма има равнина и тя трябва да е квадратна. В ъгъла на равнината има зеленчукова градина и тя трябва да е голяма. В градината има щъркел и той трябва да танцува. Щъркелът известява, че е пристигнал гостенин и той не трябва да се държи просташки. Когато гостенинът пристигне, му предлагат вино и той не трябва да се отказва от него. От виното гостенинът трябва да се напие, а пияният гостенин не бива да иска да се прибере у дома.

— Май бих искал да видя и останалите три стълба — рекох аз. — Този ми хареса.

— И до тях ще стигнем — обеща Господарят Ли. Отведе ме към жилищните помещения. Бяха обзаведени с прости и удобни мебели. От една стая се появи нашият домакин.

Дали някой друг освен мен е в състояние да сбърка принц с четка от пера за чистене на прах? Поне такова беше първото ми впечатление. Домакинът на дома бе дребен и мършав, но тънката му шия крепеше голяма глава, от която във всички посоки стърчаха коси, достатъчни, за да запълнят два дюшека. Сетих се, че князът се славеше като голям художник, когато видях петната от боя върху носа и брадичката му. От джобовете му стърчаха четки, а чашката, в която ги държеше, бе закачена с конец на шията му.

— Фамилното ми име е Лю, а собственото ми име е Пао и имам честта да посрещна прославения Господар Ли — каза князът и несръчно се поклони. След това отправи дружелюбен поглед към мен. — Ръцете ти са като пънове, краката ти — като дървета, и нямаш врат. Ти ще да си Вол Номер Десет. Приятно ми е да се запозная с теб.

Рядко съм срещал хора, които да ми допаднат толкова много от пръв поглед. В неговата компания се почувствах съвършено свободно и само след няколко минути забравих, че е княз и че един негов далечен прадядо някога е бил император на Китай. Устроихме се удобно на една тераса, откъдето се разкриваше чудесна гледка към долината и се заслушахме, в писуканията на лалугерите, докато пиехме чай.

— Чувам, че моят гнусен предшественик започнал отново да танцува на лунна светлина в компанията на лудите си монаси — рече князът. — Подобни слухове е имало и преди, но този път, както разбрах, наистина е станало убийство. Отидох да огледам и опустошенията на Княжеската пътека. Видях ги, но не повярвах на очите си.

— И аз нямаше да повярвам, ако не бях убеден, че може да се открие едно разумно обяснение — рече Господарят Ли. — Що се отнася до убийството, мога да кажа само това, че някой е влязъл с взлом в библиотеката и е откраднал един ръкопис. Разногледият брат е станал жертва на сърдечен удар. Възможно е някой да го е уплашил до смърт, но умисълът би следвало да се докаже. Вие виждал ли сте откраднатия ръкопис?

Князът поклати отрицателно глава.

— Това е част от него — Господарят Ли му подаде парчето пергамент. Очите на домакина се ококориха и цели пет секунди приличаха на чинии за супа.

— Велики Буда! — прошепна той. — Авторът на това нещо заслужава да бъде боготворен. Защо обаче му е трябвало да изтъква така очебийно, че произведението му е фалшификат?

— Може би никога няма да научим отговора на този въпрос — отвърна замислено Господарят Ли. — Иначе обяснението изглежда просто. Разногледият брат е попаднал на фалшив ръкопис на Су Ма Чиен, докато се е ровел из древните архиви. По всяка вероятност е без значение дали е разбрал, че държи в ръцете си фалшификат. Историците биха заплатили цяло малко състояние за автентичен документ. Вярно е обаче и това, че същата сума би бил готов да даде и някой колекционер на фалшификати.

Господарят Ли тъжно поклати глава и продължи.

— Разногледият брат се е поддал на съблазънта, но никак не го е бивало за престъпник. Опитал се е да направи фалшификат на фалшификата чрез копиране, а след това е занесъл част от оригинала в Чанян, за да го покаже на някой колекционер. За да отклони всякакви възможни подозрения от себе си, библиотекарят се е договорил с колекционера да инсценират обир. Глупавият монах е получил някакъв малък аванс, с който си е устроил разкошно угощение, а сетне се заел с изпълнението на своя план. Предполагам, че е искал и вълкът да остане сит, и агнето — цяло. Че е смятал да не си слага грях на душата — да запази оригинала в манастирската библиотека, а на колекционера да пробута своето копие. Очевидно не е проумял с кого си има работа.

Сетне Господарят Ли се обърна към мен.

— Воле, тези дебели решетки не биха могли да се изкривят така освен с яки лостове, а това неизбежно е било съпроводено с много шум. Разногледият брат е могъл просто да отвори вратата и да потърси помощ, но не го е направил и не е помръднал от мястото си. Това означава, че е бил съучастник в престъплението.

Ли Као се обърна отново към княза.

— Мога да си представя как колекционерът е извадил нож и е рекъл на монаха, че след като си е въобразил, че е втори Су Ма Чиен, приликата би трябвало да се допълни чрез кастриране. Така или иначе, Разногледият брат е изпищял и буквално е умрял от страх. Преди това колекционерът очевидно го е принудил да му покаже оригинала. Сграбчил го е от ръката на мъртвеца и е избягал. След това заедно със съучастниците си са исцинирали спектакъл. Ако някой е решил да краде нещо от Долината на скръбта, най-добре е да се облече като луд монах в шутовски дрехи. Свидетелите на такива зрелища обикновено прекратяват своя бяг чак на брега на Жълтото море. Князът наля още чай. Господарят Ли добави в чашата си и малко вино.

— Княже, твоят предшественик е издълбал цялата долина в търсене на желязо и един Буда знае още на какво. Залял е и цялата местност с киселини и други вещества, изобретени от самия него. Нека допуснем, че някой от тунелите се е срутил. Подземните звуци, предизвиквани от такива срутвания, понякога са твърде необичайни. Възможно е и в резултат на срутването някои древни киселини, съхранени в някаква вдлъбнатина, да са се разлели и да са замърсили част от Княжеската пътека. Не са ми известни химически вещества, способни да запазят свойствата си цели седем века, но това не означава, че че същетвуват. Ще се опитаме да разберем това нещо в академията в Чанян. Ще открием и автора на грабежа — продъл-жи уверено Господарят Ли. — Трудното ще бъде да се докаже, че е било извършено убийство. Абатът е готов за компенсация да се удовлетвори с ремонт на покрива на манастира. Имаш ли някакви възражения?

— Аз ли? — попита князът. — Моят род се отказа от всякакви претенции върху тази долина още след като приключиха мрачните дни на феодализма, така драг на днешните неоконфуцианци единственият ни допир с нея е разорителното поддържане на княжеската пътека и на още няколко неща. Друга връзка с долината нямам.

Господарят Ли го погледна замислено. — Селяните едва ли са на същото мнение — рече той. — Твоите деди са били владетели на тази долина близо пет века и когато добруването й бъде поставено под въпрос, селяните едва ли ще се обърнат към императора. Ще се обърнат към теб и няма да молят за помощ. Ще настояват да им я окажеш. Може да ти се стори несправедливо, тъй като не получаваш и стотинка от реколтата, но нещата стоят така. Лю Пао го погледна и след това се обърна към мен. Погледът му се плъзна върху мазолестите ми ръце, върху огромното ми грубо тяло и откритото ми селско лице.

— А ти какво мислиш, Воле? — попита ме той. Поруменях от неудобство.

— Господарят Ли е прав, Ваше височество — отвърнах. — Никой няма да може да разубеди селяните, че именно родът Лю отговаря за добруването на долината. А що се отнася до справедливостта, тя е нещо като Княжеската пътека, просто не е по кесията им.

Князът се засмя и се изправи.

— Изглежда нямам избор. Предполагам, че от мен се очаква да се уверя лично, че моят отвратителен предшественик лежи мирно в своя гроб, като знаменитият Господар Ли ми бъде свидетел, нали така?

— На първо време това ще е достатъчно — отвърна Господарят Ли.

Домакинът ни извади ключ от едно чекмедже и ни поведе навън. Минахме през една порта, тръгнахме по кривуличеща пътека и след малко се озовахме в подножието на хълм. Когато го доближихме, видях, че в скалистата му основа има желязна врата, почти изцяло скрита от храсталаци и магарешки тръни. Вратата бе стара, но бравата й — съвсем нова. Ръката на княза трепереше, когато той вкара ключа в процепа й.

— Спомних си за детските си кошмари — рече той с кисела усмивка. — Приемникът на Смеещия се княз решил да запази прословутата пещера в същия вид, в който я заварил, и да прибере в нея паметните плочки на рода. Всеки следващ негов потомък бил задължен да влиза в нея и да отправя молитви срещу злоупотребата с властта. Предполага се, че това е трябвало да ни кара да подтискаме склонността си към жестокост, когато сме я притежавали.

Очаквах, че вътре ще е тъмно като в рог, обаче в скалата имаше пукнатини, през които проникваше жълтозеленикава светлина. Предполагам, че прословутият център за медицински изследвания на Смеещия се княз би трябвало да се показва на всеки император още в детските му години. Това, което видяхме, е трудно да се забрави.

На дълга редица железни рафтове до една от стените бяха подредени най-важните инструменти за научни изследвания — метални камшици, клещи за смачкване на тестикули, щипци, маши, ножове и други уреди за изкормване и трошене на кости. В центъра на помещението все още бяха останали древни операционни маси с улеи, по които да се изтича кръвта. До друга стена бяха наредени машини със зловещ вид, чието предназначение не успях да схвана. До трета стена бяха наредени неща, чието предназначение успях добре да разбера — железни клетки, в които са държали селяните, за да могат да наблюдават добре какво става с членовете на техните семейства. Най-страшна беше задната стена.

Представляваше естествено гладък камък, наподобяващ черна дъска. Върху него с педантична точност бяха изписани резултатите от опитите. Тайнствени математически формули се редуваха с древни йероглифи, които Господарят Ли започна да разчита на глас.

— …вярната пътека на камъка… измамната пътека на камъка… камъкът е най-здрав тук… тук камъкът се е пропукал… камъкът се разклонява на три… камъкът не реагира…

Всичко това звучеше безсмислено. Безсмислени бяха и стрелките, с които бяха отбелязани някои особено зловещи резултати от опитите.

— Какво за Бога е искал да каже с това непрестанно споменаване на камъни? — попита Господарят Ли.

— Никой не знае, но манията на тази тема изглежда изцяло го е погълнала — отвърна князът.

Извади един факел от поставката му, запали го и ни отведе към един сенчест ъгъл. Там бяха положени паметните плочи на рода. Изтръпнах, когато си помислих за малките момченца, довеждани тук, за да отправят молитви да не ги сполети проклятието на рода. Плочите бяха наредени до древен олтар, върху който нямаше нищо. В стената над него бе издълбан надпис, който Господарят Ли отново зачете на глас.

„В мрак чезне скъпоценният камък.

Кога ли неговото великолепие ще зарадва света?

Когато гледката се приеме за действителност, действителността се превръща в гледка.

Когато нищото се приеме за нещо, нещото се превръща в нищо.

Камъкът разсейва гледката на нищото.

И се възнася до Портата на Великата пустота.“

Ли Пао забеляза моето изумление и се усмихна.

— Разбирам те — рече ми той. — В началото се виждат наченките на някаква мисъл, но сетне тя изчезва. Прекрасен образец на таоистки брътвеж.

Господарят Ли се почеса озадачено по главата.

— Дали е от Лао Цзу? При третата си стъпка към Небесата чул звука на камък, откъсващ се от скала. Не се е изкачил обаче до Портата на Великата пустота, стъпвайки върху писъците на своите жертви — леко ми смигна. — Яздил е вол.

В сумрака на пещерата се открои по-плътна сянка, която се оказа началото на тесен тунел. Князът ни поведе по него, осветявайки пътя ни с факела. На дъното на тунела се оказа друга желязна врата, без дръжка и заключалка. На стената до нея бе прикрепена голяма бронзова плоча, върху която бе гравирана карта на Долината на скръбта. До нея висеше железен чук, заловен за желязна верига. Князът се намръщи.

— Твърде странно чувство за хумор — отбеляза мрачно. Взе чука, удари с него по плочата и вратата безшумно се отвори. Влязохме в кръгла и удивително пуста стая. Нямаше и следа от богатствата, които обикновено украсяват гробниците на тираните. Видяхме единствено два каменни саркофага, два съда за приношения и малък олтар с кандила. Господарят Ли бе не по-малко изненадан от мен. Князът забеляза нашата реакция, сви рамене и разпери ръце в знак на почуда.

— Далечният ми предшественик е бил изключително загадъчна личност. Натрупал огромни богатства, но не похарчил и стотинка за мястото на вечния си покой. Какво е направил с тях? Определено не ги е оставил на своите роднини, а и няма сведения да са преминали в ръцете на неговия августейш брат. Цели векове след смъртта му потомците му хабели сума време да прогонват иманярите, преровили цялата долина. А и до ден днешен някои мошеници заработват нелоши пари от продажбата на фалшиви карти, на които уж са означени неговите съкровища. Саркофагът отляво е на най-старшата му съпруга Ту Ван, починала преди него, а самият той е положен в десния саркофаг.

Господарят Ли ми даде знак. Направих няколко крачки напред и се опитах да помръдна каменния капак. Ще да тежеше поне тон, но бе положен върху гладки улеи, така че заех удобно положение и се опитах да го поместя. Насмалко не си прекърших гръбнака, преди да го помръдна, но в края на краищата той поддаде и започна да се плъзга със стържещ звук. Под капака се оказа мумия, обвита в прогнили ленени превръзки. Част от тях се бяха превърнали в прах, но все пак бяха попречили на самия труп да се разпадне. Съзрях част от бял череп и пуста очна кухина. Трябва да призная, че си отдъхнах, след като се уверих лично, че Смеещият се княз не бе в достатъчно добра форма, за да се смее и танцува на лунната светлина.

Господарят Ли присегна в саркофага и извади оттам малка емайлирана кутийка, подобна на тези, в които се съхраняват лекарства. Оказа се, че вътре има само малко сива пепел. Почисти с ръка праха от капака на кутийката и видяхме, че на него е изобразена жаба върху водна лилия.

— Някъде бях чел, че Смеещият се княз се надявал да се излекува от измъчващата го болест, но сега разбирам защо не е успял — рече замислено Господарят Ли. — Още в негово време е било известно, че секрециите на някои жаби са най-силни сърдечни стимулатори, обаче ги предписвали единствено при много големи разстройства на сърдечната дейност. Една свръхдоза, естествено, е могла да се окаже смъртоносна. Тази кутийка може би е била поставена в ковчега му като привидно обяснение на предполагаемо естествена смърт или като потвърждение, че императорът наистина му е изпратил жълт шал, и че князът е решил да скочи в подземния свят седнал върху гърба на жаба. Както и да е, това няма значение.

В саркофага не открихме нищо друго. Смъртта на лудия княз се бе оказала не по-малко загадъчна от живота му. Върнах капака на мястото му и поехме обратния път, след което Ли Пао заключи вратата на гробницата. Навън видяхме прекрасен залез, птиците пееха последните песни, с които изпращаха деня, а под краката ни се разстилаше Долината на скръбта. Цялата се бе превърнала в съцветие от зелени, златни и пурпурни сенки. Приличаше на декор от приказка за феи, но бе далеч по-реална.