Бари Хюгарт
Легенда за камъка (18)

Глава 17

Колкото и да са начетени варварските читатели, представите им за Ада са съвършено повърхностни. Вината за това не е тяхна, а на невежи църковници и мъдреци, повярвали в две невероятни глупости — че Адът е запазен за прокълнатите и че земята е плоска.

Светът представлява куб, на който всяка страна е дълга 233 575 стъпки. В центъра на куба се намира Царството на Ада, където се явяват на съд всички смъртни, независимо дали са праведници или грешници. Именно заради това хората, живеещи на отсрещната страна на куба, не падат върху нас. Всеки един от нас е притеглен към мястото, където някой ден ще отидем всички. Където и да сме, Адът е винаги под нас, а Небесата — винаги над нас. И толкоз по въпроса.

Кралството е огромно. В него има сто тридесет и пет по-малки Ада и десет големи. Един от последните е за Бога на стените и рововете, друг е за Великото колело на преобразованията, а останалите осем служат за наказание на грешниците. В по-малките Адове се настаняват хората, които очакват присъдата си; други чакат своя ред за превозването им до страната на Изключителното щастие, намираща се в западна посока; трети — блажени, очакват да ги пренесат в планината Кун Лун, където да застанат в нозете на Великия господар на нефрита, и така нататък. Нямам време да ги описвам всичките.

Достъпът до Ада е абсолютно забранен за живите. Изключения се правят много рядко и то само за официални делегации, изпратени от китайския император. Освен за император Чан бях чувал единствено за други двама души, успели да се промъкнат нелегално в Ада и сетне да се измъкнат оттам. Единият бе разбойникът Чу, такъв дързък мошеник, че веднъж си бе позволил да изнудва самото слънце. Другият бе лудият Чи, впоследствие превърнал се в полубог, в чиято чест бяха издигнати много храмове. Аз слагах Господаря Ли по-горе и от двамата и именно поради тази причина не бях напълно скован от страх, докато се спускахме към Страната на сенките. Господарят Ли обаче имаше някои съмнения.

— Преди всичко трябва да разберем какво представлява новата власт — каза загрижено. — Имаше слухове, че главният управител на Ада Йен Ван Йе е бил преместен на друга работа заради недобросъвестно изпълнение на служебните си задължения. Нямам сведения обаче кой изпълнява сега неговата длъжност. Ако са надделели легалистите, можем да си имаме неприятности.

Придвижвахме се надолу, като по-скоро се спускахме свободно в пространството, вместо да се придвижваме с помощта на краката си. Беше добре измислено, тъй като щеше да е ужасно уморително да извървиш цели 116 787 и половина стъпала, макар и надолу. Пред нас се появи малък кръг от бледа светлина. Спряхме се да си починем малко до една врата и внимателно надникнахме през нея. Видяхме плоска сива равнина, в дъното на която се съзираха стените на главния град Фен Ту. Нямаше никакво слънце и сивото небе се осветяваше единствено от сребристо сияние. Дори и цветята и дърветата бяха сиви, а звуците — приглушени.

Само дяволите не бяха сиви. Някои имаха яркосини лица, свирепи червени очи и дълги жълти рога. Други пък радваха окото с острите си зелени зъби, лилави носове и черни уши. Бяха толкова ужасявящи на вид, колкото и дяволите, които човек сънува в кошмарите си. Поддържаха реда сред мъртвите, строили се в дълги редици пред градските стени. Обществената йерархия се спазваше безпрекословно. В една редица бяха подредени благородниците, в друга — търговците, в трета — книжовниците. В отделни редици бяха строени чиновниците, войниците и селяните. Предимство при чакането имаха аристократите, а актьорите бяха оставени последни. Церемониалът бе строго официален и досаден. Дяволите се кланяха на таласъми, таласъмите — на вампири, вампирите — на демони и така нататък. Господарят Ли възмутено се изплю.

— Безобразие! — изръмжа. — Неоконфуцианците и тук са завзели властта. Всъщност това може би не е толкова зле. Би могло да улесни задачата ни. Лунно момче, ти облечи най-хубавите си дрехи и не забравяй да се нагиздиш с най-скъпите си украшения. Воле, опитай се да приличаш колкото може повече на завършен селянин. Аз пък ще си позволя някои малки свободи.

Разтворихме раниците си. Обух чифт сандали, почти напълно разпаднали се, а на главата си сложих шапка, наподобяваща гнездо на плъхове. Разпрах гърба на една стара риза, за да изглежда, че са ме удряли с камшик. Постарах се на лицето ми да бъде изписано тъпо скотско примирение, за да зарадвам с вида си и най-взискателния мандарин. За Лунното момче няма какво да ви говоря. Биха ми трябвали най-малко четири страници, за да опиша неговите одежди, а пък скъпоценностите му можеха да разорят цяло кралство.

Господарят Ли бе направо величествен. Дотогава никога не го бях виждал облечен в униформата на пръв учен на императорската академия. Преди време той бе издържал изпитите си като „чуан юан“, сиреч пръв по успех в цял Китай и с достойнство бе украсил гърдите си със Знака на розата. Той се съчетаваше добре с друго едно отличие — „чиен куан“, разкриващо качеството му на върховен цензор, оправомощен да обезглавява и да повишава в длъжност, без да пита никого /преди време наистина бе имал това право/. На лакираната му шапка бяха поставени деветте копчета, разкриващи неговия сан. Подаде ми чадъра си на висш чиновник и аз го разтворих над главите на почитаемия учен и красивия паун.

— Дръжте се наперено, момчета! — каза ни Господарят Ли. — Никога не забравяйте, че пламъците на Ада съществуват единствено, за да варят чая на благородни неоконфуцианци като нас.

Поехме си дълбоко дъх и потеглихме по студената сива равнина на Ада. Дяволите с погнуса започнаха да свиват ноздрите си, след като усетиха уханието на жива плът и ни изгледаха свирепо.

— Не забравяй да ми напомниш за този дебелак с червените очи, на когото още виси човешка плът по зъбите — каза Господарят Ли на Лунното момче, което надраска нещо върху една плочка. — Десет удара с камшик за небрежност! А това на редица ли прилича? Какъв е този безпорядък? А това не е ли трупът на мошеника, който си беше присвоил името граф Чу? Откога започнаха да пускат и сутеньорите в редиците на благородниците? Работата май наистина е съвсем занемарена. Изглежда, няма да се оправи, преди да хвръкнат няколкостотин глави.

Надменният учен старец явно бе от тези хора, за които трябва да се докладва на началството, така че дяволите само се озъбиха и заръмжаха, но не посмяха да сторят нещо повече. Ускорихме вървежа си към портата. Лунното момче се държеше с естествената самоувереност на красавец. С изящни движения кимаше наляво и надясно, сякаш изразяваше своята благодарност за ръкопляскания, и от време на време леко се намръщваше, уж показвайки недоволството си, че дяволите и таласъмите не се бяха сетили да обсипят пътя му с розови листенца. Аз пък междувременно успях да разбера защо много представители на моята скромна класа се гордеят със своята сервилност и със следите от бичове по гърбовете си.

Държах в ръка чадъра на висш държавен чиновник, което означаваше, че и моята глава се закриляше от жълточерната коприна, на която бяха изобразени всички регалии, показващи ранга на господаря ми. Та какво може да представлява един висш чиновник, ако до него няма селянин, когото да може да накаже с удари с камшик? От самата дръжка на чадъра в реката ми заструи усещане за власт. Бързо установих, че най-естественото изражение на лицето е една тъпа усмивка. Робството е най-прекрасното убежище от несигурността.

Чудовищата, застанали до портата, надигнаха срещу нас ноктести лапи, сиреч, опитаха се да ни спрат.

— И ноктите си даже не са почистили! Двадесет удара с бич! — изрева сърдито Господарят Ли и мина между чудовищата. Стисках чадъра с все сили и се молех за живота си. След малко прекосихме портите и се оказахме в града. Като следвахме Господаря Ли, преминахме покрай огромния храм на Бога на крепостните стени и ровове и се запътихме към замъка на първия от кралете на Яма. Разбрах, че ще си имаме неприятности още когато доближихме портите му. Не позволяваха никой да ги прекоси, без да е получил разрешението на един старши дявол с черно лице, морави очи, остри стоманени зъби, железни криле и виещи се отровни змии вместо коси. От ушите и ноздрите му излизаше пушек. Чух някакви вибрации и се зачудих дали моите колене треперят или тези на Лунното момче. Оказа се, че треперят в дует.

Господарят Ли докосна с ръка отличието си на имперски цензор и започна да оглежда ужасното създание с ученото любопитство на касапин, оценяващ парче месо.

— Аз съм Господарят Ли от Као, пратеник на Сина на Небесата. Трябва да се срещна с летописеца на изминалите животи. Веднага! — отсече Господарят Ли.

Дяволът го изгледа и изпусна пламъци от устата си.

— Това наглост ли е? — попита хладно Господарят Ли. Откъсна изумрудена брошка от дрехата на Лунното момче и я запокити в реката от разтопено желязо, която течеше покрай стените на замъка. — Не ми се ще да се оплаквам, че един нагъл портиер е откраднал скъпоценна брошка и я е глътнал, опитвайки се да прикрие престъплението си — студеният му поглед се впери в корема на създанието. — Макар че може би би било любопитно да наблюдавам как твоите началници се опитват да ми я върнат — добави.

Без да каже нищо повече се запъти с решителна стъпка към огромните стоманени врати. Постарах се да не изостана от него и бях така заслепен от ужас и от стичащата се по челото ми пот, че едва след известно време започнах да чувам шляпането на дрипавите ми сандали върху огромни мраморни плочи.

Няколко капки пот се бяха появили дори и върху челото на Господаря Ли. Единствено Лунното момче не даваше вид да се е смутило от нещо. Продължаваше да отвръща с кимания на въображаемите ръкопляскания и да изразява досада от отсъствието на тръбачи. Повдигнах чадъра малко по-високо. Прекосихме дълъг коридор и се оказахме в огромна стая, където цяло едно войнство от чиновници обработваше някакви документи.

Адът е населен не само от дяволи, но и от обикновени призраци. А и самите дяволи не са зли по природа. Просто са имали нещастието след преминаването през Великото колело на преобразованията да се преродят като слуги на Ада. Кръвожадността не е нищо друго освен част от новата им същност също както при прераждането в тигър. Старшият чиновник очевидно при последното си прераждане е бил банкер. Имаше тънка права коса, тънки прави очи, тънки прави ноздри, тънки стегнати устни, тънки прави рамене, тънки прави ръце, положени успоредно върху писалището, тънки и прави, плътно стиснати колене и тънки, и прави крака, с които бе стъпил здраво на земята. Лунното момче замислено го огледа.

— Аз ще имам грижата за него — каза той.

— Действай — отвърна Господарят Ли, — че трябва да влезем по-скоро в кабинета на летописеца.

Лунното момче разигра танцов етюд подобен на онези, които могат да се видят в операта. Бузите ми поруменяха от неудобство, докато Лунното момче с гъвкава стъпка се придвижи към бюрото, а очите на чиновника заблестяха. Лунното момче му се усмихна. Чиновникът се ококори и от челото му започна да се стича пот. Лунното момче започна да му гука. Мършавите колене на чиновника започнаха да треперят под писалището. Лунното момче му каза още нещо и тънките ръце на чиновника се размърдаха, а тънките му крачета започнаха да потропват по пода. Клетият човечец успя да промърмори нещо в отговор и Лунното момче ни посочи с пръст, скрит зад гърба му, една от страничните врати. Заедно с Господаря Ли уж неволно се придвижихме до нея. Лунното момче докосна ръката на чиновника, след което той скочи, с треперещи нозе отиде до вратата, почтително почука и я отвори.

Преминахме през вратата още преди чиновникът да е разбрал какво точно се е случило. Лунното момче го възнагради с докосване по бузата, преди да хлопне вратата пред лицето му.

Бях очаквал да се сблъскаме с още една чиновническа армия, но летописецът на изминалите животи бе сам. Бе седнал зад огромно бюро и ръцете му бяха потопени в папки. Лицето, което ни погледна, ме накара да си спомня за някои от портретите на Хен Чиан, Душещият генерал. Веждите му бяха вертикални, а очите — изпъкнали като на жаба. Носът му бе сбръчкан, сякаш непрестанно душеше някаква неприятна миризма. Господарят Ли му се поклони като на равен. В поклона на Лунното момче любезността и снизходителността бяха уравновесени.

— Ъ? — каза летописецът.

— Аз съм княз Ли от Као, пратеник на Сина на Небесата. Синът на Небесата е много разгневен — започна Господарят Ли.

— Ъ?

— Разбира се, никога не бихме се явили без предупреждение, без да имаме сериозни основания за това. А възможно ли е да се открие по-голямо основание от едно неправилно дозиране на Питието на забравата? — попита загрижено Господарят Ли.

— Ъ?

Господарят Ли обърна поглед към мен.

— Погледнете този безмозъчен и въшлясал представител на низшите класи! — каза сърдито. — Естественото би било неговите познания да се свеждат единствено до ниви, обори и селски труд. Той обаче твърди, че си спомня в най-малки подробности едно свое предишно съществуване, в което е бил прапрадядо на ей-това украшение на двора!

Лунното момче усети намека и направи изящен поклон.

— И не е само това. Тази полуумна чешеща се твар твърди, че е била настойник на князете от династията Суй! — изпищя Господарят Ли. — Описва пиянските оргии на император Ян така, че би ви се накъдрила косата, ако ги чуете, стига да я имахте, разбира се. Сега пък всеки път, когато отвори глупавата си уста, заявява, че някога е бил самият княз Цзин!

И аз разбрах намека. Цзин бе името на скъпия ми селски учител в манастира, който учеше селските момчета на четмо и писмо след като приключеше полската работа. Бе много мил и добър човек, който страдаше единствено от краен педантизъм. Нерядко го бях имитирал, когато исках да развеселя Господаря Ли.

— Ела насам, тъпако! — рече Господарят Ли. Почесах се по слабините и направих крачка напред. Господарят Ли се огледа и видя изящно украсен бронзов бухал. — Я ми кажи къде се среща този стил? — изръмжа.

Опитах се да замъгля погледа си и челюстите ми изскърцаха като несмазани панти, когато отворих уста.

— „Цзао Йе“ или „маската на лакомията“е стил, срещан във времената на династията Шан и в началото на династията Чу — започнах с равен глас. — При него се използва животинско лице, видяно отпред. Понякога е изобразено реалистично, а друг път е стилизирано, за да наподобява митологическо чудовище. Изображението е приплеснато и извито по краищата, и винаги е разделено на две напълно симетрични половини, като очите непременно са изпъкнали. От двете страни на лицето, като понякога се спазват естествените пропорции, а понякога — не, са изобразени напълно симетрични туловища, сякаш тялото е било разрязано по протежение на гръбначния стълб, а сетне двете му половинки така се прикрепят към главата, че да наподобяват криле. Туловищата по правило са украсени със змиевидни драконови орнаменти, извиващи се като спирали или други геометрични фигури. Понякога около тях също се извиват други спирали или геометрични фигури, включително и малки „цзао тие“. Тази „маска на лакомията“ нерядко украсява плавателни съдове. Смята се, че видът и е впечатляващ. Обаче какво точно символизира… /тук замълчах и преброих до десет/…все още не е известно.

Лунното момче ме погледна с удивени очи и се затича към мен. Летописецът бе задрямал върху писалището. Сепна се едва в момента, когато брадичката му докосна мастилницата. Аз започнах да си бъркам в носа. Лунното момче коленичи в нозете ми и започна да целува сандалите ми.

— Прапрапрадядо! — възкликна.

Замътеният ми поглед се насочи към ваза със сиви цветя. Челюстта ми отново заскърца.

— Всички тези растения и цветя съответстват на определени душевни настроения — продължих с монотонен глас. — Разцъфналата слива говори за поетични чувства, орхидеята — за усамотение, хризантемата — за прости радости, лотосът — за простодушие, ябълката — за суета, игликата — за душевен подем, бананът и бамбукът — за господарски чар, бегонията — за прелъстителна красота, борът — за отдих, платанът — за безгрижие, върбата — за сантименталност…

— В името на Буда, престани! — изръмжа летописецът.

— Ужасно е, нали? — попита Господарят Ли. — Как може да се усъмни човек в твърдението на този червей, че е бил възпитател на князе, след като му е по силите само за две минути да приспи цяла рота войници с приказките си? Недоброто дозиране на еликсира на забравата е действително сериозно провинение!

— Просто не мога нищо да разбера — прошепна летописецът. — Има съобщения за стотици такива случаи в миналото, обаче през последните няколко века си гледаме работата много съвестно.

— Не е изключено тази гнусна твар да се опитва да ни мами — отбеляза Господарят Ли. — Синът на Небесата нареди да го подложим на изпитание, което ще разкрие истината. Това е и целта на нашето посещение. Нека застане пред „ни чун тай“.

— Абсолютно е забранено жив човек да застане пред Огледалото на миналите превъплъщения! — отсече летописецът.

— Боговете нямат възражения срещу това, когато причината е основателна — възрази с любезен глас Господарят Ли. — Този пък наперен паун сега претендира, че е негов прапраправнук. Там, където има опит за измама, нерядко има и заговор.

Лунното момче съвсем артистично пребледня от страх и затрепери, вследствие на което в очите на летописеца се появи оживление. Чиновниците и придворните не се обичат помежду си, така че не след дълго се оказахме в лабиринт от преплитащи се коридори. Отвори се черна врата към тъмен тунел, в дъното на който нещо светеше със зеленикав блясък. Когато се доближихме до него установих, че това бе естествено огледало, образувано от огромен кристал, вграден в каменната стена.

С цялото си същество усетих, че съм застанал пред нещо свещено. Внезапно се оказах на колене и започнах да се кланям. Останалите ми спътници, застанали пред мен, сториха същото. Изправихме се. На пода пред огледалото се виждаха контурите на два сандала. Господарят Ли ми даде знак да стъпя върху тях, което и направих. След това бавно повдигнах очи. Зелената светлина на огледалото бе започнала да пулсира, подобно сърце. Видях отразен в него единствено своя собствен образ, но не и образите на другите. Облада ме непознато чувство за вътрешен мир. Това бе причина да не се уплаша, когато чух тих глас до ушите си.

— Защо пред мен застава жив човек?

Нямах представа какво трябва да кажа, така че отговорих първото нещо, което ми дойде наум.

— Господарят Ли иска да узнае истината.

Зелената светлина продължи безмълвно да пулсира. След това отново се чу гласът.

— Така да бъде. Погледни ме, Вол Номер Десет.

От двете страни на огледалото се появиха две думи. Едната бе „добродетели“, а другата — „грехове“. Образът ми изведнъж се размъти и изчезна и разбрах, че наблюдавам първото си появяване на земята.

Бях малко мехурче от неизвестно ми вещество, нещо като съвсем малка медуза. То след миг се сля с други и се образува по-голяма медуза. Сетне се превърнах в нещо с пипалца, после в пълзяща твар, докато най-сетне с удоволствие успях да си изясня едно от предишните си съществувания — бях плосък червей. Под надписите за добродетелите и греховете не се появи нищо.

Сетне се преродих като риба. После последователно като растение, гъба и насекомо. Преродих се и като молец, хлебарка, крава и шарен котарак. Започнах да се гордея със себе си в очакване на следващите си превъплъщения.

Намръщих се, тъй като започнах да деградирам. Бях се превърнал във водорасло, в блатна кал, в шест различни вида скали, в четири дървета и в леха с растения. После отново започнах да се издигам в очите си — превърнах се последователно в морско конче, в черен гъсок, в пъстър гущер и в кривокрако и еднооко улично куче със сдъвкани уши и с тяло, носещо белезите на безброй улични сражения. Под надписите за добродетелите и греховете все още не се появяваше нищо. Очаквах с нетърпение първото си съществуване като човек.

И този момент настъпи. Бях започнал да се оформям като човешко същество. Образът се избистри и насреща ми зина добре познатото ми грозно лице на Вол Номер Десет. Неволно протегнах ръце към огледалото. Надписите за добродетелите и пороците изчезнаха.

— Да ме вземат дяволите! — възкликна удивено Господарят Ли.

— Тук при нас не е прието да се изразяваме така обаче разбирам какво искаш да кажеш — каза летописецът. — Удивително! Това момче е невинно като млада праскова!

— Не съвсем — отвърна мрачно Господарят Ли. — Сега вече знаем, че никога не е било наставник на князе, така че ще трябва да си изясним и природата на неговия съучастник. Пауне, направи крачка напред!

Лунното момче зае моето място пред огледалото. Това всъщност бе и целта на Господаря Ли и се удивих на хитроумния начин, по който я постигна.

Надписите за добродетелите и греховете отново се появиха. Образът на Лунното момче се размъти и той също се превърна в малко желеобразно създание. Както и при мен, в началото се повтори поредицата от сливане с други подобни създания и от превъплъщения в малки животинки с пипалца, но после нещата се развиха съвсем различно. Лунното момче с голяма скорост се превърна последователно в отровен бръшлян, в коприва и в грозд от червени плодове, до които не бих се доближил и на разстояние колкото едно гребло. Продължи да се преобразува с още по-голяма скорост и се превърна последователно в отровен паяк, в кобра и в някакво ужасяващо на вид създание с двадесетина гърчещи се пипала. След малко създанието се превърна в миловидна бабичка със закачлив поглед.

Миловидната дребна бабичка шеташе из кухнята си и сипваше някакви странни зелени и морави прахове в едно гърне. От него започнаха да излизат морав дим и тъмна течност. Бабичката се закиска от удоволствие, след като видя как едно малко котенце се устреми към течността, близна я, позеленя и умря на място. Колонката с греховете започна да се попълва и Великото колело на преобразованията продължи да се върти.

Малката бабичка се превърна в нещо, което не можах веднага да определя, но Господарят Ли го окачестви като напреднал случай на проказа. Прокажената твар се превърна последователно в гнусен червей, в лешояд, отровна жаба, бълха и накрая в очарователно смеещо се момченце, което се забавляваше, като изтезаваше едно гущерче. Колонката с греховете започна отново да се попълва, докато Лунното момче най-сетне не се превъплъти в една легендарна личност — лудият монах Му от Среднощното блато.

Страховитият монах се превърна в движещ се пясък и Великото колело на преобразованията повторно се завъртя. Пясъкът се превърна в отровно блатно изпарение, в гнездо на паяци, в прилеп-вампир, в хиена, и накрая — в Лунното момче. Този път Лунното момче бе облечено като момиче и си играеше с едно котенце. За мое спокойствие, този път не го изтезаваше. След миг обаче разбрах, че Лунното момче дресира котенцето да издращи очите на съседското бебе. Огледалото започна да трепери, сякаш не му стигаха силите.

Около красивото лице на Лунното момче се образува нещо като ореол. Той започна да свети все по-силно и по-силно и накрая се превърна в пръстен от огнени езици. Стана нещо странно. Лунното момче хем започна да се видоизменя, хем си оставаше същото. Протегна ръце към слънцето. Около тялото му се появиха крещящи ярки цветове. Колонката с греховете се препълни и новите грехове започнаха да се появяват на стената. Колонката за добродетелите така си и остана празна.

Изведнъж колонките изчезнаха. Последва ги и образът. На огледалото се появиха думи. „Присъдата е извън правомощията на по-долните съдебни инстанции и ще бъде издадена от самото Върховно божество.“ Думите сетне също избледняха и Лунното момче се оказа изправено пред собствения си образ.

— Небесата да са ни на помощ — прошепна уплашено летописецът.

— Невероятна работа, наистина — съгласи се Господарят Ли. — Да благодарим на боговете, че този човек е извън нашата юрисдикция. Синът на Небесата ще се погрижи и той, и тъпият му съучастник да получат някакво временно наказание, но няма да е зле да хвърля първо поглед върху Описа на душите. Не ми се ще някаква земна присъда случайно да влезе в разрез с божествената.

Предполагам, че при нормални обстоятелства летописецът едва ли щеше да позволи това. Той обаче в момента беше потресен от видяното, така че не се опита да спре Господаря Ли, когато той се насочи към стаята, където се съхраняваше Описа. Сетне обаче се съвзе, придружи ни по целия обратен път по лабиринта, изведе ни в един двор и бързо хлопна вратата зад нас.

Господарят Ли започна да се превива от смях.

— Знаменита двойка сте, няма що! Чест е да пътуваш в компанията на такива двама достолепни господа. Сега ще се отбием при един мой приятел, а сетне ще навестим Ту Ван, съпругата на Смеещия се княз.

Нямаше как да не се възхитя от самообладанието на Лунното момче. Току-що бе открило, че в предишните си превъплъщения е постигнало световен рекорд по злодеяния, но въпреки това се държеше така, сякаш нищо не се е случило, и гласът му беше спокоен.

— Може би ще ви прозвучи глупаво, но защо не посетим самия благороден убиец? — попита то.

Господарят Ли замълча известно време, преди да се изкашля.

— Това едва ли би било съвсем лесно. Виждаш ли, според Описа на душите Смеещият се княз е успял да измами стражата и така и не е бил отведен в Ада.