Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Историите на Господаря Ли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of the Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Бари Хюгарт. Легенда за камъка

Превод: Венелин Мечков

Редактор: Боряна Гечева

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

АБАГАР ХОЛДИНГ, 1995

с/о Prava i Prevodi, Beograd

История

  1. — Добавяне

Глава 23

Господарят Ли се бе покатерил на гърба ми. Стъпалата бяха много стръмни, а стълбищните площадки — безброй. Тъкмо бях решил да си отдъхна, когато стигнахме до огромна пещера, от която се разклоняваха много тунели. Господарят Ли стъпи на земята и започна да разузнава пещерата, а през това време ние с Утринната скръб и Лунното момче решихме да си починем. Тъкмо в този момент Господарят Ли възкликна удивено и ние веднага отидохме при него.

Той случайно бе докоснал част от стената и тя се бе отместила. Бе се отворила врата към друго помещение, което ни бе познато. Огледахме повторно масата на ковчежника и шахтата, в която лежаха телата на двамата мъртви градинари. Все още от всички дървени предмети стърчаха стрели. Утринната скръб отиде до някои от мишените и огледа стрелите. Изглеждаше озадачена от видяното.

— Знам, знам, забелязах това още първия път — каза Господарят Ли. — Тези стрели не са древни, а са от нашето време. При все това, би било невъзможно някое местно дете да е открило това място и да не е споделило откритието си с други деца. То не може да пази тайна, освен ако не е родено заедно с нея. Как мислите, възможно ли е едно дете да живее щастливо в компанията на веселите монаси?

Отиде до шахтата срещу писалището на ковчежника и впери мрачен поглед в нея.

— Чудя се дали не ви е било платено да превозите на гръб някое малко момче или момиче по стръмните стъпала, както Волът превози мен. Дали не сте се спирали, за да си починете, а през това време детето да си е играело с лък и стрели. Дали сте го носели докрай и дали то е опитало прекрасната пързалка, спускаща се до реката. Дали след това е имало нови стрелби и нови спускания. Дали сте чули и видели повече, отколкото ви се е полагало, и дали това не е станало причина да застанете пред писалището на ковчежника.

Шахтата не отговори. Господарят Ли сви рамене и даде знак да се върнем в пещерата. Качи се на гърба ми и аз поех отново нагоре. На четвъртата площадка се оказахме отново при тунела, откъдето бяхме започнали нашето пътешествие през чудесната каменна пързалка. Изведнъж си представих градинар, показващ отвора на смеещо се момче, което сетне изчезва в мрака.

Прекосихме тунела и се оказахме отново в преддверието. Бе останала само още една врата, пазена от последния син на Хор.

— Ето го и Имстей, единственият с човешка глава — рече мрачно Господарят Ли. — Е, ние търсим точно човеци и то много неприятни. Нека се надяваме, че не са оставили княза вързан в тунела, когато задействаха капана, който трябваше да ни смаже.

Измъкна съда от ръцете на последната статуя и вратата се отвори. Този път нашите факли не ни бяха потребни, тъй като множество други бяха закрепени в дълга редица по стените. Въздухът бе свеж и едновременно зловонен. Лунното момче се намръщи и рече, че ще е добре човек да се къпе поне веднъж на седем години.

Тунелът се спускаше стръмно надолу. Отново застанах най-отпред с брадвата си, следван от Господаря Ли, готов да хвърля ножове, от Лунното момче, държащо копие в едната ръка и края на пояса на Утринната скръб в другата, и от самата Утринна скръб, вървяща заднешком и с лък в ръка, за да прикрива нашия тил. Стараехме се да бъдем по-тихи от мишки. Тунелът продължи да се спуска и въздухът започна да се изпълва с влага, сякаш наближавахме реката. Видях два малки камъка на пода пред себе си, сетих се за срутването, което трябваше да ни убие и огледах нервно тавана. Не забелязах по него никакви сериозни пукнатини, макар и няколко стъпки По-нататък да се виждаше, че този проход е бил най-малкото разтърсен вследствие срутването на другия. Подът бе покрит с прах и Господарят Ли изръмжа удовлетворено, когато видя по него пресни следи от сандали.

Ускорихме ход. Успях да сдържа навреме удивено възклицание, стиснах ръката на Господаря Ли и му посочих нещо. На пода се търкаляше червен пискюл. Лунното момче прошепнат нещо на Утринната скръб, тя ни погледна и погледът й засия.

— Жив е — прошепна Господарят Ли. — Князът е много по-съобразителен, отколкото изглежда. Предполагам, че когато пискюлите му се свършат ще намери начин да се пореже, за да остави следи от кръв.

Лунното момче започна да долавя някакви звуци, които останаха недостъпни за нас. Прошепна ни, че някъде надалеч чува човешки смях. Най-сетне и ние се доближихме достатъчно близо до неговия източник, за да можем също да го чуем. Беше груб и весел смях, с нотки на самодоволство.

— Това е добре — прошепна Господарят Ли. — Радват се на нашата гибел. Ако бяха започнали някаква церемония по принасяне на княза в жертва на камъка или нещо подобно, щяхме да чуем тържествени церемониални звуци.

Забелязахме светлина в дъното и отминахме цяла редица от странични тунели. Смехът се разнасяше непосредствено пред нас. Достигнахме място, което не беше пусто — нещо като преддверие с множество закачалки, от които висяха шутовски дрехи. По-нататък имаше перваз, зад който сияеше светлина. Притиснахме се плътно към земята и отидохме до него. Надникнахме предпазливо и станахме свидетели на изключителна гледка.

Пещерата под нас наподобяваше двора на голям манастир. Бе осветена от най-малко хиляда факли, закрепени към стените. Зрелището бе удивително. Монаси в шутовски дрехи шумно се смееха и със сковани движения танцуваха в концентрични кръгове. В центъра им бе разположен трон, върху който седеше човек с хартиена маска, изобразяваща усмихнато лице, и с къдрава брада. До трона бе разположена огромна урна, на десет стъпки от която бе застанал монах с осанката на важен сановник. Князът не се виждаше никъде.

Господарят Ли ни даде знак да се върнем.

— Това е древна церемония, наречена Празника на смеха — поясни с шепот. — Онзи на трона е най-старшият. Сложил си е маската на Фу Цзин, Бога на щастието. Монасите ще танцуват, докато стигнат до трона, ще прегърнат водача и след това ще извадят от урната хартиени свитъци, които ще занесат на помощника му. Той ще прочете на глас шеговито написани пожелания за щастие. Когато прочете пожеланията, отправени към всички монаси, ще извика „Тиен Куан Су Фу“и с тези думи ще открие празненството. След това ще бъдат пуснати на свобода цели ята прилепи. Вярвам, не сте забравили, че думите „щастие“и „прилеп“ се произнасят по един и същ начин — „фу“. Водачът след това ще проведе годишната си инспекционна обиколка, така че би трябвало да ни отведе при княза. След това ще има пиршество, на което всички ще се напият до безсъзнание.

Господарят Ли се върна при закачалките и си подбра дреха, която му стоеше по мярка. Помогна и на нас да се преоблечем и да прикрием добре оръжието си под наметалата. Огромните качулки почти напълно закриха лицата ни.

— От естетическа гледна точка церемонията оставя какво да се желае — каза мрачно Господарят Ли. — Затова пък е твърде подходяща за извършването на убийство. Не смятам да изчаквам началото на обиколката. Този човек и веселите му приятели се опитаха да ни убият и е време да им върнем услугата. Ако успеем да проникнем до водача, работата ще бъде лесна. Не забравяйте обаче да оставите един или двама живи, за да ни отведат при княза.

Присегна към тока на сандала, в който не държеше шперцовете си, и го развинти. Извади оттам малко закръглено острие, не много по-голямо от игла, и закрепи основата му към запушалката на тока. Оръжието се побра съвсем спокойно в дланта му.

— Ако не успея, нека Волът поправи грешката ми — нареди Господарят. — Трябва да се окажа точно пред водача. Има ли доброволци?

— Аз — прошепнаха едновременно Утринната скръб и Лунното момче.

Господарят Ли нареди на Лунното момче да застане пред Утринната скръб и се отправихме обратно към перваза. Церемонията продължи точно според предсказанията му. Монасите един след друг отиваха до трона, прегръщаха водача си, изваждаха по един свитък от урната и сетне с танцова стъпка го предаваха на помощника му. Той пък ги прочиташе шумно с престорено щастлив и дрезгав глас. Шегите бяха съвсем просташки и не показваха нито остроумие, нито въображение. Например изразяваха пожелания за мариноване в бъчва със силно вино или за превъплъщение във възглавница в публичен дом. Всяка една от тези глупости биваше съпроводена с изблици от шумен смях.

Очите на всички бяха вперени в човека на трона и в неговия помощник. Незабелязано се промъкнахме иззад една скала и се присъединихме към процесията. Единственият ни проблем бе имитирането на танцовата стъпка на смеещите се монаси, която бе удивително скована. Редицата се приближи плътно към своя водач.

— Брат Пъпчив задник пожела да бъде озлочестен от Трансцеденталното прасе! — изрева помощникът.

Дори и на това нещо се реагира със смях. Наближаваше нашият ред и сърцето ми се сви, когато Лунното момче се доближи до трона. Знаех, че е смело, но лицето му бе почти позеленяло. Успя да прегърне набързо водача без затруднения и занесе свитъка си на помощника. Утринната скръб бе не по-малко уплашена, но също се справи. Беше ред на Господаря Ли.

Мога да се закълна, че дори и неговата сбръчкана кожа бе леко позеленяла. Танцувайки, протегна ръце за прегръдка, при което дясната му длан внезапно докосна сърцето на водача. Сетне с незабележимо движение на китката си отвинти тока на подметката. Взе си свитъка и отиде при помощника. Беше мой ред. Внезапно разбрах защо моите спътници бяха позеленели. Водачът очевидно не се бе къпал поне шест месеца. Пристъпих още една крачка и реших, че не се е къпал шест години. Или шестдесет години.

Господарят Ли бе пресметнал добре докосването си. Главата зад хартиената маска се бе отпуснала безжизнено върху облегалката на трона. Малкото острие очевидно не бе предизвикало никакво кръвотечение. Почувствах облекчение от това, че нямаше да ми се налага да удушвам този негодник. Взех си свитъка и продължих да танцувам, когато помощникът за пръв път измени ритуала. Очевидно, на последния в редицата се полагаше изпълняването на някаква церемониална функция.

— Последният ще бъде пръв! — изрева помощникът. — Ще удовлетворим желанието на любимия ни брат да започне инспекцията заедно с нашия водач.

Огледах се, но не видях никъде каляска или носилка. Съобразих, че при древните церемонии ще да е било прието да се носят водачите на гръб. Господарят Ли, Лунното момче и Утринната скръб бяха така плътно притиснати от монасите, че нямаше да могат да ползват оръжието си. Господарят Ли успя само да вдигне вежди към Небесата, когато двама едри монаси се доближиха до трона и подхванаха водача.

Имахме късмет. Светлината на факлите не бе дотам силна, хартиената маска върху лицето на водача не се бе свлякла, а и неговата отпуснатост можеше да се обясни и с пиянство. За миг се оказах натоварен с труп, чиято глава се люлееше върху рамото ми, докато ръцете му бяха провиснали от двете страни на шията ми. Задържах го за безжизнените крака и се помолих на съдбата да се сбъдне очакването на Господаря Ли и да ни отведат до княза.

— Тиен Куан Су Фу! — изкрещя помощникът. — Пратеникът на Небесата носи щастие! Бийте камбаните! Бийте гонговете! Пуснете прилепите! Нека всички танцуват и се радват! Празникът на смеха започва!

— Ха-ха-ха! Хо-хо-хо! — започнаха да се смеят монасите и веднага потеглихме.

От силния кънтеж на барабани и гонгове ме заболяха ушите. Бяха отворени клетки, от които хиляди ужасени прилепи запримигаха срещу силната светлина.

— Танцувайте! Танцувайте! Танцувайте! Нека радостта бъде наша кралица в деня на Празника на смеха! — продължи да крещи помощникът.

Успях да хвърля поглед назад, колкото да забележа, че Господарят Ли, Лунното момче и Утринната скръб са така плътно притиснати от монасите, че не им остава друго, освен да танцуват заедно с тях. Грубата какофония на камбаните и гонговете напълно дезориентира прилепите. Започнаха да се блъскат срещу стените и тавана и не след дълго пространството около нас се оказа обсипано от малки космати телца.

— Смейте се! Ликувайте! Нека камбаните бият по-силно! Нека полетят още прилепи! — изкрещя помощникът.

Трупът, който мъкнех, бе започнал да се вцепенява удивително бързо. Ръцете му бяха започнали да притискат шията ми и от двете й страни и ми ставаше трудно да дишам. Опитах се да наместя тежестта му по-удобно, но няма нещо, което да може да се намести по-трудно от труп. Трупът е нещо като чувал с храна, само дето има ръце и крака, които правят носенето по-неудобно.

— Ликувайте! — изкрещя помощникът. — Ликувайте! Ликувайте! Ликувайте!

Ръцете притискаха шията ми все по-силно и по-силно. Не ми оставаше друго, освен да пусна краката и да се опитам да освободя врата си от тази прегръдка. Продължих да вървя напред, а краката на трупа се повлекоха по земята. Направих пореден опит да разтворя ръцете. Все едно, че се опитвах да отместя железни пръти.

Железни пръти. Сетих се за манастирската библиотека. За миг пред очите ми се мярнаха железните решетки на нейния прозорец, изкривени подобно на размекнати свещи. Напънах се с всички сили. Ръцете просто ме притиснаха още по-плътно.

— Нека радостта ни бъде безкрайна, защото Господарят на щастието има скъп гост! — изкрещя помощникът.

Качулката върху главата на трупа се свлече. Маската се смъкна. Главата бавно се повдигна. Подаде се око, което дружески ми смигна и ме лъхна смрадта на полуразложен труп, от която веднага затворих зиналата си уста. Вече ми бе станало ясно защо на лицата на двамата мъртви монаси бе изписан ужас.

— От ваша страна е наистина много любезно да помогнете на недостойния си слуга да обиколи владенията си — каза ми Смеещият се княз.

Бе изключено да греша. Половината от лицето бе досущ като лицето на човека на портрета в гробницата. Другата половина бе същата, но сякаш направена от восък и поставена до огън. Не само плътта, но и гласът на княза бе полуразложен, бе някак си неестествено плътен, дрезгав и едновременно приглушен. И двете очи на княза бяха изпълнени с безумие.

— Вярвам, че ще се почувствате приятно в моето царство — рече насмешливо князът.

— Танцувайте! Танцувайте! Хайде, веселете се! — продължи да крещи помощникът.

— Сам виждате как се веселят моите монаси — отбеляза князът. — Повярвайте ми, че вашата компания и тази на вашите приятели за нас е истинско удоволствие.

Веселите монаси бяха започнали да смъкват качулките си. Пред нас бяха застанали трупове. Остатъци от мъртвешка плът все още се бяха задържали тук-таме по лицата им. Зиналите им устни кухини бяха застинали във вечен ужас.

— Пуснете още прилепи! Бийте камбаните! Удряйте гонговете! — виеше помощникът.

Смеещият се княз бе пожелал да стане бог и наистина бе достигнал вечността. Само че като чан ши, като труп, който се измъква от гроба, за да напада заблудените странници и да краде душите им. Никой никога не бе успявал да се измъкне от прегръдката на чан ши.

— Повярвайте ми, вие и вашите приятели така ще се повеселите, че няма да пожелаете никога да ни напуснете — изсъска князът в ухото ми. — Веселието ще бъде неописуемо. Смехът ще бъде безкраен. Ще ме радвате със своите танци до края на вечността.

— Слава на Господаря на щастието! — закрещя помощникът. — Слава на Камъка!

— Слава на Камъка! — завикаха хорово труповете. — Вечна слава на Камъка!

Успях да хвърля поглед назад и видях, че помощникът е започнал да бичува Господаря Ли, Лунното момче и Утринната скръб с дълъг камшик, докато труповете ги стискаха за ръцете. Погледнах напред. Погледът ми вече бе замъглен от недостига на въздух, но успях все пак да съзра накъде са ни повели. В единия край на пещерата бе разположен жертвен олтар. До него се намираше огромен издълбан от камък съд, изпълнен с жертвено масло. Зад него имаше стълб, на който бяха закачени големи брадви.

— Още прилепи! — изрева помощникът. — Още танци и веселие! Сега или никога, казах си, и съборих няколко трупа в своя устрем. Под нозете ми захрущяха смазаните телца на прилепи. Други, прилепи запищяха от ужас, когато в опитите си да се укрият някъде попаднаха в зиналите усти и празните очни кухини на мъртвите монаси. Вратът ми бе започнал да пращи, а пред очите ми заплуваха черни и червени петна. Съдът с маслото внезапно се появи пред очите ми и със сетни сили се хвърлих в него, като повлекох и трупа.

Изплувах задъхан на повърхността, залових страшните, но вече хлъзгави ръце и ги натиснах нагоре. Те започнаха бавно да се плъзгат и достигнаха до ушите ми. Загребах с шепа още масло, натиснах отново и най-сетне ръцете се приплъзнаха над главата ми, издавайки странен щракащ звук. Придвижих се до ръба на съда и се претъркулих на земята. Смеещият се княз, застанал в него, бе протегнал любвеобилно ръце.

— Ела при мен, мило момче, та танцът ни все още не е свършил — изрече със стържещ любезен глас.

Светкавично допълзях до стълба, рязко се изправих и взех една от жертвените брадви. Скованото тяло вече бе излязло от съда и се доближаваше с протегнати ръце. Безумните му очи продължаваха да ме пронизват. Изчаках нечестивата твар да се доближи на необходимото разстояние, след което й отсякох краката на височината на коленете. Смеещият се княз падна по гръб.

— Камъкът и Господарят на щастието искат още веселие! — изрева помощникът.

Отсякох ръцете на чудовището при лактите, после при раменете, а накрая издигнах високо брадвата и я стоварих с все сила върху полуразложеното лице. Разцепих главата на две половинки, след което очите й последователно ми смигнаха.

— Напълно… — каза лявата половина на устата.

— …безполезно — довърши изречението дясната половина. Изпуснах брадвата и с треперещи крака се опитах да се отдалеча. Стоварих се на земята напълно изтощен и без сили да помръдна.

— Запейте Химна на радостта, защото Господарят на щастието е готов за жертвоприношението! — изпищя помощникът.

Намерих сили да повдигна глава Отрязаните ръце на княза, движейки се като раци, се бяха запътили към мен. Покатериха се последователно върху краката и гърдите ми и ме стиснаха за врата.

— Ха-ха-ха! — смееха се полуизгнилите трупове. — Хо-хо-хо!

Изправих се на крака, опитвайки се в същото време напразно да се освободя от стискащите ме ръце, и се устремих отново към съда. Потопих си главата и врата в маслото и успях със сетни усилия да отлепя страшните пръсти от врата си, като ги натисках един по един. Захвърлих ръцете в съда, дотътрих се до стълба и взех закрепения върху него запален факел. След това го захвърлих наслуки в посока към съда. Насмалко не успях да го улуча, но факелът все пак се задържа за миг върху ръба му и след това цамбурна вътре. Сгромолясах се по лице, неспособен вече на каквито и да е усилия.

Лумналият огнен стълб достигна самия таван. От съда изпълзяха две огнени топки и се стовариха на пода Ужасът ми бе неописуем, когато видях как горящите ръце отново се запътват към мен. Издаваха съсък и пукот. Костите им се разпадаха. От пламтящите пръсти се отделяше мазен дим, а парченца от изгорялата тъкан падаха на земята Черните облаци допълзяха до краката ми. Спряха там и изпищях от болка, когато това съскащо нещо се доближи до глезените ми. След това двата облака се разнесоха и видях, че на мястото на ръцете бяха останали няколко едва димящи въгленчета.

Биенето на камбаните секна Също и звънът на гонговете. Всички трупове бяха застинали в странни пози. Единствено прилепите продължаваха да летят уплашено на светлината на факлите.

Нещо се радвижи и очите ми се изпълниха със сълзи, които се стекоха по носа ми, когато видях Господарят Ли да пълзи към мен. Бе оживял, също както и Лунното момче и Утринната скръб. И аз, слава Богу, бях жив. Бяхме си спестили едно пътуване към вечността, облечени като монаси с шутовски дрехи.