Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Историите на Господаря Ли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of the Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Бари Хюгарт. Легенда за камъка

Превод: Венелин Мечков

Редактор: Боряна Гечева

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

АБАГАР ХОЛДИНГ, 1995

с/о Prava i Prevodi, Beograd

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Дъждът бе спрял почти напълно и небето бързо се разведряваше. Денят обещаваше да бъде хубав и с достатъчно облаци за един красив залез. След алкохолните изпарения в кръчмата на Вон чистият въздух ме опияни. От дъжда улиците бяха станали хлъзгави, така че натоварих стареца на гърба си по обратния път към Улицата на мухите. Винаги правя това, когато вървежът му е затруднен. Малките му крачета спокойно се наместват в джобовете на наметалото ми, а и самият той не тежи повече от дете.

Улиците бяха опустели и това беше добре. Намирахме се в частта от града, наречена Небесния мост, където улиците по правило са изпълнени с господа с белези по лицето, разговарящи помежду си на беззвучния език на тайните дружества, сиреч с бързи движения на пръстите под пешовете на наметалата си. Небесният мост също така е мястото, където се изпълняват публично смъртните присъди. Говори се, че когато бие третата камбана човек може да види множество призраци, накацали като лешояди върху Стената на плача зад ешафодите. Това, че са им отрязали главите, не се е отразило благоприятно върху техния нрав. Казват, че никой не вижда повече милозливите минувачи, решили се да стъпят в сянката на стената, привлечени от детски плач или женски вайкания. Небесният мост ме кара да се чувствам нервен и заради това ми стана приятно, че единственият човек, когото съзрях, беше монах. Добросъвестно тракаше с риба, изрязана от дърво, макар и да не беше ден за събиране на милостиня.

— Настъпи вторият час на козата! — крещеше силно той. — Банкетът на губернатора е отменен, обаче ще се състои рецитал на каменните камбани в храма на Конфуций. Западният мост е затворен за движението и нарушителите ще бъдат глобени. Откъм изтока се задава нова буря, но западният хоризонт е чист.

Огледах се. Реших, че монахът е смахнат. Изтокът беше ясен, а се бяха струпали облаци именно на запад.

Господарят Ли ме сръга в ребрата и ми посочи нещо. Откъм изток се задаваше патрул на градската стража. Погледнах нагоре и видях няколко господа, покатерили се на покрива на сарафницата на Мен. Крадците махнаха с ръка на монаха и изчезнаха в западна посока.

— Небесен мост, не ще и дума — въздъхнах тихо. Господарят Ли стрелна с поглед монаха, когато минахме покрай него.

— Това е А Сун от Чао Чин — рече той замислено, — от бандата на Пурпурното цвете. Какво ли правят…

Не довърши мисълта си и започна тихичко да се смее.

— Воле, какво надушваш?

— Надушвам миризмата на влажна пръст, борови иглички, свинска мас, магарешки тор и благовония от Дома за веселба на Майка Хо — отвърнах.

— Грешиш — възрази добродушно Господарят Ли. — Усещаш уханието на съдбата. Съдба, която ни наближава с нежната стъпка на прехранен слон. Спомняш ли за какво ти говорех в кръчмата на Вон преди да ни прекъснат?

— Говорехте за лъжата и измамата, почитаеми учителю. Казахте и нещо за това как нашата упадъчна цивилизация ще бъде издухана от вятъра.

— А пък предната нощ бях принуден да убия човек. Като направих оглед на тялото му, открих, че по краищата на пръстите му има следи от киселини, а в джоба си държи прах от „Дяволски чадър“. После някой даде наркотици на Господарката Ху и милото момиче реши да пререже гърлото на един мандарин. Сетне се появи монах, донесъл ни най-големия фалшификат на света, а преди малко видяхме как няколко разбойници от Чао Чин обират сарафницата на Мен. Събери всички тези факти в едно и ще видиш, че това е съдбата — завърши уверено и в същото време донякъде озадачено Господарят Ли. — Чакай първо да се отбием до едно място.

Пекин не е красив като Чанян, Лоян или Ханчжоу, но неговият Парк на огнените коне е прелестно място, особено след дъжд, когато въздухът е изпълнен с уханието на борове, тополи и брези. Господарят Ли ми заръча да се отправя към Окото на спокойствието, което за мен не е най-приятното възможно място. То е малко кръгло езеро, около което се събират старите грешници, замислили се в последния момент за спасението на душите си, и разговорите им не са такива, че да повдигат настроението. Поради някакви неизвестни причини старчоците бъркат светостта със старческото оглупяване и диалозите им се състоят от звуците „гу-гу-гу“, съчетани с кратки и боязливи поглеждания в посока към небесата. Според мен се опитват да покажат, че са безобидни хора. Освен това, следват примера на блажения Чан Тайкун и седят около брега на езерото с въдици в ръце, като внимават кукичките да не са на по-малко от три стъпки над повърхността. Чан Тайкун много обичал риболова, но отказвал да отнема всякакъв живот и заявявал, че ако една риба иска да се самоубие и да скочи три стъпки над водата, отговорността за това вече е изцяло нейна. Въртящите се наоколо продавачи на червеи се радват на добър оборот. Старите разбойници купуват с цели шепи от тях и демонстративно поглеждат към небесата, когато ги пускат на свобода. От тази гледка кожата ми настръхва.

Господарят Ли ме накара да обиколя езерото, докато най-сетне намери човека, който му трябваше. Слезе от гърба ми и се приближи към един кандидат за светец, приличащ на жабок. Човекът бе сложил върху ушите си две малки кожени чашки, прикрепени с превръзка. Господарят Ли я развърза. Взех една от чашките и я доближих до ухото си. От нея се разнесе чудното цвърчене на Златните звънчета — дребни щурчета от Сучжоу, които свирят толкова красиво, че знатните дами ги държат в малки кутийки до възглавниците си, за да ги приспиват.

За Златните звънчета се твърдеше освен това, че внушават добродетелни мисли. Жабокът очевидно се нуждаеше от такива. Най-учтиво повдигнах две старчета, за да освободя място за Господаря Ли до жабока.

— Гу-гу-гу? — попитаха старчетата.

— Гу-гу-гу — отвърнах им.

Воднистите изпъкнали очи на жабока бавно се насочиха към Господаря Ли.

— Не съм аз — промълви старецът.

— Имам десет свидетели — отвърна Господарят Ли.

— Лъжат. Нищо не можеш да докажеш.

Жабокът отново се втренчи във въдицата си. Стиснатите му устни издаваха решителност. Стори ми се, че Господарят Ли трудно ще измъкне нещо от него.

— Завиждам ти, Сян — рече тъжно Господарят Ли. — Така блажено си се замислил за своя бъден живот, че си обърнал гръб на сегашния. Решил си да пренебрегнеш дори такова едно светско удоволствие, като добруването на твоя род. Твоят племенник нали се казва Чен? Чен от Чао Чин? Това момче има бъдеще. Чувам, че му потръгнало много в търговията с наркотици. Че е завзел практически целия пазар на „Дяволски чадър“и на „Светкавици“.

Жабокът продължаваше да гледа пред себе си.

— Чувам освен това, че заделя част от печалбата, за да може да стане пълноправен член на съвета на Пурпурното цвете. Предвидливо момче! — продължи Господарят Ли с възхищение. — Казвам ти, че ще отиде далеч, защото знае какво да прави с парите си. Снощи например се запознах с един прекрасен човек, който носеше цяла туба с „Дяволски чадър“ на прах в джоба си. Съобразих, че странните петна по краищата на пръстите му може би се дължат на това, че търгува с монети. Сетих се, освен това, че го бях срещал в сарафницата на Мен. Нищо чудно човек като него да е знаел много тайни, включително и какво се крие в мазето й. Знаеш ли какво видяхме, когато идвахме насам? Видяхме как бандата на Пурпурното цвете разбива сарафницата на Мен. Останах с чувството, че не се опитваха да откраднат нищо. Целта им май бе по-скоро да привлекат вниманието на съдиите върху нещо странно.

Въдицата започна да трепери.

— Всички знаят, че сарафницата на Мен е само прикритие за фалшифицирането на монети — рече замислено Господарят Ли. — Казва се, че същинският ръководител на това начинание е вторият заместник-министър на финансите. Знаеш ли кого видяхме в кръчмата на Едноокия Вон? Видяхме млад човек, очевидно, имащ достъп до всякакви наркотици. Станахме свиде-тели на това как той поднесе малко отбрани „Светкавици“ на Господарката Ху и сетне прошепна нещо на красивото й ухо. Е, познаваш Господарката Ху. Я познай към кого се отправи тя с красивата си малка кама? Позна! Отправи се точно към втория заместник-министър на финансите. Струва ми се, че няма да запази за още дълго време длъжността си на крал на фалшификаторите. Никак не бих се учудил, ако тя се заеме от будния ти племенник с помощта на неговите приятели. Стига, разбира се, някой преди това да не отреже главите им. Жабокът отпусна въдицата си във водата.

— Ли Као, нали няма да сториш това? — възкликна той умолително. — Та той е още момче!

— При това много мило момче, доколкото съм разбрал — отвърна съчувствено Ли Као.

— Е, може и да е малко дивичък, но това е заради младостта — рече жабокът. — Знаеш какви са младите.

— Младостта е нашето бъдеще — изрече назидателно Господарят Ли. — Понякога обаче може да бъде изядена, гарнирана с трюфели и бобов сос.

— Ли Као, ако работиш за тайните служби, бих могъл да ти кажа нещичко — рече жабокът обнадеждено.

— Няма нужда — отвърна Господарят Ли. — Необходима ми е само една експертна оценка, но без шикалкавения — той извади парчето пергамент и го подаде на жабока. — Знаещ ли кой би могъл да е авторът на това нещо?

Жабокът задържа поглед върху пергамента цели пет секунди, преди очите му да се ококорят и челюстта му да увисне от почуда.

— Велики Буда! Питаш ме кой би могъл да направи това? Само боговете биха могли да го направят.

Повдигна ръкописа срещу светлината и забрави за съществуването ни. Ли Као се възползва от това, за да се заеме за сетен път с моето просвещаване.

— Воле, в историята са известни не повече от десет велики мъже, до такава степен овладели изкуството на краснописа, че царе са започвали войни, за да се сдобият с образец от техния труд. Този краснопис няма как да се обърка с друг. Няма истински познавач, който да погледне този текст и да не възкликне: „Та това е Су Ма Чиен!“ Сигурно и ти да си се запознал с някои от неговите текстове, когато си ходил на училище.

Разбира се, че бе така, но не смятах да бъда докрай откровен с Господаря Ли по този въпрос. Обичах часовете по история и наизустих много текстове. „Когато императорът влезе в Залата на бликащата добродетел от един тъмен ъгъл повя силен вятър и оттам се измъкна огромна змия със зловещ вид, която се уви около трона. Императорът припадна и в същата нощ страховити земетресения разтърсиха Лоян, вълните заляха бреговете, а жеравите в блатата започнаха да грачат. На петия ден от шестата луна в Залата на наложниците нахлу гъста черна мъгла и никой не можа да различи топлото от студеното, една кокошка се превърна в петел, една жена се преобрази в мъж и от небесата започнаха да валят парчета месо.“ Именно такива съчинения допадаха на подрастващи момчета като нас, ценящи великите историци. А как бе описал въпросният Су Ма Чиен горния епизод? „Династията Чоу вече била съвсем близо до гибелта си.“ Постна работа!

— Нищо не може да се фалшифицира така трудно, както краснописът, а да фалшифицираш ръкописите на великите краснописци е почти невъзможно — обясни Господарят Ли. — Пишещият изразява своята личност с всяко докосване на четката, така че фалшификаторът в известен смисъл неизбежно се превръща в човека, чийто труд иска да възпроизведе. Някой е успял да постигне невъзможното във фалшифицирането на ръкопис на Су Ма Чиен. Най-странното обаче е, че сякаш е положил нарочни усилия да не пропуснем да разберем, че в ръцете си държим фалшификат.

— Защо? — изненадах се аз.

— Ти самият би ли си позволил да изпишеш името на баща си, ако не се обръщаш непосредствено към него?

— Не, разбира се! — отвърнах ужасено. — Първо, това би било проява на огромно неуважение. Второ, по този начин душата му би могла да бъде нападната от демони.

— Точно така е. И въпреки това в ръкопис, за който се предполага, че е дело на Су Ма Чиен, той споменава наймалко три пъти някакъв низш чиновник на име Тан. Неговият баща се е казвал така.

Не продумах. За нищо на света не можех да си представя защо му е на един фалшификатор да създаде фалшификат, който може да бъде разкрит незабавно. Жабокът също не можа да отгатне причините.

— Това е колкото невероятно, толкова и непонятно — промърмори той. — Ти успя ли да видиш целия ръкопис?

— Не — отговори Господарят Ли. — Доколкото разбрах, текстът бил съвсем кратък и замислен като пояснение към някаква история.

Жабокът се почеса по брадичката.

— Пергаментът е истински — рече замислено. — Когато говорим за фалшификатори, си мислим за днешните. Не е ли обаче възможно фалшификаторът да е бил съвременник на самия автор? Ли Као, известно е, че Су Ма бил кастриран по заповед на император By Ти. Знаем ли обаче кои са били действителните причини за това? Официалното обяснение никога не ми се е виждало убедително. Този фалшификат е толкова добре направен, че на самия Су Ма би му било много трудно да докаже, че това не е наистина негово дело. Човек би могъл да предположи, че подли царедворци са подхвърлили пред императора, че Главният астроном и историк е долен човек, непосвенил се дори да изпише името на собствения си баща. Ако в текста е било изразено и някакво неуважение към престола…

В този момент думите му бяха заглушени. Един от присъстващите бе забелязал множеството бръчки по почитаемото лице на Ли Као и очевидно бе решил, че той смята да се изкара за най-благочестив от всички им. Пое си три или четири пъти дъх и зина в посока на Великата звездна река.

„Чуйте ме, о, Небеса — ревна той. — Отправям молитва към шестстотинте богове с имена. Отправям молитва към боговете на десетте посоки и към заместниците на боговете на десетте посоки, към звездите на петте посоки и към второстепенните звезди на петте посоки, към вълшебните мъдреци и войни, към десетте обожествени царе, към боговете на слънцето и на луната и към деветте главни звезди!“

— Червеи, пресни червеи! — завикаха продавачите.

„Към боговете, които пазят Небесните порти! — продължи шампионът. — Към тридесет и шестте богове на мълниите, които пазят самите небеса, към двадесетте и осем главни звезди на небето, към боговете, които държат в плен злите духове, към великия бог на летящите небеса, към бога, бдящ над великия вечен живот на Буда, към боговете на Тян Кан и То Цзе, към великите мъдреци на Триграмите и към боговете на портата и кухнята, към божествените генерали на месеците, седмиците, дните и часовете!“

— Червеи! — завикаха отново продавачите. — Смилете се над клетите и беззащитни червеи, несправедливо осъдени на жес-тока смърт върху кукичките!

„Към боговете на деветте реки! — изпищя светецът. — Към боговете на петте планини и четирите краища на света! Отправям молитва към боговете, бдящи над кладенците, изворите, горите, езерата, реките и дванадесетте речни източника! Отправям молитва към местните богове на Чан Хуан и техните подчинени! Към боговете, закрилящи дребните чиновници! Към боговете на реките и дърветата! Към духовете на офицери и войници, командвани от духовете на свещеници! Към духовете, закрилящи свещените писания и заповеди и истинската вяра!“

— Господа, замислете се за клетите си белокоси баби, които може би са се преродили като червеи! — провикна се духовит продавач.

— Момче, я ела насам! — извика Господарят Ли и за мое учудване купи купичка с червеи.

„Отправям молитва към боговете на четирите годишни времена и осемте празненства — продължи блажений. — Отправям молитва към…“

Господарят Ли междувременно се бе присегнал и разтворил още по-широко и без това зиналата му уста и изхвърли в нея съдържанието на купичката. Около Окото на спокойствието се възцари тишина. Жабокът държеше фалшификата само на два пръста от изпъкналите си очи.

— Фалшификат на фалшификата — промърмори той. — Някой е копирал това и то неотдавна. Виж, там, където глупакът е натискал прекалено силно, са останали следи.

Върна парчето пергамент на Господаря Ли.

— Копирането е любителска работа — каза презрително. Фалшификат, който може да накара учените да се усъмнят дали да вярват на очите си, струва цяло състояние. Едно копие обаче може да бъде разпознато и от пеленаче. Ако този глупак се опита да го пробута на някой познавач, не след дълго ще се сдобие с тежки каменни сандали и ще наблюдава как красиви рибки кръжат около тях.

След тези думи нещо ме жегна под стомаха. Ако обаче Господарят Ли се бе замислил за един мъртъв комарджия, намиращ се на дъното на канала, не се издаде.

— Интересно — отбеляза той с любезен глас. — Сян, ръкописът очевидно е бил откраднат. Да си дочул нещо да се говори за това?

— Ти сериозно ли говориш? Ли Као, ако някой колекционер изпусне и думица за това още в същия ден ще го посетят хора от императорските служби. Не вярвам другаде в света да може да се открие такъв добър фалшификат. Не си прави труда да търсиш фалшификатора. Според мен Великият господар на нефрита отдавна го е прибрал в небесата и сега той се занимава там с божествената поща.

Господарят Ли почеса челото си и приглади своята брадичка.

— Един последен въпрос. Познавам множество хора, които биха лишили човек от живот, за да се сдобият с този свитък. Работата е там, че убийството, което сега разследвам, ми се струва подчертано зрелищно. Познаваш ли човек, който би извършил убийство в стила на най-претоварените сцени на китайската опера?

— Познавам един — отговори веднага жабокът.

— И кой е той?

— Ти — отвърна жабокът и след това ме погледна. — Момче, ти знаеш ли, че този стар убиец е изпълнил цели гробища? Колко трупове остави зад себе си по време на онази странна история с птиците?

— Е, двадесетина или тридесетина — отвърнах. — Работата е там, че…

— Махайте се! — изпищя жабокът. — Махайте се и оставете един стар човек да умре с достойнство!

— Стар ли? — възкликна Ли Као. — Ако най-големият ми внук не бе изял една небрежно сготвена риба-таралеж, щеше да е на твоята възраст.

— Работата е там, че ти отказваш да умреш от старост — изпищя жабокът и веднага след това цитира Конфуций: — „Човек, който остарява едновременно с теб, без да умира, става досаден.“ — След това отново погледна към мен. — „Аз пък ще гасна спокойно и уверен в светостта на душата си. Тя наднича през моите очи и прилича на цвете.“

Опасно е да поучаваш Господаря Ли с цитати. — „След като е завръщам от тъпкането на цветя, копитата на коня ми са благоуханни“ — не остана длъжник той.

Жабокът пребледня.

— Ето що, Ли Као, не съм искал да те обидя. Искам само да не ми пречат да търся Верния път, който ще ме отведе до Царството на душевната чистота. — След като се сети за тази новооткрита чистота, жабокът се въодушеви. — Махайте се! — извика отново. — Махай се, чувал със стари кокали, миришеш на греховност!

След това обърна поглед към мен.

— Махай се и ти, ходеща куло!

Господарят Ли се изправи и се поклони. Последвах примера му. След това си тръгнахме и звуците „гу-гу-гу“ постепенно заглъхнаха.