Бари Хюгарт
Легенда за камъка (2)

Глава 1

Едноокият Вон и любезната му съпруга Дебелата Фу бяха положили много труд, за да спечелят репутацията на съдържатели на най-лошата питиепродавница в цял Китай. Благодарение на това се радваха на клиентела, предизвикваща завистта на цялата империя. И този ден тя се бе събрала там в пълния си състав: монаси и свещеници разменяха мръсни анекдоти с джебчии и главорези, изтъкнати представители и представителки на поетичните и артистичните среди флиртуваха с хубави момичета и момчета, докато високопоставени държавни чиновници играеха на карти със сутеньори. Имаше и видни книжовници, на които виждах единствено широките лакирани шапки, защото собствениците им бяха коленичили, за да играят на зарове с осквернители на гробници. Откъм едната стена бяха разположени покрити със завеси сепарета за аристократите. От време на време нечия ръка с лакирани нокти разгръщаше завесите, за да огледа по-добре развлеченията на простолюдието. От клиентите можеха да се очакват всякакви лудории, поради което Едноокият Вон непрестанно патрулираше из помещението, хванал чорап, пълен с пясък, в ръка, докато Дебелата Фу му изпращаше сигнали с подсвирквания.

Тя познаваше всички важни и всички опасни гости. Когато Господарят Ли влезе в кръчмата Дебелата Фу изтананика няколко ноти от известна песенчица, посветена на него — „По-скоро огънят ще замръзне и луната ще изгори преди Ли Као да се завърне към добродетелта“.

Както вече казах, очаквах едновременно Господарят Ли да избухне и предчувствията ми да се сбъднат. След миг завесите на едно от сепаретата на аристократите се разтвориха и реших, че мигът е настъпил. Девойката, излязла оттам, бе едно от най-красивите създания, които бях виждал. Вероятно бе принцеса и при това се запъти направо към нашата маса. Бе облечена с наметало с цвета на пчелен мед от екзотична тъкан и имаше пояс от кожата на сребърни катерици. Дългата й цепната туника бе направена от най-скъпата коприна — „Ледена белота“, която губи блясъка си само десет минути, след като се изложи на слънце. Синята й шапчица бе обсипана с бисери, а сините й чехли — везани със злато. Придвижи се към нас съвсем безшумно, също като прекрасен малък облак.

Когато се доближи съвсем плътно до мен, видях, че красивите й очи бяха изпълнени с лудост. Заех веднага обичайната си отбранителна позиция от лявата страна на Господаря Ли, за да оставя простор за ръката, с която той мяташе ножове, но момичето не ни обърна внимание. Премина покрай нас като благоуханно видение. Господарят Ли също бе забелязал огнените искрици в широко разтворените й очи, както и неестествено разширените им зеници.

— Надрусала се е до ушите — отбеляза.

Имаше предвид действието на гъбите, предизвикващи халюцинации. Гъби, толкова опасни, че продажбата им бе забранена. Дебелата Фу явно бе стигнала до същия извод, защото започна да тананика песенчицата „Червените ножове“и Едноокият Вон бързо се устреми към нас. Принцесата се бе доближила до маса, от която надут чиновник, накичил на шапката си цели девет копчета, означаващи неговия ранг, наблюдаваше надменно радостите на простолюдието. Девойката му се усмихна така красиво, че затаих дъх. Сетне пъхна нежна ръка под наметалото си. Пясъчният чорап на Вон достигна тила й тъкмо в момента, когато върхът на острието на нейната кама се бе доближил на косъм от гърлото на чиновника. Принцесата се свлече на пода с изяществото на падащ лист, а един книжовник откъсна за миг поглед от заровете.

— Пак успя да я улучиш, Вон — рече.

— Един ден може и да не успея — отвърна мрачно Вон. Важният чиновник стрелна с поглед красивото тяло в краката си, и когато видя на кого принадлежи, позеленя от ужас.

— Буда да ми е на помощ! — изкряка той и излетя от заведението така бързо, че забрави кесията си на масата. Представителите на простолюдието я прибраха и си разделиха съдържанието й. Вон повдигна тялото на девойката и го изнесе през една странична врата. Там двама лакеи с ливреи го поеха и положиха върху носилка, обвита с коприна.

Реших да не мисля повече за предчувствията си.

Лицето на Господаря Ли бе станало мораво.

— В ужасен свят живеем, Воле — каза. — Това изящно момиче бе Господарката Ху, една от трите най-добри поетеси на империята. В една цивилизована епоха тя би се радвала на награди и почести и би била превъзнасяна до небесата. За съжаление, живеем в неоконфуциански времена.

Удари така силно с юмрук по масата, че каната с вино подскочи във въздуха. Успях да я уловя преди съдържанието й да се разплиска и да прогори дупки върху наметалото му.

— Лъжа и измама, Воле! — извика господарят Ли гневно. — Страната ни е така деградирала, че най-ценните прояви на нейното изкуство се фалшифицират. Неоконфуцианците не могат да се примирят с факта, че носител на такъв огромен талант е именно жена и не се колебаят да се възползват от контрола си върху имперската цензура и издателската дейност. Великодушно дадоха съгласие да издадат стиховете на тази дама, а тя, след като ги видя отпечатани, прочете с удивление, че се приписват на Ян Ван Ли. Това бе действително хитър ход от тяхна страна — по този начин намекнаха, че някой се опитва да подражава на истински мъжки поетичен стил. Като обявиха истинските стихове за фалшиви, лишиха Господарката Ху от самоличност. Тя оттогава се измъчва с наркотици и се опитва да пререже гърлата на неоконфуцианците, но за съжаление те са твърде много. В крайна сметка именно те ще победят. След време тя ще започне да мисли, че действително не съществува, а е чайник или някаква друга подобна вещ, ще я приберат в лудница, а главният неоконфуцианец тихомълком ще обсеби авторството на нейната поезия.

Изпи остатъка от виното си на една глътка и даде знак на Дебелата Фу да му донесе още.

— Изживяваме последните дни на една велика някога цивилизация, момчето ми — рече мрачно. — Всичко е прогнило, но отвън му поставят фалшива позлата, така че да не личи. Не след дълго вятърът ще разруши всичко и след като прахът се слегне ще се види, че там, където някога е съществувала велика империя, е останало само ято прилепи, излитащо от отвора на пещерата си.

Ли Као бе подтиснат, но моето настроение бе приповдигнато. Вече бях уверен, че предчувствията ми са били основателни, но просто не бях съобразил да ги отнеса към друг човек. В този миг чух глас, изпълнен с ужас. Някой си проправяше път през навалицата, повтаряйки все едни и същи неразбираеми думи. Дори Господарят Ли повдигна поглед от чашата си и се вслуша в тях.

— Любопитно — рече той с леко оживление. — Човек не всеки ден има възможността да чуе някой да пее на древен санскритски. Това е Великата молитва на Сутра: „Гяте, гяте, хараг яте, харосогате, бочи, совака.“ Превежда се като „всичко вече е отишло отвъд, и то безвъзвратно. Събудих се, за щастие“. Доказано е, че непрестанното повтаряне на тази молитва действа успокоително, макар и никой да не може да обясни защо.

След това съзрях притежателя на гласа и изпитах разочарование. Бях очаквал да видя някакъв варварин с дивашки поглед, а пред очите ми се изправи най-обикновен будистки монах. Дребничък и блед, изглеждаше уплашен до смърт и погледът му отчаяно блуждаеше. Най-сетне успя да го спре върху Господаря Ли, очите му се втренчиха в него, падна на колене и започна усилено да се кланя. Издаде някакъв звук, подобен на бръмчене.

— Ако прекратите своите опити да пробиете дупка в пода с брадичката си, може би усилията ви да говорите членоразделно ще се увенчаят с по-голям успех — рече Господарят Ли не без известна любезност. — Защо не се изправите и не опитате отново?

Монахът се изправи на крака и продължи да се кланя с насечените движения на бръмбар.

— Нима наистина имам честта да разговарям с великия и могъщ Господар Ли? — изписка той. — С най-първия сред книжниците и търсачите на истина в цял Китай?

Господарят Ли пренебрегна комплиментите и махна скромно с ръка.

— Фамилното ми име е Ли, а собственото ми име е Као. Имам лек недостатък на характера — представи се той. — А това е моят почитаем бивш клиент, а днес — помощник, Вол Номер Десет. Да не би да имате някакъв проблем?

Монахът се опита да покаже някакво подобие на самоконтрол.

— Уважаеми господине — поклони се той, — аз съм нищожният абат на жалкия манастир в Долината на скръбта. Дали сте чувал за нашата долина?

— Та кой не е чувал? — отвърна Господарят Ли. Аз например не бях чувал.

— Цели векове живяхме в мир, обаче неотдавна един от моите монаси бе убит по ужасяващ и невероятен начин — рече абатът с треперещ глас. — Някой нахълта с взлом в нашата библиотека, а с дърветата и останалите растения се случиха неща, които не са за вярване.

След известно време монахът с усилие произнесе още няколко думи.

— О, Господарю Ли, Смеещият се княз е излязъл от гроба си! — прошепна.

— А, той открай време се заканвал, че ще се върне сред хората, но май не е бързал много-много — отвърна спокойно Господарят Ли. — Та колко време изкара в гроба си този свински отрок от благородно потекло? — попита.

— Седемстотин и петдесет години — прошепна монахът. Господарят Ли си наля още вино.

Князете нямат вкус към точността — отбеляза той. — Кое ви кара да мислите, че този е решил да възобнови игрите си?

— Видяли са го. Дори самият аз го видях да танцува и да се смее на лунна светлина заедно с престъпните си съучастници. Когато открихме тялото на Разногледия брат, от изражението на лицето му стана ясно, че и той преди смъртта си е видял Смеещият се княз. В ръката си бе стиснал ей това нещо, а при огледа на библиотеката установихме, че ръкописът е бил откраднат.

Абатът стеснително подаде на Ли Као къс от древен пергамент. Господарят Ли го стрелна с небрежен поглед, но след това застина. Нито един мускул на лицето му не трепна, но пулсът ми се учести. Знаех много добре какво изпитва, когато тялото му застива като камък, а очите му така потъват в бръчките, че лицето му започва да прилича на релефна карта на Китай.

— И какво още има? — попита спокойно Господарят Ли. Дребничкият монах беше сякаш пред припадък. Беше си спомнил нещо, от което очите му изпъкнаха, а гласът му почти заглъхна.

— Имаше и звук — прошепна той. — Не ми е по силите да го опиша. Половината от монасите не го чуха, но тези, до които той достигна, изгубихме волята си. Почувствахме, че сме длъжни да се отправим към източника му. Станахме свидетели на опустошение, което е трудно да се опише с думи. Звукът изглеждаше небесен, но опустошенията, които причини, трудно могат да се опишат с думи. Още тогава разбрах, че трябва незабавно да потърся най-големия разрешител на загадки в цялата империя.

Господарят Ли погледна опаката страна на парчето пергамент.

— Какво бихте могли да ми кажете за откраднатия ръкопис? — попита.

Абатът поруменя.

— За мое съжаление, не съм книжник. Не успях да разбера и дума — отвърна смирено. — Разногледият брат бе наш библиотекар. Той каза, че ръкописът е древен, но без особена стойност. Окачестви го като куриоз, който вероятно е трябвало да бъде пояснение към някакъв разказ.

— Какви бяха размерите му?

Монахът ги показа с ръце. Излезе, че свитъкът е бил дълъг около две педи и дебел около един пръст.

— Какво стана с тялото на Разногледия брат?

— В зимника ни бе останал малко лед, така че наредих да положат тялото му върху него — отвърна абатът. — Почитаеми господине, нашето братство е бедно, но вие навярно ще да сте чувал за княз Лю Пао. Веднага му изпратих писмо и той ще ни посети. Уверявам ви, че той ще заплати толкова, колкото…

Господарят Ли го прекъсна с жест.

— Това може би няма да е необходимо. Какво бихте рекъл, ако ви предложа своите услуги, като и разходите ми бъдат за моя сметка, само срещу този къс от ръкописа?

— Съгласен съм — извика абатът.

Вестта, че Господарят Ли ще се заеме със случая, имаше чудотворни последици. Малкото човече веднага се подмлади с двадесет години. Подробностите бяха договорени за броени минути. Абатът щеше да се завърне веднага в манастира си, а Господарят Ли щеше да се отправи към Долината на скръбта на следващия ден. Абатът си разкървави носа, когато на прощаване започна отново да бие чело в пода, но лицето му засия, след като се отправи към своите монаси с добрата вест. Господарят Ли го изпроводи с благожелателен поглед.

— Е, Воле, какво ще кажеш за тази история? — обърна се той към мен.

Очевидно имаше предвид парчето ръкопис, макар и чудесно да знаеше, че няма да ми е по силите да го разбера. В състояние съм да разчета единствено най-прости текстове, а този беше изписан със стенографските знаци, използвани от учените, при това от древните учени. Свих рамене.

— Това е фалшификат — рече щастливо Господарят Ли. Гледаше парчето почтително. — Обаче толкова велик фалшификат, че би трябвало да му се издигне храм, в който да го възхваляват с молитви, удари на гонг и кадене на тамян. Монахът, който го е открил, е бил убит. Да бъде благословен този лед! — възкликна Господарят Ли. — Ако има някаква справедливост, десният бял дроб на Разногледия брат би трябвало да е напълнен с тор от як, а левият — с вулканическа пепел. Би било редно червата му да бъдат обвити с отрязаните плитки на млади монахини, а върху черния му дроб да се изпишат Седемте светотатства на Цзао Цзао. Момчето ми, не след дълго ще направим най-прекрасната аутопсия на света.

Не ми се вярва да има въобще прекрасни аутопсии, но не възразих. В очите на Господаря Ли отново бе пламнал някогашният огън, а пък аз се чувствах като стар боен кон, призован под знамената. Едва се удържах да не зацвиля и да потропам с крак.