Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Историите на Господаря Ли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of the Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Бари Хюгарт. Легенда за камъка

Превод: Венелин Мечков

Редактор: Боряна Гечева

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

АБАГАР ХОЛДИНГ, 1995

с/о Prava i Prevodi, Beograd

История

  1. — Добавяне

Глава 19

Продължихме пътя си по широка сива равнина, водеща към сивите крепостни стени на шестия Ад. Студен сив вятър разрошваше сивата трева, а сивото небе се стоварваше върху главите ни.

— Господарю Ли, не успях да разбера как всъщност стоят нещата с камъка — казах. — Нима не е въплъщение на злото? Нали така е мислил Су Ма? Нали същото се твърди и в летописа на Небесата и земята, и е цитирано от автора на „Сънят в червената стая“?

Господарят Ли не ми отговори веднага.

— Воле, не може да сме сигурни дали този легендарен летопис е цитиран наистина, но знаем, че както Су Ма, така и Цзао Суе Чин са приели за доказателство твърденията на двама велики мъже, докоснали се до камъка. Наистина както Лао Дзъ, така и Чуан Дзъ са извикали „Зло!“и са захвърлили камъка надалеч. Дали обаче това означава със сигурност, че са сметнали именно самия камък за зло? Дали пък не са имали предвид нещо друго? Нещо, което да е било свързано например с формата на камъка?

Формата? Опитах се да си спомня описанието на Су Ма. Плосък и с кръгла вдлъбнатина в единия край. Какво общо можеше да има това със злото?

— Но нали самата Ту Ван ни каза, че от допира с камъка мъжът й напълно се побъркал? — рече Лунното момче. — Това не предполага ли, че камъкът е бил въплъщение на злото?

— Съвсем не — отсече Господарят Ли. — Думите й бяха съвсем ясни. Жизнената сила на камъка е изкушила Смеещият се княз да го използва по един едновременно смехотворен и крайно опасен начин. Имам предвид така нареченото Съвършено дишане на таоистите. Целта на това занимание е постигането на лично безсмъртие, а опитите за неговото постигане винаги водят до катастрофа. Лежиш на гръб и притискаш език към небцето си, за да можеш да поемеш мозъчна роса — таоистите наричат така слюнката. Освен това, със средния пръст на всяка ръка натискаш дланта на другата. Подозирам обаче, че Смеещият се княз е натиснал с пръсти повърхността на камъка. Поемаш въздух, задържаш го тридесет секунди и след това го пречистваш, като поемаш капки мозъчна роса, за да достигнат до гърдите и сърцето ти. На това се казва Малкото пътешествие. Оттам нататък удължаваш времето, през което задържаш дъха си, с последователност от пет секунди на месец. Когато успееш да прекратиш дишането си за сто и петдесет секунди, вече си готов за Голямото пътешествие.

— Да задържиш дъха си цели две минути и половина може да бъде опасно — отбеляза Лунното момче.

— Човек се замайва и губи чувство за ориентация — допълних. — Продължиш ли повече време, можеш да увредиш мозъка си.

— Така е — потвърди Господарят Ли. — Това обаче е само началото. Голямото пътешествие се състои в изпращането на пречистен въздух към гърдите, сърцето, белия дроб, черния дроб, бъбреците и половите органи. С всеки месец продължаваш да удължаваш спирането на дишането с по пет секунди. Предполага се, че когато усвоиш умението да правиш това цели хиляда секунди, в тялоти се появява нещо, което таоистите наричат „зародишната перла“. Смятат го за божествен еликсир на живота.

— На живота ли? Че човек ще е съвсем умрял, спре ли да диша за толкова време!

— Не е задължително. Човешкото тяло е способно на действително изумителни неща — каза Господарят Ли. — Проблемът е свързан с мозъка. Той се нуждае от постоянното вдишване на свеж въздух. Именно тук трябва да потърсим причината за лудостта на Смеещия се княз.

Представих си как князът стиска камъка и едновременно спира дишането си, докато най-сетне лекарите поклащат глави и нареждат гонговете да бият на умряло. Представих си как полуделият княз, обвит с пелена от мрак, продължава да стиска камъка и да сдържа дъха си, докато цели векове изминават. Представих си как сетне отваря очи, капакът на саркофага му започва да се приплъзва, а след малко от гробницата се измъква мъртвец с нефритови одежди. Представих си сянка, движеща се безшумно на лунна светлина. Представих си и Утринната скръб, легнала безпомощно в…

— Воле, май ще трябва да опрем до твоята помощ — чух гласа на Господаря Ли.

Върнах се към действителността. Бях си мислил, че сивата равнина, по която вървим, няма край. Оказа се, че съм сгрешил.

— Някой от вас двамата сети ли се да погледне назад, когато влязохме в Ада? — попита Господарят Ли.

Не се бяхме сетили.

— Вратата, която се затвори зад нас, след това изчезна. На нейно място остана само повърхността на скала — продължи Господарят. — Това ще рече, че ни е останал един единствен изход, през който можем да се измъкнем оттук — Великото колело на преображението. Сиреч, ще трябва първо да попаднем в десетия Ад.

Пред нас се намираше пропастта Ин Ян, която можеше да се прекоси единствено по отпуснато въже, не по-широко от два палеца. Застанахме до ръба и погледнахме надолу, но никакво дъно не се видя.

— Какво ще кажеш? — попита Господарят Ли.

Озърнах се. Дяволите се ползват от услугите на ниско поставени слуги, наречени ракши. Някои от тях мъкнеха огромни кофи с вода, закачени на краищата на дълги дървени кобилици.

— Господарю, може би няма да е зле двама благородници да набият един глупав селянин и да го накажат за неговата наглост, като натоварят грубите му рамене с кобилица.

Дяволите закимаха одобрително, когато Господарят Ли и Лунното момче ме набиха, и не направиха никакво възражение, когато старият сановник със свиреп вид даде знак на един от ракшите да дойде и му взе кобилицата. Излях водата от грамадните кофи и казах на Господаря Ли и Лунното момче да се наместят в тях. Господарят Ли сложи в своята кофа камъни, за да се уравновеси тежестта, след което ги закачих на кобилицата, наместих я на раменете си и закрачих към въжето, служещо за мост.

Всеки, който е наблюдавал въжеиграчи на панаирите, знае, че те пазят равновесие с помощта на дълги пръти. На селяните много често се налага да пренасят тежести, закачени за двата края на кобилица. Знаех, че нямаше да ми е трудно да прекося пропастта, стига да не се уплаша. Освен това, разполагах с чадър, по-хубав от този на който и да е въжеиграч.

Стъпих върху въжето с левия си сандал и започнах бавно да се придвижвам напред, като си помагах с чадъра в усилията си да запазя равновесие. Въжето беше хлабаво, но това не ме смути. Започнах да вървя все по-уверено и достигнах до средата на пропастта без усилия. Точно тогава от глъбините й се разнесе ужасяващ звук. Под краката ми се стрелна нещо по-страшно от всичко, което бяхме видели дотогава.

— Велики Буда! Лунно момче, какво беше това? — попита Господарят Ли, подал се от кофата си.

Звукът се повтори, по-силен и по-ужасяващ. Косата на врата ми настръхна така, че опна кожата на лицето ми. Така на лицето ми неволно се появи безгрижна усмивка.

— Това е злият министър! — изврещя ужасено Лунното момче. — Това са устните на Чин Куей и са нагънали един паднал грешник!

Насмалко не паднах от страх. Чин Куей е министър-председателят, умъртвил великия Юе Фей. Заради това бил наказан в Ада, като му дали тяло, изразяващо душевната му същност и представляващо просто две огромни олигавени устни. Върху тях боговете поставили безброй малки зъбчета, с помощта на които злият министър се храни с плътта на грешниците, като започва от очите. Ужасяващият мляскащ звук предизвика течение, което започна силно да клати въжето.

Върху очите ми започна да се стича пот и да ме заслепява. Опитах се да я избърша и да съсредоточа мислите си единствено върху въжето под краката ми, но не престанах да си представям как огромни гладни бърни се опитват да се впият в краката ми. В един миг ми се стори, че ще падна. Не ми оставаше никаква друга възможност, освен да се приведа напред и да започна да тичам. Чадърът ми помагаше, тъй като поемаше въздух и теглеше нагоре, обаче ми бе трудно да поддържам раменете си в устойчиво положение, за да не разклатя кофите. Наложи ми се да ускоря ход, тъй като въжето продължаваше да се клати. Реших, че рано или късно ще направя погрешна стъпка. В един момент десният ми сандал бе на път да стъпи в празно пространство и светкавично разсъдих, че ако се наведа наляво, ще изгубя напълно равновесието си. Един гнусен мляскащ звук, раздал се нейде отдолу, ми даде смелост да се изтласкам с все сили с левия си крак, протегнал ръце напред. Едва успях да се заловя за самия ръб на отсрещната стена на пропастта Ин Ян. Заритах във въздуха в търсене на някаква опора за краката си и десният ми крак се оказа върху изпъкнала скала. След по-малко от половин минута се изкатерих по стената, Господарят Ли и Лунното момче се измъкнаха от кофите и се отпуснаха върху сивата трева. Продължихме да се отдалечаваме от пропастта на четири крака, докато звуците, издавани от Чин Куей, заглъхнаха напълно.

— Ех, най-сетне ни се случи нещо вълнуващо! — каза Лунното момче и след миг повърна.

Вече бяхме в шестия Ад, където се наказва светотаството. Изтезанията, които наблюдавахме, ни помогнаха да се освободим по-бързо от съдържанието на стомасите си. Най-сетне се изправихме и аз отново поех чадъра, който се търкаляше пред мен. Продължихме пътя си, защитени от нашата броня от неоконфуцианска надменност. Господарят Ли все пак се опитваше да избягва конфликтите. В седмия Ад изтърпяват наказанието си тези, които ограбват гробове и ядат човешко месо. Осмият Ад е запазен за тези, които не проявяват синовна обич, и нямам никакво намерение да разказвам на какви ужасни неща станахме свидетели там. Във всеки случай предупреждавам читателите си да се пазят от попадане в осмия Ад, поне докато го управляват неоконфуцианците. На границата на деветия Ад вече щеше да бъде невъзможно да се избягват разправиите. За да се стигне до десетия Ад и оттам, до Великото колело, трябваше задължително да се мине през двореца на Деветия крал на Яма. Господарят Ли бе напълно потънал в собствените си мисли, когато доближихме крепостните стени, където дълги редици от грешници се бяха подредили на опашка и оплакваха злата си участ с потоци от сиви сълзи.

— Гу-гу-гу!

— Воле, чу ли това!

— Гу-гу-гу!

— Да, учителю.

— Гу-гу-гу!

— Велики Буда, та тук се е събрала вкупом цялата дружинка от Окото на спокойствието! — възкликна удивено Господарят Ли.

Така и беше в действителност и Ли Као тръгна покрай опашката, за да дири познати.

— Здрасти, Сян!

— Здравей, Ли Као. Ти пък какво правиш тук? — попита тъжно жабокът.

— Тъкмо щях да ти задам същия въпрос — отвърна Господарят Ли.

Жабокът стисна юмрук и го размаха в посока към Пекин.

— Проклети да са тези продавачи! — изкряка той. — Као, тези безчестни и алчни копелета решиха, че господата, стремящи се към спасението на душата си, ще поискат и да измъчат плътта си, и започнаха освен, червеи да продават и сирене!

Потреперих от погнуса Както повечето китайци и аз не понасям сирене. Напълно бях съгласен с мисълта, че яденето му е едно напълно успешно начало на умъртвяването на плътта.

— Нима само сиренето изпотръшка всички ви? — попита недоверчиво Господарят Ли.

— Не съвсем — отговори жабокът. — Конкурентите им започнаха да продават сурови морски плужеци.

Господарят Ли сви рамене.

— Аз ги предпочитам ситно накълцани и задушени със змиорки. Според мен обаче най-лошото, което би могло да ви се случи, е да ги повърнете, когато започнат да шават в стомасите ви.

— Как да ти кажа, Ли Као, бяха ги изловили от залива, където слугите изпразват нощните гърнета — отвърна тъжно жабокът.

— И как сте могли да ядете такова нещо? — извика ужасено Господарят Ли.

— Това някак си го преживяхме. Сетне обаче нечестивите продавачи започнаха да пълнят плужеците със сирене.

Господарят Ли побледня. Ние с Лунното момче просто позеленяхме.

— Много точно си спомням как се случи всичко — изстена жабокът. — Във втория час на петела, на третия ден от осмата.

луна, един отвратителен продавач реши да пласира цялата си стока едновременно. И какво мислиш направи? Започва да слага червеи в сиренето, с което пълнеше плужеците.

— Опази ни от зло, Велики господарю на нефрита! — възкликна Господарят Ли. — Предполагам, че следващото нещо, което сте видяли, е било пътеката, водеща към Храма на бога на крепостните стени и ровове.

— Богът беше направо вбесен — изстена жабокът. — Никъде в Книгата на живота и смъртта не успя да открие съчетание от червеи, сирене и морски плужеци. Тъй като се бяхме откъснали преждевременно от червения земен прах, запрати ни направо към деветия Ад.

— Гу-гу-гу! — обадиха се старите лицемери, може би надявайки се, че Небесата ще си припомнят как са пускали на свобода червеите.

— Погледни на нещата откъм хубавата им страна — опита се да го успокои Господарят Ли. — Само след три години ще ви пуснат да се върнете на земята като призраци и ще можете да плашите уличните продавачи, колкото си искате.

Лицето на жабока стана мораво.

— Нямаш си представа що за хора са тези гнусни типове, Ли Као. Ще сложат и призраците ни в плънката заедно със сиренето, червеите и плужеците, ще кръстят стоката си Четирите гнусни миризми на скръбното спокойствие и ще направят цяло състояние от нас!

Господарят Ли междувременно оглеждаше портата. Дяволите, застанали пред нея, имаха далеч по-свиреп вид от онези, с които се бяхме сблъсквали досега. Очевидно бяха някакви високопоставени дяволски началства, пред които нямаше да се оправим с държавни отличия и церемониален чадър. Една странична врата водеше към градина, пълна със сиви цветя. Господарят Ли се приведе, разтвори тока на левия си сандал и измъкна от него шперц.

— Слушай, Сян, не ми казвай, че сте готови да се предадете така лесно! — възкликна Господарят Ли. — С вас са постъпили несправедливо и не виждам как Небесата ще пропуснат да вземат предвид този факт. А Негово Светейшество къде е? А, ето го. Хайде, момчета, хайде! Направете още едно усилие!

— Гу-гу-гу — започнаха отнова плахо да чуруликат лицемерите. Най-благочестивият от тях обаче не се задоволи единствено с това.

— Отправям молитва към Небесния господар от първоизточника! — изрева. — Отправям молитва към Небесния господар на нефритовата зора на златната врата! Отправям молитва към царицата-майка Ван! Отправям молитва и към Чан Го и към Заяка! Отправям молитва към майката-светкавица, към господаря на дъжда, към стопанина на гръмотевиците, към княза на вятъра и към малкото господарче на облаците!

— Гу-гу-гу-гу-гу! — закрякаха наново лицемерите, набрали малко смелост от тази реч.

Господарят Ли, закрит от тълпата, се приведе към бравата на страничната врата с шперц в ръка. Негово Светейшество любезно заглуши металното скърцане на шперца с рева си.

— Отправям молитва към Великия император на източния връх! Отправям молитва към Княгинята на пухкавите облаци! Отправям молитва към Куан Ин, към Куан Тъ и към Осемте безсмъртни! Отправям молитва към дамата с конската глава, към краля на воловете, към трансцеденталното прасе, към княза на ечемика и към Хун По Чао, патрон на мишниците!

— Гу-гу-гу-гу-гу!

Бравата поддаде и ние се шмугнахме през вратата и я затворихме след нас. Шумът зад гърба ни заглъхна, след като се доближихме до двореца. Видяхме, че ни предстои да преминем през цяла една поредица от малки градини, всяка една защитена от заключена порта. Господарят Ли тихо изруга, когато се зае със следващата брава. Шперцът му се оказа неподходящ по размер, така че се наложи да работи с него крайно внимателно. Следващата брава бе по-податлива, но по-следващата ни измъчи. Господарят Ли счупи два от зъбите на шперца си и се приготви да използва трети, когато чухме тежки стъпки върху сивия чакъл. Сякаш наближаваше слон. Лунното момче се подаде иззад един храсталак, за да види кой е неочакваният посетител.

— И тази е готова — прошепна Господарят Ли.

Вратата се отвори и Господарят Ли не я затвори зад гърба ни, за да улесни Лунното момче. Изтичахме през градината към четвъртата врата. Престанахме да чуваме тежкото пристъпване. Чух обаче звук, от който косите ми настръхнаха.

Един дявол шумно душеше въздуха. Явно, бе усетил миризмата на жива плът. Последва ръмжене, подобно на леко приглушена гръмотевица. Господарят Ли ускори бърникането в бравата, но и тя се оказа трудно податлива. Когато чух, че стъпките се доближават към нас, разбрах, че този път няма да успеем. Взех огромен сив камък, който реших да използвам като оръжие. Отместих с ръка няколко клонки и едва сподавих вика си.

Този дявол щеше да всели ужас дори и у великия Ер Лан. Бе висок поне десет стъпки. Мускулите му наподобяваха стоманени въжета, а шиповете му щяха с лекота да разпорят и най-огромния тигър. Имаше остри зъби, по размерите си наподобяващи притежаваните от чудовищата, които понякога се откриват в монголските ледници. Ноздрите му трептяха гневно, а яркочервените му очи издаваха желанието му да се напие с кръв. Скован от страх не можах да помръдна. В един момент усетих, че вече не съм сам. Беше се явило Лунното момче. Пое си дъх и изправи рамене. След още десетина крачки чудовището щеше да достигне открита поляна, откъдето можеше да се види как Господарят Ли се занимава с ключалката. Лунното момче обаче вече се бе запътило към дявола и го пресрещна. Той го погледна изумено и шиповете му настръхнаха, готови да нанесат смъртоносен удар.

Лунното момче се усмихна и в сивото небе се появи светлосиня ивица. Лунното момче се усмихна още по-широко и две сиви цветя придобиха розов оттенък. Лунното момче присегна нагоре и погъделичка чудовищното създание под брадичката.

— Ела с мен, сладур — измърка Лунното момче и поведе дявола зад един храст.