Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Историите на Господаря Ли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of the Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Бари Хюгарт. Легенда за камъка

Превод: Венелин Мечков

Редактор: Боряна Гечева

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

АБАГАР ХОЛДИНГ, 1995

с/о Prava i Prevodi, Beograd

История

  1. — Добавяне

Глава 24

Лунното момче повдигна главата ми, за да може Господарят Ли да налее вино в пресъхналото ми гърло. Задавих се и се закашлях, като част от напитката се стече върху дрехата ми. Мислите ми обаче се проясниха. Господарят Ли нежно ме потупа по главата, също като стар дядо, който се радва на внука си.

— Когато човек тръгва на път, винаги е добре да взима един вол със себе си — каза.

Лунното момче ме целуна по лявата буза, но аз се бях надявал на друга целувка. Все още бях отпаднал, а от очите ми продължаваха да се стичат сълзи. Утринната скръб не си бе сторила труда да ме дари с ласка след премеждието и това ме натъжи. Тъкмо щях да се потопя в своето самосъжаление, когато съобразих, че от всички ни единствено тя бе запазила хладнокръвие. Давайки си сметка, че не се знаеше с какви още ужаси можеше да се сблъскаме, бе заела позиция зад съда с масло с изопнат лък. Единствените движещи се същества обаче бяха прилепите. Най-сетне тя отпусна лъка и допълзя до мен.

— Воле, момчетата ще трябва да добавят и твоя подвиг към историята на Вълка — рече тя, след като ме целуна. — Досега никой не е успявал да се измъкне от прегръдката на един чан ши.

Зловещото тяло бе насечено на късове. Дали обаче не можеше да се изправи? Потреперих от ужас при тази мисъл. Очевидно същото чувство изпитваха и Лунното момче, и Утринната скръб. Тя бавно прикри раменете си с ръце, сякаш се чувстваше застрашена.

— Господарю Ли, ненавиждам това ужасно нещо и се отвращавам от него — каза. — Защо обаче ми се струва, че то ме привлича с нещо? Почти толкова силно, колкото ме привличат Лунното момче и князът.

Лунното момче мрачно я изгледа и също се обърна към Господаря Ли.

— И аз изпитвам нещо подобно — рече. — Когато танцувах в близост до това създание, го правех не само от принуда. Бе — ми приятно.

Старецът ме погледна.

— А ти, Воле?

Поклатих отрицателно глава. — Не, учителю. Изпитвам единствено страх и погнуса. — И при мен е същото. Изглежда, двамата с теб не сме дотам чувствителни — каза той. Отиде до осакатеното туловище и се наведе над него. В ръката му проблесна нож. — Смеещият се княз е умрял преди повече от седем столетия. През четиридесет и деветте дни, в които стражите на Ада проверяват дали в списъка на живота и смъртта не е била допусната грешка, плътта му започнала да се разлага. Смеещият се княз е носил на гърдите си амулет — камък, завързан на верижка. При гниенето този камък потънал в тялото. Още преди да пристигнат стражите, той достигнал до сърцето и князът напуснал света на мъртвите. Вече бил обезумял, напълно лишен от разсъдък. Бил въплъщение на самото зло. Означава ли обаче това, че и самият камък е криел зло в себе си? Деца мои, при вашите чувства по-вероятно би било противното.

Плътта бе така прогнила, че на Господаря Ли почти не му се наложи да използва ножа си. По-скоро изгреба, отколкото изряза мършата и извади от гърдите гладко и плоско парче от камък. Внимателно го изми в съда с олио и сетне го избърса с дрехата си. Уплаших се, когато видях че държи камъка в голите си ръце. Предполагам, че съм очаквал ноктите му да порастат с една стъпка или тялото му да обрасне с черна козина. Срещнах погледа му и потърсих следи от лудост в него. Вместо това видях поток от сълзи. Когато прозвуча, гласът на стареца бе изпълнен с нежност и доброта.

— Наистина ли е зъл камъкът? Воле, прецени сам дали е така.

Подаде ми камъка и аз го поех рефлекторно и без да се замисля. Всичко стана много бързо. Изстенах и щях да изтърва камъка, ако пръстите на Господаря Ли не се бяха сключили над моите.

— Не се бой — каза тихо.

Камъкът бе топъл. Камъкът бе изпълнен с живот и вътрешната му енергия пулсираше като сърце. От краищата на пръстите ми започна тръпка, която изпълни цялото ми тяло. Обхвана всичките ми нерви, подобно на вълшебен тоник, и умората ми напълно изчезна. Почувствах се като цветна пъпка, готова да разцъфти. Господарят Ли ми даде знак да подам камъка на двамата ни спътници. Пое го Утринната скръб, която започна веднага да плаче, макар и на лицето й да се появи усмивка. Когато Лунното момче взе камъка, побеля като платно и веднага го притисна до гърдите си, сякаш искаше да го слее с тялото си.

Господарят Ли взе камъка и го доближи до светлината на факела.

— Авторът на „Сънят в червената стая“ не е виждал камъка и съм готов да се обзаложа, че просто е прочел вестта за съществуването му в Летописите на Небесата и Земята. Всъщност злото е било съсредоточено в цветето, обаче Цзао Суе Чин го е приписал на камъка единствено заради странната реакция на двамата велики мъже, които някога са го притежавали. И Самият Су Ма Чиен никога не е докосвал камъка с пръст, но независимо от това също го е окачествил като въплъщение на злото, подвеждайки се от реакциите на Лао Цзъ и Чуан Цзъ. Ако Су Ма Чиен не е бил под такова напрежение, навярно е щял да обърне по-голямо внимание на формата на камъка и да стигне до различен извод.

Господарят Ли се усмихна и цитира Су Ма: „Плосък и гладък с обла вдлъбнатина в единия край.“ Какво загатва това описание?

На мен и на Лунното момче не ни загатна нищо. Очите на Утринната скръб обаче светнаха.

— Плоската и гладка повърхност е била подходяща, за да се стърже върху нея пръчка туш. Във вдлъбнатата част пък прахът се смесвал с вода. Камъкът е представлявал самородна мастилница — каза тя.

— Умно момиче! Камъните, които благодарение на естествената си природна форма могат да се използват за мастилници, високо се ценят. Този камък някой го е подарил първо на Лао Цзъ, а после на Чуан Цзъ. Какво ли не бих дал, за да мога да видя лично как тези двама велики мъже са го използвали за първи път — каза Господарят Ли. — Когато са потапяли четчиците си в туша, без да знаят са влизали в допир с камък, докоснал се до самите Небеса, и сетне са наблюдавали с изумени очи божествените знаци, излезли изпод ръката им. Могли са да премълчат това и да припишат написаното на собствения си гений. Изкушението им да направят това ще да е било огромно. При все това и двамата са намерили сили да извикат: „Зло!“и да захвърлят камъка. Всеки, който е научил това, е могъл да предположи, че те имат предвид самия камък, а не изкушението, което той е пораждал.

Прибра парчето камък в кесията си и грижливо я пристегна с кожено ремъче.

— Това е само едно от парчетата. Има още две — каза мрачно. — Когато Смеещият се княз е напуснал света на мъртвите вече е бил напълно лишен от разум и не е бил в състояние да планира разумно каквото и да е. Не, мисленето е дело на някой друг. А и някъде тук се намира човекът, който държи в плен княз Лю Пао. Освен ако…

Разбрахме подозрението му преди да довърши мисълта си. С побелели и напрегнати лица свалихме качулките от главите на веселите монаси. Една след друга, до една. Видяхме единствено бели черепи, или още не напълно разложени мъртвешки глави, по които бяха останали кичури коса или парчета кожа. Лунното момче насмалко не получи сърдечен удар, когато от празните очни кухини на един череп някой му смигна. Миг след това обаче от кухия череп излетя уплашен прилеп. Каквото и да се бе случило с княза, поне не се бе превърнал във весел монах.

Взехме факлите си и започнахме да оглеждаме пода. Търсенето ни отне близо час, но най-сетне Лунното момче възкликна доволно и се наведе. Бе открило червен пискюл до изхода на един от страничните тунели. Отново стиснахме ръце и се отправихме на път. Както и преди, колоната се водеше от мен, а тилът ни се прикриваше от Утринната скръб.

Ако князът не бе оставил следи, щяхме да се заблудим след броени минути. Коридорите всъщност представляваха лабиринт, намиращ се в друг лабиринт, разположен в трети лабиринт, от който във всички посоки се разклоняваха тунели. Навсякъде имаше огромни дървени скоби, подкрепящи таваните. Внимавахме изключително много дори да не докоснем някой елемент от скелето. В един миг дори усетихме как всички неволно сме преминали на шепот, сякаш се бояхме, че една по-гръмко изречена дума би могла да стовари тавана върху главите ни. Гробницата бе наистина необятна. Една стая следваше друга, някои бяха довършени, други — не. Имаше всякакви помещения, замислени за всички възможни потребности и удоволствия. Смеещият се княз очевидно бе решил да прибере целия свят заедно със себе си. Запитах се дали няма да видим и игрище за поло, преди да се сетя, че в негово време вече са били внесли от Индия прекрасните коне, изоставени там от полуделите гръцки нашественици, но не и самата игра.

Червените пискюли продължаваха да ни сочат пътя. Лунното момче се закле, че дочува ромоленето на вода и след миг влязохме в прекрасна пещера. От това, което можахме да различим на светлината на факлите си, разбрахме, че стените й са облицовани със зелени и сини красиви камъни. Мраморна пътека отвеждаше към басейн, върху който от близо четиридесет стъпки височина се стичаше тънка струйка вода. Мраморни стъпала водеха нагоре. Пред очите ми се изправи зловеща процесия от мумии и скелети, готови да се окъпят в басейна.

Лунното момче вдигна ръка.

— Нещо се движи — прошепна. — Доближава се насам. Идва ей оттам — прошепна то и посочи една скала високо над езерото. Всички застинахме, защото до ушите ни достигна нечий писклив глас.

 

„Господарю! О, Господарю! Плячката се доближава до твоя лък!

Идат стар пръч, две млади бичета и прекрасна млада сърна!“

 

Ехото отскочи от стените и сетне потъна в безбройните проходи. Забелязахме някакво движение. На скалата бе застанала млада изящна фигурка, облечена в шутовска дреха, и ни гледаше. Дъхът ми спря, след като забелязах, че качулката й е отметната назад достатъчно, за да можем да видим цялата глава. Косата на фигурката имаше огненочервен цвят. Чухме звънък смях, а след малко — чист момичешки глас.

— Надявам се да не съм уплашила никого. Кои сте вие?

Очите на Господаря Ли бяха присвити така, че се бяха превърнали в тесни цепки. Зачудих се как въобще може да види каквото и да е. Хладният му глас бе изпълнен с ирония.

— Ние ли? — попита. — Ние сме туристи. А ти коя си? Момичето свенливо докосна дрехата си.

— Приятелят ми ме нарича Огненото момиче — отвърна то. — Срещали ли ли сте го?

— Възможно е — каза Господарят Ли. — Приятелят ти да не би да е един щастлив човек, който обича да другарува с монаси в дрехи като твоите?

— Да. Той ще бъде мой приятел, докато не се завърне истинският ми приятел, когото не съм виждала от много отдавна — в чистия й глас се промъкна известна неувереност. — Той ми обеща да се завърне. Знам това с положителност, само дето не си спомням кога точно ми го обеща.

Господарят Ли тежко въздъхна и присегна към меха с вино.

— Предполагам, че името му е Вълк.

— Да! — извика щастливо момичето. — Срещали ли сте го? Чакам го цяла вечност и знам, че заедно с него трябва да направим нещо много важно. Спомените ми обаче са размътени и не мога да си спомня какво точно бе то.

Дотогава никога не бях чувал такъв прекрасен младежки глас. В него обаче долових нещо сякаш разцентровано. Нещо, което се раждаше не от гласните струни, а от разума, който ги движеше.

Господарят Ли отпи още вино и се намръщи, сякаш му горчеше.

— И ние имаме приятел — каза. — Има смешна рошава коса, стърчаща във всички посоки, и петна от туш по носа. Не е изключено да е отишъл при другия ти приятел, онзи с монасите.

— Така е, аз го видях — момичето направи неопределен знак. — Ей там. Може би не се е чувствал добре, защото го носеха на ръце.

— В такъв случай май няма да е зле да го потърсим и да му помогнем — каза Господарят Ли. — Монасите как наричат твоя приятел? Господаря на смеха ли?

— Да, но неговият смях не ми е приятен — отвърна сериозно момичето. — Освен това, той вони ужасно. — При пробуждането си обаче бях съвсем сама, така че се зарадвах, когато го открих.

— Това ще да е станало, когато си се научила да отваряш вратите, за да можеш да влезеш в погребалната камера — констатира Господарят Ли. — Той вече беше ли извън ковчега си, когато го откри?

Момичето прокара нервно ръка по дрехата си и не отговори веднага.

— Да — прошепна. — Той обаче още не се бе събудил в същинския смисъл на думата и ми отне доста време да разбера как да направя това.

— Направи го с помощта на камъка от олтаря, нали?

— Да, но той не бе никак приятен — отвърна наперено момичето. — Не знаеше никакви игри и ставаше лош до момента, когато успявах да накарам камъка да запее, за да го укротя. Когато пък го накарах да доведе още приятели, той се завърна заедно с тези монаси, които също не бяха никак приятни.

— Не пропускаш ли все пак нещо? — попита с лукав глас Господарят Ли. — Ти нямаше ли още други двама приятели? Двама мъже, дошли отвън? Двама, които са те отвели до горната площадка на стълбището и са те научили да се пързаляш. Сетне ти си изстреляла няколко стрели и си продължила играта си, докато един ден си успяла да откриеш пътя до погребалната камера.

Момичето започна още по-нервно да си играе с дрехата си.

— Да — прошепна то.

— А другият ти приятел тогава все още е бил в ковчега си, нали си спомняш? — попита любезно Господарят Ли. — А пък ти си накарала другите си двама приятели да отворят капака, нали? Тогава ти вече си знаела тайната на металната плоча пред писалището и си поканила тези двама мъже да застанат там, за да им платиш. Сигурно си се измъчвала, когато си дърпала лоста.

В мелодичния напевен глас на момичето, подобно на бисери в плодов нектар, се появиха скръбни нотки.

— Не исках да го направя, но те щяха да разкажат и на други за златната стая и нефритовата дреха, а бях длъжна да запазя всичко това в тайна. Длъжна съм да пазя всичко в тайна. Не мога да си спомня причината за това, но знам, че е важна. Някой ден Вълкът ще се завърне и ще ми обясни защо.

— Така си е, не е лесно да се опази тайна — отвърна с разбиране Господарят Ли. — Нощно време си излизала на горния свят, надничала си през разни прозорци и си чувала разни неща. Една нощ си се завърнала в пещерата и си разказала на вонящия си приятел, че един от монасите в манастира е открил ръкопис от някой си Су Ма Чиен, а приятелят ти обяснил, че Су Ма Чиен е знаел как да се стигне до гробницата. Нали така?

— Да.

— По-късно си надникнала през друг прозорец и си научила, че друг монах е направил копие от ръкописа и на твоя смърдящ приятел се е наложило да уреди и това.

— Така е — прошепна тя. — И ти си бил там. Заедно с приятеля си с рошавата коса и петна от туш по носа, нали? — момичето отметна глава назад и пещерата се изпълни със смях, наподобяващ мелодията на звънчета. — Приятелят ти наистина има много смешна коса. Искаш ли да ти покажа къде го отнесоха?

Господарят Ли отпи още вино и прибра меха си.

— Това не е лоша идея — отвърна сухо. — Води ни, Огнено момиче.

Главата ме болеше от това, че току-що изречените думи бяха започнали да се промъкват като хитри гущери през цепнатините на гранитния ми мозък. Проникваха чевръсто, оглеждаха се и спираха, а после пак продължаваха, насочвайки ме към някакъв смисъл. „Ти каза на смърдящия си приятел, че един монах в манастира разполага с ръкопис на някой си Су Ма Чиен, и тогава приятелят ти ти каза…“ Момичето бе потвърдило това, а сетне си бе признало, че смърдящият й приятел бе планирал и осъществил и второто убийство. Как обаче би могъл Смеещият се княз да планира каквото и да е? Та той бе безумец. Изведнъж си дадох сметка, че Господарят Ли всъщност бе накарал момичето да потвърди, че единствените двама души, които са могли да убият монасите, са били Смеещият се княз и самата тя и че именно тя е причинила смъртта на двамата градинари.

А самото момиче беше ли с всичкия си? Тя запази разстоянието между нас, когато започнахме да се изкачваме към скалата, и се насочи към един от страничните тунели с изящната походка на горски дух. От мрачния отвор след миг се разнесе прекрасният й глас.

„Загине ли момче, това не е напразно.

Великото колело се върти и то пак ще се върне.

Момиче, което страда и отпие от мен,

ще бъде пробудено с целувка.“

Господарят Ли изръмжа и посочи нещо с пръст. Разбрах защо се е съгласил да следва момичето. Върху земята лежеше още един червен пискюл. Може би и то беше обезумяло, но поне ни водеше в правилна посока.

„Едно докосване на устни ще разтвори нечии очи.

Едно огнено момиче ще се събуди.

Свещената стрела ще полети.

И сърцето на злото ще загине.“

Мелодичните звуци секнаха в далечината. Не за дълго, обаче. След миг гласът на момичето отново се разнесе от мрака.

— Не мога да си спомня какво точно означаваше тази песен, но Вълкът ще ми го припомни, когато се върне — рече убедено.

Продължихме да прекосяваме нови и нови тунели, всичките укрепени с прогнили дървени подпори. Четири нови червени пискюла ни убедиха, че се движим в правилна посока и най-сетне дребната и едва забележима фигурка пред нас се спря пред един вход.

— Доведоха го тук — каза момичето.

Когато прекосихме входа и се оказахме пред малка пещера, момичето вече го нямаше и успях да видя, че в далечния й край има още един изход. Пещерата очевидно някога бе използвана за склад, тъй като от едната й страна бяха подредени древни метални рафтове за инструменти. Несигурният таван се крепеше на стари дървени подпори, поставени върху не по-малко древни дървени стълбове. Един от тях се бе пропукал и някой бе укрепил повреденото място с въже.

Нещо не бе наред. Това ми бе подсказано от моя инстинкт, не от разсъдъка ми. Бавно огледах пещерата. Изведнъж се сепнах. Въже? Въже, което да е оцеляло седем века и да не е дори напрашено. Направих няколко стъпки напред, за да огледам отвсякъде пукнатия стълб. Тъкмо тогава видях, че въжето продължаваше към един отвор в отсрещната стена на пещерата и, нещо повече, бе започнало да се издига и опъва. Изругах и замахнах бързо с брадвата си. Твърде късно обаче. Секунда преди наточеното й острие да го среже, то се изопна докрай и прогнилият древен стълб се счупи на две.

И останалите дървени стълбове запротестираха с пращене. Наклониха се и изведнъж целият древен таван се спусна с две стъпки надолу. Другите изтезавани от внезапното напрежение стълбове застенаха и след това се разчупиха с шумни трясъци. Остри късове дърво се понесоха из пещерата, подобно на страховити копия. Започнаха да падат камъни и в миг цялата структура, поддържаща тавана, започна да се спуска застрашително. Направих рязък скок напред, вдигнах ръце и ги притиснах към заплашително провисналата централна носеща подпора. Нямаше как да я повдигна обратно нагоре, разбира се, но поне можех да я задържа.

— Бягайте! — изкрещях.

Хвърлих поглед назад и разумът отказа да повярва на това, което съзряха очите ми. Това не можеше да е вярно. Просто не можеше да е вярно. Вярното беше друго — че някой ден една колиба в Пекин щеше да се изпълни с весел смях, един стар мъдрец щеше да запее „Горещата пепел“и да отпуши поредна кана с вино, докато през това време младата му съпруга щеше да се шмугне в пристройката, за да погостува на Вол Номер Десет, сетне пък Лунното момче и князът щяха да ни навестяват през някой и друг месец, а после…

После сърцето ми повярва в това, което виждаха очите ми, и се вледени. Лунното момче бе взело Утринната скръб в прегръдките си и този път нямаше да я спаси нито едно лекарство. Къс дърво, дебел най-малко педя, изстрелян със силата на катапулт, стърчеше от гърдите й и сега тя бе не по-малко мъртва от Ту Ван. Лунното момче очевидно бе решило да не позволи тялото й да бъде размазано от напиращата да се срути върху нас земна маса, взе я в ръце и се отправи към изхода. Не видях нищо повече, тъй като очите ми бяха вече замъглени от сълзи. Таванът продължи да стене, сякаш се измъчваше от това, че трябва да полага усилия, за да ме смачка. Ако помръднех, цялата конструкция щеше да се срути. Нечия ръка докосна рамото ми.

— Тежестта равномерно ли е разпределена? — попита Господарят Ли.

— Не — изстенах. — Наклонена е напред.

Господарят Ли бързо отиде при древните рафтове за инструменти. Сред тях имаше дебели и яки на вид лостове, и след миг той се завърна при мен с един от тях. Подпря го под гредата и след миг донесе още един, който постави откъм другата ми страна. Едва след това успях да присвия колене, отпускайки се колкото мога по-бавно. Носещата греда бе започнала да трепери като живо същество и нямаше да издържи още дълго, преди да се разцепи на две. След малко докосна краищата на двата лоста.

Господарят Ли бе заел позиция до изхода от пещерата. Внезапно се отпуснах, направих рязък скок напред и успях да достигна отвора секунда преди мига, когато гредата се счупи на две. Господарят Ли се метна на гърба ми и се понесох напред с все сили. Трясъкът на срутващия се таван насмалко не ни проглуши. Целият тунел започна да трепери, от тавана се поръси прах, а от гредите и стълбовете отново полетяха трески. Почти нищо не виждах от праха, но нейде пред нас проблесна светлинка. Лунното момче с едната си ръка държеше тялото на Утринната скръб, което бе преметнал през рамо, а с другата ни махаше със запален факел.

И преди бях имал случай да видя как Господарят Ли използва невероятната си памет при придвижване в лабиринти, и сега той отново я демонстрира. Завихме последователно през втория отвор откъм дясната страна, сетне през третия откъм лявата и продължихме уверено напред независимо от това, че звукът на сриващите се камъни от тавана наподобяваше рева на тигри. Прекосихме още един тунел и се оказахме при басейна. След миг продължихме през тунела, откъдето бяхме дошли, и внезапно спряхме.

Вибрациите бяха разтърсили цялата подземна конструкция и някои от таваните се бяха оказали по-слабо укрепени от други. Тунелът, откъдето трябваше да се придвижим към пещерата на смеещите се монаси, се бе срутил.

— Господарю Ли, в тази посока чувам течаща вода! — извика Лунното момче. — Това ще да е реката!

Този път ни поведе Лунното момче, което се ориентираше по звука. След още няколко тунела започнахме да го чуваме и ние с Господаря Ли, и не след дълго изпълзяхме през един отвор, за да се стоварим до брега на подземната река. Бяхме в огромната централна пещера. Факелът на Лунното момче освети главата на първата статуя, която бяхме видели при идването си — Йен Ван Йе, бившия главен управител на Ада. Значи, следваше да се намираме съвсем близо до стълбището, което щеше да ни отведе до Княжеската пътека и до спасението.

Господарят Ли чевръсто скочи от гърба ми и хвърли повторно поглед върху тунела, през който бяхме дошли. Нареди на Лунното момче да повдигне факела си и огледа внимателно цялата структура, крепяща тавана. Погледът му издаваше професионализма на строител. Отиде до централния подпорен стълб откъм лявата стена. И той бе пукнат в средата.

— Воле, можеш ли да строшиш това нещо? — попита.

— Вижда ми се старо и крехко — отвърнах. — Не смяташ ли обаче, учителю, че ако и тук пропадне един тунел, след като един вече се срути, това би застрашило цялата конструкция? Онова смахнато момиче е още там, а и князът може би е все още жив.

— Направи го — нареди Господарят Ли.

— Почитаеми учителю…

След като срещнах погледа на Господаря Ли си затворих устата, тъй като не подобаваше не един Вол Номер Десет да противоречи на такъв велик човек. Натиснах стълба с рамо, но се оказа, че съм недооценил неговата древност. Поддаде още при първия ми напън и насмалко щях да се нанижа върху остатъка, стърчащ от пода. Господарят Ли скочи на гърба ми, Лунното момче взе тялото на Утринната скръб и се понесохме с все сили напред. Чувахме единствено пращенето на трошащото се дърво и грохота на падащите камъни, но ушите на Лунното момче бяха доловили още един звук. Видяхме как отвори уста и посочи уплашено с пръст нещо над главите ни.

Непосредствено пред нас на тавана на цялата пещера бе започнала да се образува дълга пукнатина. След това от него се сринаха със страховит грохот около сто тона скална маса и препречиха пътя ни към спасителното стълбище. Реката сякаш за миг се върна назад по течението си вследствие на огромната приливна вълна. Господарят Ли ме стисна за рамото и посочи с ръка напред. Разбрах, че единствената ни надежда бе да се завърнем при стълбището, водещо към официалната гробница. Лунното момче бе дало да се разбере, че по-скоро щеше да загине заедно с тялото на Утринната скръб, отколкото да го остави в пещерата. Устремихме се напред. Контурите на тавана на пещерата сякаш се бяха превърнали в зловещи усмивки. Заваляха камъни като градушка, а черната река побеля от пяна. Стените на пещерата започнаха да треперят, а подът й се заизвива като гърба на буен кон. От всички странични проходи изригнаха облаци от прах и трески.

Покатерих се първо върху една огромна протегната ръка, а сетне се оказах върху самото туловище на падналия японски бог на мъртвите. Пътят ни бе осеян със срутили се статуи. Гилгамеш все още стискаше лъва, но Анубис вече се търкаляше в прахта. Зловещият тътен не преставаше. В земята се разтвори огромна пукнатина, в която внезапно се озоваха Тот и Амент и изчезнаха. Успяхме да отминем огромната статуя на Озирис, непосредствено, преди да падне и да се разбие на парчета. Главата и сърцето ми не преставаха да повтарят думите от една песен.

 

„По-бързо… по-бързо… Ето ги гарванът и реката…“

 

Гарванът наистина се появи. Със сетен дъх го заобиколихме и влязохме в спасителния тунел. Стълбището все още бе на мястото си, но стените му започнаха да се доближават и отдалечават от нас, докато го изкачвахме и съм сигурен, че това съвсем не бе плод на въображението ми. Най-сетне стигнахме до мраморното преддверие с четирите врати. Статуите все още си стояха на мястото и Господарят Ли, без да губи и секунда, изтръгна порцелановия съд от ръцете на божеството с ястребовата глава. Рамките бяха започнали да се изкривяват с прашене, но все пак нужната ни врата се отвори достатъчно, кокото да се промушим през нея. Целият тунел бе препълнен с прашни облаци, така че ми се наложи да търся страничните проходи пипнешком.

Единствените известни ни изходи оттам бяха пързалката и стълбището, водещи обратно към реката. За наше щастие предположението на Господаря Ли, че самата символика на ястреба би трябвало да говори за наличието на път, по който веселите монаси да докарват уловените от тях селяни, се оказа вярно. Извадихме късмет. Препънах се в първото стъпало на едно стълбище и започнах да го изкачвам. Не след дълго обаче отново се изправихме пред зазидана стена.

Господарят Ли скочи от гърба ми и започна да я опипва. Огледа и страничните стени и изведнъж с рязко движение измъкна нещо от една от тях. Появи се процеп, през който съзряхме синьо небе, ярко слънце и бели облаци. След малко се стоварихме изнемощели върху зелената трева. От отвора на тунела продължаваше да излиза прах, така че се надигнах и затворих вратата, умело замаскирана в скалата. Тътенът отслабна, но земята под нозете ни продължи да трепери. Оказахме се върху десния рог на Дракона. Под нас се простираше стръмната пропаст, от другата страна на която се намираха левият рог на Дракона и имението на княз Лю Пао.

Всички хълмове наоколо ни трепереха, а недрата на земята издаваха приглушен рев. Гробницата на Смеещия се княз се бе простряла като раково образувание из цялата долина. Хълмовете обаче контраатакуваха. В Долината на скръбта се появиха безброй мънички пукнатини, когато земната маса притисна гробницата и започна да запълва празните пространства. Всички пещери, подземия и тунели прекратиха съществуването си. От образувалите се отвори излязоха сиви облаци прах, които се устремиха към небето. Земята потрепери за последен път и след това всичко стихна.

Лунното момче положи тялото на Утринната скръб на тревата, приглади нежно косите й с пръсти и след това приседна до нея и заплака. Господарят Ли се бе загледал замислено в отсрещния склон, където излитащите от пукнатините облачета прах образуваха странна рисунка Изведнъж една врата се отвори и оттам изскочи малка фигурка, покрита цялата с прах. Когато се поизтупа, под праха се появиха шутовски дрехи и кичур яркочервена коса. Главата на фигурката се извърна към нас.

— А! — възкликна удивено.

— Знаех си, че ще се справиш — отвърна Господарят Ли. Огненото момиче седна и продължи да се отупва от праха.

— Колко се радвам, че сте успели да се спасите! — рече с прекрасния си разцентрован глас. — Боя се обаче за съдбата на моя приятел и неговите монаси, макар и да не ми бяха дотам симпатични. А вие открихте ли вашия приятел с рошавата глава?

Господарят Ли изръмжа недоволно и присегна към меха с вино. Както погледът, така и гласът му бяха студени и наситени с враждебност.

— Ще го открием веднага след като свалиш тази перука от глупавата си глава и отлепиш устните си от камъка. Боя се княже, че шегите приключиха. Предстои ни сериозен разговор.