Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Историите на Господаря Ли (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Story of the Stone, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
crecre (2008)

Издание:

Бари Хюгарт. Легенда за камъка

Превод: Венелин Мечков

Редактор: Боряна Гечева

Компютърен набор „АБАНОС“ ООД — София

АБАГАР ХОЛДИНГ, 1995

с/о Prava i Prevodi, Beograd

История

  1. — Добавяне

Глава 3

Пътуването до Долината на скръбта не ни отне много време. Три дни, след като се отправихме на път, се оказахме на върха на хълма, под който тя се разстилаше. Бе съвсем ранен час. Почистих с длан росата от една голяма плоска скала, седнахме върху нея и зачакахме да се разсее мъглата. Успях да забележа, че Долината на скръбта наподобяваше пукната паница, като пукнатината й всъщност бе проход към юг, чрез който се свързваше с други долини. По вътрешните стени на паницата се виеше красива пътека, обградена с дървета и цветя. Прекалено красива за моя вкус. Нито един селянин с всичкия си ум не би заделил за цветя толкова много обработваема земя, върху която би могъл да засее нещо полезно. Разточителството е нагла демонстрация на богатство и сила и винаги ме дразни.

— На селяните им плащат, за да не садят нищо — обясни Господарят Ли, сякаш четеше мислите ми. — Това е Княжеската пътека, а как се е сдобила с това име е доста дълга история — посочи с ръка към долината. — Каква е според теб — бедна или богата?

Забих мислено пръсти в земята.

— Нито бедна, нито богата — отвърнах. — Почвата изглежда плодородна, но земята е малко. Има прекалено много скали и сипеи, а блатото откъм западната страна изглежда солено. Долината навярно може да изхрани прилично едно немногочислено население, и толкоз.

— Чудесно — отвърна Господарят Ли. — Първият феодален владетел на долината си дал сметка, че няма да може да измъкне много пари от нея, и създал прекрасен прецедент, като умрял от пиянство. Приемниците му последвали неговия почитаем пример, така че през няколко години селяните се радвали на пиршествата, съпътстващи погребенията на благородници. Как мислиш се почувствали, когато се оказало, че някой си принц Чу имал чугунен черен дроб и живял цели тридесет години?

Селяните са навсякъде едни и същи.

— И до ден днешен не са му простили — отвърнах убедено. — Сигурно и сега плашат децата си с приказки за Скъперника Чу, Стиснатият княз, а пък външните хора ще могат да познаят къде е бил погребан, като наблюдават в каква посока пикаят селяните по оризищата.

— Прав си, макар че днес малко хора разправят приказки за Скъперника Чу — каза Господарят Ли. — Мястото му било заето от приемник, трайно останал в спомените на тукашните жители. Воле, едно от твоите най-ценни достойнства е умението ти да мълчиш, когато умираш от любопитство. Ще отговоря на неизказания ти въпрос. Искаш да знаеш кой е бил Смеещия се княз. Желаеш да разбереш защо селяните и монасите, та дори и самият абат са ужасени от мисълта, че може и да се е завърнал от света на мъртвите.

Заслушах се в думите на Ли Као. Ето кратко изложение на това, което научих за въпросния господин, чийто дух все още продължава да ме навестява.

Император By Ти имал по-малък брат, княз Лю Шен, който му създавал известни неприятности. Бил блестящ изследовател на таоизма, но недисциплиниран човек. Говорело се, че неговата любезност била не по-малка от мързела му. От поведението му в двора всички благородници били на тръни и императорът решил, че е време брат му да се заеме с нещо полезно. Назначил го за управител на Долината на драконовата глава — такова било дотогавашното име на Долината на скръбта. Селяните очаквали с нетърпение идването на веселяка и не след дълго старейшините били извикани в имението на господаря.

— Скъпи приятели — рекъл им князът с очарователна усмивка. — Скъпи мои приятели! Искам от вас да засеете кратуни. Много, много кратуни. — Сетне не се удържал и започнал едновременно да пее и танцува. — Кратуни! Много, много кратуни! Много, много, много кратуни!

Един княз има право на чудатости и селяните засели наистина много, много кратуни, макар и да се чудели откъде господарят ще намери достатъчно свине, които да ги изядат. Оказало се, че не му трябвали за храна на свинете. Изсушените семена на кратуната имат свойството да горят дълго време с блестяща бяла светлина, а князът вече бил докарал специалисти, които открили значителни залежи от сол под блатото в западната част на долината. С помощта на фенери, в които светели запалените семена от кратуните, князът създал първата в света солна мина, работеща двадесет и четири часа в денонощието.

Селяните били приковани с вериги към огромни хоризонтално разположени колела. Надзирателите ги удряли с камшици, за да се движат в кръг и да вкарат по този начин в меката почва сонда, проникнала на хиляда стъпки дълбочина. Сетне, с помощта на бамбукови тръби и лебедки, солният разтвор бил извличан и прехвърлян по тръбопровод, пресичащ долината, в другия й край. От пукнатините в земята се просмуквал газ без всякакъв мирис, който лесно се възпламенявал. Разтворът се изливал върху разгорещени метални плочи, а после извлечената сол се изпращала на пазара. Камшиците денонощно плющяли върху гърбовете на селяните, които наблюдавали как князът се разхожда из мината в копринена носилка и дружески маха на всички.

Солта свършила, но князът междувременно открил неголям, но богат на метал, залеж от желязна руда. Окованите селяни били задължени да копаят безкрайни тунели, докато селянките останали привързани към колелата. Този път те били използвани за подаването на желязна руда в пещите и не след дълго металургичният завод на Лю Шен станал най-голямата забележителност в империята. Тогава именно се сдобил с прозвището Смеещият се княз. Чувството му за хумор насмалко щяло да го убие, защото се кискал почти до смърт, когато наблюдавал комичните движения на жените, привързани към колелата. Веригите им понякога се нажежавали до червено и за известно време „Танцът на селянките на княз Лю“ станал най-модното зрелище в двореца.

Смеещият се княз отново заложил на научния си талант и изобретил химически процес, при който обработеното с киселини желязо изгубило своята крехкост. Фабриката за киселини била разположена върху един от източните хълмове. Когато отпадъчната течност започнала да се стича към долината, подобно на димяща пътека, мъдреци и учени наблюдавали какво ще се получи в момента на допира й с водите на блатото. Те веднага придобили светложълт цвят. През деня от повърхността им излизали изпарения и мехури, а нощно време сияели със странна виолетова светлина. Рибите и жабите измрели и изпълнените им с ужас очи дълго време се взирали в черните облаци, изпускани от металургичния завод. Междувременно всички околни дървета изсъхнали и птичите песни секнали. Смеещият се княз измислил няколко прекрасни шеги, свързани с новите миризми. Някои се опитали да протестират, но протестите им секнали, когато князът разтворил счетоводните книги. Печалбите били огромни.

Сетне се случило нещо, което никой така и не успял да разбере. Лю Шен внезапно изгубил интерес към правенето на пари и се завърнал към първата си любов — науката. Обявил, че ще извърши революция в медицината.

— Ще махна булото на невежеството, което покрива лечителството и ще разкрия истинската природа на нервите и тъканите! — заявил той.

Събраните мъдреци и учени били ужасени, когато князът им обяснил естеството на някои от замислените опити. Протестите обаче секнали, след като им обявил, че ще му трябват много поданици. „Много, много поданици!“ — казал, и започнал да пее и танцува. — „Много, много, много поданици!“ Мъдреците и учените започнали да танцуват заедно с него.

Близо до имението му имало пещера, която превърнал в Център за медицински изследвания. Мъдреците, които, отивали там да наблюдават опитите, или ги възхвалявали и сетне излизали да повръщат, или протестирали и се превръщали в обекти на следващите опити. Никой не поставил под въпрос медицинските способности на княза. Той очевидно бил най-вещият човек в света, когато ставало дума да се изяснява как човешкото тяло понася разтяганията, нарязванията, изгарянията и обливането с киселини. Никога дотогава човешкият организъм не бил така старателно изследван. Хората с вкус към подобни развлечения никога не остават самотни. Смеещият се княз събрал около себе си съмишленици. Нарекъл ги Веселите монаси, облякъл ги в шутовски дрехи и танцувал, и се смеел заедно с тях на лунната светлина. Понякога прекосявали долината в компанията на рота войници, за да съберат селяни за следващите опити.

Смеещият се княз бил безнадеждно полудял. По някои слухове неговият височайш брат най-сетне съобразил, че трябва да му изпрати жълт шал — императорска заповед да извърши самоубийство. Други хора твърдят, че това не било истина. Така или иначе, принцът заболял тежко. Изпаднал в делириум и непрестанно крещял и бълвал ругатни. В редките мигове на покой се подавал през прозореца, оглеждал опустошената долина и произнасял клетви, че някой ден ще излезе от гроба, за да довърши започнатото.

Най-сетне умрял и бил погребан.

— Значи, след цели седемстотин и петдесет години в Долината на скръбта отново са видени Веселите монаси в шутовски дрехи — завърши Господарят Ли. — Разногледият брат е бил убит и изглежда, че поне част от долината е била опустошена по начин, достоен за Смеещия се княз.

— Уф! — въздъхнах тежко.

— Уф, я, макар че в подобни случаи романтичната загадачност почти винаги се превръща в най-скучна проза — рече тъжно Господарят Ли. — Нека видим какво ще ни разкаже тялото на Разногледия брат.

Манастирът бе много древен и твърде голям за една малка долина. Абатът, подредил монасите си като почетна рота, очевидно бе разочарован, когато Господарят Ли отклони поканата да огледа обителта. Отклони и предложението да направи оглед на местопрестъплението. Заяви, че не би било мъдро да се заеме с аутопсия със съзнание, замъглено от предубеждения и след малко се спуснахме по дълго подземно стълбище, водещо към най-дълбокото подземие на манастира.

Навсякъде бяха запалени фенери. Помещението бе твърде силно осветено, а сенките — твърде плътни. От играта на светлини и сенки човек можеше да се замае. Когато видях тялото, положено върху огромна буца лед, дъхът ми спря. Никога през живота си не бях виждал такова изражение на ужас, изписано върху човешко лице. Изпъкналите очи и широко зиналата уста навеждаха на мисълта, че клетникът е съзрял най-страшните сцени на Ада.

Господарят Ли отбеляза, че изражението е действително интересно, но че може да се получи и от въздействието на три или четири лекарства, нито едно от които обаче не се произвежда в Китай. Запретна ръкави и отвори сандъчето си. Инструментите в него проблеснаха като ледени шушулки в хладното помещение. Абатът придоби вида на човек, готов всеки миг да припадне, а четиримата му помощници не изглеждаха по-добре. Самият аз никога не мога да свикна с такива гледки и ми бе необходимо усилие на волята, за да продължа да наблюдавам това, с което се зае Ли Као. Времето течеше изключително бавно. След десетина минути Господарят Ли се изправи и убийственото изражение на лицето му не бе резултат от играта на светлините.

— Нищо и половина — промълви той.

Надвеси се отново над трупа и инструментите повторно заиграха в ръцете му.

— Няма изпражнения от як, няма вулканическа пепел, няма и плитки на монахини, няма и цзао цзао — промърмори. — Труп като труп.

Зае се отново с работа и върху леда започнаха да се появяват части от тялото на Разногледия брат.

— Нашият покойник неотдавна е бил в голям град — рече уверено Господарят Ли. — Смъртта е настъпила не повече от четири часа след завръщането му.

Абатът нервно се размърда, сякаш се боеше от магии.

— Разногледият брат бе в Чанян — прошепна. — Умря няколко часа след завръщането си.

— Освен това не се е престаравал в изпълнението на монашеския си обет — отбеляза Господарят Ли. — Бих искал да зная как е могъл да си позволи да яде хилядагодишни яйца.

— Нито един монах не може да си позволи такова нещо — отсече строго абатът.

— Този си го е позволил. Изял е поне три.

— Та възможно ли е да има хилядагодишни яйца? — попитах с недоверие.

— Лъжа и измама, Воле — отвърна раздразнено Господарят Ли. — Това са обикновени пачи яйца, обработени с негасена вар. Варта се просмуква през черупката и бавно изпича яйцето. След като обработката по този начин продължи осем или десет седмици, яйцата се обявяват за хилядагодишни и се продават на фантастични цени на някои наивни новобогаташи. Иначе наистина са вкусни. В някои варварски страни отглеждат един плод, който има същия вкус. Нарича се авокадо — след това Ли Као постави нещо гнусно в една кофа на пода. — Запекът е същински дар божи за човек, занимаващ се с аутопсия. Абате, няма да е зле да узнаете, че в Чанян освен яйцата — наистина могат да се намерят само в голям град — Разногледият брат си е хапнал и други работи. Например супа от шарани и миди, омар в бобен сос, задушени патешки крачета, гарнирани с черни гъби, прасенце-сукалче с чесън, колбаси, захаросани плодове и медени питки. По моя преценка последната му вечеря ще да е струвала поне три сребърни монети.

Абатът се сепна.

— Проверете счетоводните книги! — изкрещя на монасите. — Вижте дали не липсват някои от кандилата и свещниците! Проучете дали скоро е имало обири по пътищата!

— Щом ще проверяват, нека някой изясни дали в последно време Разногледият брат е поръчвал необичайно големи количества туш за библиотеката. От онова, което наричат „Ресниците на Буда“. Да проверят и дали е поръчвал пергамент от типа „Жълт император“.

Монасите се втурнаха нагоре по стълбището, а абатът избърса потта от челото си с расото. Господарят Ли показа друг зловещ предмет.

— Воле, би трябвало да напреднеш повече в медицинската наука. Това тук е далакът. Не е в особено добро състояние. Вършел е работа, но не е бил съвсем надежден. Това е достойно за съжаление, тъй като в него се крие добронамереността.

Отряза още нещо, неприятно за гледане.

— Същото може да се каже и за сърцето, където се съдържа порядъчността, за белия дроб, в който се намира чувството за справедливост, и за бъбреците, които са хранилището на мъдростта. Единственият орган в действително добро състояние на Разногледия брат е бил неговият черен дроб, седалище на любовта. Предполагам, че покойният библиотекар е изпитвал силен душевен смут. Не е лесно да преливаш от любов, когато не ти достигат мъдрост, порядъчност и чувство за справедливост.

— Разногледият брат действително бе такъв — въздъхна абатът. — Имаше славата на специалист при изповядването на долни престъпления.

Затворих плътно очи, макар и с риска да ме сметнат за невъзпитан. Чу се звукът на работещ трион. Когато ги отворих отново, Господарят Ли вече бе махнал горната част на черепа и изваждаше съдържанието му.

— Знаеш ли — започна мимоходом, — в младостта ми веднъж ми се случи да посетя двора на Мунча Хан. Току-що бе разгромил поредната вражеска армия и отбелязваше това с пиршество. Бе го организирал непосредствено на бойното поле. Слугите нахвърляха скъпи тъкани върху труповете, за да има къде да седнем. Мунча бе наредил да извадят неговото прословуто дърво — така и не успях да науча какво точно трябваше да символизира, — в което бяха скрити двама души с помпи. Дървото бе направено от масивно сребро, с листа, украсени със скъпоценни камъни, а в основата му имаше четири сребърни лъва, зинали над четири сребърни съда. По даден знак от устите им започна да шурти кобилешко мляко. Над тях пък имаше четири сребърни змии и от устите на две от тях потече кумис, което е също кобилешко мляко, само че ферментирало, и от него може да ти се пръсне главата. От устите на другите две потече ферментирала медовина. Когато всички се напихме, готвачите поднесоха главното блюдо. Оказа се, че това са мозъците на избитите врагове. Бяха изключително вкусни. Накарах един от готвачите да ми опише начина на приготовление, защото човек не знае кога може да му потрябва една хубава рецепта. Оказа се изключително просто. Отрязваш някому главата, изваждаш мозъка и го накисваш в солена вода. Сетне го натриваш с чесън, запържваш го за малко, обвиваш го в листа от зеле и го задушаваш за около две минути с лук, джинджифил и малко сос от ряпа.

Господарят Ли повдигна мозъка към светлината.

— Този обаче нямаше да свърши работа — отбеляза. — Собственикът му е бил болен от туберкулоза, макар и в ранен стадий. Предполагам, че Разногледият брат понякога е страдал от леко главоболие — остави мозъка върху леда и се обърна към абата. — Няма следи от отрова. Няма следи и от насилие. Нито пък от екзотични заболявания. Накратко, няма доказателства за убийство. Разногледият брат е умрял от сърдечен удар. Старецът се загледа замислено в остатъците от трупа.

— Би могло и наистина да е убийство, ако някой умишлено го е уплашил до смърт, обаче би било изключително трудно това да се докаже. Абате, когато заловим крадците на ръкописа би било по-лесно да ги съдиш за щети и загуби, отколкото за убийство. В противен случай би ни се наложило да доказваме как точно е бил убит, а едно уреждане на проблема извън съда от всяко положение би било за предпочитане. Какво ще речеш, ако за компенсация ги накараш да оправят покрива на манастира? Не съм виждал и няма да видя манастир, който да не събира пари за ремонта на покрива си.

Абатът прие с въодушевление тази идея. Господарят Ли изми ръцете си и се отправихме нагоре по стълбището. Абатът му обясни, че в миналото манастирът бил използван като крепост за отблъскване на разбойнически армии и именно поради тази причина долните етажи на сградата били иззидани от огромни каменни блокове, а на прозорците били поставени масивни метални решетки.

— Всичко стана след третото бдение — завърши разказа си той. — Бях буден и се вслушвах в тишината, тъй като исках да разбера дали брат Пан ще бие правилно камбаните. Точно тогава чух ужасяващ писък. Затичах се към библиотеката и към мен се присъединиха и други монаси. Вратите й са винаги отворени, но този път бяха затворени и залостени отвътре. Казах на монасите да донесат греда, с която да я разбием.

Вратите все още зееха разбити, а гредата лежеше в коридора. Влязохме в огромна правоъгълна стая. Покрай три от стените имаше маси, а рафтовете на четвъртата бяха изпълнени със свитъци. Книгите се съхраняваха в странични помещения. В центъра на стаята се намираше огромната кръгла маса на библиотекаря. Абатът ни показа контурите на тялото, както било намерено, грижливо очертани с тебешир. За свитъците обясни, че били наистина много стари, но без каквато и да е стойност — в тях се съдържали сведения за данъчните плащания на различните господари на долината. Няколко пъти библиотеката била посещавана от императорски чиновници, пожелали да проверят дали в нея все пак няма нещо ценно, но не открили нищо.

— Поне до момента, когато Разногледият брат открил нещо любопитно — промърмори Господарят Ли.

— Тялото му лежеше ей тук и в стаята нямаше никой — каза абатът. — Веднага разбрахме откъде са влезли разбойниците, макар и това да ни се струваше невъзможно.

Отведе ни до малък страничен прозорец, гледащ към една градинка. Железните пръти на решетката му бяха дебели колкото китката ми, но четири от тях, по две от двете страни, бяха изкривени подобно на топли восъчни свещи, за да може да се премине. Господарят Ли леко вдигна вежда и аз отидох до прозореца, и си плюх на ръцете. Опитах се да изправя изкривените пръти и цялото ми тяло запука от напрежение, но без какъвто и да е резултат. Със същия успех можех да се опитам да изправя и някой стар изкривен бор. Задъхах се и прекратих усилията си.

— Така — рече Господарят Ли, като скръсти ръце и присви вежди. — Значи, чул си писък. Затичал си се към библиотеката. Вратата й се оказала залостена отвътре. Взели сте греда и сте я разбили. Влезли сте и не сте открили никого. Зад масата е било тялото на библиотекаря и на лицето му е бил изписан невъобразим ужас. Прътите на прозореца били изкривени от някаква невероятна сила, за да може да се влезе в помещението. Какво се случи след това?

Абатът бе започнал отново да трепери.

— Почитаеми господине, именно тогава чухме звука. Или по-точно, чуха го само някои от нас, защото други въобще не можаха да го доловят. Бе най-красивият звук на света, но едновременно и най-жаловитият. Той ни нарани и се разплакахме. Сетне започнахме да търсим източника му. Бяхме длъжни да го направим. Той ни зовеше.

Абатът излезе през прозореца и се оказа в градинката, а Господарят Ли изръмжа недоволно, тъй като множеството отпечатъци от сандали бяха унищожили всякакви възможни следи. Излязохме през една порта и разбрах, че сме се озовали на Княжеската пътека. Бе изключително красива и обградена с дървета и цветя, някои от които ми бяха познати, а други виждах за пръв път. Господарят Ли посочи едно цвете и каза, че е златна бегония, от която има не повече от три екземпляра в цял Китай. Пътеката всъщност бе просторна градина. Разбрах действителните й размери едва когато достигнахме височинка, от която можах да огледам цялата долина. Зелената ивица се виеше и по отсрещните хълмове. Господарят Ли потвърди предположенията ми.

— Наследниците на Смеещия се княз действително са били ужасени от разрушенията. Заклели се да ги възстановят дори и ако за това трябват хиляда години. Княжеската пътека била създадена, за да прикрие раните, нанесени от фабриката за киселини. Селяните от Долината на скръбта не са разглезени. Родът Лю е богат откъм земи, но не разполага с много пари. Повечето от тях обаче отиват за поддържането на Княжеската пътека и за множество благотворителни дейности.

Абатът се спря, когато достигнахме върха на нисък хълм.

— Стигнахме дотук — обясни той. — Споменах ли, че имаше пълнолуние? Бе светло и нямаше как да не повярваме в това, което видяхме. Долу в ниското, откъдето ни се стори, че идва звукът, съзряхме монаси в шутовски дрехи, които се смееха и танцуваха на лунната светлина. При нормални обстоятелства щяхме да избягаме, но звукът ни зовеше и ние му се подчинихме. Последвахме го и се доближихме до монасите достатъчно, та да различим ясно шутовските им одежди, но не можахме да видим покритите им с качулки лица. Сетне те навлязоха в гъстите храсталаци и се изгубиха от погледа ни. Малко след това прекрасният и едновременно ужасяващ звук се прекрати. Когато и ние влязохме в храсталаците, монасите бяха изчезнали. На тяхно място се бе появило нещо съвсем различно.

Преминахме през храсталаците и изведнъж застинахме.

— Да се превърна в каменна маймуна, ако трябва да повярвам на очите си — рече тихо Господарят Ли.

Смъртта бе докоснала Княжеската пътека с леден пръст. Върху площ, широка около тридесет стъпки и дълга пет пъти повече, не можахме да съзрем нито едно живо същество. Дърветата бяха изсъхнали и мъртви, без следа от мъзга, както успях да установя, след като отчупих един клон. Цветята бяха увехнали. Храстите, сякаш бяха изгорени със солна киселина. Дори и тревата не бе оцеляла и се бе превърнала в кафява пепел под краката ни. Приличаше на гробище, каквото човек можеше да види само в кошмарите си. При това линията между живота и смъртта бе отбелязана сякаш с нож. Само на педя от мъртвите растения цъфтяха прекрасни цветя, пищна зеленина докосваше кафявото мъртвило и птича песен се разнасяше само на стъпка от мястото, където не бе оцеляло дори и едно насекомо.

Господарят Ли отметна глава и се засмя, но смехът му не бе весел.

— Невероятно! — промълви той. — Абате, с Вола ще занесем образци от почвата и мъртвата растителност в Чанян, където ще им направим анализ. Няма смисъл да гадая какво се е случило, преди да разберем какво точно е предизвикало опустошението. Не се тревожи. Работата ми се вижда доста ясна и доста лесна за обяснение, и се надявам, че до една или две седмици ще съм приключил със случая.

Неговата самоувереност донякъде успокои абата, който ни посочи един покрив на отсрещния хълм.

— Княз Лю Пао се е завърнал и има желание да се срещне с вас — каза той. — Не бихте ли могли да се отбиете първо при него? Селяните…

Не довърши мисълта си.

— Селяните искат князът и гостът от големия град да огледат гроба на Смеещия се княз и да проверят дали този негодник е още в ковчега си, нали така? — прекъсна го Господарят Ли.

Абатът кимна утвърдително.

— За нас ще бъде чест да навестим както живия, така и мъртвия княз — каза Господарят Ли. — Предполагам, че и без това сте много зает, така че ако ни посочите пътя, ще се отбием първо до княза, след което ще продължим за Чанян.

Абатът очевидно почувства облекчение, че няма да му се налага да посещава гроба на Смеещия се княз. Обясни ни откъде да минем, след което се оттегли с поклони и промърмори нещо, което ми прозвуча като „четиридесет и две гърнета с риба“. Събрах образци от растенията и почвата и сетне заедно с Ли Као се отправихме към дома на благородника. Надявах се, че нервите му са здрави. На дневна светлина е лесно да проявяваш снизходителност към суеверията, но когато настъпи часът на бухалите, нещата стават различни. Воят на вятъра наподобява шепота на призраци, лунната светлина ражда сенките на луди монаси, танцуващи върху тревата, а в къщата се чуват пукот и пращене, наподобяващи стъпките на отдавна умрял безумен княз, изкачващ се по стълбището. Отгоре на това спалнята на княз Лю Пао бе разположена едва ли не върху гроба на побъркания му прароднина.