Джеймс Клавел
Тай-пан (8)

Шеста глава

Струан се настани в носилката и се залюля в такт с нея, когато кулитата носачи се впуснаха в тръс по притихналите алеи. Вътрешността на закритата със завеси носилка бе мръсна. Имаше петна от пот. От време на време той се взираше в уличките през страничните отвори в завесите. Не виждаше небето, но знаеше, че скоро ще съмне. Вятърът разнасяше мириса на гниещи плодове, изпражнения, боклуци, на готвено, подправки и примесваше в тях миризмата на пот на кулитата.

Той и Джин-куа бяха разработили по-безопасен план за пренасяне на среброто до Хонконг. Беше уредил Джин-куа да натовари слитъците в сандъците, в които бяха, във въоръжена лорча. След две нощи лорчата тайно трябваше да пристигне на кея на Селцето. Точно в полунощ. Ако това се окажеше невъзможно, лорчата трябваше да бъде оставена недалеч от южната страна на пристана с по един фенер на фокмачтата и на носа. За по-голяма сигурност и за да не стане грешка, Джин-куа бе казал, че ще остави знак — щеше да боядиса в червено по-близкото око на лорчата. Всяка лорча имаше по две очи, издълбани в тиковото дърво на носа. Очите бяха за късмет, а също и да позволят на душата на лодката да вижда далеч напред. Китайците знаеха, че за лодките е много важно да имат очи, с които да гледат.

Но защо Джин-куа ми позволява да получа Хонконг? — запита се той. Ясно е, че Джин-куа осъзнава колко е важен мандаринът. И защо му е син, изучен в Лондон? Беше ли Джин-куа единствен от всички китайци, които познаваше, толкова прозорлив, че най-сетне да е разбрал, че трябва да се осъществи съединяване на богатствата на Китай с богатствата на Британия?

Чу кучетата да лаят и през завесата ги видя да нападат краката на предния кули. Но кулито, който носеше фенера пред носилката, се върна тичешком и с привична ловкост замахна към псетата с тоягата си, която имаше железен връх. Със скимтене кучетата изчезнаха в мрака.

Изведнъж Струан забеляза група пеши знаменосци — вероятно около стотина, — насядали до една отдалечена пряка. Бяха въоръжени и носеха фенери. Бяха зловещо мълчаливи. Неколцина се надигнаха и се отправиха към носилката. За облекчение на Струан кулитата свиха в някаква уличка. „Онова, което трябва да правиш сега, момко, каза си той, е да пренесеш благополучно среброто до Хонконг или до Уампоа, където ще можеш да го прехвърлиш на «Чайна клауд». Но докато не попадне благополучно на борда, ти не си в безопасност, момко.“

Носилката се наклони, защото един от кулитата почти се препъна в една дупка, с каквито бе осеян пътят. Струан се накланяше насам-натам, като се опитваше да намери опора. По-надолу успя да различи мачтите на корабите, полуприкрити от колибите. Отпред не се виждаше нищо. Носилката зави и се отправи към реката, после мина напряко през същата тясна уличка към друга. Най-накрая отпред, над покривите на къщичките, той успя да разпознае част от сградите на Селцето, които просветваха на лунната светлина.

Внезапно носилката спря и бе поставена на земята, като отхвърли Струан на една страна. Той разкъса завесите, отметна ги встрани и изскочи навън с нож в ръка точно когато три копия промушиха тънките облегалки на стола.

Тримата копиеносци отчаяно се опитваха да освободят оръжията си, когато Струан се стрелна към най-близкия, заби ножа си отстрани и се извъртя, защото другият бе замахнал с двуостра бойна секира. Острието й засегна рамото му, той изкриви лице от болка, но успя да направи крачка встрани и се сборичка с мъжа, за да му вземе секирата. Изтръгна я от ръката му. Мъжът изкрещя, защото копието, насочено към Струан, го прониза. Струан опря гръб в стената. Последният копиеносец му прегради пътя като се задъхваше и ругаеше. Струан направи лъжливо движение и замахна към него с брадвата, но не уцели и мъжът му нанесе удар. Копието му прониза жакета на Струан, но той успя да се изтръгне и заби ножа си до дръжката в стомаха му и го завъртя да го изкорми.

Струан прескочи телата с гръб, все още усещащ защитата на стената, и зачака. Човекът, когото бе намушкал, виеше. Другият лежеше неподвижно. Онзи, когото беше изкормил, се държеше за стомаха и пълзеше нататък.

Струан изчака за миг, събирайки сили, и една стрела се заби в стената над главата му. Той издърпа едно от копията и се втурна по уличката към Селцето. Зад гърба си чу стъпки и затича по-бързо.

Като зави зад ъгъла, видя, че улицата на Тринадесетте кантори е точно пред него. Той хвърли копието, пресече улицата на зигзаг и влезе в Хог стрийт. Затича надолу по нея и прекоси площада, на който имаше повече знаменосци отпреди.

Преди знаменосците да успеят да му преградят пътя, той бе преминал през градинската врата. Един мускет се заби в стомаха му.

— О, това си ти, Дърк — каза Брок. — Къде, по дяволите, се губиш?

— Навън. — Струан жадно поемаше въздух. — Дявол го взел, някакви вонящи разбойници ме нападнаха.

— Туй твоя кръв ли е или тяхна?

В светлината на фенера Струан отлепи жакета и ризата от раненото си рамо. Разрезът, чист и плитък, минаваше през ранения мускул.

— Комар те е ухапал — присмя се Брок. Взе бутилка с ром, изля малко върху раната и се усмихна, когато Струан изстена. — Колко бяха?

— Трима.

— И се остави да те ранят? Остаряваш! — Брок наля ром в две чаши.

Струан отпи и се почувства по-добре.

— Мислех, че спиш. Вратата ти бе заключена. Къде беше?

— Какво става тук?

— Слугите изчезнаха преди около час. Ето какво. Сметнах, че най-добре ще е да не пущам никой тук до разсъмване. Сигурно не по-малко от сто пушки те прикриваха, докато търчеше.

— Тогава защо, по дяволите, ме мушкаш с мускет в корема?

— Да те посрещна, както подобава. — Брок отпи от рома. — Исках да знаеш, че съм нащрек.

— Някой знае ли защо слугите са си отишли?

— Не. — Брок отиде до портата. Знаменосците се готвеха отново да си легнат. Нервно утро се колебаеше на хоризонта. — Изглежда дяволски зле — каза той. Лицето му изглеждаше твърдо. — Това тук хич не ми харесва. Ония копелета там долу не правят нищо — само си седят и от време на време бият барабаните си. Май ще е най-добре да се измъкваме, докато може.

— Още няколко дни сме в безопасност.

Брок поклати глава.

— Имам лошо предчувствие. Нещо не е наред. По-добре да тръгваме.

— Това е уловка, Брок. — Струан откъсна парче от ризата си и попи потта от челото си.

— Може. Но имам такова предчувствие, а когато го имам, значи е време да се оттегля. — Брок размаха палец към знаменосците. — Преброихме ги. Сто и петдесет. Хау-куа каза, че повече от хиляда са пръснати из Селцето.

— Видях около двеста или триста от тях. На изток.

— Къде беше?

— Навън. — Струан се изкушаваше да му каже. Но това няма да помогне, помисли той. Брок ще направи всичко, което е по силите му, да попречи на среброто да пристигне благополучно. А без среброто си свършен. — Тук наблизо има едно момиче — отвърна лекомислено той.

— Чумата да я тръшне! Не си толкова глупав, че да излезеш заради една мръсница. — Брок докачено подръпна брадата си. — Ще ме смениш ли след час?

— Аха.

— По обяд се оттегляме.

— Не.

— Казах, по обяд.

— Не.

Брок се намръщи.

— Какво толкова те задържа тук?

— Ако си тръгнем, преди наистина да стане нещо, много ще се изложим.

— Тъй. Знам. Не ми харесва да бягам. Но нещо ми казва, че трябва.

— Да изчакаме няколко дни.

Брок бе изпълнен с подозрения.

— Знаеш, че никога не съм грешил за момента, когато трябва да се махна. Защо искаш да останеш?

— Това са само старите номера на Тай-сен. Този път грешиш. Ще те пусна след час — каза Струан и влезе вътре.

Какво ли е намислил Дърк сега, чудеше се Брок. Той шумно се изхрачи. Не му се нравеше мирисът на опасност, който като че ли витаеше в умиращата нощ.

Струан се отправи към апартаментите си по мраморното стълбище. По стените бяха окачени картини на Куанс и копринени китайски драперии. На площадките имаше гигантски дракони от тиково дърво от епохата на Минг и шкафове, също от тиково дърво. Коридорите, които тръгваха от първата площадка, бяха украсени с картини на кораби и морски битки, а на поставка се намираше умалено копие на „Викъри“, кораба на Нейно кралско Величество. Вратата бе заключена.

— Отворете — нареди той и зачака. А Гип го пусна вътре.

— Къде, по дяволите, беше, Мей-мей? — каза той, като се опитваше да скрие облекчението си.

Тя бе застанала в сянката близо до прозорците. Каза нещо на А Гип и й направи знак да излезе.

Струан пусна резето на вратата.

— Къде, по дяволите, беше?

Тя излезе от светлината на фенера и той се стресна от бледността й.

— Какво има?

— Носят се различни слухове, тай-пан. Говорят, всички варвари ще минат под ножа.

— В това няма нищо ново. Къде беше?

— Знаменосците е ново. Казват, Тай-сен в немилост. Казват, осъден на смърт.

— Това са глупости. Той е братовчед на императора и вторият по богатство човек в Китай.

— Слух казва, император страхотно ядосан. Тай-сен правил договор. Тай-сен подложат публични мъчения.

— Това е лудост. — Струан застана до огъня и свали жакета и ризата си. — Къде беше?

— Какво е станало с теб? — възкликна тя, като видя раната.

— Нападнаха ме разбойници.

— Видя ли Джин-куа?

Струан бе изумен.

— Откъде разбра за Джин-куа?

— Ходих да се моля в храма и да поднеса почитанията си на Старшата му жена. Тя ми каза, че току-що се е върнал и е пратил да те повикат.

Струан не знаеше, че Мей-мей познава първата съпруга на Джин-куа, но беше толкова ядосан, че не му обърна внимание.

— Защо, по дяволите, не ми каза къде отиваш?

— Защото тогава нямаше да ме пуснеш — отвърна троснато Мей — Исках да я видя. А също да си направя косата и да се посъветвам с астролог.

— Какво?

— Жените на Джин-куа имат страхотна фризьорка. Много добре прави коса. Известна цял Квантунг. Много скъпа. Астрологът казал, джос добър. Много добър. Но да внимаваме със сгради.

— Рискувала си живота си да приказваш с гадатели и да си правиш косата? — прекъсна я той. — Че какво, по дяволите, й е на косата ти? Много си е хубава!

— Ти не разбираш тия работи, тай-пан — отвърна тя гласно. — Там аз чувам клюките. При фризьорката. — Тя взе ръката му и го накара да докосне косата й. — Ето, виж. Нали е много по-мека?

— Не! Не е! Пусто да остане, ако още веднъж излезеш, без да ме предупредиш къде отиваш, така ще те наплескам, че цяла седмица няма да можеш да седнеш.

— Само се опитай, тай-пан, пусто да остане! — каза тя и го погледна.

Той бързо я сграбчи и я понесе, боричкаща се, към леглото. Отметна робата и фустите й и така я плесна по задника, че ръката го заболя, и я бутна на леглото. Никога досега не беше й вдигал ръка. Мей-мей се нахвърли върху него от леглото и злобно замахна към лицето му с дългите си нокти. Един фенер се строши на пода, когато Струан отново я хвана здраво и поднови ударите си. Тя се изтръгна от хватката му и ноктите й се насочиха към очите му, като не улучиха с частица от инча и одраха лицето му. Той хвана китките й, обърна я, разкъса робата й и бельото и започна да я налага по задника с длан. Тя яростно се извиваше, опита се да го удари с лакът в слабините и отново замахна към лицето му. Като събра цялата си сила, той я прикова към леглото, но тя освободи главата си и впи зъби в предмишницата му. Той се задъха от болка и отново я удари с опакото на ръката си. Тя захапа по-силно.

— По дяволите, никога вече няма да ти се случи да ме ухапеш — процеди той през стиснатите си зъби. Нейните се впиха по-дълбоко, но той нарочно не издърпа ръката си. Очите му се насълзиха от болка, но той удряше Мей-мей все по-силно и по-силно, и по-силно, само по задника, докато ръката го заболя. Накрая тя отпусна челюсти.

— Недей… повече… моля… моля… — изхленчи тя и заплака във възглавницата беззащитна.

Струан си пое дъх.

— А сега се извини, че си излязла без разрешение. Задникът й, целият на петна и зачервен от ударите, се стегна и тя трепна в очакване на удара, но той не вдигна ръка. Знаеше, че духът на доброто възпитание изисква само да насочваш, не да пречупваш.

— Давам ти три секунди.

— Съжалявам… съжалявам. Ти ме удари, ти ме удари — ридаеше тя.

Той се надигна от леглото и разгледа раната, като поднесе ръката си към светлината на фенера. Зъбите на Мей-мей бяха проникнали дълбоко. Процеждаше се кръв.

— Ела тук — каза той спокойно. Тя не помръдна, а продължи да плаче. — Ела тук — повтори той, но този път гласът му я шибна като камшик и тя скочи. Той не погледна към нея. Тя бързо загърна остатъците от робата си и започна да се измъква от леглото.

— Не съм казвал да се обличаш! Казах да дойдеш!

Тя забърза към него. Очите й бяха зачервени. Пудрата и гримът се бяха размазали по лицето й.

Той се облегна здраво на масата с протегната ръка, отърси капките кръв и сипа бренди във всяка раничка.

Запали клечка кибрит и й я подаде.

— Сложи пламъка във всяка рана, една по една.

— Не!

— Една по една — заповяда той. — Човешкото ухапване е толкова отровно, колкото и на бясно куче. Побързай.

Бяха й необходими три клечки и с всяка една риданията се усилваха. Гадеше й се от мириса на горяща плът, но ръката й не трепна. И всеки път, когато брендито се запалеше, Струан стискаше зъби и не казваше нищо.

Когато свършиха, той плисна още бренди върху почернелите рани. Мей-мей намери гърнето и повърна. Струан бързо изля топла вода от чайника върху една кърпа и нежно потупа Мей-мей по гърба. Когато тя свърши, той внимателно избърса лицето й и я накара да изплакне уста с малко топла вода от чайника. После я вдигна на ръце, отнесе я до леглото и се приготви да излезе. Но тя се вкопчи в него и заплака с онези съкровени сълзи, които отмиват омразата.

Струан я милва и успокоява, докато заспи. После излезе и смени Брок.

* * *

По обяд се състоя още един съвет. Мнозина искаха да тръгнат незабавно. Но Струан надделя над Брок и убеди търговците да изчакат до утре. Те неохотно се съгласиха и решиха да се преместят в неговата кантора, за да се защитават взаимно. Купър и американците се върнаха в собствените си кантори.

Струан се качи в апартамента си.

Мей-мей страстно го приветства. Успокоени, те заспаха. Веднъж се събудиха едновременно. Тя го целуна сънливо и прошепна:

— Беше прав да ме набиеш. Виновна съм, тай-пан. Но никога не ме удряй, когато не съм виновна. Защото все някога ще заспиш и тогава ще те убия.

По време на следващото дежурство покоят им бе нарушен. Волфганг Маус удряше по вратата.

— Тай-пан! Тай-пан!

— Какво има?

— Бързо! Слизайте! Бързо!

Вече можеха да чуят тълпата, която се събираше на площада.