Джеймс Клавел
Тай-пан (28)

Двадесет и пета глава

Струан влезе тихо в къщата. Почти се беше зазорило. Лим Дин спеше до вратата и се стресна от съня.

— Чай, маса? Закуска? — попита той свенливо.

— Лим Дин ляга — подкани го Струан любезно.

— Да, маса — каза той и се оттегли.

Докато вървеше по коридора, той погледна във всекидневната и спря. Бледа и неподвижна, Мей-мей седеше на кожения стол и го наблюдаваше.

Когато влезе в стаята, тя стана и се поклони грациозно. Косата й беше дръпната назад и навита на главата й, очите й — тъмни и изящни, веждите — извити. Носеше дълга и пищна китайска роба.

— Как си, момиче?

— Благодаря, тази слугиня е добре сега. — Бледността й и студената зеленина на копринения й халат подчертаваха величието на нейното достойнство. — Бихте желали бренди?

— Не, благодаря.

— Чай?

Той поклати отрицателно глава, поразен от величественото й държание.

— Радвам се, че си по-добре. Трябваше да си в леглото.

— Тази робиня моли да й простиш. Тази робиня…

— Ти не си робиня и никога не си била. Няма за какво да ти прощавам, момиче, така че си лягай.

Тя почака търпеливо, докато той свърши.

— Тази робиня моли господар да слуша. Тя длъжна да каже по свой начин това, кое трябва да каже. Моля, седнете.

От ъгълчетата на очите й се пророниха сълзи и потекоха по пребледнелите й бузи.

Той седеше почти като хипнотизирай.

— Тази робиня моли свой господар да продаде нея.

— Ти не си робиня и не мога нито да те купувам, нито да те продавам.

— Моля да продаде. На кой да е. На публичен дом или на друг роб.

— Аз не искам да те продам.

— Тази робиня обидила ужасно господар. Моля да я продаде.

— Не си ме обидила — заговори той със стоманен глас. — А сега марш в леглото.

Тя падна на колене и сведе глава в дълбок поклон.

— Тази робиня загубила уважение на свой господар. Тя не може да живее тука. Моля да продаде!

— Стани! — Лицето на Струан се бе изопнало.

Тя стана. Лицето й бе помръкнало и изглеждаше някак неземно.

— Не можеш да бъдеш продадена, защото никой не те притежава. Ще останеш тук. Не си ме обидила. Само ме изненада и това е всичко. Европейските дрехи не ти подхождат. Харесвам дрехите, които носиш. И те харесвам такава, каквато си. Но ако не желаеш да останеш, можеш сама да си тръгнеш.

— Моля да продаде. Това ваша робиня. Докато господар не продава, роб не може да върви.

Струан за малко не избухна. „Внимавай! — каза си той отчаяно. — Ако се развикаш сега, ще я загубиш завинаги.“

— Върви да лягаш.

— Трябва да продаде тази робиня. Да продаде робиня или да заповяда да върви.

Струан разбра, че е безполезно да спори или да убеди Мей-мей. Не можеш да се отнасяш с нея като с европейка — помисли си той.

„Прави това, което би направил един китаец. Но как така? Не мога. Отнеси се с нея като с жена тогава“ — реши той и измисли тактика. Избухна в престорен гняв.

— Жалка робиня, дявол да те вземе! Би трябвало да те продам на Улицата на сините фенери — изкрещя той, като изреди моряшките улички в Макао с най-лоша слава, макар че кой ли ще купи такава мръсна повлекана като теб. Не, не мога. Ти не си нищо друго, освен едно бреме и най-добре е да те изпратя при прокажените. Господи! Платих осем хиляди таела чисто сребро за теб, а ти се осмеляваш да ме ядосваш. Измамиха ме, проклети да са! Ти си едно нищо! Мръсна робиня! Не знам как съм могъл да те търпя през всичките тези години?! — Той размаха юмрука си в лицето й и тя се сви. — Не съм ли добър с теб? Щедър? А? Кажи? — изрева той и откри със задоволство, че в очите й се изписа страх. — Е, какво?

— Да, господарю — прошепна тя и прехапа устни.

— Ти се осмеляваш да си ушиеш дрехи зад гърба ми и да ги облечеш без мое съгласие, по дяволите! Така ли беше?

— Да, господарю.

— Утре ще те продам. Сега възнамерявам да те изхвърля жалка никаквица! Покланяй се! Веднага на колене, дявол те взел!

Тя побеля като платно и моментално коленичи.

— Сега стой така, докато се върна!

Изхвърча като стрела навън и изтича в градината. Грабна ножа си и избра тънко бамбуково дърво от новопосадената горичка. Отряза го и го размаха във въздуха, после се втурна обратно в стаята.

— Събличай дрехите си, жалка робиньо! Ще те налагам докато ме заболи ръката!

Тя се съблече, трепереща. Той сграбчи дрехата от ръката й и я хвърли настрана.

— Лягай долу — посочи той дивана.

Тя се подчини.

— Моля, не бийте много силно… Аз бременна втори месец. — Тя зарови глава в дивана.

Идеше му да я грабне и да я прегърне, но знаеше, че ще загуби уважението й. А пръчката бе единственият начин да й върне достойнството.

Той замахна с бамбуковата пръчка и започна да налага бутовете й достатъчно силно, за да я заболи, но не и да я нарани. Скоро тя започна да плаче, да хлипа и скимти, но той продължаваше да я бие. На два пъти съзнателно не улучи и стовари пръчката с все сила върху кожения диван с ужасяващ звук. Всичко това бе предназначено за Лим Дин и А Сам, които без съмнение слушаха на вратата.

След десет удара той спря, каза й да остане на място и отиде да вземе бутилка с бренди. Той пи жадно, после запрати бутилката срещу стената и продължи отново да я бие. Но гледаше всеки удар да е лек.

Най-накрая спря и я вдигна за косата.

— Обличай дрехите си, мизернице! — И когато се облече, изрева.

— Лим Дин! А Сам!

В миг и двамата бяха на вратата.

— За какво нито чай, нито храна, жалки роби? Донесете храна!

Запрати бамбуковата пръчка в ъгъла до вратата и се обърна към Мей-мей.

— На колене, нещастнице!

Ужасена от безмерната му ярост, тя се подчини незабавно.

— Измий се и се върни тук. Давам ти трийсет секунди или ще започна отново.

Лим Дин сервира чая и макар че той бе добър, Струан заяви, че е изстинал и запрати чайника в стената. Мей-мей, Лим Дин и А Сам се втурнаха навън и веднага пристигнаха с нов чай.

Храната също се появи невероятно бързо и Струан разреши на Мей-мей да му сервира. Тя изскимтя от болка, а той изкрещя:

— Млъкни или ще те пребия!

После той замълча и започна да се храни мрачно. Тишината измъчваше и двамата.

— Вдигни пръчката! — изкрещя той, когато престана да яде.

Мей-мей я вдигна и му я подаде. Той опря пръчката в корема й.

— В леглото! — заповяда той грубо и двамата слуги побягнаха, спокойни, че тай-панът е простил на Мей-мей, която си бе възвърнала достойнството до голяма степен, тъй като бе издържала безропотно неговия справедлив гняв.

Мей-мей се обърна със сълзи в очите и тръгна към стаите си, но той изръмжа:

— В моето легло, по дяволите!

Тя изтича в стаята му. Той я последва и блъсна вратата след себе си, после я залости.

— Значи си бременна. От кого?

— От вас, господарю — изхленчи тя.

Той седна и протегна ботуша си.

— Хайде, побързай.

Тя падна на колене и издърпа ботушите му, после застана до леглото.

— Как смееш да помислиш, че ще искам да се запознаеш с приятелите ми? Когато реша да те изведа от дома, ще ти кажа, за бога.

— Да, господарю.

— Мястото на жената си е вкъщи. Тук!

— Да, господарю.

Той си позволи да смекчи израза на лицето си.

— Така е по-добре, за бога.

— Аз не искала да ходя на бал — каза тя едва чуто. — Само да обличам като… Никога не искала бал. За какво на бал, никога, никога не искала. Само да харесам. Съжалявам. Много съжалявам.

— Защо да ти прощавам, а? — Той започна да се съблича. — А?

— Няма причина, няма. — Сега вече тя плачеше жално и тихо.

Но той знаеше, че все още е рано да покаже, че й е простил напълно.

— Може би тъй като си бременна, ще ти дам още една възможност. Но по-добре да е син, не някоя ненужна дъщеря.

— О, да, моля, моля. Простете, моля. — Тя се поклони и удари чело в пода.

Плачът й го смазваше, но той продължи да се съблича и да се чумери. След това издуха свещта и се пъхна в леглото.

Остави я да чака.

След една-две минути каза кратко:

— Влизай в леглото. Студено ми е.

После, когато вече не можеше да понася плача й, я прегърна нежно и я целуна:

— Прощавам ти, момиче.

Тя плака в ръцете му, докато заспа.