Джеймс Клавел
Тай-пан (39)

Тридесет и четвърта глава

Струан изкачи мраморното стълбище на резиденцията на компанията си изтощен, но все пак странно омиротворен. Направих всичко, каквото можах, помисли си той.

Преди да посегне да отвори вратата, тя широко се разтвори. Ло Чъм, майордомът на слугите на „Ноубъл хаус“ на Макао, бе светнал в беззъба усмивка. Той беше мъничък старец с лице като стара слонова кост и вълшебна усмивка и бе служил на Струан от момента, в който той бе могъл да си позволи да му прислужват. Беше облечен в спретнат бял халат, черни панталони и въжени сандали.

— Хало-а, тай-пан. Баня готов, закуска готов, дреха готов, още какво тай-пан поиска?

— Айейа, Ло Чъм. — Струан никога не престана да се чуди на бързината, с която се разпространяваха новините. Знаеше, че ако веднага след като бе слязъл на брега бе притичал по дигата и направо бе влязъл в къщата, вратата пак щеше широко да се отвори и Ло Чъм щеше да го чака, както сега.

— Баня, дреха, може — каза Струан.

— Компрадор Чен Шенг бил и отишъл. Казал, дойде пак девет часа, може?

— Може — изнурено отвърна Струан.

Ло Чъм затвори вратата и се втурна нагоре по мраморното стълбище пред Струан да отвори вратата на господарската спалня.

Голямата чугунена вана бе пълна с димяща вода, както винаги, чаша мляко бе поставена, както винаги, на една малка масичка, несесерът му за бръснене бе изваден, чиста риза и дрехи бяха оставени на леглото — както винаги. Хубаво е да се върнеш вкъщи, помисли Струан.

— Тай-пан иска кау чило във вана, айейа? — цвилещ смях.

— Айейа, Ло Чъм. Винаги говори такива лоши работи, винаги говори муш-муш кау чило във вана. Събуди господар Кълъм — кажи дойде тук! — каза Струан, като сваляше мръсните си дрехи.

— Господар Кълъм тук не спал.

— Къде отишъл господар? — попита Струан.

Ло Чъм вдигна дрехите и сви рамене.

— Цяла нощ вън, господарю.

Струан се намръщи.

— Всяка нощ вън, айейа?

Ло Чъм поклати глава.

— Не, господарю. Една, две нощ спал тук. — Той се втурна навън.

Струан се потопи във ваната, разтревожен от новината за отсъствията на Кълъм. Уповавам се на Бога Кълъм да има достатъчно ум в главата и да не ходи в „китайския град.“

* * *

Точно в девет часа една богата носилка спря пред богатата къща. Чен Шенг, компрадор на „Ноубъл хаус“, тежко се приведе. Халатът му бе малинов, шапката — обкичена със скъпоценности. Той осъзнаваше собственото си величие.

Той тръгна по стълбите и вратата му бе отворена лично от Ло Чъм — както винаги. Това придаваше на Чен Шенг голяма важност, защото Ло Чъм отваряше лично вратата само на тай-пана и на него.

— Очаква ли ме? — запита той на един от кантонските диалекти.

— Разбира се, Превъзходителство. Извинете, че ви определих толкова ранна среща, но почувствах, че бихте желал да сте пръв.

— Чух, че е напуснал Хонконг страшно бързо. Знаете ли причината?

— Отправи се директно към тай-пана на дългополите…

— Знам това — каза раздразнено Чен Шенг. Не бе могъл да проучи защо Струан се беше втурнал към манастира. — Наистина не знам защо съм толкова търпелив с вас, Ло Чъм, или защо продължавам да ви давам пари всеки месец в тия тежки времена да ме държите информиран. Знаех, че корабът е в пристанището, преди вие да ми съобщите. Неприятна незаинтересованост към моите работи.

— Наистина много съжалявам, Превъзходителство — каза Ло Чъм. — Разбира се, тай-панът докара конкубината си на кораба.

— Аа! — Това е добре, помисли той. Ще се радвам да им дам децата и да се отърва от тази отговорност. — Това е вече малко по-добре, макар че за този час можех да узная и от другаде. Какви други съкровища от сведения ще ми предоставите, та да оправдаете големия си хонорар през всичките тези години?

Ло Чъм извърна очи, така че се виждаше само бялото им.

— Какво богатство бих могъл да имам аз, долният роб, за такъв мандарин като вас? — Той говореше много тъжно. — Времената са тежки, Превъзходителство. Съпругите ми непрекъснато искат пари, синовете ми пилеят таели на комар, като че ли среброто расте по улиците. Разстроен съм. Само чрез предварителни знания от голяма важност човек може да се защити от съдбата. Ужасно е да си помислим, че такива знания могат да попаднат в неподходящи уши.

Чен Шенг си играеше с плитката си, като моментално разбра, че Ло Чъм има много важни сведения.

— Съгласен съм. В такива тежки времена е много важно — боговете са наредили така — да помагаме на нуждаещите се — каза той тържествено. — Мислех да пратя скромен дар, за да почета светлата памет на дедите ви — три печени прасета, четиринадесет кокошки носачки, два топа коприна от шантунг, перла на стойност десет таела най-чисто сребро, фина катарама от нефрит от ранната династия Чинг на стойност петдесет таела и незначителни сушени плодове и сладкиши, които са абсолютно недостойни за вашия стомах, но вие бихте могли да ги раздадете на слугите си.

— Такъв великолепен подарък не бих могъл да приема — отвърна Ло Чъм много почтително. — Ще ви бъда задължен завинаги.

— Ако откажете, ще разбера само, че това е едно недостойно приношение към светлите ви прадеди и ще загубя престиж.

Накрая Ло Чъм се остави да бъде убеден да приеме, а Чен Шенг се остави да бъде убеден, че подаръкът е царски.

— Чух, че тай-панът търси нещо — прошепна Ло Чъм, — защото конкубината му е много болна. Болна е заради отровата, която причинява хонконгската треска.

— Какво? — Чен Шенг бе ужасен от новината, но бе доволен, че дарът му бе така добре употребен. — Продължавайте, моля!

Ло Чъм му каза за лекаря и за странното лекарство и че всичко това А Сам бе прошепнала на ухото на един собственик на сампан, когото Ло Чъм й беше изпратил.

— Слухът казва още, че тай-панът е предложил награда от двадесет хиляди таела. Синът му, благородният син на третата ви съпруга и ваш доведен син, е организирал трескаво търсене на лекарството в Хонконг.

Умът на Чен Шенг се опитваше да прецени последствията. Той направи знак на Ло Чъм и бе въведен в кабинета на Струан.

— Айейа, тай-пан — каза той развълнувано. — Радва се види теб в Макао, каквото и да е.

— Айейа, Чен Шенг — каза Струан. Той махна към един стол. — Разположете се!

— Лодк-ът пристигнал пръв в родина, „Блу клауд“, айейа?

— Не знам. Благодаря дошъл толкоз бърз. Чен Шенг искал бързо види мен, айейа?

Чен Шенг бе обезпокоен. Той, водачът на Триадите на Макао, бе лично отговорен пред Джин-куа за безопасността на Т’Чънг Мей-мей и децата й. Единствено той от всички приближени на Джин-куа знаеше, че тя бе внучка на Джин-куа и че като конкубина на тай-пана стойността й лично за тях бе огромна, а стойността й за бъдещето на каузата на Триадата — неоценима. Вестта, че флотът незабавно се бе върнал в Кантон, вместо да продължи направо за Пекин, беше им спестила почти четири милиона таела, а те стократно превъзхождаха цената на учението на Мей-мей. Той благослови своя джос, че му бе дарил Мей-мей. Без нея той самият трябваше да заплати цената на достойния заместител.

А сега глупавата жена, която не струваше и стотинка, бе имала лошия късмет да пипне неизлечима болест. Освен, добави той бързо, ако не проследим пътя на лекарството. И ако го направим, тя ще оздравее и нашата инвестиция в нея и в тай-пана ще бъде застрахована, а и двадесетте хиляди таела ще са ни добре дошли. Още една подробност от сведението си дойде на мястото и той си рече, о, но това обяснява защо Гордън Чен изпрати четиридесет члена на Триадата от ложата на Хонконг да търсят на Макао. Сигурно тук се намираше от лекарството. Той се запита какво ли би казал Гордън Чен, ако узнаеше, че тайният му „Учител“ е бил изпратен по заповед на Джин-куа и че Джин-куа бе вожд на Триадата за целия Квантунг, и че самият той, Чен Шенг, бе вторият по ранг след Джин-куа. Ох, каза си той, наистина е мъдро много неща да останат в сянка. Никой не знае кога някой ще проговори.

— Тай-пан. Ваш малка чило у кой дом добре — започна Чен Шенг. Вие иска види нея? Вземе на Хонконг?

— Видя днес. Скоро вземе. Много добре. — Струан се чудеше пали трябва да каже на Чен Шенг за Мей-мей.

— Тай-пан. Твой малък чило добре — започна Чен Шенг. — Мисли, по-добре довел мама на малко чило тук, на брега. Чило няма бъде щастлив, да. Тук много добър лекар може. Много добър лек намери. Няма нищо. Мисли, има лек тук, на Макао. Чен Шенг всичко устрои много добър.

— Откъде знаеш, че тя е тук и че е болна от малария?

— К’во? Не разбира.

— Кой тебе каза чило мой лошо болна?

Чен Шенг цъкна с език и сви рамене.

— Всеки знае, що не?

— Лекарство е тук? Наистина?

— Бъде тук, достави. Аз бързо пратил джонка до „Чайна клауд“. Води кау чило на бряг. Чен Шенг всичко уреди.

Той учтиво се поклони и си тръгна.

Струан се качи на „Чайна клауд“ и даде на екипажа гарнизонен отпуск, който обхващаше една вахта. Скоро джонката на Чен Шенг се прилепи до кораба. Внимателно пренесоха Мей-мей на брега, като китайски лекар се грижеше за нея, и я отведоха до къщата й, която се гушеше в подножието на хълма Сао Антонио.

Къщата бе чиста. Бяха наети слуги. Чаят ги чакаше. А Сам услужливо, майчински се втурна и прегърна децата, които чакаха в къщата с личните си бавачки, нагласи Мей-мей в огромното легло и доведе децата при нея. Имаше сълзи на щастие, суетене насам на там, викове. А Сам и Мей-мей бяха щастливи, че най-сетне си бяха вкъщи.

Лекарят бе донесъл специална храна и лекарства, за да засили Мей-мей, да укрепи силите на детето в утробата й и нареди тя да лежи.

— Скоро ще се върна — каза Струан.

— Добре. Благодаря ти, тай-пан. Благодаря.

— Отивам до резиденцията, а после вероятно ще посетя Брокови.

— Те са в Макао?

— Да. Всички, освен Тайлър. Мислех, че съм ти казал. Не си ли спомняш? Кълъм и Тес също са тук.

— О, да — отговори тя. Спомни си какво бяха уредили с Гордън Чен. — Извинявай. Бях забравила. Главата ми тежи. Да, сега си спомням. Страхотно съм щастлива, че вече не съм на кораба и съм у дома. Благодаря ти.

Той се върна в резиденцията. Кълъм още не беше се върнал и той реши да прекоси прайа до резиденцията на Брок. Но нито Тес, нито Лайза знаеха къде може да е Кълъм. Горт му каза, че те двамата бяха играли комар снощи в Английския клуб, но че той, Горт, бил си тръгнал рано.

— Ще те изпратя до вратата — каза Горт. Когато се озоваха там сами, Горт сардонично се усмихна, като се опиваше от сладостта на отмъщението. — Знаеш как е — бях при жена. Може и той да е отишъл при някоя. В това няма нищо лошо, нали така? Когато го оставих, му вървеше в играта, ако това нещо ти говори.

— Не, Горт. Това не ме безпокои. Знаеш, че в Британия има точни закони за убийство — светкавичен процес и светкавична примка около врата ти, независимо кого си чукнал. Дори и проститутка.

Горт побеля.

— К’во искаш да кажеш с това, а?

— Ако някой трябва да бъде обесен, с удоволствие ще помогна на палача.

— Ти какво, плашиш ли ме? И за туй си има закон, пусто да остане.

— Щом има убийство — ще има и обвинение в убийство, пусто да остане.

— Не знаеш К’во говориш! — избухна Горт. — Туй е несправедливо обвинение!

— Не ви обвинявам в нищо, Горт. Просто ви припомням факти. — Да. Чувал съм, че са необходими двама свидетели, за да, бъде доказана смърт, които да потвърдят в съда.

Горт овладя паниката си. Трябва да е оная гадна вещица Фордъринджил и оня педераст Куанс. Бях й платил достатъчно да си държи езика зад зъбите. Е, добре, ще им видя сметката, щом трябва, но едва ли ще трябва, щото малкият боклук едва ли ще пукне.

— Не ме е страх от такива като теб — от лъжливите ти обвинения.

— Хич не ви обвинявам, Горт — отвърна Струан. Неудържимо се изкушаваше сега да предизвика неизбежната разправа. Но знаеше, че ще трябва да изчака Горт да направи първата грешка, да бъде непростимо обиден пред хора. Само тогава щеше да може открито и свободно да прати секунданти с официална покана и да го убие пред свидетели. Само по такъв начин би могъл да избегне разрива в отношенията между Тес и Кълъм и възможността Брок да го унищожеха по съдебен път. Защото Мей-мей се бе оказала права — всеки в Азия знаеше, че е готов да заколи Горт.

— Ако видите Кълъм, моля, предайте му, че го търся.

— Търси си го сам! Аз не съм ти слуга. Ти вече не си тай-пан на „Ноубъл хаус“, пусто да остане!

— Внимавай! — предупреди Струан. — Не ме е страх от теб.

Горт клъвна.

— Нито пък мен, Дърк. Казвам ти го като мъж на мъж — внимавай, или ще те пипна.

Струан се върна пешком до резиденцията си, доволен от себе си. Хванах те, Горт.

Кълъм още не беше се върнал. Нямаше вест и от епископа. Струан нареди на Ло Чъм да се опита да намери Кълъм. Излезе навън на прайа, тръгна по хълма към катедралата по малко познати улички, премина край приятни ресторантчета с масички на улицата, с пъстри чадъри. Прекоси един широк площад и влезе през голямата порта.

Монахинята на бюрото погледна нагоре.

— Добро утро. Говорите ли английски? — попита Струан.

— Малко, сеньор.

— При вас има една пациентка. Мис Мери Синклер. Аз съм неин приятел.

Последва дълга пауза.

— Желаете ли да я видите?

— Моля.

Тя махна на една китайка и бързо й каза нещо на португалски. Струан последва китайската монахиня надолу по коридора, изкачиха няколко стълби и влязоха в стаята на Мери.

Беше малка, мръсна и зловонна стаичка със здраво затворени прозорци. Над леглото висеше разпятие.

Лицето на Мери бе изпито, усмивката — слаба. Страданието я беше състарило.

— Здравей, тай-пан.

— Какво ти е, Мери? — меко попита той.

— Нищо, което да не заслужавам.

— Ще те преместя от това проклето място — каза Струан.

— Добре ми е тук, тай-пан. Много са мили към мен.

— Да, но това не е място за английска протестантка.

Слаб монах с тонзура влезе в спалнята. Носеше обикновено расо, твърдо от старите петна засъхнала кръв и разлети лекарства. Носеше обикновено дървено разпятие.

— Добро утро — каза монахът на културен английски без акцент.

— Аз съм отец Себастиан. Лекарят на пациентката.

— Добро утро. Мисля да я преместя оттук.

— Не бих ви посъветвал, мистър Струан. Тя не бива да бъде местена най-малко още месец.

— Какво й е?

— Вътрешно неразположение.

— Вие сте англичанин?

— Толкова ли е странно, мистър Струан? Има много англичани, а също и шотландци, които са приели истинната Христова църква. Но това, че съм католик, не ме прави по-малко лекар.

— Имате ли тук кора от синкона?

— Какво?

— Кора от синкона. „Йезуитска“ кора.

— Не. Никога не съм я използвал. Никога и не съм я виждал. Защо?

— Нищо. Какво й е на мис Синклер?

— Доста е сложно. Мис Синклер не трябва да бъде премествана около месец, а още по-добре два.

— Чувстваш ли се достатъчно добре да бъдеш преместена, скъпа?

— Нейният брат, мистър Синклер, не възразява срещу пребиваването й тук. Мисля, че и мистър Кълъм Струан одобрява предложението ми.

— Кълъм идвал ли е днес? — запита Струан Мери.

Тя поклати глава и заговори на монаха. Лицето й имаше трагичен израз.

— Моля, кажете на тай-пана. За… за мен.

Отец Себастиан каза сериозно:

— Мисля, че сте права. Някой трябва да знае. Мис Синклер е много болна, мистър Струан. Изпила е настойка от китайски билки — може би отрова е по-подходящата дума, — за да предизвика аборт. Отровата е изхвърлила зародиша, но е причинила кръвоизлив, който сега, по милостта Божия, е почти овладян.

Струан внезапно се изпоти.

— Кой още знае, Мери? Хорацио? Кълъм?

Тя поклати глава.

Струан отново се обърна към монаха.

— Почти овладян? Означава ли това, че момичето е добре? Че след месец или малко повече ще бъде добре?

— Физически — да. Ако няма гангрена. И ако такава е волята Божия.

— Какво искате да кажете с „физически“?

— Искам да кажа, мистър Струан, че е невъзможно да разглеждаме физическото без духовното. Дамата е много прегрешила спрямо Божиите закони, спрямо законите на католическата църква, а също й на вашата църква, така че трябва да постигне помирение и разкаяние пред Бога, за да има изцеление. Това е всичко, което се опитвам да кажа.

— Как… как попадна тя тук?

— Доведе я нейната прислужница, която е католичка. Получих специално разрешение да я лекувам, поставихме я тук и я лекувахме толкова добре, колкото можахме. Майката игуменка настояваше да съобщя на някого, защото чувствахме, че се влошава. Изпратихме вест на някой си капитан Глесинг. Предположихме, че той е… бащата, но мис Синклер се кълне, че не е… че не беше. И ни помоли да не разкриваме причината за нейното заболяване. — Отец Себастиан замълча. — Тази криза, слава на Бога, премина.

— И вие ще запазите тайната? Какво… какво й се е случило?

— Само вие, аз и сестрите знаем. Положили сме клетви пред Бога, които не можем да нарушим. Няма защо да се страхувате от нас. Но знам, че няма да има изцеление за клетата грешница без смирение и покаяние. Защото Той знае.

Отец Себастиан ги остави.

— Бащата… един от твоите „приятели“ ли е, Мери?

— Да. Аз не… не съжалявам за живота, който водех, тай-пан. Не мога. Или за това, което направих. Това е джос. — Мери гледаше през прозореца. — Джос — повтори тя. — Бях изнасилена, когато бях много малка… поне… това не е вярно. Не знаех какво… не разбирах, но първия път стана малко насила. После… после не трябваше да ме насилват — аз исках.

— Кой беше той?

— Едно от момчетата в училище. Той умря. Беше толкова отдавна.

Струан прерови паметта си, но не можа да си спомни момче, което да е умряло. Никое момче, което да е имало достъп до дома на Синклер.

— След това — продължи Мери на пресекулки — имах нужда от т’ва… Хорацио… Хорацио беше в Англия, така че помолих… помолих една от прислужничките да ми намери любовник. Тя ми обясни, че мога… че мога да имам любовник, много любовници, че ако съм умна и тя е умна, мога да водя таен живот и да имам хубави неща. Истинският ми живот никога не е бил приятен. Знаеш какъв беше баща ми. Прислужницата ми показа как. Тя… тя ми беше сводница. Ние… ние забогатяхме заедно и това ми харесва. Купих двете къщи. Винаги ми водеше богати мъже. — Тя спря и след малко простена: — О, тай-пан, толкова ме е страх.

Струан седна до нея. Спомни си какво й беше казал само преди няколко месеца. И искрения й отговор.