Джеймс Клавел
Тай-пан (11)

Девета глава

Четири дни по-късно „Чайна клауд“ акостира тайно в Дийпуотър бей от южната страна на остров Хонконг. Беше студено утро, небето — облачно, морето — сиво.

Струан бе застанал до ромбовидните прозорци в главната каюта, загледан в острова. Голите планини се спускаха стръмно към морето, оградено от бреговете на залива, а върховете бяха забулени от облаци. В горния край на острова се простираше тясна пясъчна ивица и от там сушата отново политваше в облаците, скалиста и самотна. Долитаха писъци на морски чайки. Вълните се плискаха леко по корпуса и камбаната на кораба удари шест пъти.

— Да — отзова се Струан в отговор на почукването.

— Сътър се е върнал — съобщи уморено капитан Орлов.

Капитанът беше широкоплещест и прегърбен, висок едва пет фута, с масивни ръце и огромна глава. На китката му висеше бойно желязо. Откакто бе пристигнало среброто, той носеше желязото ден и нощ и спеше с него.

— Кълна се в брадата на Один, нашият товар е по-страшен и от чума.

— Нови тревоги?

— Тревоги ли казвате? На борда на моя кораб — изключено! Кълна се в брадата на Девата! — Дребничкият уродлив човек се закиска със злостна радост. — Няма да стане, докато съм буден, чувате ли, Зеленооки!

Преди много години Струан бе открил Орлов да скита из уличките на Глазгоу. Беше от северните страни, претърпял корабокрушение и не можеше да си намери нов кораб. Макар че моряците са без национална принадлежност, никой собственик не би поверил кораба си на странник, който не назовава никого „сър“ или „мистър“ и който не би се съгласил на по-ниска служба от тази на капитан.

— Няма по-добър от мене! — викаше Орлов и петнистото му украсено с орлов нос лице се тресеше злобно. — Служил съм като моряк — и никога повече! Пробвайте ме и ще ви докажа, кълна се в сатаната!

Струан беше проверил знанията му за морето и вятъра, а също така силата и смелостта му и беше установил, че те са налице. Орлов говореше английски, френски, руски, финландски и норвежки. Умът му беше блестящ, а паметта — изумителна. И макар че приличаше на таласъм и при нужда убиваше като акула, беше честен и напълно заслужаваше доверие. Струан му бе поверил малък, а после и по-голям кораб. След това клипер. Миналата година го бе направил капитан на „Чайна клауд“ и знаеше — Орлов беше всичко това, което твърдеше, че е.

Струан си наля още чай, горещ, сладък и подправен с ром.

— Щом мистър Роб и Кълъм се качат на борда, веднага тръгвате към пристанище Хонконг.

— По-добре по-рано, така ли?

— Къде е Волфганг?

— В каютата си. Трябва ли ви?

— Не. И гледайте да не ни безпокоят.

Орлов поправи гневно влажните си моряшки дрехи и тръгна към вратата.

— Колкото по-рано се отървем от този чумав товар, толкова по-добре. Не съм виждал по-отвратително нещо!

Струан не отговори. Беше изтощен, но мозъкът му работеше трескаво. „Почти пристигнахме — каза си той. — Още няколко часа и ще бъдем в безопасност в пристанището. Слава богу, че Кралската флота е там. Можем да отдъхнем до една от фрегатите.“

Главната каюта беше просторна и луксозна. Но сега бе пълна с мускети, бойни железа, саби, ками и ножове. Беше иззел оръжието на целия екипаж още преди да качи среброто на борда. Сега само той и капитан Орлов носеха оръжие. Струан усещаше напрежението, което цареше на кораба. Среброто беше заразило всички. „Да — мислеше си той, — никой няма да остане незасегнат. Дори и Роб. Дори Кълъм. Може би дори Орлов.“

* * *

По време на пътуването от Мраморната пагода А Гип беше изпаднала в кома и бе умряла. Струан поиска да я погребат в морето, но Мей-мей го беше помолила да не го прави.

— А Гип била вярна слугиня — каза му тя. — Лош джос, ако не върнем нея на родители и не погребем като китайка. О, абсолютно много лошо, ужас, тай-пан.

Така Струан смени курса и отиде в Макао. Там купи с помощта на Маус чудесен ковчег и предаде А Гип на родителите й. Брои им също десет сребърни таела за погребението. Родителите й живееха в лодка хокло. Благодариха му и го помолиха да вземе по-малката сестра на А Гип. А Сам беше на петнайсет години, бе весело, кръглолико момиче, което говореше пиджин и стягаше краката си — нещо необичайно за хокло. Мей-мей я одобри, защото я познаваше от по-рано, и Струан се съгласи. Родителите й поискаха триста сребърни таела. Струан бе готов да плати, но Мей-мей го предупреди, че двамата ще загубят авторитета си, ако платят първата поискана цена. Така тя се спазари с родителите и смъкна цената на сто и шестнайсет таела.

Струан постъпи, както беше редно, и купи момичето, защото такъв беше обичаят. Но след края на сделката, която според китайския обичай го бе направила робовладелец, той скъса документа пред А Сам и й каза, че вече не е робиня, а слугиня. А Сам не го разбра. Струан знаеше, че по-късно тя щеше да попита Мей-мей защо е скъсал документа, а тя щеше да отговори, че някои варварски обичаи са странни. А Сам щеше да се съгласи и страхът й от него щеше да порасне.

Докато „Чайна клауд“ се намираше в Макао, Струан бе наредил екипажът, без Волфганг Маус, да не напуска кораба. Страхуваше се да не се разчуе, че на кораба има сребро. И макар че в общи линии вярваше на моряците, сега, когато тук имаше такова голямо богатство, което просто само се тикаше в ръцете им, доверието му се бе стопило. Очакваше пирати отвън и отвътре. В Макао едва не избухна бунт и заедно с офицерите той трябваше за пръв път да използва камшика, без да подбира, да постави постове на квартердека и да акостира далеч в плиткото пристанище. Забраниха на всички сампани да приближават на разстояние сто ярда от „Чайна клауд“.

Беше изпратил напред в Хонконг първия си помощник-капитан Кудахи с катера да доведе Роб и Кълъм на тайна среща в Дийпуотър бей със строга заповед да не казват нищо за среброто. Знаеше, че това е допълнителна опасност, но трябваше да поеме риска. След като среброто беше вече в безопасност на „Чайна клауд“, имаше време да помисли за Джин-куа и за „Ноубъл хаус“, за Роб и Кълъм, както и за това какво ще направи в бъдеще. Знаеше, че е дошло време да оформи бъдещия модел на компанията. Със или без Роб и Кълъм. На всяка цена!

Беше оставил Мей-мей в Макао, в къщата, която й бе подарил. Преди да отплава, посетиха заедно Чен Шенг.

Двегодишният му син Дънкан се беше опитал да му се поклони до земята, но той го вдигна на ръце и му каза никога и пред никого да не прави това отново. Дънкан отговори „Да, тай-пан“ и прегърна него и Мей-мей.

Бебето Кейт получи същия подарък, както и Дънкан, а Чен Шенг се суетеше като стара кокошка. Донесоха чай и храна и после Чен Шенг помоли за разрешение да представи Кай-сунг, която желаела да се поклони на тай-пана.

Кай-сунг беше навършила трийсет и шест години. Беше облечена в красиви дрехи в пурпур и злато и украсени с нефрити. В катраненочерната й коса бе забодена сребърна карфица. Сякаш не бяха минали седемнайсет години. Лицето й бе като алабастър, а очите й — дълбоки, както в младостта.

Но по бузите й се стичаха сълзи и тя шепнеше нещо на кантонски, а Мей-мей превеждаше с ясен глас:

— По-голяма сестра много съжалява, че тай-тай умряла. По-голяма сестра казва всеки път кога искаш деца да останат тук, те ще бъдат като нейни. Тя също благодари, че бил внимателен с нея и с неин син.

— Кажи й, че е много красива и че й благодаря.

Мей-мей преведе, после двете сестри поплакаха малко, а след това се развеселиха. Кай-сунг се поклони отново и си отиде. Чен Шенг се приближи до Струан.

— Чуй, може ти има добър джос, тай-пан. — По едрото му лице се разля усмивка.

— Може би.

— Аз купува човеци строят Хонконг много евтин с добър джос! — Чен Шенг се беше хванал за огромния си търбух и се тресеше от смях. — Айейа, тай-пан! Купи девствен робиня. Иска? Аз купя тебе, айейа? Евтин, евтин.

— Айейа, девствена! Имам достатъчно грижи!

Струан и Мей-мей взеха децата и се върнаха в дома си. Парите, които тя бе загубила, бяха повече от стойността на къщата. Официално му връчи нотариалния акт с голяма церемония и едновременно с това му поднесе тесте карти.

— Удвоявам или губя свой дълг, тай-пан.

Той изтегли вале, а тя се завайка и заскуба косата си:

— Горко ми, горко ми! Аз парче кучешко месо, никаквица, разсипница! За какво аз отворила мазна уста?

На лицето й се изписа жестока болка. Тя затвори очи и избра една карта, после цялата се сви и отново ги отвори. Беше дама. Тя извика щастливо и се хвърли в ръцете му.

След като уговори с Мей-мей да се върне скоро от Хонконг или да изпрати за нея „Чайна клауд“, Струан отплува в Дийпуотър бей.

* * *

Вратата на каютата се отвори.

— Здравей, татко.

— Здравей, Дърк — поздрави го Роб.

— Добре дошли на борда. Добре ли пътувахте?

— Сравнително добре.

Роб се отпусна на стола. Около очите му бяха изписани тъмни кръгове.

— Изглеждаш много уморен, Роб.

— Уморен съм. Опитах всичко, всичко. — Той съблече тежкото си запотено палто. — Никой няма да ми даде заем. Загубени сме. Какви са твоите добри новини, Дърк? — попита той и измъкна от моряшката си полушубка запечатан плик. — Това е за теб от вчерашната поща. От татко.

Цялата радост на Струан от постигнатото досега се изпари. „Уинифред — помисли си той, — сигурно ми съобщава за нея.“

Взе писмото. Печатът беше цял. Позна тънкия почерк на баща си.

— Какви са новините от дома? — попита той с възможно най-равен тон.

— Това е единственото писмо. За мен няма нищо. Съжалявам. Как си ти? Какво се е случило с лицето ти? Изгорил ли си го? Съжалявам, че не мога да ти бъда от голяма полза.

Струан остави писмото на бюрото.

— Купи ли земята?

— Не, отложиха продажбата — каза Роб, като се опитваше да не гледа към писмото.

— Продажбата е утре, татко. Нямаше достатъчно време за оглеждане на парцелите. Така че я отмениха.

Кълъм се олюля, когато корабът се наклони под напора на вятъра. Изправи се и се подпря на бюрото.

— Да отворя ли писмото ти?

— Не, благодаря. Срещнахте ли Брок?

— „Уайт уич“ се върна от Уампоа преди два дни — отговори Роб.

— Аз лично не съм го виждал. Всъщност сега сме във война.

— Да — потвърди Струан. — Флотата все още ли е в Хонконг?

— Тук е. Но когато Еликсен пристигна с новините, тя се разгърна и зае бойна позиция. В източния и западния край изпратиха патрули.

— Ще нападнат ли Хонконг?

— Не ставай смешен, Роби.

Роб се бе загледал в дирята на кораба. Дърк изглежда променен — помисли си той. После забеляза бъркотията в каютата.

— Защо има толкова много оръжие тук, Дърк? Какво се е случило?

— Какво е намислил Лонгстаф, Кълъм? — попита Струан.

— Не знам. Видях го само веднъж, и то когато трябваше да взема разрешение за отсрочката.

— Аз също не съм го виждал, Дърк. След това, което писаха за нас във вестника, беше ми трудно да се срещна с много хора. Особено с Лонгстаф.

— Така ли? Какво стана?

— Видях го на следващия ден. Той ме попита: „Честна дума, вярно ли е?“ и когато му казах да, той смръкна от енфието си и рече: „Жалко. Е, много съм зает, Роб. Довиждане“, след което изпи още една чаша порто.

— А ти какво очакваше?

— Не знам, Дърк. Сигурно съчувствие. Или помощ.

— Лонгстаф не уволни Кълъм. Това е в негова полза.

— В момента аз му трябвам, защото няма друг, който да върши работата — обясни Кълъм.

През последните седмици бе започнал да се поправя и не изглеждаше така ужасно блед.

— Мисля, че злорадства, задето фалирахме. Поне — добави той бързо — не аз съм от значение. Исках да кажа, че фалира „Ноубъл хаус“.

— Ако не ние, ще бъде някоя друга компания, Кълъм.

— Да, зная, татко. Исках да кажа, че… ъъ, смятах, че сте близки с Лонгстаф. Той се прекланяше пред теб заради богатството ти. Когато махнем богатството, ти оставаш без нищо. Нямаш потекло, а без него ти си неравностоен. Нямаш и знания. Нищо! Мисля, че това е много тъжно.

— Откъде си се научил да правиш метани до земята?

— Почакай, докато стигнем в Хонконг.

— Какво значи това, момче?

— Ще пристигнем след няколко часа. Сам ще видиш — гласът на Кълъм стана по-рязък. — Отвори писмото, татко!

— Новините ще почакат. Когато ти замина, Уинифред си отиваше. Нима очакваш чудеса?

— Защо не? Молех се да стане чудо.

— Елате с мен долу — каза Струан.

Под люлеещия се фенер в трюма блестяха тайнствено чинно подредени купчинки от сребърни слитъци. Въздухът беше спарен и навсякъде проникваше сладникавата миризма на суров опиум.

— Това е невъзможно! — пошепна Роб и докосна среброто.

— Не знаех, че на света има толкова много сребро, събрано на едно място — възкликна Кълъм поразен.

— Ето го, на.

С трепереща ръка Роб вдигна един от слитъците, за да се увери, че не сънува.

— Невероятно!

Струан разказа как се бе сдобил със среброто. Повтори думите на Джин-куа отначало докрай. Единствено не спомена нищо за споразумението с четирите половинки от монети и петте лака, вложени в хонконгска земя, оставените настрана пет лака и този лак, който бе дал на Гордън Чен. Описа им морската битка с Брок. Не спомена нищо за Мей-мей.

— Мръсен пират! — избухна Кълъм. — Лонгстаф ще обеси и него, и Горт, щом научи.

— Защо? — попита Струан. — Брок не е направил нищо повече от това, което направих аз. Просто се натъкна на мен.

— Но това не е вярно. Мога да докажа, че той…

— Нищо не мога и няма да доказвам. Брок се опита и не успя. Това е всичко. То си е само наша работа.

— Не ми харесва това — заяви Кълъм. — Преднамереното пиратство трябва да се разглежда по съвсем друг начин.

— Ще дойде време и ще си уредим сметките.

— Божичко, спасени сме — промълви едва чуто Роб. — Сега ще провалим всички международни валутни операции. Ще бъдем най-богатата компания в Ориента. Бог да те благослови, Дърк. Ти си невероятен!

Сега бъдещето е сигурно. Роб ликуваше вътрешно. Ще има достатъчно за Сара и нейното разточителство. Мога веднага да се върна у дома. Може би Дърк ще реши нещо друго и няма да замине, няма да се върне и ще забрави Парламента. Край на ядовете. Сега мога да си купя замък и да си живея в мир и спокойствие. Децата ще се оженят и ще живеят добре, ще има за внуци и правнуци. Роди може да завърши университета, да стане банкер и никога да не помисли за Ориента. „Бог да те благослови, Дърк!“

Кълъм също беше изпаднал в екстаз. Главата му бе замаяна. Та това не е просто сребро, а власт. Власт да купува оръдия или гласове и да се издигне в Парламента. Ето отговора на Хартата и на чартистите. Като тай-пан ще мога да използвам силата на цялото това богатство, и то с определена цел. Благодаря, Господи, о, Господи — молеше се той горещо за навременната помощ.

Сега Струан изглеждаше много по-различен в очите на сина си. През последните седмици Кълъм бе мислил много върху думите на баща си за богатството, властта и как да се използват те. Беше се сближил с Глесинг, като същевременно продължаваше да се движи в периферното полезрение на Лонгстаф. След гибелта на „Ноубъл хаус“ започна да забелязва прикритите усмивки и откритите подигравки и разбра, че когато човек е сам, без потекло или власт, той е беззащитен.

Струан забеляза алчността на Роб и Кълъм. „Вярно — каза си той, — но нека бъдем честни. Това правят парите с човека. Погледни себе си! Ти уби осем, не, десет души, за да запазиш богатството. Би убил и сто. Виж какво си принуден да направиш със сина си и брат си.“

— Има нещо, което съм длъжен да разясня и на двамата. Това сребро ми е дадено в заем. Срещу честната ми дума. Отговарям за него пред Джин-куа. Отговарям аз. Не „Ноубъл хаус“.

— Не разбирам, Дърк — каза Роб.

— За какво говориш, татко?

Струан извади една Библия.

— Първо, искам да се закълнете пред светата Библия, че това, което ще чуете, ще остане тайна.

— Необходимо ли е да се заклеваме? — попита Роб. — Разбира се, че на никого няма да кажем.

— Ще се закълнеш ли, Роб?

— Разбира се.

Двамата с Кълъм се заклеха, че ще мълчат. Струан постави Библията върху среброто.

— Това сребро ще бъде използвано за спасението на „Ноубъл хаус“, при условие че когато и ако някой от вас стане тай-пан, ще бъде съгласен, първо: да посвети компанията изцяло на нуждите на Хонконг и на китайската търговия; второ: главната квартира на компанията да остане постоянно в Хонконг; трето: моите задължения и моят девиз да преминат изцяло върху Джин-куа и приемниците му; четвърто: да гарантирате, че приемникът, посочен от вас за тай-пан, ще направи същото, и последно — Струан посочи с ръка към Библията: — да се споразумеем още сега, че само християнин, роднина, може да стане тай-пан. Закълнете се в светата Библия, както ще накарате и вашия приемник да се закълне, че ще спазвате условията още преди контролът да бъде прехвърлен.

Последва мълчание. После Роб, който добре познаваше мисленето на брат си, попита:

— Знаем ли какви условия е поставил Джин-куа?

— Не.

— Какво друго има?

— Ще ви кажа, след като се закълнете. Можете да ми се доверите или не, както искате.

— Това не е много честно.

— Самото сребро не е честно спечелено, Роб. Трябва да съм сигурен. Това не е детска играчка. И в момента на нито един от вас не гледам като на роднина. В ръцете ни е цяло столетие! Две столетия!

— Очите на Струан блестяха яркозелени на слабата светлина на полюляващия се фенер. — Аз посвещавам „Ноубъл хаус“ на Китай и неговото време! Със или без вас двамата!

В стаята увисна напрежение. Раменете и вратът на Роб се обляха в пот. Кълъм впи очи в баща си поразен.

— Какво означава изцяло да посвети компанията за нуждите на Хонконг? — попита Роб.

— Означава да оказва помощ, да го защитава и да го превърне в постоянна търговска база. Търговска — защото ще открие път към Китай. Цял Китай. Ще приобщи Китай към лоното на нациите.

— Но това е невъзможно! — възрази Роб. — Невъзможно!

— Може би. Но „Ноубъл хаус“ ще се опита да направи точно това.

— Искаш да кажеш, че ще помагаме на Китай да се превърне в световна сила? — попита Кълъм.

— Да.

— Но това е опасно! — извика Роб. — Чиста лудост! И без това светът гъмжи от тревоги, че да помагаме на тази огромна маса езичници! Та те ще ни залеят. Всички нас! Цяла Европа!

— И сега всеки четвърти човек на земята е китаец, Роб. Имаме огромния шанс да им помогнем днес. Да ги научим на нашия начин на живот. Британския. Законност, ред и справедливост. Християнство. Някой ден те сами ще продължат. Но сега трябва да им покажем пътя.

— Но това е невъзможно. Никога няма да ги промениш! Никога! Няма смисъл!

— Това са условията. След пет месеца ти ставаш тай-пан. След време ще те наследи Кълъм — ако заслужава.

— О, Господи! — избухна Роб. — Към това ли си се стремил през всичките тези години?

— Да!

— Знаех, че си мечтател, Дърк. Но такова нещо — това е прекалено! Не знам дали е чудовищно или чудесно. Но аз не го разбирам!

— Възможно е — каза Струан и гласът му беше твърд. — Но това е условие за твоето оцеляване, Роби, както и за бъдещето на твоето семейство. След пет месеца ставаш тай-пан. Най-малко за една година.

— И по-рано съм ти казвал, Дърк, че това е още едно неправилно решение. — Лицето на Роб се изкриви от гняв. — Нито мога, нито съм достатъчно хитър, за да се справя с Лонгстаф или да задържа „Ноубъл хаус“ на предната линия в цялата тази интригантска война. Или пък да се разбера с китайците.

— А аз мога. И зная какъв риск поемам. Но Хонконг е вече наш. Войната ще свърши също тъй бързо, както и предишната. — Струан посочи среброто. — Всичко това е скала, която не може лесно да се разруши. Отсега нататък ще се използва за търговия. Ти си добър търговец.

— Не става дума само за търговия. Трябва да ръководя движението на корабите, да водя война с пирати, да се справя с Брок и още хиляди неща.

— За пет месеца ще решиш най-важните от тях. Останалите — когато намериш за добре.

— Така ли?

— Така. Защото това сребро е на стойност три милиона. Един милион ще е за мен, когато ви напусна. И двайсет процента от печалбата ще получавам пожизнено. Същото важи и за теб — погледна към Кълъм, — а в края на твоя мандат цената ни ще е десет милиона, защото ти и „Ноубъл хаус“ ще имате протекцията ми срещу Парламента. Освен това аз ще те направя неописуемо богат. Няма да е нужно повече да разчиташ на помощта на сър Чарлз Крос, Доналд Макдоналд, Мак Фий, Смит, Рос и всички други, които подкрепяхме, за да наддават в наша полза. Аз ще върша това сам! И непрекъснато ще снова до Хонконг и обратно, така че няма защо да се безпокоите.

— Искам само едно — достатъчно богатство, за да спя спокойно и да се събуждам в мир — каза Роб и добави: — в Шотландия, не в Ориента! Не искам да умирам тук. Заминавам още със следващия кораб.

— Година и пет месеца не е много време.

— Това е заповед, не молба, Дърк.

— Не те насилвам. Преди един месец, Роб, ти беше готов да приемеш петдесет хиляди и да напуснеш. Е, добре. Това предложение е все още в сила. Ако искаш да получиш това, което ти принадлежи по право — повече от един милион, — ще го имаш в рамките на една година. — После се обърна към Кълъм: — А от теб, момче, искам да ми посветиш две години от живота си. И още три години, в случай че станеш тай-пан. Всичко пет години.

— А ще трябва ли да напусна, ако не се съглася с условията? — попита Кълъм с пресъхнали устни и свито сърце.

— Не. Ще останеш съдружник, макар и по-дребен. Но никога няма да бъдеш тай-пан. Никога! Ще се наложи да намеря и да обуча някой друг. Няма да поискам кой знае колко — от Роб ще настоявам да се съгласи на една година. Не е честно да искам повече. Той вече е единайсет години в строителството. — Струан вдигна един от слитъците. — Дори и да се съгласиш сега, ще трябва да докажеш на какво си способен. Трябва да заслужиш наследството. Няма да дебелееш на мой гръб или на гърба на Роб. Това е семеен и житейски закон. Всеки човек трябва да стои на своите собствени крака. Разбира се, ще ти помагам доколкото мога и докато съм жив, но ти сам трябва да докажеш собствената си цена. Само един истински мъж може да застане на върха.

Кълъм се изчерви.

Роб проговори и погледът му бе пълен с ненавист.

— Не от тай-пан ще имаш нужда пет месеца, Дърк. Ще ти трябва бавачка за една година, нали така?

— Гарантирай, че ще поемеш ръководството за пет години и си избери когото искаш за помощник.

— Значи мога веднага да елиминирам Кълъм, ако дам обещание за пет години?

— Да — отговори Струан веднага. — Смятам, че ще сбъркаш, но ще се съглася, ако това е решението ти.

— Виждаш ли какво прави властта с човека, Кълъм? — В гласа на Роб се долавяше напрежение.

— Без среброто не съществува вариантът „Ноубъл хаус“ — отвърна Струан спокойно. — Съобщих условията си. Решавайте!

— Разбирам защо те ненавиждат по тези места — каза Кълъм.

— Така ли, момче?

— Да.

— Никога няма истински да разбереш това, преди да изтекат твоите пет години.

— Тогава, татко, нямам избор. Пет години или нищо?

— Нищо или всичко, Кълъм. Ако смяташ да останеш на второ място, по-добре заминавай още днес. Това, което искам да те накарам да проумееш, е, че трябва да се примириш с мисълта да съществуваш самостоятелно, да те ненавиждат, да си поставиш безсмъртна цел и да си готов да жертваш всеки, в когото не си сигурен. Защото ти си мой син. Днес аз ти предоставям случай, без дори да те подлагам на изпитание, да получиш върховна власт в Азия. От тук и сила да владееш света. Не го предлагам с лека ръка. Зная какво значи да си тай-пан. Избирай, за бога!

Кълъм бе втренчил поглед в Библията. И среброто. „Не искам да съм на второ място — мислеше си той, — в никакъв случай! Така никога няма да мога да постигна много. Засега не е нужно да се безпокоя за условията, за Джин-куа и китайците, и за всички световни проблеми. Може би няма да почувствам и грижите на тай-пан. Току-виж, че Роб не ме одобрил. Боже милостиви, помогни ми да докажа, че съм достоен да стана тай-пан — така ще мога да използвам властта си за добро. Нека това бъде средство да изпълня волята Ти. Хартата трябва да се приеме. Няма друг начин!“

На челото му избиха капчици пот. Той вдигна Библията:

— Заклевам се във Всевишния да спазвам тези условия, ако и когато стана тай-пан. И да ми помага Бог!

Пръстите му трепереха, когато положи Библията обратно.

— Роб? — каза Струан, без да вдига поглед.

— Пет години като тай-пан и мога да изпратя Кълъм обратно в Шотландия? Сега? Да променя абсолютно всичко, както аз намеря за добре?

— Да, за бога. Пак ли трябва да повтарям? След пет месеца ще правиш каквото пожелаеш. Ако, разбира се, си съгласен да приемеш другите условия. Да!

В трюма настъпи дълбока тишина. Чуваше се само непрекъснатото шумолене на плъхове в тъмнината.

— Защо искаш да ме отстраниш, чичо? — попита Кълъм.

— За да нараня баща ти. Ти си последната издънка от неговия корен.

— Така е, Роб. Той е последният.

— Но как можеш да говориш така? Това е ужасно! — Кълъм бе потресен. — Та ние сме роднини! Роднини!

— Да — призна Роб с болка, — но ние говорим истината. Баща ти е готов да жертва мен, теб, децата ми, за да постигне целите си. Защо да постъпваме като него?

— Може би и ти ще го направиш, Роб. Може би — каза Струан.

— Знаеш, че нищо не бих направил да ти навредя. Господи, ти, който гледаш отвисоко, кажи какво става с нас? Видяхме се с пари и изведнъж побесняхме от алчност и какво ли още не. Моля те, остави ме да си замина! След пет месеца. Моля те, Дърк!

— Аз трябва да замина. Само от Парламента ще мога да осъществявам контрол над Лонгстаф и неговите приемници — както и ти, когато напуснеш Азия. Остани една година като тай-пан и после замини! Така наистина ще можем да осъществим плана. А и Кълъм трябва да бъде обучен.

— Как да бъда обучен за такова кратко време?

— До пет месеца ще разбера дали ще може да стане тай-пан. Ако не е годен, ще внеса промени.

— Какви промени?

— Съгласен ли си с условията, Роб? Ако си, закълни се в Библията и да се качваме горе.

— Какви промени?

— По дяволите! Съгласен ли си или не, Роб? Една или пет години? Или няколко?

Роб прехвърли тежестта си върху другия крак, когато корабът се люшна под напора на засилващия се вятър. С цялото си същество искаше да се откаже от клетвата. Но не можеше. Не можеше заради семейството си. Пое Библията и тя натежа в ръцете му.

— Дори и да ненавиждам Ориента и всичко, свързано с него, кълна се в Бога, да спазвам условията и да дам всичко, на което съм способен. Да ми помага Бог! — Подаде Библията на Струан. — Мисля, че ще съжаляваш, задето ме оставяш да бъда тай-пан — за една година.

— Възможно е. Но Хонконг няма да съжалява.

Струан отвори Библията и им показа четирите половинки от монети, залепени от вътрешната страна с восък. Изброи всичките условия на Джин-куа, без да споменава единия лак за Гордън Чен. Това си е моя работа, каза си Струан и изведнъж помисли как би реагирал Кълъм, ако разбере за природения си брат и за Мей-мей. Роб знаеше за китайката, но никога не я беше срещал. Струан се питаше дали враговете му не са разказали вече на Кълъм за Гордън и за Мей-мей.

— Мисля, че правилно постъпи, Дърк, дето ни накара да се закълнем. Един господ знае що за дяволия има в тези монети.

* * *

Когато се върнаха в каютата, Струан отиде до бюрото и счупи печата на писмото. Прочете първите няколко реда и извика радостно:

— Тя е жива! Слава богу, Уинифред е жива! Значи е оздравяла! Роб грабна писмото от ръцете му. Струан бе извън себе си от радост — прегърна Кълъм и затанцува джига, а после рил, и сключили ръце, двамата повлякоха със себе си Роб. Изведнъж цялата омраза и недоверие се стопиха.

После Струан им препречи пътя с могъщия си ръст.

— Хайде сега заедно! Едно, две, три — и тримата нададоха латинския боен вик на клана с пълни гърла: — „Фери“ — Мери се в целта! — После се прегърнаха отново и изреваха: „Стюард!“

Морякът дотърча начаса:

— Слушам, сър?

— По половин глътка на всички. Тръбачът — на квартердека! Донеси бутилка шампанско и още чай. Изпълнявай!

— Слушам, сър!

Така тримата мъже се помириха. Но дълбоко в себе си знаеха, че между тях всичко се е променило. Бяха си казали твърде много неща. Скоро пътищата им щяха да се разделят. Всеки щеше да остане сам.

— Слава богу, че отвори писмото след това, Дърк — обади се Роб. — Слава богу, че получихме това писмо. Чувствах се ужасно! Ужасно!

— Аз също — каза Кълъм. — Прочети го докрай, татко.

Струан седна удобно в дълбокия кожен моряшки стол и им прочете писмото. Беше на келтски, написано преди четири месеца — месец, след като Кълъм бе отпътувал от Глазгоу.

Парлан Струан пишеше, че животът на Уинифред висял на косъм в продължение на две седмици, след което започнала да се поправя. Лекарите не могли нищо да обяснят, а само свивали рамене и казвали: „Божа работа.“ Двамата живеели в малкия имот, който той им купил преди години.

— Тя сигурно е щастлива там — каза Кълъм, — но освен прислуга и кози едва ли има с кого да говори. Къде ли ще ходи на училище?

— Нека първо да оздравее. После ще мислим за това — отвърна Роб. — Продължавай, Дърк.

По-нататък следваха новини за семейството. Парлан Струан имаше двама братя и три сестри. Всички бяха женени, а сега вече и децата им се бяха оженили и имаха свои деца. Неговите собствени деца, Дърк и Флора от първия му брак и Роб, Ютиния и Сюзън от втория — всички те бяха се задомили.

Много от наследниците му емигрирали било в канадските колонии, било в Съединените американски щати. Някои се пръснали из Далечния изток и испанска Южна Америка.

Парлан Струан пишеше, че Алистър Маклауд, който бе женен за сестрата на Роб Сюзън, напуснал Лондон със сина си Хектор и отишъл да живее отново в Шотландия. Смъртта на Сюзън и дъщеря му Клеър от холера тегнела на съвестта му и едва не го съсипала. Получил и писмо от Кърнови: Флора, сестрата на Дърк, се омъжила за Фаран Кен и предишната година отпътували за Норфък, Вирджиния. Пристигнали благополучно: пътуването им минало много добре, те и децата им били здрави и доволни. Писмото продължаваше:

„Кажи на Роб, че вчера Роди замина да учи в университета. Качих го на дилижанса за Единбург с шест шилинга в джоба и храна за четири дни. Братовчед ти Дугъл Струан пише, че ще го вземе при себе си през ваканцията и ще се грижи за него до връщането на Роб. Позволих си да изпратя от името на Роб платежно нареждане за петдесет гвинеи, с които да плати пансиона и храната си за една година и да разполага с един шилинг дневно за харчене. Дадох му също една Библия и го предупредих да се пази от леки жени, пиянство и комар да прочете този откъс от пиесата на Уил Шекспир, в който се казва нито вземай, нито давай в заем, да си го препише и прикрепи към корицата на светата книга. Той има красив почерк.

Твоята скъпа Роналда и децата са погребани в чумна яма. Съжалявам, синко, но законът повелява всички мъртви да бъдат погребвани така, след като ги изгорят и залеят с негасена вар. Но погребението се извърши по всички правила на нашата вяра и земята беше осветена. Мир на праха им.

Не се безпокой за Уини. Момиченцето разхубавя и тук, край Лох Ломънд, където е стъпил кракът на Господ, тя ще порасне и ще стане чудесна и богобоязлива жена. Сега внимавай: не позволявай на варварите езичници от индийския Китай да погубят душата ти, заключи вратата внимателно и не допускай злото, което вирее в тези дяволски земи. Няма ли да се връщаш скоро? Здравето ми е, слава богу, добро. Остават ми още само седем години до седемдесетте, обещани ми от Бога, но само един на четиристотин човека може да дочака тази зла участ. Сега съм много по-добре. В Глазгоу, Бирмингам и Единбург има лоши вълнения — пише във вестниците. Вълнения на чартистите. Фабричните работници настояват за повишаване на заплатите. Преди два дни в Глазгоу обесиха човек за кражба на овци. Проклети англичани! В какъв свят живеем, щом обесиха един свестен шотландец за това, че откраднал една английска овца! И то да го съди шотландец! Ужас! Същевременно стотици други бяха откарани в австралийските земи на Ван Димен по обвинение в непокорство, стачка и палеж на фабрика. Приятелят на Кълъм — Бартоломю Ангъс — беше осъден на заточение в Нови Южен Уелс за чартистко бунтовничество в Единбург. Хората са…“

* * *

— Боже мой! — възкликна Кълъм.

— Кой е Бартоломю? — попита Струан.

— Бяхме съквартиранти в университета. Бедният Барт!

Струан го сряза:

— Не си ли знаел, че е чартист?

— Разбира се, че знаех. — Кълъм се приближи до прозореца и се загледа в следата от кораба.

— Ти чартист ли си, Кълъм?

— Самият ти казваше, че Хартата е добра.

— Да, но също ти обясних и какво мисля за въстанието. Занимаваш ли се с активна чартистка дейност?

— Ако бях у дома, щях да се занимавам. Повечето студенти поддържат Хартата.

— Тогава, слава богу, че не си там. Щом е оглавил въстание, Бартоломю заслужава двегодишната присъда. Имаме добри закони и най-добрата парламентарна система в света. Промените не се извършват чрез въстания, бунтове и стачки.

— Какво още пише в писмото, татко?

За миг погледът на Струан се задържа върху гърба на сина му и в ушите му зазвучаха думите на Роналда. Мислено отбеляза да се вгледа по-внимателно в бъдеще в чартистките истории. После зачете отново:

„… Ежедневно в Глазгоу пристигат хора от Хайлъндс, където земевладелците продължават да ограждат земите на клановете и да отнемат техните рождени права. Злият демон, херцог Струан, Господ да го убие, набира полк за индийските колонии. Под знамето му се тълпят хора, примамени от обещанията му за плячка и земя. Носи се слух, че отново ще воюваме с проклетите американци за канадските колонии, а също разправят, че между онези дяволи — французите и руснаците избухнала война заради османските турци. Проклети французи! Сякаш не сме страдали достатъчно заради този сатана Бонапарт.

В тъжна страна живеем, синко. О, забравих да спомена, че има планове до пет години Глазгоу и Единбург да се свържат с железница. Ще бъде чудесно, нали? Може би ние, шотландците, ще се обединим, ще отхвърлим дявола англичанин и ще възкачим наш собствен крал. Прегръщам теб и брат ти. Целуни Кълъм от мен. Твоят почтен баща, Парлан Струан.“

Струан вдигна глава и се усмихна кисело:

— Все така кръвожаден.

— Ако херцогът набира полк за Индия, може и да мине оттук — каза Роб.

— Аха. И аз си помислих същото. Е, момко, ако някога полкът стигне до владенията на „Ноубъл хаус“, ще се върне у дома обезглавен, така че Господ да ни помага!

— Господ да ни помага! — повтори Кълъм.

На вратата се почука и стюардът влезе бързо с шампанско, чаши и чай.

— Капитан Орлов ви благодари от името на екипажа, сър.

— Поканете го заедно с Волфганг да дойдат при нас, когато свърши вахтата.

— Слушам, сър.

След като наляха виното и чая, Струан вдигна чашата си:

— Наздравица. За Уинифред, която възкръсна отново!

Пиха и Роб каза:

— Още една наздравица. За „Ноубъл хаус“. Дано никога повече не помислим да причиним зло един на друг!

— Съгласен! Отново пиха.

— Роб, пиши на нашите агенти, когато стигнем в Хонконг. Кажи им да открият директорите на нашата банка, които са виновни за просрочения кредит.

— Дадено, Дърк.

— А после, татко? — попита Кълъм.

— После ще ги унищожим — отвърна Струан, — тях и техните семейства.

Кълъм потръпна от неумолимата решителност, с която баща му изрече присъдата.

— Защо семействата им?

— А тяхната алчност не засегна ли нашите семейства? Нас самите? Нашето бъдеще? Години наред ще имаме да плащаме заради алчността им. Те ще платят в същия размер! Всички до един!

Кълъм стана и тръгна към вратата.

— Къде си тръгнал, синко?

— Отивам до клозета. Исках да кажа отходното място.

Вратата зад него се затвори.

— Съжалявам за това, което казах. Но то трябваше да стане.

— Зная. И аз съжалявам. Ти обаче си прав за Парламента. Там ще се концентрира все по-голяма власт и солидните търговски сделки ще се уреждат оттам. Аз ще се грижа за финансирането и двамата с теб ще наблюдаваме Кълъм и ще му помагаме. Все пак новината за Уинифред е чудесна, нали?

— Да.

— Разсъжденията на Кълъм по много въпроси са правилни, нали.

— Той е прекалено млад. Нали знаеш как отгледа Роналда децата — стриктно следваше евангелието. Някой ден Кълъм ще трябва да порасне.

— Какво ще правиш с Гордън Чен?

— Интересува те дали ще кажа на Кълъм? — Струан се беше загледал в морските гларуси. — Ще трябва да реша този въпрос щом се върнем в Хонконг.

— Бедният Кълъм. Не е лесно да си млад, нали?

Струан поклати глава:

— Никога не е лесно.

Роб помълча малко и каза:

— Помниш ли моето момиче — Минг Су?

— Да.

— Често се питам какво ли стана с нея и детето.

— Сигурно се е устроила като принцеса и си е намерила чудесен съпруг с парите, които й остави, Роб. Омъжила се е за някой мандарин. Не е нужно да се безпокоиш за нея.

— Предполагам, че малката Изабел е навършила вече десет годинки. — Роб се увлече в приятни за душата спомени. Припомни си смеха й и удовлетворението, което бе получил от нея. Огромно удовлетворение — мислеше си той. Беше му дала повече любов и ласки, нежност и съчувствие в един ден, отколкото Сара му бе дала през целия им съвместен живот. — Ти трябва да се ожениш отново, Дърк.

— Ще има време да помисля за това. — Струан хвърли разсеян поглед към барометъра. Показваше 30,1 инча, ясно време. — Роб, дръж изкъсо Кълъм, когато станеш тай-пан.

— Непременно — обеща Роб.

* * *

Когато Кълъм излезе на палубата, „Чайна клауд“ се полюля и изплава от канала, образуван между малкото островче Тунг Ку Чау и Хонконг. Корабът напусна бързо тесния, ограден с планински вериги проток и зави на югозапад. Поклю Чау — друг по-голям остров — се намираше на две мили вляво. Остър североизточен мусон браздеше вълните, а отгоре бе надвиснал тежък сив облак.

Кълъм тръгна напред, като внимателно заобикаляше спретнато навитите корабни и пристанищни въжета. Мина покрай блестящите редици на топовете, изумен от чистотата на всяко нещо. Беше се качвал на много други търговски кораби в пристанището на Хонконг и всички му се бяха сторили мизерни.

Лявото отходно място бе заето от двама моряци и той се прекатери до десния борд. Увисна на въжетата, с мъка свали панталоните си и клекна предпазливо в мрежата.

Приближи се млад червенокос моряк, ловко се преметна през планшира в отходното място и смъкна гащите си. Беше бос и клекна, без да се държи за въжетата.

— Добро утро, сър — поздрави морякът.

— Добро утро — отвърна Кълъм, стиснал начумерено въжето.

Морякът свърши бързо. Наведе се към планшира, взе от една кутия квадратно парче вестник и се избърса, после хвърли внимателно хартията долу и завърза гащите си около кръста.

— Какво беше това? — попита Кълъм.

— А? О, хартията ли, сър? Мътните ме взели, ако знам, сър. Заповед на тай-пана. Ако не избършеш задника си с хартия, губиш двумесечна заплата и служиш десет дена на гадната бригантина. — Морякът се засмя. — Моля за извинение, тай-панът не е виновен. Корабът си е негов, така че бършем проклетите си задници. — Скочи леко на борда и потопи ръце в кофа с морска вода, после плисна водата върху краката си. — Измий и ти ръцете и краката си, за бога, защото ще отидеш в проклетата бригантина! Много странно! Направо лудост… моля за извинение, сър. Но животът е направо гаден: все миеш проклетите си ръце, бършеш проклетия си задник и веднъж в седмицата се къпеш и обличаш чисти дрехи.

— Гаден, ама друг път — обади се един моряк, който дъвчеше парче тютюн, надвесен над планшира. — Ще ти плащат в чисто сребро. Когато то пристигне, ако е рекъл Господ! Ще живееш като принц. Ще се валяш в купища пари. Какво още искаш, Чарли? — После се обърна към Кълъм: — Не знам как тай-панът постига това, сър, но на корабите му има по-малко заболявания от чума и скорбут, отколкото на всеки друг плаващ кораб — той плю по посока на вятъра, — така че аз си бърша задника и съм щастлив от това. Извинете ме, сър, ако съм на ваше място, ще правя същото. Тай-панът ужасно държи заповедите му да се изпълняват!

— Зарифи марселите и брамселите! — изрева капитан Орлов от квартердека и гласът му бе невероятно мощен за дребната му фигура.

Моряците се разделиха с Кълъм, като докоснаха чела, и се присъединиха към хората, които се изкачваха по вантите.

Кълъм използва хартията, изми ръцете си, слезе долу и зачака удобен момент да се присъедини към разговора.

— Защо трябва да се използва хартия?

— А? — попита Струан.

— В отходното място. Ако не използваш хартия, десет дена на бригантината.

— О, забравих да ти кажа, момчето ми. Китайците смятат, че има известна връзка между изпражненията и болестите.

— Та това е просто смешно — каза насмешливо Кълъм.

— Китайците не мислят така. Нито пък аз. — Струан се обърна към Роб: — От три месеца съм го въвел на „Чайна клауд“. За отбелязване е, че болестите намаляха.

— Дори в сравнение с „Тъндър клауд“?

— Да.

— Чисто и просто съвпадение — каза Кълъм.

Роб изръмжа:

— Изглежда, има доста съвпадения на нашите кораби, Кълъм. Има повече от петдесет години, откакто капитан Кук откри, че лимоните и свежите зеленчуци лекуват скорбута. Може би наистина изпражненията имат някаква връзка със заболяванията.

— Кога се къпа за последен път, Кълъм? — попита баща му.

— Не зная — преди месец — не, не си спомням. Капитан Бери настояваше да се къпя заедно с екипажа веднъж седмично в „Тъндър клауд“. Едва не умрях от студ. Защо питаш?

— Кога за последен път пра дрехите си?

Кълъм примигна и погледна тежките си кафяви вълнени панталони и сюртука си.

— Никога не съм ги прал. Защо да ги пера?

Очите на Струан блеснаха и той каза:

— Отсега нататък, било на кораба или на брега, ще къпеш цялото си тяло веднъж в седмицата! Ще използваш хартия и ще миеш ръцете си! Ще переш дрехите си всяка седмица! Няма да пиеш вода, а само чай! И всеки ден ще си миеш зъбите!

— Но защо? Защо не вода? Това е лудост! Да пера дрехите си? Тате ще се свият и кройката ще се развали, и кой знае още какво ще стане!

— Това ще правиш! Тук е Ориентът! Желая да останеш жив! Да си добре! И да си здрав!

— Няма да правя това! Аз не съм дете и не съм ти подчинен!

— Най-добре прави, както казва баща ти — намеси се Роб. — Аз също се противопоставях. На всяка негова нова идея. Накрая той неизменно доказваше, че е прав. Не знам защо става така. Но ето че навсякъде хората умират като мухи, а ние сме здрави.

— Изобщо не си прав — възрази Кълъм. — Нали ми каза, че през цялото време боледуваш?

— Да. Но това е от много години. Навремето не повярвах на баща ти, когато ми казваше за водата, и продължих да я пия. Сега червата ми кървят и ще продължават да кървят. Вече е твърде късно за мен, но кълна се, за бога, че съжалявам, дето не опитах. Сигурно червата ми сега нямаше да се скапват. Дърк изобщо не пие вода. Само чай.

— Това правят и китайците, момче.

— Не вярвам.

— Слушай, докато се мъчиш да откриеш истината — озъби се Струан, — ще изпълняваш тези заповеди! Разбери, заповеди!

Кълъм стисна упорито зъби:

— Заради някакви езически китайски обичаи трябва да променям целия свой начин на живот. Това ли искаш да ми кажеш?

— Да! Готов съм да се поуча от тях. Ще направя всичко, за да съхраня здравето си, а и ти също, за бога! — Струан изрева. — Стюард!

Вратата се отвори.

— Слушам, сър!

— Веднага приготви баня за мистър Кълъм! В каютата ми. И чисти дрехи също!

— Слушам, сър!

Струан прекоси каютата и се изпъна в целия си огромен ръст пред сина си. Разгледа главата му.

— В косата си имаш въшки.

— Изобщо не мога да те разбера!? — избухна Кълъм. — Всички имат въшки. Въшките ходят по нас, независимо дали това ни харесва или не. Малко се почешеш и край.

— Аз нямам въшки, нито Роб.

— Значи вие сте специални. Уникални! — Разтреперан от гняв, Кълъм отпи една глътка от шампанското. — Всеки знае, че когато човек се къпе, той рискува здравето си.

— Ти вониш, Кълъм.

— Всички вонят — отвърна нетърпеливо синът му. — Защо тогава носим винаги със себе си помада? Вонята е също начин на живот. Въшките пък са проклятие за човека. И точка по въпроса!

— Нито аз, нито Роб и семейството му вонят. Моите хора също не вонят, затова имаме най-доброто здраве в Ориента. Ще правиш това, което ти казвам. И въшките, и вонята са напълно излишни.

— По-добре се връщай в Лондон, татко. Там ще намериш най-голямата воня. Ако хората те чуят какво говориш за въшките и за вонята, ще те вземат за луд.

Баща и син впиха зъл поглед един в друг.

— Ще се подчиниш на заповедите ми. Ще се миеш, по дяволите, или ще накарам боцмана да те мие насила! Марш на палубата!

— Послушай го, Кълъм — намеси се Роб. Той усещаше презрението на сина и непреклонността на бащата. — Какво значение има? Направи компромис. Опитай пет месеца, а? Ако дотогава не се почувстваш по-добре, ще се върнеш към старите си навици.

— А ако откажа?

Погледът на Струан бе неумолим:

— Обичам те, Кълъм, повече от всичко друго на света. Но ще вършиш каквото ти казвам! В противен случай ще те накажа като обикновен моряк за непокорство!

— Как така?

— Ще те тегля след кораба десет минути и така ще се изкъпеш.

— Вместо да заповядваш — избухна недоволно Кълъм, — защо не казваш от време на време моля?

Струан се засмя от сърце.

— Господи, имаш право, момче — и тупна сина си по гърба. — Моля те, изпълни това, което искам от теб! Божичко, та ти си прав! По-често ще казвам моля. И не се безпокой за дрехите си. Ще ти вземем най-добрия шивач в Азия. И без това се нуждаеш от повече дрехи. — Струан погледна към Роб. — Какво ще кажеш за твоя шивач, Роб?

— Добре. Веднага щом се установим в Хонконг.

— Още утре ще изпратим да го извикат от Макао с целия му екип. Ако не е пристигнал вече в Хонконг. Нали пет месеца, момче?

— Съгласен съм. Макар че все още смятам това за приумица.

Струан напълни отново чашите.

— А сега смятам да отпразнуваме възраждането на „Ноубъл хаус“.

— Как, Дърк?

— Ще дадем бал.

— Какво? — развълнува се Кълъм, забравил възмущението си.

— Да. Бал! За всички европейци. В пищен стил. След един месец.

— Това означава да забъркаме голяма каша! — заяви Роб.

— Какво искаш да кажеш?

— Сред дамите ще започне невероятна паника. Ще избухне съперничество за най-добро облекло — по последна мода! Ще изтормозят мъжете си и ще се опитат да отнемат фризьорите на конкурентките си. Господи, хрумна ми чудесна идея! Питам се какво ли ще облече Шиваун.

— Нищо — ако това й харесва! — Очите на Струан блестяха. — Да, бал! Ще има награда за най-красиво облечена дама. Мисля, че наградата…

— Не си ли чувал за това какво е отсъдил Парис?

— Да. Но сега съдия ще бъде Аристотел.

— Той е прекалено умен за такава роля.

— Ще видим. — Струан помисли малко. — Наградата трябва да има висока стойност. Какво ще кажете за хиляда гвинеи?

— Шегуваш се! — възкликна Кълъм.

— Хиляда гвинеи!

Кълъм бе поразен от мисълта за такова разточителство. Та това е просто безнравствено. Криминално деяние. С хиляда гвинеи човек може да живее в Англия като цар пет или десет години. Надницата на един фабричен работник, работещ от тъмно до тъмно шест дни в седмицата и без почивка през годината, е петнайсет до двайсет лири годишно. И от тази надница той поддържа дома, отглежда децата, храни жена, плаща наем, храна, облекло, въглища. Баща ми е луд, мислеше си, парите са го побъркали. Ами двайсетте хиляди гвинеи, които пропиля, да, направо пропиля с този глупав бас с Брок и Горт. Но хайде, това беше облог, за да се отърве от Брок. Един полезен облог, след като се е оказал сполучлив — ето че среброто е на борда на „Чайна клауд“ и ние отново сме богати. Богати!

Сега Кълъм съзнаваше, че да си богат е различно нещо от това да си беден. Знаеше, че баща му има право — не парите имаха значение, а тяхната липса.

— Но това е много, твърде много!

— Да. В определена степен. — Струан запали една пура. — Но „Ноубъл хаус“ трябва да държи на авторитета си. Новината ще потопи всичко. И историята ще се разнася сто години. — Той постави ръка на рамото на Кълъм. — Има още едно правило, синко, което не бива да забравяш — когато залагаш високо, рискуваш много. Ако не си съгласен да рискуваш, откажи се от играта.

— Такава голяма сума ще накара… може да накара някои хора да рискуват повече пари, отколкото могат да си позволят. Нима това е добре?

— Парите имат смисъл тогава, когато се харчат. Бих казал, че тези пари ще бъдат похарчени добре.

— Но какво печелиш от това?

— Авторитет, момче. — Струан се обърна към Роб: — Кой е печелившият?

Роб поклати глава безпомощно.

— Не знам. Красотата — Шиваун. Но най-добре облечената? Някои положително ще рискуват и цяло състояние за честта да получат наградата.

— Познаваш ли Шиваун, Кълъм?

— Не, татко. Срещнах я веднъж да се разхожда по пътя с Джордж — Джордж Глесинг е този, който трасира пътя от Глесинг пойнт до Хепи вели. Мис Тилмън е много красива. Но смятам, че мис Синклер е по-привлекателна. Чаровна. Аз и Джордж бяхме с нея малко време.

— Я виж ти! — Струан се опита да потисне внезапно възникналия интерес.

— Да — отвърна Кълъм простодушие. — Бяхме на прощална вечеря с мис Синклер и Хорацио на кораба на Джордж. Бедният Джордж — взеха му кораба. Това много го разстрои. Наистина ли ще дадем бал?

— Защо загуби Джордж кораба си?

— Лонгстаф го назначи за шеф на пристанището и главен инспектор, а адмиралът му заповяда да приеме назначението. Мис Синклер се съгласи с мен, че това разкрива добри възможности за него, но той е на друго мнение.

— Харесва ли ти той?

— Разбира се. Отнася се много добре с мен. — Кълъм за малко не добави, „въпреки че съм син на тай-пана“. Трябваше да благодари за случайното съвпадение на интересите им — и двамата бяха чудесни играчи на крикет. Още в университетския отбор Кълъм беше капитан и последната година беше играл за първенството на своето графство.

— Ей богу — беше казал Глесинг, — сигурно си страхотен. А аз съм играл само за флотата. Ти като какъв си играл?

— Като вратар.

— Я виж ти! Аз не бях нищо повече от втори слип. Дявол го взел, Кълъм, приятелю, защо да не отделим едно местенце за игрище, а? Ще можем да си тренираме.

Кълъм се засмя вътрешно, много доволен, че е играч на крикет. Беше сигурен, че ако не беше така, Глесинг щеше да го отбягва и тогава той нямаше да има удоволствието да бъде близо до Мери. Сега си мислеше дали ще може да я придружи до бала.

— Мис Синклер и Хорацио те харесват много, татко.

— Мислех, че Мери е в Макао.

— Беше, татко, но се върна за няколко дни в Хонконг преди около седмица. Чудесна е, нали?

Внезапно зазвъня корабната камбана, чуха се бързи стъпки и долетя вик:

— Всички моряци на палубата!

Струан изхвърча от каютата.

Роб понечи да го последва, но се спря на изхода.

— Бързо да си кажем две неща, докато сме сами, Кълъм. Първо: върши това, което казва баща ти, и бъди търпелив с него. Той е странен, идеите му са особени, но някак си повечето от тях се реализират. Второ: ще ти помогна с каквото мога да станеш тай-пан.

После се втурна навън от каютата. Кълъм го следваше по петите.

Когато Струан дотърча на палубата, моряците бяха вече в пълна готовност и отваряха пролуките на оръдията, а въжетата горе гъмжаха от хора.

Право пред тях чак до хоризонта плуваше заплашително флотилия от военни джонки.

— Гръм да го удари, та това е цяла армия! — възкликна капитан Орлов. — Преброих повече от сто, тай-пан. Обръщай кораба!

— Дръж курса, капитане. Ние имаме голяма преднина. Очистете палубите! Ще се приближим и ще огледаме. Вдигнете бомбраселите и форбрамстенгите!

Орлов изкрещя към мачтите:

— Вдигай бомбраселите и форбрамстенгите! Всички платна горе!

Офицерите подеха вика и моряците рипнаха по вантите, разгънаха платната и набрал скорост, „Чайна клауд“ се понесе по вълните.

Корабът се намираше в канала между големия остров Поклю Чау, на две мили отляво, и остров Ап Ли Чау, на половин миля отдясно. Ап Ли Чау бе също на четвърт миля от Хонконг и образуваше чудесен залив, наречен Абърдийн. На брега на Абърдийн имаше малко рибарско селце. Сега се забелязваха повече сампани и рибарски лодки отпреди месец.

Роб и Кълъм излязоха на квартердека. Роб видя джонките и косата му се изправи.

— Кои са тези, Дърк?

— Не знам. Хей, пазете се!

Роб и Кълъм отскочиха, за да дадат път на група моряци, които слязоха от такелажа и се захванаха дружно да опънат въжетата, после се втурнаха към кърмата и заеха позиции. Струан подаде бинокъла на Маус, който се бе дотътрил до него.

— Различавате ли флага, Волфганг?

— Не, не още, тай-пан.

Волфганг се взираше с пресъхнало гърло в огромната и тежка военна джонка начело на флотилията — една от най-големите, които бе виждал — дълга повече от сто фута и тежаща петстотин тона. Вирнатата кърма леко се поклащаше под тежестта на три грамадни платна.

— Гот им химел! — твърде са много за пиратска флотилия. Дали не са случайно армада от нашественици? Не вярвам да се осмелят да нападнат Хонконг, когато нашите кораби са така близо.

— Скоро ще разберем — отговори Струан. — Два румба надясно!

— Два румба надясно! — повтори кормчията.

— Дръж така!

Струан прегледа платната. Плющенето на вятъра и опънатият такелаж го изпълваха с радостно вълнение.

— Погледнете! — извика капитан Орлов и посочи назад. Откъм южния край на Поклю Чау се задаваше друга флотилия от джонки и се канеше да пресече пътя им за отстъпление.

— Засада! Готови за…

— Спрете, капитане! Аз съм тук, на квартердека!

Капитан Орлов се намръщи и отиде до кормчията близо до компасната будка, като проклинаше разпоредбата, че тай-панът поема командването на всеки кораб на „Ноубъл хаус“, щом се качи на квартердека.

— Е, желая сполука, тай-пан! Ако не се разкараме по-бързо оттук, тези обесници ще ни пресекат пътя, онези отпред ще ни залеят и край на красивия ми кораб. По дяволите, няма да го бъде! Ще изпратим трийсет от тях в пъклените пещи на Валхала и ще минем през тях като валкирии.

За първи път от четири дни насам той забрави среброто и радостно потри ръце при мисълта за приближаващата битка. Корабната камбана удари осем пъти.

— Разрешавате ли да слезна долу, капитане? — попита Орлов.

— Разрешавам. Вземете със себе си мистър Кълъм и му покажете какво трябва да прави.

Орлов тръгна пред Кълъм и се отправи към вътрешността на краба.

— При осем удара на камбаната сутрешна вахта — това е пладне, брегово време — капитанът е длъжен да навие хронометъра — обясни той, доволен, че не е на квартердека, където Струан бе узурпирал командването. Но, от друга страна, помисли си той, ако аз бях на неговото място, щях да постъпя по същия начин. Никога нямаше да допусна някой друг да върши най-хубавата работа, когато аз съм наблизо.

Малките му сини очи оглеждаха изпитателно Кълъм. Още в началото бе усетил неговата враждебност и скритите погледи, които хвърляше към гърба и късите му крака. Четирийсет години не бе свикнал с подобни погледи и мразеше да го смятат за хилав.

— Роден съм върху плаващ леден блок по време на една виелица. Майка ми казваше, бил съм толкова красив, че злият дух Ворг ме смазал с копитата си само час след раждането ми.

Кълъм се размърда неловко в тъмнината:

— О, така ли?

— Ворг има разцепени копита — подсмихва се Орлов. — Вярвате ли в духове?

— Не. Не мисля.

— Но в дявола вярвате. Като всички добри християни.

— Да. — Кълъм се опита да прогони страха от лицето си. — Какво да правим с хронометъра?

— Да го навием. — Орлов отново се подсмихна. — Ако вие бяхте роден като мене, щяха да ви казват може би Гърбавия Кълъм вместо Красавеца Кълъм, а? Оттук нещата ще изглеждат различно.

— Съжалявам… Сигурно животът ви е тежък.

— Не е тежък. Вашият Шекспир го е казал по-добре. Но не се безпокойте, Великане. Аз мога лесно да убия два пъти по-едър от мене човек. Желаете ли да ви науча как се убива? По-добър учител няма да намерите. Освен тай-пан.

— Не. Благодаря.

— Трябва да се научите. Трябва. Питайте баща си. Един ден това знание ще ви бъде нужно. М-да, много скоро. Знаете ли, че видях бъдещето?

Кълъм потръпна:

— Не.

Очите на Орлов лъщяха, а усмивката му още повече го правеше подобен на зъл гном.

— Има много да учите. Нали искате да станете тай-пан?

— Да. Надявам се. Някой ден.

— Този ден ръцете ви ще почервенеят от кръв.

Кълъм потръпна.

— Какво искате да кажете с това?

— Нали имате уши. Ръцете ви в този ден ще почервенеят от кръв. Да. Скоро ще почувствате нужда от човек, на когото да се осланяте в бъдеще. И докато Норщед Страйд Орлов е капитан на един от вашите кораби, вие ще можете да разчитате на него.

— Ще запомня, капитан Орлов — каза Кълъм и си обеща, че когато стане наистина тай-пан, същият този Орлов няма никога да бъде негов капитан. После погледна лицето на човека със странното усещане, че той чете мислите му.

— Какво има, капитане?

— Попитайте себе си — отвърна Орлов и отвори капака на хронометъра. За да стигне до него, той трябваше да се качи на стълбата.

После започна да навива внимателно часовника с голям ключ.

— Навивате този часовник трийсет и три пъти.

— Защо го правите вие, а не някой от офицерите? — попита Кълъм, без особено да го интересува отговорът.

— Това е задължение на капитана. Едно от задълженията. Навигацията е тайнство. Ако всеки моряк на борда владее навигацията, ще има непрекъснато бунтове. Добре е, че само капитанът и неколцина от офицерите умеят това. Без тях моряците са безпомощни и загубени. Ние държим хронометъра заключен тук за безопасност. Нали е красив? А направата? Изработен от блестящи английски умове и сръчни английски ръце. Показва точно лондонско време.

Кълъм усети, че му прилошава от задухата в коридора. Чувството бе примесено със страх от Орлов и от приближаващата битка.

Но той се овладя и реши да не се оставя на капитана да го предизвиква и да се опита да не обръща внимание на киселата миризма в дъното на кораба, която проникваше навсякъде. Вътрешно се закле, че някой ден ще си разчисти сметките.

— Толкова ли е важен хронометърът!?

— Учил сте в университета и задавате такива въпроси! Без този красавец сме загубени. Чували ли сте за капитан Кук? Той пръв го е използвал преди шейсет години и доказал неговата полза. Преди това не сме могли да определяме географската дължина. Но сега, като имаме лондонското време и секстана, знаем с точност до една миля къде се намираме. — Орлов затвори отново капака и стрелна Кълъм с поглед. — Знаете ли как се работи със секстан?

— Не.

— Ще ви покажа, когато потопим джонките. Смятате ли, че можете да бъдете тай-пан и да ръководите от сушата? А?

Чу се шум от тичащи стъпки по палубата и почувстваха как „Чайна клауд“ се понесе още по-стремително по вълните. Тук, долу, целият кораб сякаш оживя и затрептя. Кълъм облиза сухите си устни.

— Можем ли да потопим толкова много джонки и да избягаме?

— Ако не можем, ще плуваме. — Малкият човек се ухили на Кълъм.

— Някога да сте претърпявали корабокрушение или да са ви потапяли?

— Не. Не мога да плувам.

— Ако си моряк, по-добре е да не знаеш да плуваш. Плуването само удължава неизбежния край, ако ти е дошло времето и ако морето те иска. — Орлов провери дали веригата е здрава. — Трийсет години съм бил по моретата и не мога да плувам. Повече от десет пъти са ме потопявали от китайските морета до Беринговия пролив, но винаги съм намирал било рейка, било лодка. Някой ден морето ще ме грабне. Когато удари часът — каза той и намести желязото на китката си. — Бих се радвал да съм сега на пристанището.

Кълъм го последва по мостика с чувство на облекчение.

— Изглежда, не вярвате на моряците си.

— Капитанът вярва на кораба и само на кораба си. И на себе си, разбира се.

— Вярвате ли на баща ми?

— Той е капитанът тук.

— Не разбирам.

Орлов не отговори. Провери платната на квартердека и се начумери. Твърде много платна в опасна близост до брега. Толкова непознати рифове, а и намирисва на буря. Редиците от джонки отпред напредваха в полукръг, неумолими и безшумни, вече на две мили от тях.

Корабът беше разпънал всички платна освен все още зарифените гротове и целият му корпус туптеше радостно. Радостта се предаде на екипажа. Когато Струан заповяда да отпуснат рифовете, моряците се хвърлиха към такелажа и с песни разгънаха платната, забравили среброто, което им бе взело ума. Корабът се люшна, набра скорост и водата наоколо закипя.

— Мистър Кудахи. Поемете вахтата долу и качете горе оръжия.

— Слушам, сър!

Кудахи, първият помощник-капитан, бе червенокос ирландец с игриви очи и позлатена халка на ухото.

— Дръж курса! Вахта на палубата! Приготви топа! Зареди!

Хората се втурнаха към топовете, търкулнаха ги от местата им, заредиха ги с гюлета и после отново ги върнаха обратно.

— Разчет номер три получава право на допълнителна глътка ром! Разчет осемнайсет ще чисти трюма!

Чуха се радостни възгласи и ругатни.

Този обичай бе въведен от Струан преди много години. Когато се готвеха за бой, оръдейният разчет, приготвил пръв оръдието, получаваше награда, а останалият на последно място — най-черната работа.

Струан огледа небето и опънатите платна, после насочи бинокъла към огромната военна джонка. Видя, че е снабдена с много топове. На носа имаше фигура на дракон и флаг, който не можеше да се различи от това разстояние. На палубата се тълпяха множество китайци със запалени факли.

— Пригответе варелите с водата! — заповяда Орлов.

— За какво са те, татко? — попита Кълъм.

— За да гасим огъня, момче. На джонките се виждат горящи факли. Положително има огнехвъргачки и димки. Димките се правят от черна смола и сяра. Внасят смут, когато се хвърлят неочаквано.

Струан погледна назад. Втората флотилия от джонки вече навлизаше в канала зад тях.

— Прерязаха ни пътя, нали? — попита Кълъм със свито сърце.

— Да. Но само глупак би продължил напред. Виж вятъра, момче. Налага се да плаваме срещу него, а нещо ми подсказва, че той ще продължава да се променя и ще духа все по-силно срещу нас. Но така ще получим голяма преднина пред джонките. Погледни, момчето ми, приличат на впрегнати коне, които се състезават с хрътка. Ние сме десет пъти по-бързи в сравнение с всяка една от тях.

Един от фаловете на върха на гротмачтата се счупи внезапно, дървото изсвистя и се удари в мачтата, а платното се откачи и заплющя.

— Лява вахта на върха! — изрева Струан. — Издигнете подемното въже на бомбрамстенга!

Кълъм наблюдаваше моряците, които се изкачиха почти до върха на гротмачтата, вкопчени със зъби и нокти в нея, блъскани от вятъра, и знаеше, че той никога не би могъл да направи същото. Почувства как страхът излива отрова в корема му и си спомни думите на Орлов — ръцете ти ще почервенеят от кръв. Чия кръв? После залитна към планшира и повърна.

— Ела тук, момчето ми — повика го Струан и му предложи торбичка с вода, която беше закачена на една кука.

Кълъм я отблъсна, изпълнен с неприязън към баща си, задето бе забелязал състоянието му.

— Измий си устата, за бога! — скара му се Струан. Отпи от течността и отново му прилоша. След това изплакна устата си и пи на много малки глътки. Чувстваше се ужасно.

— Когато влязохме за пръв път в битка, ми стана лошо, сякаш бях пиян, по-лошо не можеше да бъде. Бях уплашен до смърт.

— Не вярвам — каза Кълъм съвсем тихо. — Нито си се страхувал нито ти е ставало някога лошо.

Струан изръмжа:

— Е, можеш да не вярваш, но е истина. Беше при Трафалгар.

— Не съм чувал да си бил там! — изненада се Кълъм и в миг забрави, че му е лошо.

— Пренасях барут за оръжията. В големите кораби флотата наема деца да пренасят барут от трюма до палубата. Коридорът беше съвсем тесен — това не позволяваше да се разпространяват пожари ида причиняват експлозии.

Струан помнеше рева на оръдията и писъците на ранените, разпръснатите крайници по палубата, хлъзгава от проляната кръв, миризмата и червения цвят на водата. Вонята на повърнато в безкрайното черно коридорче, мазно от мръсотията. Спомни си как се промъкваше в тъмното пипнешком с буретата към бълващите огън оръдия, после тръгваше обратно в ужасяващата тъмнина с раздирани от пламък дробове, сърце, превърнато в бясно биеща машина, и сълзи от ужас, стичащи се по лицето му — час след час.

— Умирах от ужас.

— Бил ли си наистина в Трафалгар?

— Да. Бях на седем години. Най-голям в групата, но най-уплашен. — Струан потупа сина си сърдечно по рамото. — Не се безпокой.

В това няма нищо срамно.

— Вече не се страхувам, татко. Просто ми прилоша от миризмата в трюма.

— Не се заблуждавай. Струва ти се, че е миризма на кръв… и се страхуваш да не е твоята.

Кълъм се надвеси бързо навън и отново повърна. Макар че подухваше вятър, той не можеше да прогони от ума си неприятната сладникава миризма и думите на Орлов.

* * *

Струан отиде до буренцето с бренди и отпи глътка, после го подаде на Кълъм и го наблюдаваше, докато той пи.

— Моля за извинение, сър — каза стюардът. — Банята, която поръчахте, е почти готова, сър.

— Благодаря — каза Струан и почака, докато стюардът се присъедини към оръдейния разчет, после се обърна към сина си: — Слизай долу, момче!

Кълъм усети да го облива вълна на унижение.

— Не. Чувствам се добре тук.

— Слизай долу!

Въпреки че беше заповед, тя бе изказана спокойно и Кълъм разбра, че му е предоставен избор да слезе долу и така да запази авторитета си.

— Моля те, татко — каза той разплакан. — Нека остана. Съжалявам.

— Няма нужда да съжаляваш. Попадал съм в подобна ситуация хиляди пъти, така че за мен е лесно. Знам какво да очаквам. Слизай, момче. Имаш достатъчно време да се изкъпеш и да се качиш отново горе. Също и да участваш в битката, ако се стигне дотам. Моля те, слез!

Кълъм увеси нос и се подчини.

Струан насочи вниманието си към Роб, който се беше облегнал на планшира с посивяло лице. Брат му помисли малко, после се приближи до него.

— Направи ми една услуга, Роб. Отиди при момчето. То не се чувства добре.

Роб направи усилие да се усмихне.

— Благодаря, Дърк. Но този път трябва да остана. Независимо дали ми е зле или не. Това армада от нашественици ли е?

— Не, братко. Не се безпокой. Ако е нужно, ще си пробием път с бой.

— Знам, знам.

— Как е Сара? Време е да ражда, нали? Извинявай, че забравих да попитам.

— Състоянието й е нормално — такова, каквото трябва да бъде, когато остават няколко седмици. Ще се радвам, щом свърши всичко.

— Да. — Струан се извърна и коригира малко курса.

Роб се помъчи да не мисли за джонките, с които морето бе пълно чак до хоризонта. Дано пак да е момиче. Момичетата се отглеждах по-лесно. Надявам се да се хареса на Карин. Милата мъничка Карин.

Ненавиждаше се, задето й се развика тази сутрин. Нима беше тази сутрин, когато всички бяха заедно на „Тъндър клауд“. Карин се беше загубила и двамата със Сара помислиха, че е паднала зад борда. Бяха отчаяни, но след като започнаха търсенето, момиченцето изскочи весело на палубата от трюма, където се беше свряло да си поиграе. От облекчението, че я вижда, Роб й се развика и тя разплакана се хвърли в прегръдките на майка си. Знаеше, че жена му не е виновна и въпреки това той не се сдържа и започна да я хули, че не полага достатъчно грижи за детето. След няколко минути Карин подобно на много други деца забрави всичко и весело се разсмя. А той и Сара подобно на всички родители, които не забравят нищо, останаха с чувство на неприязън и раздразнение един към друг.

Отпред и отзад джонките преграждаха пътищата им за отстъпление. Роб видя брат си, облегнат на компасната будка, да пали лула от една тлееща оръдейна свещ и му се прииска да бъде и той също така спокоен. „О, Господи, дай ми сили да издържа пет месеца, а после още дванайсет, както и пътуването до дома и моля те — нека Сара да роди лесно.“

Наведе се над планшира и повърна обилно.

— Два румба наляво! — заповяда Струан, като наблюдаваше внимателно брега на Хонконг. Беше много близко до скалите, намиращи се вдясно на борда, и далеч към вятъра спрямо редиците от джонки. Още няколко минути, и можеха да завият и да нападнат джонката, която Струан бе набелязал да унищожи, а после щяха безпрепятствено да се врежат в редиците, стига да нямаше горящи кораби или силен вятър, да нямаше още скрити рифове или плитчини, които да ги разрушат.

На север небето тъмнееше. Мусонът продължаваше да духа, но Струан знаеше, че в тези води вятърът можеше да промени посоката си с четвърт или повече градуса, и то съвсем внезапно или можеше да се надигне страшна буря от морето. С толкова много вдигнати платна той рискуваше, защото вятърът щеше да ги скъса, преди да са ги навили, и да ги откъсне от мачтите. Освен това можеше да се каже, че има много рифове и плитчини, които чакаха да разпорят корема на кораба. Тези морета не бяха обозначени на картата. Но Струан бе сигурен, че единствено скоростта можеше да ги спаси. И съдбата.

— Гот им химел! — Маус се взираше през бинокъла. — Та това е Лотъс! Силвър Лотъс!

Струан грабна бинокъла и го фокусира върху флага, който се вееше над огромната джонка — сребърно цвете на червен фон. Нямаше грешка. Беше Силвър Лотъс, флагът на У Фанг Чой, краля на пиратите, известен със своя садизъм и многобройните си флотилии, които вилнееха и заплашваха бреговете на цял Южен Китай, като събираха данъци на хиляди мили на север и на юг. Предполагаемата столица бе Формоса.

— Какво прави У Фанг Чой в тези води? — попита Маус, който отново почувства, че в него се надига странното чувство на надежда и страх. Да бъде волята Господна!

— Привлякло ги е среброто — отвърна Струан. — Сигурно е то. В противен случай У Фанг Чой никога не би рискувал да дойде насам, когато нашата флотилия е толкова наблизо.

Години наред португалците и всички други търговци бяха плащали данък на У Фанг Чой, гарантиращ безопасността на техните кораби. Данъкът излизаше по-евтино от загубата на търговски плавателен съд и джонките му прочистваха южните китайски морета от пирати през повечето време. Но с идването на експедиционния корпус през миналата година британските търговци бяха преустановили плащането за това свободно преминаване и един от пиратите на У Фанг бе започнал да плячкосва водите и брега в близост до Макао. Четири фрегати от Кралската флота бяха открили и унищожили повечето пиратски джонки и подгонили останалите, които потърсили убежище в Баяс бей — пиратско пристанище на четирийсет мили северно от Хонконг. Там фрегатите разбили напълно пиратските джонки и сампани и опожарили две пиратски селища. Оттогава У Фанг не бе дръзвал да развее флага си наблизо.

На пиратския кораб изгърмя топ и неочаквано всички джонки освен една се обърнаха срещу вятъра, свалиха гротовете и оставиха късите платна отзад, за да осъществят маневрата. Една малка джонка се отдели от останалите кораби и се насочи към „Чайна клауд“.

— Завий срещу вятъра! — заповяда Струан и „Чайна клауд“ се подчини. Платната запляскаха яростно, корабът забави ход и почти спря.

— Дръж носа право срещу вятъра!

— Слушам, сър!

Струан наблюдаваше малката джонка през бинокъла. На върха на мачтата се развяваше бял флаг.

— Дявол да ги вземе! Каква е тази игра? Китайците никога не използват знамето на мира!

Корабът се приближи още повече и Струан беше безкрайно изумен, когато видя огромен чернобрад европеец, облечен в тежки моряшки дрехи, с кама на пояса, да управлява джонката. До него стоеше китайско момче в пищна зелена туника от брокат, панталони и меки черни ботуши. Струан видя европееца да насочва телескопа си към „Чайна клауд“. След миг свали телескопа, засмя се гръмогласно и махна с ръка към тях.

Струан подаде бинокъла на Маус.

— Кой, мислите, че е този човек? — После се наведе към капитан Орлов, който също наблюдаваше джонката през телескоп. — Капитане?

— Пират, разбира се. — Орлов подаде телескопа на Роб. — Още един слух се потвърждава — че У Фанг държи при себе си европейци.

— Но защо ли всички смъкнаха платната, Дърк? — попита недоверчиво Роб.

— Пратеникът ще ни каже. — Струан се приближи до края на квартердека и извика на Кудахи: — Мистър, бъдете готов да изстреляте един снаряд в носа.

— Слушам, сър! — Кудахи изтича до първия топ и го насочи в целта.

— Капитан Орлов! Пригответе голямата лодка. Вие ще оглавявате делегацията! Ако не ги потопим преди това.

— Защо трябва ние да ходим при тях, Дърк? — попита Роб, като се доближи до Струан.

— Никоя пиратска джонка не трябва да се приближава на разстояние от петдесет ярда. Може първият кораб да е пълен с барут. В днешно време човек може да очаква всякаква дяволия.

Кълъм се появи неловко на стълбата на палубата, облечен в моряшки дрехи — дебела вълнена риза и вълнен жакет, панталони с широки крачоли и въжени обувки.

— Здравей, момче — каза баща му.

— Какво става тук?

Струан обясни ситуацията и добави:

— Дрехите ти подхождат. Така изглеждаш по-добре.

— Аз наистина се чувствам по-добре.

Кълъм се чувстваше притеснен и някак чужд. Когато пиратската джонка се приближи на сто ярда от тях, Струан изпрати изстрел в носа и вдигна рупора до устата си.

— Завивай обратно — извика той — или ще те направя на парчета! Джонката послушно зави срещу вятъра, отпусна платна и легна в дрейф.

— Хей, „Чайна клауд“! Моля за разрешение да се кача на борда — извика чернобрадият мъж.

— Защо? Кой сте вие?

— Капитан Скрагър, някога живял в град Лондон — отвърна човекът присмехулно. — Искам да ви пошепна нещо, милорд Струан. На четири очи.

— Качете се на кораба сам! Без оръжие!

— С бялото ли знаме, капитанче?

— Да! — Струан отиде до квартердека и извика на Кудахи: — Дръжте джонката под прицел!

— Слушам, сър!

От джонката спуснаха малка лодка. Скрагър скочи ловко в нея и загреба към „Чайна клауд“. Когато се приближи, запя с дълбок звънлив глас. Пееше морска песничка — „Хвърли го във въздуха“.

— Самонадеян педераст! — каза Струан, без да иска развеселен.

— Скрагър е необичайно име — забеляза Роб. — Не беше ли леля Етел омъжена за някой си Скрагър от Лондон?

— Да, същото си помислих и аз, братко — ухили се Струан, — може и да сме сродени с пират.

— А ние не сме ли пирати? Струан се ухили още по-широко.

— „Ноубъл хаус“ ще бъде в безопасност, когато премине в твоите ръце, Роб. Ти си умен човек, по-умен, отколкото си мислиш. — После погледна назад към лодката. — Самонадеян педераст!

Скрагър бе на около трийсет години. Дългата му несресана коса и брадата му бяха гарвановочерни. Очите му — бледосини и малки, а ръцете — подобни на шунка. На ушите му висяха позлатени обеци и лявата страна на лицето му бе прорязана от неравен белег.

Той завърза лодката и се покатери чевръсто по мрежестата стълба. Когато скочи на палубата, докосна квартердека с чело престорено учтиво и направи сложен поклон.

— Добро утро, ваше благородие! — каза той и после посочи към моряците, които го бяха зяпнали. — Добро утро, приятелчета! Моят шеф, У Фанг Чой, ви пожелава приятно връщане у дома! — Той се засмя и в устата му лъснаха счупени зъби, после се приближи и спря пред Струан. Беше по-нисък от него, но по-пълен. — Да слезем долу.

— Мистър Кудахи, претърсете го!

— Хайде сега, нали нося бяло знаме и не съм въоръжен. Честна дума! Ето, заклевам се — каза Скрагър с невинен вид.

— Въпреки това ще ви претърсим!

Скрагър се остави да го претърсят.

— Доволен ли сте, тай-пан?

— Засега.

— Тогава да слизаме долу. Сами. Както вече казах.

Струан провери дали пищовът му е зареден и посочи мостика.

— Всички да останат на палубата!

За учудване на Струан, Скрагър тръгна напред, като се движеше с увереността на човек, който познава добре кораба. Когато стигнаха до каютата, пиратът се отпусна на моряшкия стол и блажено протегна краката си.

— Ще ми се да наквася устата си, преди да започнем, ако обичате. Гребането усилва жаждата.

— Ром?

— Бренди. Ах, бренди! Ще бъда много благодарен, ако ми се намери буренце.

— В какъв смисъл благодарен?

— Ще бъда търпелив. — Очите на Скрагър бяха като от стомана.

— Вие сте точно такъв, какъвто си представях.

— Казахте, че сте живели в Лондон.

— Да-а. Така беше. Преди много време. А, благодаря — каза Скрагър, като пое чашата, пълна с чудесно бренди. Подуши го любовно, после го изпи на един дъх, въздъхна и избърса мокрите си мустаци. — Ах, бренди, бренди! Единственото нещо, което ми липсва там, където съм. Действа ми като мехлем.

Струан напълни отново чашата.

— Благодаря, тай-пан.

Струан започна да играе с пистолета.

— От коя част на Лондон сте?

— Шордич, драги. Там израснах.

— Как е първото ви име?

— Дик. Защо?

Струан сви рамене.

— Хайде сега, кажете защо сте дошъл.

В себе си той взе решение да изпрати по следващата поща писмо и да поиска сведения дали Дик Скрагър не е потомък на леля му.

— Ще кажа, тай-пан, ще кажа. У Фанг иска да разговаря с вас. Сам. И то още сега.

— За какво?

— Не го питах, а и той не ми каза. „Отиди и доведи тай-пана!“ — и заръча и ето, тук съм. — Скрагър изпразни чашата и се захили доволно. — Говори се, че на кораба има сребро, а?

— Кажете му, че ще го приема тук. Може да се качи сам и без оръжие.

Скрагър се засмя гръмогласно и неволно се почеса по въшливата глава.

— Знаете, че той няма да направи това, тай-пан, както и вие няма да отидете сам и без закрила на неговия кораб. Видяхте ли момчето на борда на джонката ми?

— Да.

— Това е най-малкият му син. Той е заложник. Вие трябва да отидете на кораба, ако желаете, разбира се, а момчето ще остане тук. Можете да носите оръжие.

— А какво ще стане, ако момчето се окаже просто преоблеченият син на някой кули и аз загубя главата си?

— О, не — отвърна Скрагър обиден. — Разполагате с моята и с неговата клетва, за бога! Ние не сме банда непрокопсани пирати, флотилията ни наброява хиляда кораба и както знаете, контролира тези брегове. Виждате, че се заклех. Той също.

Струан забеляза белезите по китките на Скрагър и заключи, че и на глезените му има също такива.

— Защо вие — англичанин — сте тръгнали с него?

— Защо наистина, драги? — Скрагър се изправи. — Мога ли да си пийна още грог? Любезно благодаря. — Той върна шишето на масата и отново седна. — Във флотата му има повече от петдесет английски моряци и около петнайсет други — главно американци и един французин. Капитани, оръжейни майстори, стрелци, помощник-капитани. По професия съм помощник-боцман — продължи той разпалено, въодушевен от алкохола. — Преди малко повече от десет години претърпях корабокрушение на някакви северни острови. Мръсните езически копеленца ме сгащиха и превърнаха в роб. Бяха японци. Предадоха ме на други езически копелета, но аз избягах и се присъединих към У Фанг. Когато разбра, че съм помощник-боцман, ми предложи подслон и голяма свобода. — Изпразни чашата и отново я напълни. — Сега ще тръгваме или не?

— Защо не останете с мен на кораба? Спокойно мога да си пробия път през редиците на У Фанг.

— Благодаря, любезни, но по ми харесва там, където съм.

— Откога сте каторжник?

Чашата на Скрагър увисна във въздуха и изражението му стана недоверчиво.

— Отдавна, приятел. — Погледна към белезите на китките си. — Раните от железата ли? Да, белезите ще се виждат още много години.

— Откъде избягахте? От Ботъни бей ли?

— Да, май бе от там. — Скрагър отново стана дружелюбен. — Още като момче или поне като по-млад бях осъден на петнайсет години каторга. Тъдява съм от около двайсет и пет. А вие на колко години сте?

— На колкото трябва.

— Не мога да кажа със сигурност. Може да съм на трийсет и пет или на четирийсет и пет. Мдаа, петнайсет години са това. Само задето ударих по мутрата един лайнян помощник-капитан на борда на една лайняна фрегата.

— Имате късмет, че не ви обесиха.

— Да, наистина. — Скрагър се оригна щастливо. — Харесва ми да си приказваме така, тай-пан. За мен е разнообразие. Да, изселиха ме от Блайти. Девет месеца в морето, окован заедно с още четиристотин нещастници, между които жени или нещо подобно. Бяхме оковани под палубата девет или повече месеца. На вода и сухар, без никакво пиво. Така не бива да се отнасят към човека, съвсем не бива. Само сто души доживяха да стигнат до сушата. В пристанището в Сидни счупихме оковите. Убихме всички лайняни надзиратели. После се крихме в гората една година и аз си намерих кораб. Търговски. — Скрагър се закиска злобно. — Поне се хранехме с търговци. — Погледна в дъното на чашата си и усмивката му изчезна. — Да, всички ние бяхме осъдени на бесило. Господ да убие всички лайняни полицаи — изръмжа той. Замълча за миг, отдал се на спомените си: — Но както вече казах, претърпях корабокрушение и всичко останало.

Струан запали пура.

— Защо трябва да служите на такова диво пиратско куче, такава отрепка като У Фанг?

— Ще ви кажа, приятел. Аз съм свободен като вятъра. Имам три жени и колкото си искам ядене, плащат ми и съм капитан на кораб. Той се отнася към мен по-добре, отколкото всичките ми проклети от Бога роднини. Проклети роднини! Мдаа. За тях аз съм престъпник, достоен за бесило. Но за У Фанг не съм. И къде другаде, кажете, такива като мен могат да имат жени, храна и плячка, да живеят без полицаи и без бесилки? Разбира се, че ще остана с него или с всеки друг, който ми предложи същото — каза той и стана. — Сега ще дойдете ли с мен, както той иска, или ще трябва да ви взема на абордаж?

— Вземете ме на абордаж, капитан Скрагър. Но първо изпийте брендито. Ще бъде последното в живота ви.

— Срещу вас имаме повече от сто кораба.

— Сигурно ме смятате за последен глупак. У Фанг никога не би дръзнал сам в тези води. Никога! Особено когато нашите кораби се намират от другата страна на Хонконг. У Фанг не е във вашата флотилия.

— Много сте хитър, тай-пан — изкикоти се Скрагър. — Предупредиха ме. У Фанг не е с нас, но с нас е главният му адмирал — У Куок — най-големият му син. И момчето е негово. Това е истина.

— Истината има много лица, Скрагър. Сега пръждосвайте се от кораба ми! Ще ви покажа какво е мнението ми за скапаната ви пиратска флотилия.

— Вярвам ви, тай-пан. При удобен случай… О, забравих — каза той и измъкна кожена торбичка, която висеше на врата му. Извади сгънато парче хартия и го подаде през масата, — трябваше да ви дам това — каза той и лицето му се изкриви насмешливо.

Струан разгъна хартията и видя знака на Джин-куа. И една монетна половинка.