Джеймс Клавел
Тай-пан (24)

Двадесет и първа глава

Когато нощта се спусна над Хонконг, Кълъм се приближи до края на палубата в задната част на „Тъндър клауд“ и подаде сигнала. Изгърмя топ и над корабите надвисна кратка тишина. Той се взираше неспокойно към брега на Хепи вели. Развълнува се още повече, като видя мигаща светлина, после още една и целият парцел осем се превърна в море от танцуващи пламъци.

Прислугата на брега бързаше да запали останалите фенери. Около огромния кръг от гладки дъски, образуващи танцова площадка, бяха наредени стотици фенери, разливащи топла и примамлива светлина. Маси и столчета бяха подредени в прелестни групички и всяка масичка бе украсена с цветя от Макао и лампа. Между тънките бамбукови дръвчета, които растяха близо до отрупаните с храна масички, имаше опънати въжета и на тях също бяха закачени лампи. Още лампи висяха над буретата с португалски и френски вина, ром, бренди, уиски, херес и бира. Четирийсет каси шампанско почиваха в лед и чакаха да бъдат отворени.

Навсякъде пъплеха слуги, всички в спретнати униформи, с черни панталони и бели туники и с подскачащи плитки. Надзираваше ги лично Чен Шенг, компрадор на „Ноубъл хаус“. Беше шишко, облечен в богата роба и обсипана със скъпоценности шапка. Катарамата на колана му се състоеше от безценен бял нефрит, а краката му бяха обути в черни копринени ботуши с бели подметки. Седеше като огромен паяк в центъра на танцовата площадка и си играеше с дългите косми, които растяха от малка брадавица на брадичката му. Негов личен роб му повяваше с ветрило и го разхлаждаше в топлината на нощта.

Когато всичко бе готово, той се изправи тежко и вдигна ръка. Слугите се втурнаха по местата си и застанаха като истукани, докато извърши прегледа. Още едно махване с ръка и от светлината на кръга един слуга се спусна към неосветения мрак на брега със свещ в ръка.

Последва чудовищна канонада от фойерверки, която продължи няколко минути, и всички в корабите и на брега се втурнаха да гледат. След това дойде ред на гюлетата и на цветните светлини, на още шум, пушек и тътнеж, и на нови фойерверки. Гърмежите продължиха още няколко минути, после се чу тътен, подобен на оръдеен залп, и стотици ракети избухнаха в нощта. Опашките им се завиха и изчезнаха. След минутна тишина цялото небе изригна в алени, зелени, бели и златни огнени пера. Те се спуснаха величествено и потънаха в морето.

Слугата запали последната свещ и се отдалечи тичешком. По огромното бамбуково скеле се плъзна зелен огнен език и скоро пламна цялата конструкция заедно с Лъва и Дракона. Флагът светна и мигом бе погълнат от внезапна гигантска експлозия.

След миг всичко потъна в мрак, в който гръмна висок възглас и отекна сред околните хълмове. Когато очите привикнаха към тъмнината, край танцовата площадка светнаха отново приветливите пламъчета. И над Хонконг плисна дългоочакваната радост.

* * *

Шиваун скимтеше от болка.

— Стига вече — молеше тя.

Прислужницата хвана връзките на корсета още по-здраво и постави коляно върху задника на Шиваун.

— Не дишай — заповяда тя, дръпна връзките за последен път и ги завърза. Дъхът изхвърча от устата на момичето.

— Няма нищо, скъпа — усмихна се прислужницата под бонето си. — Свършихме.

Катлийн О’Рурк бе малка спретната ирландка със стоманени китки. Беше бавачка и прислужница на Шиваун, още откакто момиченцето бе в пелени. Обожаваше питомката си. Тъмнокафявата й коса ограждаше хубаво лице със засмени очи и трапчинка в брадичката. Беше на трийсет и осем години.

Катлийн донесе лентата и измери кръстчето на Шиваун.

— Седемнайсет инча и половина. Кълна се в Света Дева Мария! А когато припаднеш, мила моя, да знаеш, че си го сторила с грация и че всички ще те гледат.

Шиваун бе облечена в дълги и тесни дантелени панталонки и краката й под тях бяха обути в копринени чорапи. Корсетът й с банели обхващаше хълбоците и стягаше безмилостно талията, а в горната част обрамчваше гърдите й и ги повдигаше силно нагоре.

— Трябва да поседна за малко — каза тя с отслабнал глас.

Катлийн намери амоняка и го пъхна под носа на Шиваун.

— Ето, дишай, скъпа моя! Да знаеш, че щом те видят онези кокотки, веднага ще се почувстваш добре. Кълна се в Света Дева Мария, в светата майка и Йосиф, ти ще бъдеш красавицата на бала!

На вратата се почука силно.

— Не си ли готова още, Шиваун? — извика Тилмън.

— Не, чичо, няма да се бавя.

— Добре, побързай, мила! Трябва да сме там преди Негово Превъзходителство! — каза той и се отдалечи.

Катлийн се позасмя тихо.

— Глупав мъж. Не разбира, че една жена трябва да се представи както трябва.

* * *

Куанс остави четките настрана.

— Готово!

— Чудесен е, Аристотел! — каза Роб и повдигна Карин, за да види портрета си. — Нали, Карин?

— Такава ли изглеждам? — попита тя разочаровано. — Ужасен е!

— Портретът е безсмъртен, Карин! — извика Куанс, потресен. После я пое от ръцете на Роб и я хвана здраво. — Погледни красивия блясък по бузите, светлината в красивите ти очи, щастието, което те обгръща като ореол. Кълна се в брадата на Алказабедабра! Портретът е така чудесен, както оригиналът!

— Е, добре! — прегърна го тя. Той я пусна на земята и тя отново погледна изображението си. — Кой е Алказа… как го нарече?

— Мой приятел — отговори Куанс сериозно. — Един приятел с брада, който бди над художниците и над красивите деца.

— Много, много е красив — каза Сара с изопнато лице. — Тичай сега, отдавна е време да си лягаш!

— Рано е — нацупи се Карин. — Ти ми беше обещала да остана, докато тръгне татко.

Куанс се усмихна, изми ръцете си с терпентин и свали престилката си.

— Утре ще взема платната, Роб.

— Разбира се.

— Трябва да вървя. — Художникът приглади ярката си, бродирана с лилаво жилетка и облече сюртук от златиста коприна.

— Харесвате ми, мистър Куанс — каза Карин. — Вие сте хубав, макар и да рисувате ужасно.

Той се засмя, прегърна я отново и си нахлупи цилиндъра.

— Ще те чакам в голямата лодка, Роб.

— Защо не покажеш пътя на мистър Куанс, Карин? — предложи Роб.

— О, да — отговори тя и затанцува към вратата. Куанс я последва, надут като паун.

— Добре ли се чувстваш, Сара? — попита тревожно Роб.

— Не — отговори тя студено. — Но това няма значение. По-добре върви. Ще закъснееш.

— Ще остана, ако е от полза — каза й раздразнено той.

— Единственото нещо, което ще помогне, ще бъде раждането на детето и пристигането на кораб, който ще ме откара у дома — Сара махна нервно от очите си тънко кичурче коса, — далеч от този проклет остров!

— Не ставай смешна! — избухна той. Беше решил да не се кара с нея, но не издържа. — Това няма нищо общо с Хонконг!

— Още откакто дойдохме, имахме само неприятности. Ти се промени, Дърк се промени, Кълъм, аз. Какво става, за бога? Нали бяхме решили да си заминем окончателно?! Банкрутирахме, всички бяхме изплашени до смърт и се карахме ужасно. Бедната Роналда и семейството на Дърк загинаха. После среброто ни спаси. Но, о, не — Дърк те притиска в ъгъла и ти си твърде слаб, за да се измъкнеш и ето — заклеваш му се да останеш. Кълъм мрази Дърк и Дърк мрази Кълъм, а ти си застанал глупаво помежду им и те е страх да вземеш това, което по право ти принадлежи, да си заминем и да му се насладим у дома. Никога преди това не е имало случай да закъснея с раждането, а ето че сега закъснях. Никога не съм се чувствала така зле, а сега се чувствам отвратително. Ако се интересуваш от точната дата, когато започнаха нашите беди, ще ти я кажа — 26 януари 1841 година!

— Що за глупост! — извика той, побеснял, че тя произнесе на глас това, което от дълго време зрееше в съзнанието му. Съзнаваше, че по същия начин бе проклинал тази дата в безсънните си нощи. — Суеверна глупост! — добави той по-скоро да убеди себе си, отколкото нея. — Миналата година избухна чумната епидемия. Произшествието на брега беше също през миналата година. Получихме известието едва след пристигането си в Хонконг. Освен това съвсем не съм глупак! Трябват ни пари, много пари, а една година е твърде малко време. Аз мисля за теб, за децата, за техните деца. Трябва да остана! Всичко е вече уредено.

— Ангажира ли места за нас в обратния рейс?

— Не.

— Тогава ще съм доволна, ако го сториш незабавно. Няма да променя решението си, ако това те интересува.

— Не, Сара. — Гласът на Роб бе леден. — Не вярвам да промениш решението си. Чаках да се убедя какво ще е настроението ти. Имаме на разположение много кораби, както знаеш.

— След един месец ще бъда съвсем добре и…

— Няма да бъдеш и ще е много рисковано да тръгнеш толкова рано. Ти и детето!

— Тогава може би ще ни придружиш до дома.

— Не мога!

— Разбира се, че не можеш. Имаш по-важни дела. — Гласът на Сара трепна. — Може би вече те чака някоя друга китайска курва!

— О, млъкни, за бога! Хиляди пъти съм ти казвал…

— Дърк вече си домъкна една. Защо да се различаваш от него!

— Така ли?

— А не е ли вярно?

Те се гледаха един друг с омраза.

— По-добре тръгвай — каза тя и му обърна гръб. Вратата се отвори и в стаята влетя Карин с танцова стъпка. Скочи в ръцете на баща си, после изтича до Сара и я прегърна.

— Татко ще уреди кораба, с който ще си заминем обратно, скъпа — каза Сара, почувствала, че детето в утробата й рита с всичка сила.

Най-после наближаваше времето да ражда. Обзе я неудържим страх.

— Тази година ще празнуваме Коледа у дома. Ще бъде чудесно, нали? Ще има сняг и коледни песни, и чудесни подаръци. Ще дойде Дядо Коледа.

— О, чудесно! Аз много обичам Дядо Коледа! Какво е това сняг?

— Всичко е бяло — дърветата и къщите. Това е дъжд, който се превръща в лед. Много е красиво, а магазините са пълни с играчки и с чудесни неща. — Гласът на Сара потрепери и Роб усети как мъката й го преряза. — Ще бъде толкова хубаво отново да заживеем в голям град. Не… не дивотия като тази.

— Аз тръгвам — каза Роб, изяждан от мъка. Целуна леко Сара, а тя едва забележимо извърна от него лице, което отново го ядоса. Прегърна Карин и излезе.

* * *

Мери Синклер оправи за последен път фризурата си и забоде в косата си мъничка коронка от диви цветя, която й бе изпратил Глесинг.

Роклята й от катраненочерен копринен шантунг, бухнала и падаща свободно, покриваше множество фусти, които шумоляха при всяка нейна стъпка. Беше скроена по модата и разкриваше голи, гладки рамене и заоблени гърди.

Тя разгледа спокойно изражението си.

Лицето, което я гледаше от огледалото, бе странно. Очите — необичайно красиви, страните — бледи, устните — тъмночервени и блестящи.

Мери знаеше, че никога не бе изглеждала по-добре, но също разбираше, че няма смисъл да си припомня последните дни. Резултатът щеше да бъде винаги един и същ и откритието, което я разтърси тази сутрин, нямаше да бъде по-различно: „Ти си бременна.“ О, Боже! О, Боже!