Джеймс Клавел
Тай-пан (33)

Двадесет и девета глава

До настъпването на Летния празник Хепи вели изпадна в отчаяние. Маларията продължаваше да се разпространява и при всеки болен протичаше различно. Не всички хора в една къща се заразяваха. Някои къщи не бяха засегнати изобщо.

Кулитата се появяваха в долината едва след като слънцето бе високо в небето и си отиваха, преди да дойде тъмнината. Струан, Брок и другите търговци бяха като полудели. Нищо не можеха да направят. Освен да се изселят, а това означаваше за тях катастрофа. Оставането можеше да бъде още по-катастрофално. И макар много хора да настояваха, че едва ли болестта се дължи на отровната почва и замърсения нощен въздух, разболяваха се само тези, които оставаха да нощуват в долината. Богобоязливите вярваха, включително и Кълъм, че маларията се дължи на Божията воля и те умножиха молитвите си към Всемогъщия за защита. Безбожните вдигаха рамене, не по-малко уплашени, и казваха „Джос“. Върволицата от семейства обратно към корабите се превърна в поток, а Куинс таун се превърна в призрачен град.

* * *

Но отчаянието не засягаше Лонгстаф. Миналата нощ се бе върнал в Кантон с флагмана, горд от победата, и тъй като остана да живее на кораба, без намерение да се заселва в Хепи вели, той знаеше, че Отровните нощни газове не могат да му навредят.

Беше спечелил всичко, на което се бе надявал, а и нещо повече.

Само ден след обсадата на Кантон откупът от шест милиона таела, който бе поискал, беше изплатен напълно и той отмени атаката. Но същевременно заповяда да започнат незабавни приготовления за обширни военни действия на север. Този път нямаше да се спре, докато договорът не бъде напълно ратифициран. След няколко седмици щяха да пристигнат обещаните подкрепления. Тогава армадата щеше да заплува отново на север към Пей Хо — Пекин и Ориентът щеше да бъде открит веднъж завинаги.

— Да, абсолютно — кискаше се Лонгстаф. Той беше сам в стаите си на кралския кораб „Венджънт“, като се наслаждаваше на отражението си в огледалото. — Ти наистина си умен, скъпи ми приятелю. Наистина! Много по-умен от тай-пана — олицетворението на мъдростта. — Той остави огледалото и разтърка бузите си с одеколон, после погледна джобния си часовник. След няколко минути щеше да пристигне Струан. — И така да е, не бива да позволиш на дясната си ръка да узнае какво мисли лявата, нали? — хихикаше той.

Лонгстаф едва можеше да повярва, че е уредил така лесно доставката на чаените семена. „Поне — спомни си той със задоволство — уреди го Хорацио. Между другото, защо ли е толкова недоволен, че сестра му иска да се омъжи за Глесинг. Според мене бракът ще бъде много успешен. Макар че тя наистина е доста безцветна и безинтересна, при все че на бала изглеждаше великолепно. Но не е ли все пак щастие, че той мрази Глесинг? И не е ли щастие, че винаги е ненавиждал опиумната търговия? Колко умно от моя страна да му внуша онази мисъл — да отстрани Глесинг.“

— Честна дума, Хорацио — му каза той преди една седмица в Кантон, — проклета работа е тази търговия с опиум, нали? И всичко това, задето трябва да купуваме чая със скъпоценен метал. Жалко, че Британска Индия не го отглежда, нали? Тогава няма да има нужда от опиум. Ще го обявим извън закона, ще спасим неверниците за по-добри неща. Ще посеем сред тях семената на добродетелта вместо прокълнатия наркотик. Тогава флотилията ще може да отплува обратно в Англия и да заживеем веднъж завинаги в мир и спокойствие.

След два дни Хорацио го дръпна настрана и развълнувано му изложи идеята си да вземат от китайците чаени семена и да ги изпратят в Индия. Той се показа, както подобава, учуден, но позволи на Хорацио да го убеди, че идеята е наистина рационална.

— Но, Боже мой, Хорацио, как да намерим чаени семена?

— Ето моят план — ще говоря лично с вицекраля Чинг-со. Ще обясня, че вие сте запален градинар и смятате да превърнете Хонконг в градина. Ще поискам по петдесет фунта семена от черница, памук, пролетен ориз, камелии и други цветя, както и сортови семена от чай. Това ще го въведе в заблуда относно чая.

— Но той е умен мъж, Хорацио. Сигурно знае, че много малко от тези растения виреят в Хонконг.

— Разбира се. Сигурно ще го отдаде на глупостта на варварите — каза Хорацио, радостно възбуден.

— Но как ще го убедиш да запази това в тайна? Чинг-со ще сподели с мандарините или с Ко-хонга и те положително ще кажат на търговците. Знаеш, че тези дяволи са способни да обърнат небето и земята, за да попречат на плановете ти. Те положително ще разберат замисъла ти. А какво ще каже тай-панът? Това без съмнение ще сложи край на бизнеса му.

— Той и сега е достатъчно богат, Ваше Превъзходителство. Ние сме длъжни да изкореним това зло — опиума. Длъжни сме!

— Да. Но и китайците, и европейците ще се възпротивят на твоя план. А когато Чинг-со разбере точните ти намерения, както сигурно ще стане, тогава никога няма да получиш семената.

Хорацио помисли малко, после каза:

— Да. Но ако му кажа, че аз, който броя и се разписвам за всички ковчежета със сребро, искам да зарадвам вас — моя работодател — с неочакван подарък за услугата, която сте ми направили, мога да не се разпиша за едно от тях.

Тогава можем да сме сигурни, че той ще го запази в тайна от всички.

— Каква е стойността на ковчежето?

— Четирийсет хиляди таела сребро.

— Но среброто принадлежи на правителството на Нейно Величество, Хорацио.

— Разбира се. Във вашите преговори можете „лично“ да осигурите едно допълнително ковчеже, което да не е официално, така че Короната да не загуби нищо. Семената ще бъдат вашият подарък на правителството на Нейно Величество, сър. Ще бъде чест за мен да кажете, че идеята е ваша. Положително е така. Нещо, което споменахте, ме наведе на мисълта. С право на вас се пада честта. Нали вие сте наместникът на Нейно Величество!

— Но ако планът ти успее, тогава ще унищожиш не само китайските търговци, но и себе си. Това е нелогично.

— Търговията с опиум е ужасен порок, сър. Оправдан е всеки риск, който поемаме. Но моята работа зависи не от опиума, а от вашия успех.

— Ако този план успее, тогава ти подкопаваш и основите на Хонконг.

— Но докато чаят започне да цъфти, ще минат много години. Хонконг ще остане непокътнат, докато сте тук, сър. Той ще продължава да бъде пазар на азиатската търговия. Кой знае какво ще бъде след време?

— Тогава да разбирам ли, че искате от мен да разгледам с вицекраля на Индия възможностите за отглеждане на чай?

— Кой, освен Ваше Превъзходителство би могъл да доведе идеята — вашата идея — до такова съвършено решение?

Лонгстаф си бе позволил неохотно да бъде убеден и бе предупредил Хорацио да пази строга тайна.

Още на следващия ден Хорацио рапортува радостно:

— Чинг-со се съгласи! Каза, че от шест седмици до два месеца сандъците със семената ще бъдат доставени в Хонконг, Ваше Превъзходителство. Сега, за да бъде всичко изпълнено докрай, остава да изпратим Глесинг незабавно в Англия. Мисля, че Мери само си въобразява, че е влюбена. Жалко, че не можем да й дадем година-две време, за да разбере какво прави. Да можеше да се отърве от ежедневното му влияние…

Лонгстаф отново се закиска, като си спомни напразния опит на младежа да прикрие чувствата си. Среса косата си, отвори вратата и влезе в каютата, където беше картата. Огледа внимателно документите в сейфа и откри писмото, което Хорацио му бе превел преди седмици.

— Нямам повече нужда от това — каза той гласно. Скъса листа, наведе се навън от илюминатора и хвърли парченцата, които водата отнесе навътре в морето.

Може би наистина Глесинг ще трябва да си замине. Момичето е малолетно, а положението на Хорацио — твърде тежко. Ще решим и този въпрос. След като семената заминат за Индия.

Видя, че приближава голямата лодка на Струан. Сериозното лице на тай-пана напомни на Лонгстаф за маларията. Какво, по дяволите, да направим? Ще пропадне цялата стратегия за Хонконг.

* * *

Струан се взираше навън през прозорците на кърмата и чакаш чакаше търпеливо, докато Лонгстаф спря да говори.

— Честна дума, Дърк, имах чувството, че Чинг-со знаеше за откупа от шест милиона таела. Веднага го приготвиха. До последен грош. Много се извиняваше за опустошаването на Селцето. Каза, че го направили онези проклети анархисти — Триадите. Заповядано му е да направи пълно разследване и се надява, че веднъж завинаги ще може да ги разгроми. Предполага, че са заловили един от водачите им. Ако той не успее да измъкне нещо от този човек, никой друг няма да може да го стори. Той обеща веднага да ми съобщи имената на Триадите тук.

Струан се извърна от прозореца и седна в дълбоко кожено кресло.

— Това е много добре, Уил. Бих казал, че свършихте забележителна работа. Забележително добра!

Лонгстаф почувства голямо задоволство.

— Мога да кажа, че нещата се развиха по плана. Да, по въпроса за пирата У Куок. Лично бих предпочел вие да оглавите флотилията, но адмиралът беше твърдо против. Той сам ще я оглавява.

— Това е негово право. Да се надяваме, че тази вечер той ще свърши добра работа. Ще бъда много по-спокоен, когато потопи дявола.

— Точно така.

— Сега вашата задача е да спасите Хонконг, Уил. Само вие можете да го направите — каза Струан, като горещо се молеше поне още веднъж да накара Лонгстаф да осъществи плана, който можеше да спаси живота на всички. — Мисля, че е необходимо да заповядате всички незабавно да напуснат Хепи вели.

— Боже господи, Дърк — извика Лонгстаф, — но ако направя това… това означава да напуснем и Хонконг!

— Куинс таун е маларичен. Поне Хепи вели. Следователно трябва да бъде опразнен.

Лонгстаф взе малко енфие с трепереща ръка.

— Не мога да заповядам това. Ще бъда отговорен за всички загуби.

— Да. Решението ви е да употребите шестте милиона таела, за да обезщетите всички.

— Господи! Не мога да направя това! — избухна Лонгстаф. — Среброто принадлежи на Короната. Короната… само тя… може да реши какво да прави с него!

— Решили сте също, че Хонконг е много ценен, за да бъде подложен на риск. Знаете, че трябва да напуснете това място много бързо. Вашият жест ще бъде достоен за губернатор.

— Изобщо не мога, Дърк! Това е невъзможно!

Струан се приближи до бюфета и наля две чаши шери.

— Цялото ви бъдеще зависи от това.

— А? Така ли? Как така?

Струан му подаде чашата.

— Вашият авторитет в двореца е свързан с Хонконг. Цялата ви азиатска политика, а оттук и азиатската политика на двореца, е съсредоточена в Хонконг. И това е правилно. Ако Хонконг не е в безопасност, губернаторът, който е представител на Нейно Величество, няма да е в състояние да управлява както трябва Азия. Без да се построи град, нито вие, нито Короната ще сте в безопасност. Долината е мъртва. Значи трябва да се построи нов град, и то да се построи бързо. — Струан отпи с удоволствие. — Ако обезщетите незабавно тези, които вече са строили тук, вие веднага ще си възвърнете доверието им. Всички търговци ще ви подкрепят, а това ще ви е нужно в бъдеще. Не забравяйте, Уил, много от тях имат голямо влияние в двореца. Жестът ще бъде грандиозен, достоен за вас. Освен това, обезщетението всъщност се заплаща от китайците.

— Не разбирам.

— До три месеца ще бъдете пред прага на Пекин като главнокомандващ непобедима армия. Цената на експедицията ще е, да речем, четири милиона. Прибавете шест милиона за опожаряването на Селцето. Десет милиона. Но вие ще поискате четиринайсет милиона — едно справедливо обезщетение. С останалите четири милиона ще основете вашата хонконгска официална хазна, която ще се окаже една от най-богатите колониални хазни в Империята. Всъщност защо да не поискате двайсет вместо четиринайсет милиона? Останалите шест ще възстановят тези милиони, които вие напълно предвидливо „инвестирахте“ в Хонконг от името на английската корона. Не забравяйте, че без стабилна база не бихте дръзнали да предприемете поход на север. Ако Хонконг не е в безопасност, Англия повече няма място в Азия. Ако Хонконг не е в безопасност, свършено е с вас. Съдбата на Англия е във вашите ръце, Уил. Това е толкова просто!

Струан чувстваше, че Лонгстаф преценява напрегнато възможностите. Това беше единственото възможно решение. Единственият начин да се запази достойнството на хората и да се спаси острова. И щом видя, че Лонгстаф отвори уста да каже нещо, той го изпревари:

— И още едно нещо, Уил. Веднага ще можете да си върнете по-голямата част от парите.

— Какво каза?

— Незабавно организирате нова продажба на земя. Наддаването за новите парцели ще е жестоко. Къде ще отидат парите? Обратно в държавната хазна. Във всички случаи ще спечелите. Земята, която продавате, не струва нищо. Знаете колко належаща е нуждата ви от пари за решаване на правителствените проблеми — заплати, полиция, дворец на губернатора, пътища, съдилища, пристанищни съоръжения и хиляди други неща, за които в никакъв случай не можете да използвате парите от откупа. Бих казал, че жестът е достоен за държавник. Вие трябва да вземете решението сега, защото не можете да чакате шест месеца, докато изложението отиде до Англия и се върне обратно с нужното одобрение. Ще спасите Хонконг, без това да ви струва нищо. Но най-вече — с това показвате категорично на Сергеев, че Англия възнамерява да остане завинаги в Азия. Бих казал, Уил, че вашата проницателност ще направи силно впечатление на целия кабинет. Както, разбира се, на Нейно Величество кралицата. А с нейното одобрение ще получите вечни почести.

Удариха осем бела. Лонгстаф извади джобния си часовник. Беше изостанал и той нагласи стрелките да показват пладне, докато се опитваше да открие недостатък в разсъжденията на Струан. Нямаше такъв. Призля му от мисълта, че ако не беше тай-панът, той лично не би направил нищо, за да се пребори с болестта. Освен това — да стои настрана от долината и да се надява на някакво чудотворно изцеление. Той също се безпокоеше от разрастването на епидемията, но за него си оставаше по-важно спечелването на войната в Кантон.

Да. Нямаше никакъв недостатък. По дяволите, за малко да осуетиш едно великолепно бъдеще. Наистина няма да спазиш инструкциите, но губернаторите и кралските наместници имат неписани права и това следователно ще се тълкува като извънредна мярка. Ние не можем да чакаме до следващата година, за да наложим кралската воля на неверниците. Не можем! Ще използваме случая и да осъществим плана за чаените семена, с което ще проявим много по-голяма далновидност от тази на тай-пана.

Лонгстаф почувства непреодолимо желание да разкаже на Струан за семената. Но успя да се овладее.

— Мисля, че сте прав. Още утре ще направя съобщението.

— Защо не съберете утре тай-паните? Дайте им двудневен срок да ви представят конструктивни и поземлени сметки за вашата хазна. Определете продажбата на земята да стане другата седмица. Това ще ви даде време да направите оглед на парцелите. Предполагам, че ще искате да разположите новия град близо до Глесинг пойнт.

— Да. Точно това мислех да направя. Това е най-доброто място. Не разисквахме ли този въпрос преди доста време? — Лонгстаф стана и наля още шери, после дръпна шнура на звънеца. — Както винаги, много ми е приятно да изслушам съветите ви, Дърк. Предполагам, че ще останете за обяд.

— По-добре е да си тръгвам. Сара заминава утре с кораба „Калкута махараджа“ и ще имам много работа.

— Много лош късмет. Имам предвид Роб и племенницата ви.

Вратата се отвори.

— Да, сър? — попита морският офицер.

— Попитайте генерала дали иска да обядва с мен.

— Слушам, сър. Моля за извинение, сър, но мисис Куанс желае да ви види. А и погледнете това. — Той подаде на Лонгстаф дълъг списък с имена. — Това са хората, които молят да ги приемете. Да кажа ли на мисис Куанс, че сте зает?

— Не, по-добре да я видя сега. Моля ви, постойте още малко, Дърк. Боя се, че ще ми трябва морална подкрепа.

Появи се Морийн Куанс. Аристотел Куанс я следваше по петите. Под безжизнените му очи бяха изписани тъмни кръгове. Сега приличаше на невзрачно човече. Дори дрехите му бяха неспретнати и безцветни.

— Добро утро, мисис Куанс — поздрави Лонгстаф.

— Дано в този чудесен ден да ви пазят всички светци, Ваше Превъзходителство.

— Добро утро, Ваше Превъзходителство — каза Аристотел едва чуто, свел поглед към бюрото в каютата.

— Добър ден и на вас, тай-пан — каза Морийн. — След няколко дни, ако е рекъл свети Патрик, ще си уредим сметките с вас.

— Не е спешно. Добро утро, Аристотел.

Аристотел Куанс погледна бавно към Струан. Очите му се изпълниха със сълзи, когато прочете топлотата, изписана на лицето на Струан.

— Тя счупи всичките ми четки — каза той със сподавен глас. — Тази сутрин. Всичките ми четки. И моите… хвърли боите ми в морето.

— Затова сме тук, Ваше Превъзходителство — подчерта Морийн — Мистър Куанс реши да сложи край на това откачено рисуване. Иска да му се даде хубава и стабилна работа. Точно за работата сме дошли да разговаряме с Ваше Превъзходителство. — Тя се обърна да погледне мъжа си и лицето й помръкна. — Каквото и да е. Стига работата да е стабилна и добре платена. — Тя отново погледна Лонгстаф. — Например чиновническа длъжност. Бедният мистър Куанс не е много опитен.

— Това ли, ъ-ъ, искате, Аристотел?

— Тя счупи четките ми — каза безнадеждно Куанс. — Това беше всичко, което имах. Боите и четките.

— Разбрахме се, момчето ми, нали? Заклехме се във всичко, което е свещено. Така ли? Никакво рисуване. Стабилна работа и да се грижиш за семейството си. И да няма повече кръшкане.

— Да — каза беззвучно Аристотел.

— Ще се радвам да ви предложа един пост, мисис Куанс — намеси се Струан. — Нуждая се от чиновник. Заплатата е петнайсет шилинга на седмица. Ще ви оставя една година да живеете на корабчето. След това ще можете да се оттеглите.

— Дано светците да ви възнаградят. Съгласна съм. Сега благодари и ти на тай-пана — подбутна мъжа си Морийн.

— Благодаря, тай-пан.

— Бъдете в канцеларията ми утре сутринта в седем часа, Аристотел. Точно в седем.

— Ще бъде там, тай-пан. Не се безпокойте. Дано свети Петър ви благослови за това, че в тези тежки времена се погрижихте за една бедна съпруга и гладуващите й деца. Довиждане.

Те излязоха и Лонгстаф си наля едно силно питие.

— Боже Господи! Никога не бих повярвал. Бедничкият Аристотел! Наистина ли ще направите Аристотел Куанс чиновник?

— Да. По-добър от някои други. Липсват ми помощници. — Струан сложи шапката си, много доволен от себе си. — Не съм свикнал да се намесвам в отношенията между мъж и жена. Но тази, която се осмелява да постъпи така с добрия човек, няма право да се нарича „съпруга“, по дяволите!

Лонгстаф внезапно се засмя.

— Ще отделя един голям кораб, ако това ще помогне с нещо. Всички ресурси на правителството на Нейно Величество са на ваше разположение.

* * *

Струан побърза да стъпи на брега. Той повика закрита носилка и посочи на кулитата накъде да вървят.

— Спрете, сави? — каза той, когато пристигнаха.

— Сави, маса.

Той мина покрай учудения портиер и влезе в преддверието на къщата. Стаята бе покрита с килим, имаше големи дивани, басмени пердета, огледала и други дребни предмети. В дъното се чу шумолене и приближаващи стъпки. Мънистените пердета се повдигнаха и се появи дребна старица. Беше спретната, колосана и посивяла, с големи очи и очила.

— Здравейте, мисис Фордъринджил — поздрави учтиво Струан.

— Е, тай-пан, колко се радвам да ви видя — отвърна тя. — Дълги години не сме имали удоволствието да бъдем с вас. Малко е рано за посетители, но младите дами се подготвят да ви се представят в приличен вид. — Тя се усмихна и показа пожълтелите си изкуствени зъби.

— Вижте какво, мисис Фордъринджил…

— Влизам ви в положението, тай-пан — каза тя разбиращо. — Понякога в живота на човек идва момент, когато той…

— Става дума за един мой приятел.

— Не се безпокойте, тай-пан, мама дава честна дума. За една минутка ще ви оправим. — Тя стана бързо. — Момичета!

— Седнете и ме изслушайте! Става дума за Аристотел.

— Бедният! Забъркал се е в голяма каша.

Струан й обясни какво иска и момичетата се натъжиха, когато си тръгна.

Още щом се прибра в дома си, Мей-мей го посрещна с думите:

— За какво ходиш в публичен дом, айейа?

Той въздъхна и й каза.

— Мислиш, че вярвам това, айейа? — Очите й гледаха презрително.

— Да. Не е зле да повярваш.

— Вярвам, тай-пан.

— Тогава престани да гледаш като дракон! — каза той и влезе в стаята.

— Добре. — Мей-мей влезе след него и затвори вратата. — Сега ще видим дали ти казал истина. Веднага ще любим. Аз лудо желая тебе, тай-пан.

— Благодаря, но съм зает — каза той и не можа да сдържи смеха си.

— Айейа на твоето зает — каза тя и започна да разкопчава меденожълтата си пижама. — Ние веднага ще се любим. Скоро ще видя дали мазна курва не взела твоя сила. Тогава твоя майка ще разправя с тебе, по дяволи.

— Ти също си заета — каза й Струан.

— Много заета — отговори и събу копринените си панталони.

Обеците й подрънкваха като звънчета. — Не лошо ти веднага да хванеш също за работа.

Той я погледна, но не позволи радостта му да проличи. Коремът й беше леко заоблен с четиримесечния плод в утробата. Той я грабна в ръце, целуна я бурно и я повали на леглото, като леко я притисна с тежестта си.

— Внимавай, тай-пан — извика тя задъхано. — Аз да не би една от твои цицорести варварски великанки! Целувки не значат нищо. Сваляй дрехи и тогава ще видим истина!

Той отново я целуна. Тогава тя отново каза с променен глас:

— Сваляй дрехи!

Той се облакъти, погледна я и потърка носа си в нейния, без да я дразни повече:

— Вече няма време. Имам един ангажимент, а освен това трябва да опаковаме багажа.

— За какво да опаковаме? — попита тя учудено.

— Ще се местим на „Рестинг клауд“.

— Защо?

— Нашият фън шуй тук е лош, момиче.

— О, добре, о, много ужасно добре! — Тя метна ръце около врата му. — Наистина напускаме тука? Завинаги?

— Да. — Тя го целуна, бързо се измъкна изпод ръката му и започна да се облича.

— Мислех, че искаш да се любим — каза той.

— Хм! За какво това доказателство? Аз много добре познавам тебе. Дори да имал курва преди един час, ти достатъчно добре ще надуваш, ще преструваш и заблудиш твоя бедна майка. — Тя се засмя и отново обгърна врата му с ръце. — О, колко хубаво да напускаме лош фън шуй. Аз бързо ще опаковам.

Изтича до вратата и извика:

— А Сам-а-а-а!

А Сам дотърча тревожно, следвана от Лим Дин, и след бурни крясъци и брътвежи А Сам и Лим Дин хукнаха, като нареждаха към боговете, обзети от огромно, шумно вълнение. Мей-мей се върна и седна на леглото, като си повяваше с ветрилото.

— Аз опаковам багаж — каза тя весело. — Сега ще помогна на тебе да облечеш.

— Благодаря, но аз мога и сам.

— Тогава ще гледам. И ще търкам твой гръб. Баня чака. Аз много благодарно радостна, че ти решил да заминеш. — Тя продължи да бъбри, без да спира, докато той се преобличаше.

Когато се изкъпа, тя се разкрещя да й донесат горещи кърпи и сама изсуши гърба му, след като ги донесоха. И през цялото време не преставаше да се пита дали е бил с курва, когато е уреждал работите на смешния дребен художник, който така красиво бе нарисувал портрета й. „Не че ме интересува — каза си тя, докато търкаше настървено гърба му. — Само дето не трябва да ходи в тези места. Изобщо не трябва. Ще се развали лицето му. И моето ще се развали. Много ще се развали. Скоро тези кучета — слугите — ще започнат да разпространяват слухове, че не мога да се грижа добре за мъжа си. О, богове, пазете ме от мръсни клюки, пазете него от мръсни проститутки и всякакви такива.“

А Сам и Лим Дин бяха готови едва след залез-слънце и всички бяха изтощени от драматизма и вълнението на заминаването. Кули-та отнесоха багажа. Други останаха търпеливо да чакат до закритата носилка, която щеше да отведе Мей-мей до катера.

Тя беше добре завоалирана. Застана за миг до портата на градината със Струан и огледа първата си къща в Хонконг. Ако не беше лошият фън шуй и треската, която бе част от злия дух, тя щеше да изпита съжаление, че заминава.

Стояха и се наслаждаваха на приятния сумрак. Около тях бръмчаха няколко комара. Един от тях кацна на крака й, но тя не забеляза.

Комарът пи до насита и после отлетя.

* * *

Струан влезе в голямата каюта на „Уайт уич“. Всички Брокови бяха там и го чакаха, освен Лилибет, която вече беше легнала. Кълъм стоеше до Тес.

— Добър вечер — поздрави Струан. — Сара поднася извиненията си, че не се чувства добре.

— Добре дошъл — каза Брок с груб, тревожен глас и замислено лице.

— Е — засмя се Струан, — не е това начинът да завържем разговор за щастливия повод.

— Не става въпрос за повода, по дяволите, както добре знаеш. Всички ще банкрутираме. Най-малко, ще пострадаме ужасно от тази отвратителна малария.

— Да — отвърна Струан. Усмихна се на Кълъм и Тес и като забеляза безпокойството им, реши веднага да им каже добрата новина. — Чух, че Лонгстаф е наредил да напуснем Куинс таун — каза той нехайно.

— Проклятие! — избухна Горт. — Не можем да напуснем. Вложихме прекалено много пари в земята и сградите. Не можем да заминем. Ако не беше избрал тази проклета долина, дявол да те вземе, ние нямаше…

— Дръж си езика — скара му се Брок. После се обърна към Струан. — Ти ще загубиш повече от нас, за бога, и все пак се усмихваш. Защо?

— Татко — извика Тес, уплашена да не би вечерта им да бъде помрачена от неочаквана разправия, — да пием ли? Шампанското е изстудено и готово.

— Да, разбира се, Тес, скъпа — каза Брок, — но разбираш ли какво каза Дърк? Рискуваме да изгубим ужасно много пари. Ако напуснем долината, бъдещето ни ще бъде черно. И неговото също, по дяволите!

— Бъдещето на „Ноубъл хаус“ е бяло като дувърските скали — каза Струан с равен глас. — И не само нашето бъдеще, но и вашето също. Лонгстаф ще обезщети всички ни за вложените суми в Хепи вели. До последен грош. В брой.

— Това не е възможно! — извика Брок.

— Това е лъжа! — отсече Горт.

Струан се обърна към него.

— Съветвам те, Горт, не ме наричай повече лъжец! — После им разказа за намеренията на Лонгстаф.

Кълъм се възхити от красивия план. Стана му напълно ясно, въпреки че баща му не спомена нито веднъж за това, кой всъщност стои зад решението на Лонгстаф и как същият този човек е манипулирал наместника подобно на марионетка. Вярата на Кълъм в своята собствена годност се разклати. Разбра, че Горт не е напълно прав и че той никога не би могъл да се справи с Лонгстаф, както успя да направи това баща му, и да спаси всички.

— Това е цяло чудо! — възкликна той и хвана ръката на Тес.

— Кълна се във всичко, което е свято, тай-пан, че вземам назад думите си. Извинявам се. Казах онова, защото бях потресен. Сега поднасям извиненията си.

— Дърк — започна Брок с горчив хумор. — Радвам се… наистина се радвам… че ще се сродим. Ти ни спаси главите и това е самата истина.

— Нищо подобно не съм направил. Беше идея на Лонгстаф.

— Правилно — каза саркастично Брок, — така се увеличава властта му. Лайза, дай питиетата, по дяволите! Дърк, ти ни донесе тази вечер голяма новина, която трябва да отпразнуваме. Достави ни радост. Така че да пием и да се веселим. — Той грабна чаша шампанско и когато всички взеха чашите си, вдигна тост. — За Тес и Кълъм и им пожелавам винаги да имат тихо море и спокойно пристанище!

Всички пиха. После Брокови се здрависаха с Кълъм, Струан прегърна Тес и всички бяха дружелюбни. Но само временно. Знаеха това. Днес обаче бяха решили да забравят. Само Кълъм и Тес се чувстваха в безопасност.

Седнаха да вечерят. Тес беше облечена в халат, който подчертаваше вече развитите форми, а Кълъм не можеше да скрие обожанието си. Наляха още вино, смяха се и вдигнаха пак наздравици. В разгара на веселието Струан извади плътен плик и го подаде на Кълъм.

— Малък подарък за вас двамата.

— Какво е това? — попита Кълъм и отвори плика. Тес се надвеси да погледне. В плика имаше някакви документи, един от които бе покрит с китайски йероглифи.

— Това е нотариален акт за земя, която се намира малко над Глесинг пойнт.

— Но там никога не са продавали земя — каза Брок подозрително.

— Негово Превъзходителство одобри няколко акта от китайското село, което е владеело земята, преди да се заселим в Хонконг. Парцелът е от тази земя. Сега Кълъм и Тес имат заедно един акър. Гледката е великолепна. О, да, и заедно със земята получавате строителен материал за къща със седем спални, градина и лятна къща.

— О, тай-пан — извика Тес с щастлива усмивка, — благодаря! Много благодаря!

— Наша собствена земя! И наша къща! Наистина ли? — питаше Кълъм, смаян от щедростта на баща си.

— Да, момче. Помислих си, че ще поискате веднага да започнете строежа. Уредих ви за утре по обяд среща с един архитект. Да уточните плановете.

— Утре всички заминаваме за Макао — каза остро Горт.

— Но, Горт, не вярвам да имаш нещо против, ако се забавим с ден-два — каза Кълъм. — Всъщност това е много важно…

— О, да! — извика Тес.

— … а с решението за Куинс таун и с продажбата на земята… — Кълъм спря и се обърна развълнувано към годеницата си. — Суса е най-добрият архитект на Изтока.

— Нашият човек Ремедиус е по-добър — каза Брок, ядосан на себе си, че сам не се е сетил да им предложи същото. Имаше планове да им даде като сватбен подарък една от къщите на компанията в Макао, далеч от влиянието на Струан.

— О, да, много добре, Брок — побърза да каже Кълъм, усетил неговата завист. — Ако останем недоволни от Суса, може би ще разговаряме и с него. Съгласна ли си, Тес? — И после се обърна към Струан. — Не знам как да ти благодаря!

— Няма нужда да ми благодариш, Кълъм. Младите трябва да започнат живота си добре и да имат свой дом — каза Струан, доволен, че бе подразнил Брок и Горт.

— Да — намеси се доволно Лайза. — Свещена истина, за бога.

Брок вдигна документа и започна да го разглежда.

— Сигурен ли си, че актът е действителен? — попита той. — Не е редовен.

— Действителен е. Лонгстаф го утвърди официално. Печатът му е на последната страница.

Брок погледна намръщено към Горт и рошавите му вежди очертаха права линия на повехналото лице.

— Смятам, че не е зле да огледаме по-отблизо тези местни актове.

— Да — съгласи се Горт и погледна Струан в очите. — Може би няма нищо останало за продажба, татко.

— Сигурен съм, че има и други — отговори спокойно Струан, — ако сте склонни да потърсите. Между другото, Брок, предлагам ти да разгледаме нашето положение веднага щом приключим огледа на земята.

— И аз си помислих за същото — каза Брок, — но както и по-рано, ти първи избра и този път.

Той върна нотариалния акт на Тес, която го погали нежно.

— Кълъм, все още ли си заместник-колониален секретар?

— Така е, мисля — засмя се Кълъм, — макар че задълженията ми никога не са били уточнявани. Защо?

— Нищо.

Струан допи виното си и реши, че е време да си тръгва.

— Сега, когато напускаме Хепи вели и считаме, че въпросът е решен, бъдещето на Хонконг е осигурено, особено след като бъде построен новият град за сметка на Короната.

— Да — съгласи се с готовност Брок, отново развеселен, — сега, когато Короната залага заедно с нас.

— В такъв случай, смятам, че няма нужда да бавим повече женитбата. Предлагам да оженим Тес и Кълъм другия месец.

Сякаш удари гръм.

Времето спря за всички. Кълъм се питаше какво може да се крие зад злата усмивка на Горт и защо тай-панът е избрал точно следващия месец, и… о, Боже, нека бъде следващия месец!

Горт бе сигурен, че още на другия месец щеше да загуби влиянието си над Кълъм и че, по дяволите, това изобщо не биваше да се случи. „Каквото и да каже татко, никаква скорошна женитба — каза си той. — Може другата година. Да, може. Какво ли е намислил този дявол?“

Брок също се опитваше да разбере замисъла на Струан, защото положително имаше такъв и той не предвещаваше нищо добро за него и Горт. Инстинктът незабавно му подсказа да забави сватбата. Но се бе заклел пред Бога да им пожелае спокойно пристанище и знаеше, че двамата със Струан, който също се бе заклел, щяха да бъдат обвързани с клетвата.

— Можем да направим съобщението следващата неделя — обади се Струан, с цел да наруши тягостната тишина. — Мисля, че ще бъде чудесно да го направим следващата неделя. — После се обърна към Тес. — Какво ще кажеш, момиче?

— О, да, разбира се — отговори тя и протегна ръка на Кълъм.

— Не! — отсече Брок.

— Много е скоро! — озъби се Горт.

— Защо? — попита Кълъм.

— Мислех си за теб, Кълъм — отвърна помирително Горт, — и за тъжната кончина на чичо ти Роб. Ще бъде прибързано и некрасиво. Много некрасиво!

— Лайза, мила — каза Брок тежко, — извинете ни ти и Тес. После ще се съберем да пием порто.

Тес го прегърна бурно и прошепна:

— Моля те, татко.

Четиримата мъже останаха сами. Брок се надигна бавно и намери шише порто. Наля в четири чаши и ги подаде. Струан отпи от виното с вид на познавач.

— Много хубаво порто, Тайлър.

— От трийсет и първа година е.

— Много голяма година за виното.

Последва ново мълчание.

— Ще бъде ли удобно, ако отложим вашето заминаване с няколко дни, мистър Брок? — попита стеснително Кълъм. — Ако е възможно, разбира се. Много ми се иска Тес да види земята и архитекта.

— С опразването на долината, продажбата на земята и всичко друго, сега вече няма да заминем — каза Брок. — Горт и аз няма да заминем. Но Лайза, Тес и Лилибет трябва да отидат в Макао колко то може по-скоро. Там е по-здравословно по това време на годината. И по-хладно. Нали така, Дърк?

— Да. Сега в Макао е много добре — отговори Струан и запали пура. — Чух, че другата седмица ще разследват инцидента с ерцхерцога. — Той погледна изпитателно Горт.

— Това беше нещастие — каза Брок.

— Да — обади се Горт. — Навсякъде стреляха пушки.

— Да — съгласи се Струан. — Точно след като го раниха, някой застреля водача на тълпата.

— Аз го застрелях — каза Брок.

— Благодаря, Тайлър. И ти ли се биеше, Горт?

— Аз бях на носа и направлявах кораба.

— Да — каза Брок. Опитваше се да си спомни дали е видял някой да стреля. Помнеше само, че бе изпратил Горт на носа. — Лош късмет. Тълпите са ужасни и кой може да знае какво ще се случи в подобно време.

— Да — съгласи се Струан. Знаеше, че ако куршумът се окажеше насочен, единственият виновник щеше да бъде Горт, а не Брок. — Наистина лош късмет.

Газените лампи, които висяха от гредата, се люшнаха леко назад с внезапния повей на вятъра. Моряците, Горт, Брок и Струан застанаха мигом нащрек. Брок отвори илюминатора и подуши въздуха. Горт надникна през кърмовите прозорци към морето, а Струан се заслуша в поведението на кораба.

— Нищо няма — заключи Брок. — Посоката на вятъра се промени с няколко градуса, това е всичко.

Струан излезе в коридора да прочете показанията на барометъра. Показваше 29,8, постоянен показател. Налягането на въздуха бе останало почти постоянно в продължение на седмици.

— Стабилно време — каза той.

— Да — отговори Брок. — Но скоро ще се промени и ще трябва да заковаваме летви. Видях, че си пуснал щурмовите котви по-далеч от пристана, в дълбоки води.

— Да. — Струан си наля още порто и предложи шишето на Горт.

— Искаш ли още?

— Благодаря.

— Подушваш ли скорошна буря, Дърк?

— Не, Тайлър. Но обичам да се подготвям своевременно. Глесинг заповяда да бъде подготвена и флотилията.

— По твое предложение ли?

— Да.

— Чух слухове, че ще се жени за сестрата на младия Синклер.

— Имам чувството, че навсякъде се говори за женитба.

— Мисля, че ще бъдат много щастливи — каза Кълъм. — Джордж я боготвори.

— Някак е безсърдечно по отношение на Хорацио — каза Горт, — че сестра му го напуска така неочаквано. Тя е единствената му роднина. Тя също е млада, малолетна.

— На колко години е? — попита Струан.

— На деветнайсет — отговори Кълъм.

Напрежението в каютата нарасна.

— Тес е много млада — обади се Кълъм с болка в гласа. — Не бих искал да й навредя. Макар и, ъ-ъ, можем ли… какво мислите вие, мистър Брок? За женитбата? Другия ли месец да бъде? Всичко, което е най-добро за Тес, ще бъде добро и за мен.

— Тя е още много млада, момче — започна да обяснява Брок — съзнанието му беше замъглено от виното, — но се радвам, че казваш това.

Гласът на Горт бе любезен и спокоен:

— Няколко месеца няма да се сторят много за вас двамата, нали, Кълъм? Следващата година е само след половин година.

— Но януари е чак след седем месеца, Горт — извика Кълъм нетърпеливо.

— Не е моя работа. Това, което е добро за вас двамата, ще бъде добро и за мен. — Горт пресуши чашата си и наля още. — Какво казваш, татко? — попита той, като съзнателно изкара Брок на преден план.

— Ще си помисля за това — каза той, докато разглеждаше чашата си внимателно. — Тя е много млада. Не е прилично да се бърза. Познавате се само от три месеца и…

— Но аз я обичам, мистър Брок — настоя Кълъм. — Три месеца, три години — какво значение има?

— Знаех си, момчето ми — каза любезно Брок. Той си спомни радостта на Тес, когато й каза, че ще приеме Кълъм. — Аз мисля единствено за твоето и за нейното щастие. Нужно ми е време да помисля. — „Да разбера какво си намислил, Дърк.“

— А аз смятам, че ще бъде добре и за тях, и за нас. — Струан усещаше топлотата, излъчвана от Кълъм. — Тес наистина е млада. Но Лайза също беше млада, а и майката на Кълъм. Модерно е хората да се женят млади. Могат да спестят пари. И да си осигурят богато бъдеще. Разбира се, с добър късмет. Така че моето мнение е да се оженят.

Брок потри чело с опакото на ръката си.

— Първо ще размисля, а после ще ви кажа. Идеята е много внезапна, затова е нужно време.

Кълъм се усмихна, трогнат от искреността в гласа на Брок. За пръв път го харесваше и му вярваше.

— Разбира се — каза той.

— Колко време мислиш, че ще ти трябва, Тайлър? — попита безцеремонно Струан. Той видя как синът му омеква пред фалшивата им любезност и почувства, че трябва да употреби настойчивост, за да ги накара да покажат същността си. — Не трябва да държим младите в напрежение, а и предстои да се подготвят планове. Това трябва да бъде най-великолепната сватба в Азия.

— Доколкото си спомням — отсече Брок, — бащата на булката е този, който урежда сватбата. Освен това аз зная много добре кое е правилно и кое не е. — Той усещаше, че Струан го е хванал на въдицата и си играе с него. — Така че всички планове за сватбата ще бъдат направени от наша страна.

— Разбира се — съгласи се Струан, — но кога ще съобщите на Кълъм?

— Скоро — каза Брок и стана. — Да се присъединим към дамите.

— Колко скоро, Тайлър?

— Нали чу какво каза татко? — попита ядосано Горт. — Защо го дразниш?

Но Струан не му обърна никакво внимание, а продължи да фиксира Брок с очи.

Кълъм се страхуваше да не се сбият и Брок да не промени решението си относно техния брак. Същевременно искаше му се да узнае още колко време ще има да чака и се радваше, че баща му настоява пред Брок.

— Моля ви — каза той, — сигурен съм, че мистър Брок няма… че той ще обмисли внимателно въпроса. Нека оставим всичко засега.

— Твоя работа, Кълъм! — каза Струан с престорен гняв. — Но аз искам да съм сигурен, че не те използват и не си играят с теб, по дяволите!

— Това, което казваш, е ужасно! — извика Кълъм.

— Да. Но засега съм уредил нещата си с теб, така че си дръж езика! — Струан се обърна отново към Брок, като съзнаваше, че и двамата с Горт са доволни, задето бе смъмрил Кълъм. — Кажи колко време, Тайлър?

— Една седмица. Нито повече, нито по-малко. — Брок погледна Кълъм и отново гласът му стана любезен. — Няма нищо лошо, момче, когато единият от двама мъже иска време, а другият настоява за отговор. Така трябва да бъде. Една седмица, Дърк. Това удовлетворява ли отвратителните ти обноски?

— Да. Благодаря, Тайлър. — Струан тръгна към вратата и широко я отвори.

— След теб, Дърк.

* * *

В безопасност в собствените си стаи на борда на „Рестинг клауд“ Струан разказа на Мей-мей какво се бе случило.

Тя го изслуша внимателно и остана доволна.

— О, чудесно тай-пан! Много добра работа!

Той съблече палтото си и тя го закачи в гардероба. От ръкава на туниката й падна свитък. Той го вдигна и го погледна.

На свитъка имаше нежна китайска рисунка с водни бои и много йероглифи. Представляваше красив морски пейзаж с две дребни фигурки — мъж, покланящ се на жена — в подножието на висока, забулена в мъгла планина. Близо до скалистия бряг плуваше сампан.

— От къде имаш това?

— А Сам го донесе от Тай Пинг Шан.

— Много е красиво — каза той.

— Да — отвърна спокойно Мей-мей, отново удивена на чудната изобретателност на дядо й. Беше изпратил свитъка на един от своите агенти в Тай Пинг Шан, от когото Мей-мей купуваше от време на време нефрит. А Сам го бе приела, без да подозира нищо, като случаен подарък за господарката й. И макар Мей-мей да бе сигурна, че А Сам и Лим Дин са разгледали много внимателно картината и йероглифите, тя знаеше, че те никога не биха се досетили за тайното послание, което се съдържаше там. Дори личният семеен печат на дядо й бе внимателно подменен с друг. А и стихът „Шест гнезда ще посрещнат орлите, зелен огън ще лумне внезапно. И надежда крилата ще долети със стрелата“ бе така красив и ясен. Никой друг освен нея не можеше да знае, че с това той й благодари за информацията за шестте милиона таела, че „зеленият огън“ означаваше тай-пана и че дядо й ще изпрати някого, който ще носи стрела, за да може тя да го познае, и който ще й помогне.

— Какво означават тези йероглифи? — попита Струан.

— Трудно да превеждам, тай-пан. Не зная всички думи, но казва: „Шест къщи на птици посрещат големи птици, зелен огън ще гори изведнъж и със стрела ще дойде…“ — Тук тя се намръщи, като търсеше английската дума. — „… ще дойде надежда върху крила.“

— Та това е някаква безсмислица, за бога — засмя се Струан.

Тя въздъхна щастливо.

— Обожавам тебе, тай-пан.

— Обожавам те, Мей-мей.

— Следващия път ние ще построим наш дом, като съветваме с господин фън шуй, моля.