Лоис Макмастър Бюджолд
Без гравитация (9)

Осма глава

Едва след час Лео успя да хване Силвър насаме в едно кътче на коридора, който мониторът не улавяше.

— Има ли някое спокойно място, където да поговорим? — попита я той. — Искам да кажа, действително спокойно.

Тя се озърна нервно. Явно го беше разбрала правилно. Все още се колебаеше:

— Важно ли е?

— На живот и смърт е за всяко четириръко.

— Ами… изчакай минута-две и ме последвай.

Той тръгна след нея през Селището бавно и сякаш безцелно. Само на това или онова кръстовище поглеждаше за искрящата й коса и синята блуза. А после изведнъж я изгуби.

— Силвър…?

— Шт! — прошепна тя в ухото му. Панел от стената тихо хлътна навътре и тя протегна една от силните си долни ръце да го издърпа, все едно беше риба на въдица.

За миг му се стори, че зад стената е тъмно и тясно, но вратите на шлюза се отвориха едва чуто и откриха дълга около три метра стая в стар стил. Влязоха вътре.

— Какво е това? — попита изумен Лео.

— Клубът. Както и да е, така го наричаме. Построихме го в този малък зачукан кът. Не би го забелязал отвън, освен под определен ъгъл и то ако го търсиш специално. Тони и Прамод направиха външните стени. Сиги прокара тръбите, другите работиха по електрозахранването… въздушният шлюз го направихме от резервите.

— Никой ли не разбра, че нещо липсва?

Усмивката й в никакъв случай не беше невинна:

— И четириръките работят по компютърните досиета. Частите просто изчезнаха от инвентара. Цяла група работихме по този кът и го свършихме преди около два месеца. Бях сигурна, че д-р Йей и мистър Ван Ата ще разберат за това, когато ме разпитваха — усмивката й поизбледня при спомена. — Но те така и не зададоха правилния въпрос. Сега единствените останали видеофилми са тези, които бяхме скътали тук. А Дарла няма вече видеосистема.

Лео проследи погледа й към закрепената за стената поставка за видео, очевидно в ремонт. Имаше и други удобства: осветление, дръжки за ръцете, стенен шкаф, натъпкан с пакети сухи закуски, примъкнати от Хранене, стафиди, фъстъци и всякакви други. Лео бавно обходи стаята, изучавайки неспокойно изработката — беше перфектна:

— Твоя ли беше идеята за това място?

— Донякъде. Но не бих могла да я изпълня сама. Разбираш, че престъпвам най-строгите ни правила като те водя тук — добави някак рязко Силвър. — Дано си струва, Лео.

— Силвър… — започна той, — точно твоят изключително прагматичен подход към правилата те прави най-ценното четириръко в Селището в момента. Имам нужда от теб, от твоята дързост и всичките ти други качества, които д-р Йей несъмнено би нарекла антисоциални. Работата, която трябва да свърша, не е за сам човек — той се пое дълбоко въздух. — Какво бихте казали, вие четириръките, за свой собствен астероиден пояс?

— Какво? — очите й се разшириха.

— Некадърникът Брус се опитва да го запази в тайна, но истината е, че с Проект Кей е свършено. Насрочва се дата за прекратяването му. Казвам го в най-лошия смисъл на думата.

Той подробно й разказа за слуха относно антигравитационния уред, всичко, което бе чул, както и тайните планове на Ван Ата да се отърве от четириръките. Разпалено й описа как си представя бягството им. Нямаше нужда да обяснява нещата по два пъти.

— Колко време имаме? — попита простичко тя, когато приключи.

— Не много — няколко седмици. А на мен ми остават шест дни до принудителната гравитационна отпуска. Трябва да измисля начин да я избегна. Страхувам се, че после няма да мога да се върна. Ние, вие четириръките трябва да направите своя избор сега. Не мога да го сторя вместо вас. Бих могъл само да ви помогна с някои неща. Ако не успеете да се освободите, със сигурност сте изгубени.

Тя тихо издиша затаения си дъх. Изглеждаше притеснена:

— Мислех си, като гледам Тони и Клер, че не избраха най-правилния път. Тони казваше, че ще си намери работа, но знаеш ли, той и не помисли да вземе работен костюм със себе си. Не искам да повтарям грешките му. Ние не бива да пътуваме сами, Лео. Може би така сме устроени.

— Но можеш ли да приобщиш другите — попита неспокоен Лео — към тайната? Нека да ти кажа, че тази малка революция може да приключи много бързо, ако някое четириръко се паникьоса и изкаже всичко в старанието си да бъде добро. Това е истинска конспирация, без правила. Аз рискувам работата си, рискувам да ме осъдят, но вие рискувате много повече.

— Има някои, на които, хм, трябва да кажем последни — замисли се Силвър. — Но мога да приобщя важните от нас. Имаме си някои начини да пазим тайните си от земните.

Лео огледа помещението и повярва в думите й.

— Лео… — сините й очи го потърсиха, — как ще се отървеш от земните?

— Ами, едно е сигурно — няма да можем да ги извозим до Родео. В мига, в който всичко се разкрие, смятай, че доставките за Селището ще бъдат прекратени. — Ще ни обсадят, искаше да каже Лео, но го премълча. — Мислех си да ги събера всички в един модул, да хвърля кислородни бутилки вътре и да го откъсна от Селището. Да го избутам с товарните двигатели в орбита към Трансферна Станция. В този момент те ще се превърнат в проблем на Галактически Технологии, с една дума — няма да са наша грижа. Да се надяваме, че нещата ще се пообъркат на Трансферна Станция и така ще спечелим още малко време.

— Как смяташ да ги… вкараш в един модул?

Лео се почувства малко неловко:

— Ами, направим ли го, няма връщане назад, Силвър. Навсякъде около нас има оръжие. Не го съзнаваме, защото го наричаме „инструменти“. Лазерният поялник без предпазител се превръща в пушка. Има няколко такива в работилниците. Насочи ги срещу земните и кажи „Мърдай!“ и веднага ще тръгнат.

— Ами ако не го направят?

— Тогава ще се наложи да стреляш. Или да не го направиш и тогава ще те смъкнат долу. Очаква те бавна и стерилна смърт. Но този избор няма да се отнася само за теб, а и за всички други.

Силвър поклати глава:

— Не мисля, че това е добра идея, Лео. Ами ако някой се паникьоса и наистина стреля по някого? Земният ще бъде ужасно обгорен.

— Ами… да, това е целта.

Лицето й се сви от ужас:

— Ако трябва да застрелям мама Нила, по-добре да ме пратят долу и да умра.

Лео смътно си спомни, че мама Нила е една от най-любимите майки в детското — едра, възрастна жена. Почти не я беше виждал, тъй като не преподаваше на малките четириръки.

— Всъщност имах предвид Брус като говорех за стрелба — призна си Лео.

— Не съм сигурна, че мога да направя това дори на мистър Ван Ата — каза бавно Силвър. — Виждал ли си някога следа от изгаряне, Лео?

— Да.

— И аз.

Настъпи кратко мълчание.

— Не можем да се държим така с учителите си — отсече Силвър. — Само мама Нила да каже „Веднага престани, Сиги!“ с нейния тон и той ще се подчини. Това не е, не е умен план, Лео.

Вбесен, Лео сви ръце в юмруци:

— Но ние трябва да отървем Селището от земните! Иначе нищо не може да се направи! Ако не успеем, те просто ще възобновят усилията си. След това ще бъде още по-лошо, отколкото сега.

— Добре, добре! Трябва да се отървем от тях. Но не по този начин — тя млъкна и го погледна колебливо: — Ти можеш ли да застреляш мама Нила? Мислиш ли наистина, че примерно Прамод би могъл да те застреля?

Лео си пое дъх:

— Вероятно не. Не и умишлено. Дори в битка войниците, които стрелят по абсолютно непознати, се налага да бъдат доведени до специално превъзбудено състояние.

Силвър се поуспокои:

— Добре. И какво друго трябва да се направи? Да кажем, че превземем Селището.

— Можем да реконструираме Селището с инструменти и материали, които вече се намират на борда, макар че всичко трябва да бъде внимателно разпределено. Налага се Селището да бъде защитено от всеки опит на Галактически Технологии да го завземат отново. Лъчевите поялници с високоенергийна плътност могат доста ефективно да обезкуражат совалките да се прикачат към нас — добави сухо той. — За щастие инвентарът на Компанията не включва въоръжени бойни кораби. Една истинска военна сила би потушила много бързо тази малка революция — въображението му поднесе детайлите, а стомахът му се сви на топка, стана му лошо. — Единствената ни истинска защита е да се махнем преди Галактически Технологии да се организират добре в тази насока. Ще ни трябва Скачащ пилот — той я погледна: — Ето тук се изявяваш ти, Силвър. Знам един пилот, който много скоро ще минава през Трансферна Станция и когото бихме могли, хм, да привлечем най-лесно. Особено ако лично го убедиш.

— Ти.

— Да — потвърди той.

— Може би — погледна го тя колебливо.

Лео почувства как още една неприятна вълна го удари и му се зави свят. Връзката на Силвър с Ти беше от преди неговото пристигане. Всъщност той не беше истински сводник. Логиката диктуваше поведението му. Изведнъж осъзна, че това, което наистина иска, бе да я отведе колкото се може по-далеч от Скачащия пилот. И какво да направи? Да я запази за себе си? Опомни се. Твърде стар е за нея. Ти бе на… колко… двадесет и пет може би? Сигурно беше ужасно ревнив. Тя щеше да го предпочете. Лео опита съвсем искрено да се почувства стар. Не беше трудно. И без това повечето от четириръките го караха да се чувства на осемдесет. Той направи усилие и върна мислите си към работата.

— Третото нещо, което трябва да се направи — Лео внимателно подбираше думите си, но с горчивина реши, че всичко е повече от ясно, — е да окупираме товарен кораб. Ако изчакаме, докато изведем Селището отвъд тесния проход, Галактически Технологии ще имат време да измислят начин да се противопоставят. Това означава, че трябва да изпратим сили извън прохода да пленят един кораб. Аз не мога да го направя и едновременно с това да бъда тук и да отбранявам и реконструирам Селището… Трябва да има някакъв отряд от четириръки. Не знам… — Лео спря. — Може би това не е добра идея все пак.

— Да изпратим Ти с тях — предложи разумно Силвър. — Той знае повече от всички нас за товарните Скачачи.

— Мм — Лео се обнадежди. За да успее това начинание, трябваше да внимава не само за непредвидени ситуации, но също така да се откаже и от прибързани действия. Да се справи с всички ситуации. Трябваше да повярва в Ти. Ако се наложеше, трябваше да повярва в духове, в ангели, във феи.

— Значи, хм, подкупването на Ти става стъпка първа в плана ни — реши на глас Лео. — От момента, в който той изчезне, ще трябва да действаме и минутите ни ще са преброени. Това означава, че придвижването на Селището е по-добре да се планира… предварително. И… о, Боже… — очите му светнаха.

— Какво?

— Току-що ме осени брилянтната идея как да спечелим време…

 

 

Лео внимателно подбра времето, когато да влезе в офиса на Ван Ата. Той беше стоял там целите първи два часа на смяната. Шефът на проекта трябва да е започнал вече да мисли за кафе. Сигурно се чувстваше объркан, нещо типично при възникване на нов проблем, в този случай — разглобяването на Селището. Лео можеше да си представи оплетения етап на мислите му. Той самият бе изпитал това преди около осем часа, заключен в кабината си. Беше закодирал програмата си чрез схемата за защита на военните от крайцера Аргус. Лео беше сигурен, че никой в Селището, дори Ван Ата или Йей не би могъл да я преодолее.

Ван Ата му се намръщи над купчина документи. Екранът на компютъра беше изпъстрен с подбрани схеми на Селището.

— Какво има, Лео? Зает съм. Онези, които могат, работят, онези, които не могат, преподават.

„А онези, които не могат да преподават, каза си Лео, влизат в администрацията.“ Той поддържаше обикновената си мека усмивка и по никакъв начин не издаваше опасните си мисли:

— Брус — започна Лео, — искам да предложа да се заема с разглобяването на Селището.

— Ти? — Ван Ата вдигна изумен вежди, после го изгледа подозрително. — Защо?

Ван Ата не би могъл да повярва, че ще го направи само от добро сърце. Лео бе подготвен.

— Защото, колкото и да не искам да го казвам, ти отново беше прав. Мислех си с какво ще си отида от това назначение. Като пресметнах времето за пътуване — изгубил съм месеци от живота си, дори повече. А нямам какво друго да покажа за това време, освен черни точки в досието си.

— Сам си си виновен — напомни му Ван Ата и потърка брадичката си, където раната беше започнала да заздравява, и се изчерви.

— Вярно, че се оплетох за известно време — призна си Лео. — Но вече ми дойде ума в главата.

— Малко е късно — подсмихна се Ван Ата.

— Но бих могъл да свърша добра работа — оспори Лео, чудейки се как да заеме поза на низкопоклонничество в безтегловност. По-добре да не преиграва. — Наистина имам нужда от препоръка — нещо, с което да компенсирам онези порицания. Имам някои добри идеи, които могат да доведат до необикновено висок коефициент на печалба и да съкратят загубите. Така бремето на цялата работа ще падне от теб. Ще можеш спокойно да гледаш административните си задължения.

— Хм… — Ван Ата очевидно беше примамен от идеята офисът му да се възвърне към предишното необезпокоявано спокойствие. Той изгледа Лео с присвити очи. — Много добре. Давай! Ето ги бележките ми, всичките са твои. О, само че плановете ти и докладите трябва да минат през офиса ми. Аз ще ги препратя по-нататък. Все пак това е истинската ми работа, администрацията.

— Разбира се — Лео събра купчината документи. „Да, да минат през теб, че да смениш моето име с твоето.“ Лео почти видя доволството в очите на Ван Ата. Нека Лео да свърши работата, а за Ван Ата да остане уважението. „О, ти наистина ще получиш това, което ти се полага от този проект, некадърнико Брус, всичко.“ — Ще имам нужда от някои неща — скромно постави въпроса Лео. — Ще искам всички корабни екипажи от четириръки, които могат да бъда отделени, да се присъединят към класа ми. Тези безполезни деца ще трябва да работят, както никога досега не им се е налагало. Складовата наличност, оборудването, горивото, позволението да се изкарват кораби, всичко ще бъде най-внимателно прегледано. Освен това трябва да бъда упълномощен да командвам и другите четириръки, ако се наложи. Става ли?

— О, нима изявяваш желание да се заемеш и с ръчния труд? — отмъстителна алчност пробяга по лицето на Ван Ата, сякаш го налегнаха съмнения. — Какво ще кажеш да пазим всичко в тайна до последната минута?

— В началото мога да представя всичко като теоретично упражнение. Да спечеля една-две седмици. Но знаеш, че накрая ще трябва да им кажем.

— Не толкова скоро. Ще бъдеш отговорен за шимпанзетата. Искам да ги държиш под контрол. Разбра ли ме?

— Разбрах. Да се считам ли за упълномощен? О, ще имам нужда от удължаване на срока за пребиваването си тук.

— В щаба няма да харесат това.

— Или ти, или аз, Брус.

— Вярно… — Ван Ата махна с ръка. Вече не изглеждаше толкова напрегнат. Беше се отпуснал. Сигурно му бе благодарен… — Добре. Имаш го.

Непопълнен чек. Усмивката на Лео премина от вълча в агнешка:

— Ще си спомниш за това по-късно, нали, Брус?

Ван Ата сви устни:

— Гарантирам ти, Лео. Всичко ще си спомня.

Лео се поклони и измърмори благодарност.

 

 

Силвър надзърна в личната кабина на майката на детското:

— Мама Нила?

— Шт! — мама Нила направи знак с пръст и кимна към Анди, заспал в закрепения за стената чувал. Само лицето му бе останало навън. — За Бога, не буди бебето — прошепна тя. — Беше толкова неспокоен. Иска ми се д-р Минченко да се върне. Сега ще изляза в коридора.

Вратите на въздушния шлюз се затвориха след нея. Мама Нила се беше приготвила за сън и затова в момента не бе с розовия си гащеризон, а с пижама на цветя с коланче през широкия кръст. Силвър се сви на кълбо като едно време, когато се чувстваше отчаяна. Вече е твърде голяма за прегръдки, напомни си строго тя.

— Как е Анди? — запита вместо това и кимна към затворените врати.

— Хм, добре — каза мама Нила, — но се надявам проблемът да бъде разрешен скоро. И… ами… Не съм сигурна, че може да се нарече точно депресия, но ми изглежда нервен, не задържа за дълго вниманието си. Ала не казвай това на Клер, бедничката, има си достатъчно проблеми. Кажи й, че всичко е наред.

— Разбирам — кимна Силвър.

— Написах протест, но моят ръководител го спря. Каза, че не му е времето. Хм, все едно мистър Ван Ата се е вселил в нея. Можех само… хм. Както и да е, вече не успявам да смогна, помолих за помощник. Може би, когато разберат, че тази глупост ще им струва пари, ще се откажат. Мисля, че можеш да кажеш това на Клер.

— Добре — каза Силвър. — Нека храни малка надежда.

Мама Нила въздъхна:

— Чувствам се толкова зле за това. Но все пак, какво им е станало на тези деца, че са се опитали да избягат? Аз бих могла да разубедя Тони. А що се отнася до онзи глупав мъж от охраната, мога само… ами… — тя поклати глава.

— Чувала ли си нещо за Тони, което да кажа на Клер?

— О, да — мама Нила огледа коридора, за да се увери, че са сами. — Д-р Минченко ми се обади снощи по личния канал. Той ме увери, че Тони вече е вън от опасност, овладели са инфекцията. Но все още е много слаб. Д-р Минченко иска да го вземе със себе си в Селището след като приключи гравитационната му отпуска. Той смята, че тук Тони ще се възстанови много по-бързо. Това е добра новина и можеш да я споделиш с Клер.

Силвър пресметна с пръстите на долните си ръце, за да не я види мама Нила, и си отдъхна. Ето един голям проблем, за който можеше да докладва на Лео, че е разрешен. Тони щеше да се върне преди да започне бунтът им. Дори неговото завръщане можеше да бъде нужният сигнал за бунта. Лицето й се озари от усмивка:

— Благодаря, мамо Нила. Това е добра новина.

 

 

Революция 101 на Обърканите, така трябваше да се казва курсът му, реши мрачно Лео. Или още по-зле: 050, Лечителна Революция…

Броят на четириръките, които го бяха наобиколили с очакване в модула за лекции, бе официално увеличен от корабните екипажи и от всички по-възрастни четириръки, които в момента не бяха на работа и с които Силвър бе успяла да се свърже тайно. Общо шестдесет или седемдесет. Модулът за лекции бе претъпкан. Мислите на Лео препускаха напред към разхода на кислород и плановете за регенерация при реконструирането на Селището. Усещаше се напрежение във въздуха, приличаше на въглероден двуокис. Лео осъзна, че слуховете вече са плъзнали и Господ знае колко са мутирали. Беше време да заместят слуховете с факти.

Силвър помаха откъм шлюза, повдигнала и четирите си палеца нагоре, усмихната към Лео. И последното четириръко се вмъкна вътре. Вратите на въздушния шлюз се затвориха и я оставиха навън — щеше да охранява в коридора.

Лео зае своето място в средата. Центърът, оста на колелото, където се концентрираха повечето удари. След първоначалните шушукания, хаос и побутвания, всички млъкнаха и впериха очи в него с изострено, почти застрашително внимание. Можеше да чуе дишането им. „Щяхме да имаме нужда от теб, Лео, дори и да не беше инженер, бе отбелязала Силвър. Ние всички прекалено много сме свикнали да получаваме заповеди от хора с крака.

— Искаш, да кажеш, че се нуждаете от водач? — беше попитал той развеселен.

— Така ли се нарича? — погледна го тя.“

Остаряваше, умът му туптеше с далечен рок ритъм и преминаваше към по-шумните ритми на младостта. „Нека бъда твоят водач, мила. Наричай ли Лео. Търси ме когато и да е, независимо дали е нощ или ден. Нека да помогна.“ Той погледна затворените врати на въздушния шлюз. Дали човекът, който предвожда парада, увлича другите след себе си… или тълпата го тласка напред? Имаше неприятното предчувствие, че скоро ще узнае отговора. Той си пое дъх и насочи вниманието си към лекционната зала.

— Както някои от вас вече са научили… — започна Лео. Думите му приличаха на камъчета в езеро от тишина. — Пристигнала е нова гравитационна технология от далечна планета. Очевидно е основана на същата логика, която е залегнала в технологията за пробиване гънките на космическото време, което наричаме тесен проход. Самият аз не бих могъл да се свържа с техническите специалисти, но изглежда вече се е стигнало до пазарен етап. Техническата вероятност не беше нова, но аз ни най-малко не съм очаквал да доживея практическото й осъществяване. Очевидно така е било и с хората, които са ви създали вас, четириръките.

— Има някаква странна симетрия в това. Усилията в опитите на биотехнологиите, които ви създадоха, се базираха на перфектна нова технология, на утробен репликатор от Колония Бета. Сега, само едно поколение по-късно, новата технология, която ви обявява за старомодни, пристига от същия източник. Станали сте технологически остарели още преди да започнете да работите. Поне от гледна точка на Галактически Технологии — Лео си пое дъх и ги погледна, за да види реакцията им.

— Днес, ако една машина остарее, ние я бракуваме. Когато знанията на един човек остареят, го пращаме на обучение. Но вашата старост е отгледана в костите ви. Тя или е жестока грешка, или, или, или… — той направи пауза, за да подчертае мисълта си — това е най-голямата възможност, която някога сте имали, да станете свободни хора.

— Недейте… не си водете бележки — задави се Лео, когато те автоматично наведоха глави да запишат ключовите му думи. — Това не е урок. Това е истинският живот — трябваше да млъкне за миг, за да възвърне спокойствието си. Той беше сигурен, че някое от децата в задната редица без да се усети все още подчертава „никакви бележки — истински живот“.

Прамод, който се носеше наблизо, повдигна развълнуван тъмните си очи:

— Лео, носи се слух, че Компанията ще ни отведе долу и ще ни застреля. Като Тони.

Лео се усмихна горчиво:

— Всъщност това е най-малко вероятният сценарий. Ще ви отведат долу, да наистина, в нещо като затворнически лагер. Един администратор ще ви предава на друг, той — на трети, третият — на четвърти. Превръщате се в рутинен разход на инвентара. Разходите се увеличават, както винаги става. В отговор броят на назначените като ваша поддръжка долу постепенно намалява, защото Компанията ви нарича „самоподсигуряващи се“. Оборудването за поддръжка на живота остарява с годините. Все по-често се случват фалове, поддръжката и доставките стават все по-нестабилни.

— Тогава една нощ, без някой да издава заповед или да натиска спусъка, се случва фаталното. Изпращате зов за помощ. Никой не знае кои сте. Никой не знае какво трябва да направи. Онези, които са ви оставили тук, вече са измрели. Няма герой, който да поеме инициативата. Инициативата се е изгубила някъде между административното курварство и заплашителните намеци. Инспекторът, който разследва случая, преброява телата, с облекчение открива, че сте само инвентар. Документите на Проект Кей се изгубват безмълвно, финал. Опаковане. Може да отнеме двадесет години, може би само пет или десет. И забравят за вас.

Прамод докосна гърлото си с ръка, сякаш вече почувства как токсичната атмосфера на Родео дразни гърлото му:

— Мисля, че е по-добре да ме застрелят — промълви той.

— Или… — Лео повиши глас, — ще можете да вземете живота си в свои ръце. Тръгнете с мен и поемете рисковете. Голям залог за голяма печалба. Нека да ви разкажа — той преглътна за кураж. — Нека да ви разкажа за Обетованата Земя…