Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Falling Free, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

ИК „ПАН“, 1999

Поредица „Фантастика & Фентъзи“ №13

ISBN: 954-657-274-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Диан Жон

Десета глава

В дока за товарни совалки беше хладно и Клер потърка всичките си ръце, за да ги постопли. Само ръцете й бяха студени. Иначе сърцето й биеше горещо и лудо от страх и притеснение. Тя погледна скришом към Лео. Той както винаги се носеше невъзмутимо край вратите на въздушния шлюз.

— Благодаря, че ме измъкнахте от работната ми смяна — продума Клер. — Сигурен ли си, че няма да си навлечеш проблеми, когато мистър Ван Ата разбере?

— Кой ще му каже? — попита Лео. — Освен това, мисля, че на Брус вече не му е интересно да те тормози. Ясно е, че всичко е безполезно. Толкова по-добре за нас. Както и да е, иска ми се да поговоря и с Тони. Смятам, че след вашата среща ще имам по-голям шанс да получа нераздвоеното му внимание — усмихна й се той.

— Чудя се какво ли е състоянието му?

— Можеш да бъдеш сигурна, че е много по-добре. Иначе д-р Минченко не би го подложил на стреса от пътуването, дори и под зоркото му наблюдение.

Пукот, свистене и скърцане на машина подсказаха на Клер, че совалката се е закрепила. Ръцете й потеглиха несъзнателно напред. Четириръкото в контролната кабина помаха на две други в дока и те закрепиха подвижните връзки на местата им. Първо се отвори коридорът за персонала. Инженерът на совалката надзърна да провери дали всичко е наред, после се изгуби от поглед. Сърцето на Клер лудо заби, гърлото й пресъхна и се сви.

Най-накрая д-р Минченко се появи. За миг остана така — с една ръка на дръжката край шлюза. Жилав мъж с грубовато лице, косата му — бяла като гащеризоните на медицинския персонал на Галактически Технологии, какъвто носеше и той сега. Бил е едър мъж. Сега приличаше на изсъхнала кайсия. Но все още беше здрав. Клер имаше чувството, че само ако бъде рехидратиран и ще възвърне предишното си цветущо състояние.

Д-р Минченко се отблъсна от шлюза и тръгна по дока към тях, придържайки се за дръжките край вратите на въздушния шлюз:

— О, здравей, Клер — изненада се той. — А, Граф… — добави по-малко сърдечно. — Ето те. Искам да ти кажа, че никак не одобрявам настояването да оторизирам нарушаване на твърдия медицински протокол. Ще прекараш два пъти повече време в гимнастическия салон до края на удълженото ти време, чуваш ли ме?

— Да, д-р Минченко, благодаря ви — отговори Лео по подходящия начин, макар че, доколкото знаеше Клер, не прекарваше никакво време в салона тези дни. — Къде е Тони? Да ти помогнем ли да го занесеш до болницата?

— О — той внимателно погледна Клер, — разбирам. Тони не е с мен, скъпа. Той е все още долу, в болницата.

Клер сподави едно ридание:

— О, не… По-зле ли е?

— Съвсем не. Наистина смятах да го взема със себе си. Според мен, той има нужда да бъде в безтегловност, за да се възстанови напълно. Проблемът е, хм, административен, не е медицински. На път съм да го разреша.

— Брус ли нареди да го задържат долу? — попита Лео.

— Точно така — той се намръщи. — Не ми е приятно да се месят в медицинските ми отговорности. Надявам се да има добро обяснение. Дарил Кей не би направил подобно нещо.

— Ти, хм… не си ли чул за новите разпореждания? — попита внимателно Лео и хвърли предупредителен поглед на Клер — „тихо…“.

— Какви нови разпореждания? Ще се срещна с оня, така де, с господина и то точно сега. Да разбера подбудите му… — той се обърна към Клер с по-мек тон: — Всичко е наред, ще оправим нещата. Всички вътрешни кръвоизливи на Тони са спрени. Няма признаци за по-нататъшна инфекция. Жилави сте вие, четириръките. Здравословното ви състояние в гравитация е много по-добро от това на земните в безтегловност. Ами, ние съвсем ясно сме ви проектирали като устойчиви създания. Искаше ми се само този потвърждаващ експеримент да не се бе случвал при такива неприятни обстоятелства. Разбира се — той въздъхна, — на младите се отразява по друг начин… Като говорим за млади, как е малкият Анди! По-здрав ли е сънят му?

Сълзите на Клер рукнаха:

— Не знам — едва продума тя и преглътна мъката с всички сили.

— Какво?

— Не ми позволяват да го виждам.

Какво?

Лео изучаваше ноктите на пръстите си.

— Отнеха й Анди — вмъкна той. — Сега за него се грижат в детското. Брус не ти ли каза и това?

Лицето на д-р Минченко бе потъмняло като тухла:

— Отнели са й го? От кърмеща майка… нечувано! — очите му отново се втренчиха в Клер.

— Дадоха ми някакво лекарство, за да спрат кърмата — обясни тя.

— Ами, това е нещо… — тонът му се беше смекчил съвсем малко. — Кой го направи?

— Д-р Къри.

— Не ми е докладвал.

— Вие бяхте в отпуска.

— „В отпуск“ не значи „извън комуникационен обхват“. Граф, изплюй камъчето! Какво, по дяволите, става тук? Да не би онзи малък тиранин да си е изгубил ума?

— Значи наистина не си чул. Ами, по-добре питай Брус. Заповядано ми е да не споменавам нищо.

Минченко прободе Лео с поглед:

— Ще го направя — тръгна по коридора, мърморейки под носа си.

Клер и Лео останаха да се гледат един друг ужасено.

— Как ще си върнем Тони сега! — извика Клер. — Остават по-малко от двадесет и четири часа до Сигнала на Силвър.

— Не знам, но не се предавай! Спомни си за Анди. Той има нужда от теб.

— Няма да се предам — пое си дъх Клер, опитвайки да се овладее. — Никога повече. Какво можем да направим?

— Ами, ще видя как бихме могли да си върнем Тони. По дяволите Брус, ще му кажа, че Тони ми е нужен като ръководител на групата по заваряване или нещо такова, не съм сигурен. Може би заедно с Минченко ще успеем да измислим нещо, въпреки че не искам да пораждам съмнения у доктора. Ако не успея… — той си пое дъх внимателно, — ще трябва да измислим нещо друго.

— Не ме лъжи, Лео.

— Не бързай, макар че възможността да не го върнем съществува, добре, казах го на глас. Но моля те, запомни, че всеки друг сценарий зависи от това дали Ти ще намери совалка. Трябва да чакаме, докато отново се свържем с екипажа. Заловим ли Хиперкораб, ще повярвам, че всичко е възможно — веждите му трепнаха. — И тогава ще се опитаме да го измъкнем. Обещавам.

Тя изстина и сви устни, за да не треперят:

— Нямаш право да рискуваш живота на всички заради един човек. Не е правилно.

— Ами… има хиляди неща, които могат да се случат преди да решим дали да върнем Тони. Знам, че да пилеем силите си между хиляда „ако“ вместо да ги концентрираме в обмисляне на следващата стъпка е вид саботаж. Въпросът не е какво ще правим следващата седмица, а каква ще е следващата ни стъпка, това е важното. Какво трябва да направиш сега?

Клер преглътна и опита да събере мислите си:

— Да се върна обратно на работа… да се държа така, сякаш нищо не се е случило. Да продължа да скривам всякакви възможни семена. О, да приключа плана как ще окачим светлините за растежа, за да продължат растенията нормалното си развитие след като Селището бъде преместено далеч от слънцето. И веднага щом Селището стане наше, да се заема с новите калеми, да започна да изграждам допълнителни хранителни складове като защита срещу инциденти. И, о, да подредя мострите на всички генетични вариации в апарата с постоянно ниско налягане, за да не ни изненада неприятно събитие…

— Достатъчно! — усмихна й се Лео окуражително. — Само следващата стъпка! И ти знаеш, че можеш да се справиш с нея.

Тя кимна.

— Имаме нужда от теб, Клер — добави той. — Всички ние, не само Анди. Производството на храна е един от фундаментите на нашето оцеляване. Ще имаме нужда от всеки чифт, хм, от всеки комплект сръчни ръце. Трябва да започнеш да обучаваш по-малките, предавайки им тези знания, които библиотеката не може да замести.

— Няма да се предам — изрече през зъби Клер, отговаряйки на скрития смисъл в думите му.

— Изплаши ме, там във въздушния шлюз — извини се той смутено.

— И аз се изплаших — призна тя.

— Имаш право да си ядосана. Само помни, че истинската ти цел не е тук… — той посочи сърцето й. — А там, далече.

Лео беше разбрал, че гневът, премълчаният гняв, а не отчаянието я бе довел до въздушния шлюз.

— Лео… изплашена съм.

Той се усмихна загадъчно:

— Добре дошла в клуба на хората.

— Следващата крачка — промълви тя. — Точно така. Предстоящата — махна на Лео с ръка и се понесе по коридора.

 

 

Лео се обърна към товарния док и въздъхна дълбоко. Предстоящата му реч си беше наред, но ето че хората и условията продължаваха да се променят пред очите, докато нозете му витаеха във въздуха. Погледът му попадна за миг върху екипажа от четириръки на дока, които бяха свързали подвижната връзка към големия шлюз на товарната совалка и я разтоварваха. Товарът се състоеше от сиви цилиндри с човешки ръст, които Лео не можа да разпознае в началото.

Пратката съвсем не беше тайна — резервни товарни тегличи: „За разглобяването на Селището — бе изпял сладко Лео на Ван Ата, когато отбиваше въпросите му. — За да не ми се налага да спирам и да преразпределям. Голямо чудо, че ще им оставим някои неща след себе си. Ако могат да стигнат до Трансферна Станция с обслужващите кораби, когато ги открият, да се спасяват.“

Обезпокоен, Лео приближи работниците:

— Какво има, деца?

— О, мистър Граф, здравейте. Ами, не съм съвсем сигурен — каза едно четириръко момче в жълта фланелка и панталони на Поддръжка на Въздушните Системи, към които спадаха Докове и Шлюзове. — Не мисля, че съм го виждал преди. Както и да е, огромно е. — Той млъкна, измъкна доклад и го подаде на Лео. — Ето я товарителницата.

— Трябваше да са товарни тегличи… цилиндрите са близо до нормалния размер. Сигурно е, че не са могли да променят дизайна им. — Лео задейства товарителницата — поредица кодови номера, астрономически характеристики.

— Те бълбукат — добави четириръкото в жълта фланелка.

— Бълбукат? — Лео погледна кодовия номер на докладния панел по-внимателно и го сравни с тези на сивите цилиндри — съвпадаха. Все пак той разпозна кода на товарните тегличи или пък грешеше? Влезе в „Товарни Тегличи, Орбитален вид II, инвентарен код“. Панелът примигна и се появи номер. Да, същият беше — не, за Бога! G77618PD, а на цилиндрите пишеше G77681PD. Той бързо въведе „G77681PD“. Последва дълга пауза, не на панела, а в мозъка на Лео, който отказа да проумее нещата.

— Бензин? — изграчи невярващо Лео. — Бензин? Онези идиоти са докарали сто тона бензин на космическа станция…?

— Какво е това? — попита четириръкото.

— Бензин. Това е въглеводородно гориво. Използва се долу. Атмосферният кислород осигурява окислявате. Токсична, летлива, възпламенителна… експлозивна!… течност при стайна температура. За Бога, не отваряйте нито един от тези варели.

— Да, сър — обеща четириръкото, очевидно впечатлено от изредените от Лео рискове.

Точно в този момент на дока пристигна ръководителят на орбиталния обслужващ персонал, носен от група четириръки от отдела му.

— О, здравей, Граф. Виж, мисля, че сгреших като те оставих да ме убедиш да поръчам този товар. Ще имаме проблем със складовете…

— Ти ли поръча това? — попита Лео.

— Какво? — примигна ръководителят и огледа всички наоколо. — Какво по… Къде са товарните ми тегличи? Казаха ми, че трябва да са тук.

— Искам да кажа, ти лично ли направи поръчката? Със собствените си малки пръстчета.

— Да. Ако си спомняш, ти ме помоли!

— Ами… — Лео си пое дъх и му подаде докладния панел. — Направил си грешка.

Ръководителят погледна панела и пребледня.

— О, Господи!

— И те са я изпълнили — продължи Лео, прокарвайки ръце по това, което беше останало от косата му. — Те са я изпълнили. Не мога да повярвам, че са я изпълнили. Натоварили са всичко това в совалката, без дори един въпрос да зададат. Изпратили са сто тона бензин на космическа станция, без дори за миг да забележат, че това е абсурдно…

— Не мога да повярвам — задъха се ръководителят. — О, Господи! О, ами… ще трябва просто да го върнем и да направим нова поръчка. Вероятно ще отнеме седмица. Не че нашите запаси от товарни тегличи не са достатъчни, без да смятаме онези, които използваш за „специалния проект“, заради който се държиш толкова потайно.

„Нямам седмица, препуснаха мислите на Лео. Има двадесет и четири часа най-много.“

— Нямам седмица — Лео беше бесен. — Искам ги сега. Направи спешна поръчка — той понижи глас, разбирайки, че е пробудил съмнения.

Ръководителят бе достатъчно засегнат, за да преодолее вината си:

— Няма нужда да създаваш паника, Граф. Беше моя грешка и сигурно ще ме накажат за нея, но е повече от глупаво да натоварваш отдела ми със спешна доставка. Можем просто да изчакаме. Нещата и така са достатъчно зле — той махна към бензина: — Хей, деца — добави той, — спрете разтоварването! Този товар е грешка, целият трябва да замине долу.

Пилотът на совалката излезе от шлюза на персонала, точно на време, за да го чуе:

— Какво? — Той се приближи и Лео му обясни накратко грешката. — Ами, не можеш да изпратиш товара обратно с този кораб — пилотът беше непреклонен. — Нямам достатъчно гориво, за да поема пълен товар. Трябва да почакаш. — Той се отдалечи за задължителната си почивка в кафето.

— Намерете някакъв изолиран модул, където да оставите това нещо — обърна се към четириръките Лео. — Не можете да го складирате тук.

— Добре, сър.

Лео отново се обърна към ръководителя на обслужващия персонал:

— Все още ми трябват онези товарни тегличи.

— Ами, трябва да почакаш. Аз няма да го направя. Ван Ата и без това има вече за какво да ми одере кожата.

— Можеш да го отнесеш към моя специален проект. Ще подпиша.

Мъжът повдигна вежди поуспокоен:

— Ами… ще се опитам, добре, ще се опитам. Ами твоята кожа?

„Вече е продадена, каза си Лео.“

— Това си е мой проблем, нали!

— Предполагам — сви рамене ръководителят и излезе, мърморейки нещо под носа си.

Лео се обърна и почти се блъсна в Прамод, който търпеливо изчакваше зад него.

— Не се прокрадвай така зад мен! — извика той, след което овладя отънелите си нерви: — Съжалявам, стресна ме. Какво е това?

— Натъкнахме се на проблем, Лео.

— Но разбира се. Кой идва, за да ми донесе добра новина? Няма значение. Какво е това?

— Клеми.

— Клеми?

— Много от връзките отвън са свързани с клеми. Знаеш, че, хм, утре, ще минем по маршрута на летателната карта за разглобяване на Селището…

— Знам, не го казвай.

— Помислихме си, че малко практика може да ускори нещата.

— Добре…

— Едва ли ще има клеми, които могат да се махнат. Дори с електрически инструменти.

— Ъ… — Лео замлъкна. След миг разбра какъв е проблемът. — Метални клеми?

— Повечето.

— По-зле е откъм слънчевата страна?

— Много по-зле. Изобщо не можахме да ги помръднем. Повечето от тях видимо са се съединили. Някой идиот трябва да ги е заварил.

— Заварил, да. Но не е някой идиот, а слънцето.

— Лео, там не става толкова горещо…

— Не директно. Това, което се вижда, е спонтанно вакуумно дифузно заваряване. Металните молекули се изпаряват от повърхността на отделните части във вакуума. Става бавно, но е голям феномен. Областите на клемите се сливат с околните и постепенно постигат здрава връзка. Процесът протича малко по-бързо на горещите места откъм слънцето и малко по-бавно на студените места в сянка. Обзалагам се, че някои от онези клеми са били поставени преди двайсетина години.

— Но какво ще правим?

— Ще трябва да ги прорежем.

Прамод сви устни разтревожен:

— Това ще забави нещата.

— Да-а. А и трябва да имаме готов план как да присъединим всяка връзка в новата конфигурация… ще имаме нужда от повече клеми… Обиколи всички, които в момента не са на работа от твоята група. Налага се да проведем малки спешни кражби.

Лео спря да се чуди дали ще преживее Голямата Промяна. Започна да се чуди дали ще доживее до Голямата Промяна. Помоли се искрено и дълбоко на Силвър да й е по-леко, отколкото на него.

 

 

Силвър искрено се надяваше на Лео да му е по-леко, отколкото на нея.

Тя се луташе в ускорителната кабина, изключително неудобна след първите осем часа на полета. Положи брадичка на възглавница да погледне екипажа си, натъпкан в кабината на обслужващия персонал. И другите четириръки бяха оклюмали и унили както нея. Само Ти се чувстваше удобно. Беше вдигнал крака и се бе облегнал стабилно на седалката си.

— Гледах онзи страхотен филм — Сиги размаха ентусиазирано ръце. — Водиха битка. Морските сили използваха магнитни мини да надупчат като сирене основния кораб и после нахлуха — той добави и странен вой като ефект. — Чуждоземците бягаха във всички посоки, вятърът разпиляваше оборудването им…

— Гледал съм го — каза Ти. — „Гнездото на Съдбата“, нали?

— Ти ни го донесе — припомни Силвър.

— Знаеш ли, че има продължение? — попита Ти. — „Гнездото на Отмъщението“.

— Не, наистина ли? Предполагаш ли…

— Първо на първо — прекъсна го Силвър, — все още никой не е открил интелигентни чуждоземци, враждебно настроени или не. И второ, ние нямаме никакви магнитни мини. — „За щастие“. — И трето, не мисля, че на Ти му се иска този кораб да бъде грозно надупчен.

— Ами, не — съгласи се Ти.

— Ще проникнем през въздушния шлюз — заяви Силвър, — който е бил проектиран точно за това. Мисля, че екипажът на скачащия кораб ще бъде достатъчно изненадан, когато го напъхаме в спасителното отделение и му дадем скорост, без, хм, да ги стряскаме с предварителни крясъци, които могат да ги накарат да направят какво ли не. Дори полковник Уейн от „Гнездото на Съдбата“ да поведе войската си в битка с боен вик по комуникационните предаватели, не мисля, че истинските бойци биха се подчинили. По този начин те непременно ще нарушат комуникацията си. — Тя изгледа Сиги строго и намръщено.

— Ще го направим, както каза Лео — продължи Силвър. — И ще насочим лазерните поялници срещу тях. Те не ни познават, не знаят дали ще стреляме или не. — Как биха могли непознати хора да знаят това, което и тя самата не знаеше? — Като стана въпрос, как ще разберем кой Хиперкораб да… — тя се опита да намери точните думи — да отделим от групата? Ще ни бъде по-лесно да получим позволение да се качим на борда, ако в екипажа има някой, когото Ти познава добре. От друга страна, може и да е по-трудно да… — тя не хареса мисълта си. — Особено ако се опитат да се отбраняват.

— Йон може да ги накара да се подчинят — предложи Ти. — Затова е тук, нали така?

Хаски Йон го погледна мрачно:

— Мислех, че съм тук като помощник пилот на обслужващия екипаж. Ти ги подчинявай, ако искаш, те са твои приятели. Аз ще държа поялник.

Ти се прокашля:

— Както и да е, бих искал да заловя D-771, ако е тук. Не че имаме голям избор. Малко е вероятно в тази част на тесния проход да работят няколко Хиперкораба по това време. По принцип ще нападнем който и да е кораб, дошъл от Ориент IV, който няма товар и не са започнали да го товарят. Така ще избягаме по най-бързия начин. Няма какво толкова да планираме, просто трябва да го направим.

— Истинските проблеми ще започнат — каза Силвър, — когато разберат какво целим и предприемат мерки да си върнат кораба.

Настана нерадостна тишина. Дори на Сиги не му хрумнаха никакви предложения.

 

 

Лео откри Ван Ата в гимнастическия салон за земни да тренира упорито на пътеката. Пътеката бе медицински уред за мъчение. Пътека, оборудвана с пружини, дърпаше трениращия към повърхността, срещу която се противяха неговите или нейните крака. По предписание упражнението трябваше да се изпълнява час и повече на ден, за да забави, ако не и да спре обездвижването на долната част на тялото и деминерализацията на костите.

Ако съдеше по израза на лицето му, днес Ван Ата изпълняваше упражнението със значителен ентусиазъм. Култивираното раздразнение наистина бе един от начините да организираш енергията си да изпълни досадната, но необходима задача. Лео го изучи внимателно за миг и реши да подхване въпроса по неопределен и неясен начин. Той се измъкна от гащеризона си и го закрепи за стенен колан. Остана по червена фланелка и къси панталони и се понесе към колана на незаетия уред точно до Ван Ата.

— Дали смазват тези неща с лепило? — изпуфтя той и се хвана за дръжките. Опита се да задвижи пътеката, която се съпротивляваше на краката му.

Ван Ата се извърна и се ухили язвително:

— Какъв е проблемът, Лео? Минченко, медицинският мини-диктатор, успя ли да те изтормози?

— Да-а, нещо такова… — Най-накрая той успя да я задвижи и краката му започнаха да се огъват в равномерен ритъм. Напоследък бе пропуснал твърде много часове. — Говорил ли си с него след като се върна?

— Да-а — краката на Ван Ата се съпротивляваха на уреда. Механизмите ядосано бръмчаха.

— Каза ли му какво става с Проекта?

— Наложи се, за съжаление. Надявах се да не научи до последно, както останалите. Вероятно Минченко е най-арогантният от Старата Гвардия на Кей. Никога не е крил, че според него той е най-подходящият за управител на Проект Кей. Вместо това идва един външен човек, а именно аз. Добре, че е определен за пенсиониране след година. Иначе, проклет да съм, ако не бях предприел мерки да се отърва от него преди да започне това.

— Той, хм, имаше ли някакви възражения?

— Искаш да кажеш дали се е разквичал като прасе преди клане? Можеш да си сигурен, че го направи. Държа се така, сякаш аз съм лично отговорен за изобретяването на проклетия уред за изкуствена гравитация. Голяма идиотщина! — Пътеката на Ван Ата изстена срещу думите му.

— Ако е бил в Проекта от самото начало, предполагам, че практически четириръките са живота му — сподели разумно Лео.

— Мм — Ван Ата продължаваше да марширува, — но това не му дава право да се държи така. Дори ти се оказа по-разумен. Ако не покаже признаци на доброжелателност и не иска да сътрудничи, след като се успокои и преосмисли нещата, може би ще е по-лесно да удължа смяната на Кърн и да го изпратя обратно долу.

— О? — Лео се прокашля. Това нямаше нищо общо с добрия изход, на който се надяваше. Но всяка минута бе ценна. — Говори ли с теб за Тони?

— Тони! — за миг пътеката на Ван Ата избръмча като стършел. — Надявам се никога повече да не видя този червей. Той не беше нищо друго освен проблеми, проблеми и разходи.

— Аз самият се надявах да го използвам още малко — подхвана внимателно Лео. — Дори и да не е готов здравословно да се върне към регулярните си задължения. Отвън има доста работа по компютърната конзола и задачи за ръководител, които бих могъл да му възложа. Ако можехме да го доведем тук.

— Глупости — тросна му се Ван Ата, — много по-лесно ще бъде да вземеш друг от лидерите на работната си група от четириръки… Прамод да кажем или някой друг. Не ме интересува кой. Затова съм те упълномощил. Само след две седмици ще започнем да пренасяме дребосъците. Няма смисъл да вземаме някой, когото Минченко така или иначе няма да пусне от болницата дотогава. И на него му го казах. — Погледът му се впи в Лео: — Не искам да чувам нито дума повече за Тони.

— О! — каза само Лео. Проклятие! Наистина, трябваше да поговори с Минченко преди да е размътил водите на Ван Ата. Чудеше се какво ли му е казал Минченко. Несъмнено би му било приятно да го чуе, макар че удоволствието щеше да се окаже твърде скъпо за четириръките. Лео направи всички усилия чертите на лицето му да излъчват симпатия към Ван Ата.

— Как върви спасителният план? — попита след малко Ван Ата.

— Почти е готов.

— О, наистина ли? — лицето на Ван Ата се проясни. — Ами, това поне е нещо.

— Ще се изненадаш по какъв начин може да се промени Селището — Лео говореше самата истина. — Както ще се изненада и ръководството на Компанията.

— Бързо ли ще стане?

— Веднага щом получим заповед. Изложил съм нещата като военна игра — той млъкна, за да не се обърка в обясненията си. — Все още ли планираш утре да съобщиш на останалите служители Голямата Новина? — попита Лео ей така. — В големия лекционен модул? Наистина бих искал да съм там. Имам визуални материали, които мога да представя след като ти приключиш.

— Не-е — каза Ван Ата.

— Какво? — преглътна Лео, обърка ритъма си, а пружините силно го удариха и повалиха на едно коляно върху пътеката, подплатена точно за подобни случаи. Опита да се изправи отново.

— Нарани ли се? — попита го Ван Ата. — Изглеждаш ужасно…

— Ще се оправя след минута — той се изправи. Мускулите на краката му се съпротивляваха. Успя да си поеме дъх и да се поуспокои от болката и паниката. — Мислех си, че точно така ще съобщиш за положението. Ще събереш всички и ще изложиш фактите.

— След Минченко вече се чувствам изморен да споря — каза Ван Ата. — Наредих на Йей да го направи. Ще ги повика в офиса си на малки групи и в същото време ще раздаде схеми за индивидуална евакуация и евакуация по отдели. Много по-ефективно е.

Красивият план на Лео и Силвър за мирно отстраняване на земните, изграждан на четири тайни сбирки, бе унищожен с една дума. Напразни се оказаха ласкателствата, незабележимите намеци, които бяха убедили Ван Ата, че идеята да събере целия земен персонал на Селището наведнъж, бе негова. Да съобщи новината с реч, убеждаваща ги, че те трябва да приемат ситуацията като похвала, не като присъда…

Зарядите, които трябваше да отделят лекционния модул от Селището при натискане на съответния бутон, бяха по места. Кислородните маски, нужни за няколкото часа, необходими на модула да достигне Трансферна Станция, бяха внимателно скрити в модула. Двата обслужващи персонала бяха обучени, корабите им — заредени с гориво и готови за действие.

Глупак е бил да основава плановете си на нещо, което зависеше от капризите на Ван Ата… Изведнъж на Лео му прилоша.

Тогава оставаше вторият план, резервният, който бяха дискутирали и бяха определили като твърде рискован, като потенциално неконтролируем в резултатите си. Той безмълвно се освободи от пружините и коланите.

— Няма и час да си тренирал — каза Ван Ата.

— Май ми стана нещо на коляното — излъга Лео.

— Не се изненадвам. Мислиш, че не знам, че пропускаш часовете за упражнения? Само не се опитвай да съдиш Галактически Технологии, защото ще успеем да докажем персоналната ти небрежност. — Ван Ата се ухили и продължи да марширува устремено.

Лео поспря:

— Между другото, знаеш ли, че от Складовата база на Родео току-що изпратиха в Селището сто тона бензин? Освен това ще трябва да го платим.

— Какво?

Лео се обърна. Изпита тънкото удоволствие на отмъщението, когато чу как пътеката на Ван Ата спря и коланите го удариха.

— Оу! — извика Ван Ата.

Лео не се обърна.

 

 

Д-р Къри посрещна Клер в болницата за часа й:

— О, добре, точно навреме пристигаш.

Клер огледа коридора във всички посоки. Очите й потърсиха залата за прегледи, която й посочи д-р Къри:

— Къде е д-р Минченко? Мислех, че ще е тук.

Д-р Къри леко се изчерви:

— Д-р Минченко е в личната си кабина. Той няма да работи…

— Но аз исках да говоря с него…

Д-р Къри се прокашля:

— Казаха ли за какво е твоят преглед?

— Не… Предполагам, че трябва да получа още лекарства за гърдите си?

— О, разбирам.

Клер изчака за момент, но той не продължи. Зае се с работа — подреди поднос с инструменти и ги постави в стерилизатора. Избягваше очите на Клер:

— Ами, съвсем безболезнено е.

Преди време може би нямаше да зададе никакъв въпрос, а покорно щеше да се подчини. Тя бе преживяла хиляди неясни медицински тестове още преди да я освободят от утробния репликатор, изкуствената утроба, която бе износила във вече закритото отделение на точно тази болница. Някога тя бе друг човек, преди нещастието с Тони. Известно време след това се чувстваше като никой. Но сега я бе обзело странно въодушевление, сякаш й предстоеше раждане. Първото бе механично и безболезнено, може би затова не го беше запомнила…

— Какво… — искаше й се да извика, но гласът й сякаш не можеше да излезе. Тя направи усилие и изкрещя с всички сили: — За какво е този преглед?

— Само малка локална процедура на корема — каза безгрижно д-р Къри. — Няма да отнеме много време. Дори няма нужда да се събличаш, само навий фланелката си и смъкни малко панталоните. Ще те подготвя. Трябва да бъдеш обездвижена под екрана, излъчващ стерилен въздух, да не загубиш кръв.

„Ти не ме обездвижваш…“

— Каква е процедурата?

— Няма да те заболи. Нищо лошо не е. Хайде, ела — той се усмихна и потупа екрана, който се отдели от стената.

— Какво? — повтори Клер, без да помръдне.

— Не мога да го обсъждам. Съжалявам. Трябва да попиташ мистър Ван Ата или д-р Йей. Знаеш ли, веднага след това ще те изпратя при д-р Йей и можеш да говориш с нея, става ли? — той облиза устни. Постепенно усмивката му се изнерви.

— Не бих питала… — Клер опита да си спомни една фраза, дочута веднъж от земен. — Не бих попитала Брус Ван Ата дори колко е часа, да не говорим за друго.

Д-р Къри се стъписа:

— О! — промърмори. — Чудех се защо си втора в списъка.

— Кой е пръв?

— Силвър, но онзи инженер-инструктор я е пратил на някаква задача. Приятелка ти е, нали? Ще можеш да й кажеш, че не боли.

— Не ми пука. Все ми е едно дали боли. Искам да знам какво е това — тя присви очи и изведнъж се досети. От гняв очите й отново се разшириха. — Стерилизацията! — Тя си пое дъх. — Започвате стерилизацията?

— Как ти… ти не би трябвало… Искам да кажа, какво те кара да мислиш така? — преглътна Къри.

Тя се изви към вратата, но той бе по-близо и действаше бързо. Затвори вратата под носа й.

— Виж, Клер, успокой се! — Къри дишаше тежко и се мяташе на зиг-заг след нея. — Само ще се нараниш, абсолютно без причина. Мога да те поставя под пълна упойка, но за теб е по-добре да използваме локална. Трябва да стоиш спокойно. Налага се да направя това, по един или друг начин…

— Защо трябва да правиш това? — извика Клер. — Д-р Минченко ли трябваше да го извърши… или точно поради тази причина той не е тук? Кой те накара и как? Защо точно ти трябва да го направиш?

— Ако Минченко беше тук, нямаше да се налага да го правя аз — сопна й се разгневен Къри. — Той се измъкна и ме остави аз да сърбам попарата. Сега ела тук и се намести под стерилизаторния екран! В противен случай ще се наложи да бъда… да бъда по-твърд с теб — той си пое дълбоко въздух да се успокои.

— Трябва! — присмя му се Клер. — Трябва, трябва! Удивително е как земните смятат, че трябва да направят някои неща. Но почти никога не смятат, че това са нещата, които четириръките трябва да направят. Защо е така според теб?

Той въздъхна дълбоко и сви ядно устни, след което грабна инжекцията от подноса с инструменти.

„Всичко е пресметнал предварително, помисли си Клер. Репетирал го е в ума си. Взел е решението още преди да дойда тук…“

Той се спусна към нея, сграбчи горната й лява ръка и замахна стремително с иглата. Тя хвана дясната му китка и за миг и двамата замръзнаха, мускулите им се стегнаха и те бавно се извиха във въздуха.

Клер повдигна долните си ръце. Къри онемя от почуда. Тя раздели ръцете му и го победи, колкото и млад да беше. Той започна да рита — коленете му я удряха, но не можеха да постигнат достатъчно ускорение, за да й причинят болка.

Клер се усмихна от дива радост. Играеше си с ръцете му. „Аз съм по-силна! Аз съм по-силна! По-силна съм от него, а дори не го знаех…“

Внимателно притисна китките му с долните си ръце и освободи горните. Лесно измъкна инжекцията от пръстите му. Вдигна я и каза напевно:

— Изобщо няма да боли…

— Не, не…

Той се гърчеше прекалено много, за да може да му направи бърза венозна инжекция при липсата й на опит. Затова прибягна към мускулна и продължи да го държи здраво, докато се отпусна безсилен. Трябваха му само няколко минути. След това беше лесно да го обездвижи под стерилизаторния екран.

Той хриптеше в своето безсилие. Леко се отдръпна от меките колани, а в очите му се четеше паника. Очите на Клер проблеснаха, тръсна глава назад и се засмя, засмя се с истински смях за пръв път от… колко дълго? Не можа да си спомни.

Приближи устни до ухото му и каза бавно:

— Аз не трябва да го правя.

Все още се смееше тихичко, когато затвори зад себе си вратата на залата за прегледи и се понесе по коридора към убежището си.