Лоис Макмастър Бюджолд
Без гравитация (6)

Пета глава

Лео поспря отвън при въздушния шлюз на болницата в Селището да се поуспокои. Тайно си беше отдъхнал, когато Прамод го бе измъкнал от мъчителното разпитване на Силвър с паникьосаното си обаждане. Също тайно се засрами от това, че си отдъхна. Проблемът на Прамод — променливите токови нива в лъчевия му оксижен, повредили електронно излъчващия катод с газ — прикова вниманието на Лео за известно време. Но заваръчното шоу свърши и срамът го върна обратно тук.

„И какво ще направиш за нея в този късен час? — присмя се съвестта му. Да я увери в моралната си поддръжка, в случай че тя не включва нищо неприятно или неприлично? Колко удобно!“

Няколко пъти мина тихо покрай междинната техническа станция, без да влезе вътре. Силвър бе в отделна кабина в периферията на болницата в самия край на модула. Разстоянието заглушаваше виковете и плача.

Лео се вгледа през прозореца — Силвър беше сама и се полюшваше в заключените спални колани към стената. Лицето й бе позеленяло от светлината на флуоресцентния екран и изглеждаше бледо и влажно. Очите й бяха изгубили живия си син цвят — подпухнали сиви петна. За горната й ръка бе закрепена една все още неизползвана система, в случай че й стане лошо.

На самия Лео му се догади. Той огледа коридора да се увери, че никой не го е забелязал, преглътна безсилния гняв и влезе вътре.

— Мм… здравей, Силвър — опита да се усмихне. — Как си? — сам се наруга за безсмислените думи.

Подпухналите й очи го откриха и го фокусираха неразбиращо.

— О, Лео. Мисля, че съм заспала… за малко. Странни сънища… все още ми е лошо.

Явно действието на лекарството отминаваше. Гласът й беше изгубил напевността и мечтателността, с която се отличаваше при разпита по-рано. Сега звучеше стегнат и изплашен. Ясно й бе какво става.

— Това ме кара да повръщам — добави тя с негодувание. — Никога преди не съм повръщала. Това ме накара.

Лео знаеше, че в малкия свят на Силвър имаше най-строги забрани против повръщането в безтегловност. Вероятно би се притеснила много по-малко, ако я бяха съблекли гола пред всички.

— Не си виновна ти — побърза да я увери той.

Тя поклати глава. Косата й се развяваше на кичури. Бе изгубила обичайния си жизнерадостен вид.

— Аз трябваше… — тя сви устни, — мислех, че ще мога… Червената Нинджа никога не издаде тайните на приятелите си. Те го биха и измъчваха!

— Кой? — изуми се Лео.

— О…! — изплака Силвър. — Те разбраха и за книгите ни! Този път ще ги открият всичките… — Миглите й натежаха от сълзи, които не можеха да паднат. Трупаха се и после се понасяха в пространството. Очите й се разшириха от ужас. Тя погледна Лео: — А сега мистър Ван Ата смята, че Ти е знаел, че Тони и Клер се намират на совалката му. Каза, че било заговор. Каза, че ще го уволни! Ще открие Тони и Клер там долу и не знам какво ще им направи. Никога досега не съм виждала мистър Ван Ата толкова ядосан.

Усмивката му се беше втвърдила в гримаса. Опита се да каже нещо подходящо:

— Нали им каза под влияние на лекарството, че Ти не знае?

— Той не повярва. Каза, че лъжа.

— Но това е нелогично — започна Лео, но сам се овладя. — Не, ти си права, това не го е удовлетворило. Господи, какъв задник!

Силвър зяпна шокирана:

— Искате да кажете — мистър Ван Ата?

— Имам предвид некадърника Брус. Нима ще ми кажеш, че си била с него, колко… единадесет месеца и не си го разбрала…

— Мислех, че аз съм виновна, че ми има нещо… — гласът й все още звучеше сковано и плачливо, но очите й започнаха да се проясняват. Тя преодоля мъката си достатъчно, за да погледне по-внимателно Лео: — Некадърникът Брус?

— Хм — споменът за една от лекциите на д-р Йей относно поддържането на обединителна и последователна власт го накара да замълчи. Едно време му се струваше, че има смисъл в тях… — Както и да е. Ще се оправиш, Силвър.

Погледът й се изостри до нещо като прозрение:

— Ти не се страхуваш от него — учуденият й тон показа, че не е очаквала подобно нещо. Сякаш бе направила забележително откритие.

— Аз? Да се страхувам? От Брус Ван Ата? — изсумтя Лео. — Нищо подобно.

— Когато дойде за пръв път и зае мястото на д-р Кей, аз си помислих, че… че ще прилича на д-р Кей.

— Изглежда, че… все още важи старото правило хората да бъдат повишавани до нивото на тяхната некомпетентност. Мисля, че досега съм успял да избегна това препятствие. Така смятам е направил и д-р Кей. Но не и Ван Ата.

— Тони и Клер никога не биха се опитали да избягат, ако д-р Кей бе все още тук — искри на надежда проблеснаха в очите й. — Вие казвате, че тази бъркотия може да е по вина на мистър Ван Ата?

Лео се размърда неспокойно, прободен от подсъзнателните си мисли, които не бе признал дори пред себе си:

— Вашето р… р… — „робско“ — положение е… — „непоносимо“, мълвеше умът му, но устните му завършиха — податливо на обиди и неправилно отношение от всякакъв вид. Д-р Кей се е бил посветил на вашето добруване…

— Беше ни като баща — потвърди Силвър с тъга.

— Тази, хм, податливост е останала непроявена. Но рано или късно, било е неизбежно някой да започне да ви експлоатира. Ако не Ван Ата, някой друг, някой… — „по-лош?“ Лео бе чел достатъчно история. Да. — Много по-лош.

Силвър сякаш се опитваше да си представи някой по-лош от Ван Ата и не успяваше. Тя поклати жално глава и повдигна очи към Лео — очи като зора, готова да се засмее. Той неволно се усмихна.

— Какво ще се случи на Тони и Клер? Исках да не ги предам, но това лекарство ме омая. И преди се намираха в опасност, а сега са още по-зле…

Лео се опита да я заблуди със сърдечен тон:

— Нищо няма да им се случи, Силвър. Не позволявай на Брус да те плаши. Всъщност, не може да им направи кой знае какво — твърде ценни са за Галактически Технологии. Ще им крещи, без съмнение, и не може да го обвиняваш за това. Аз самият съм готов да им се карам. Охраната ще ги хване долу — не може да са отишли надалеч. Ще получат урока на живота си и след няколко седмици всичко ще е приключило. Ще им бъде за урок — Лео се обърка. Какъв точно урок щяха да научат те от това фиаско? — И на всички наоколо.

— Вие говорите така, сякаш да ти крещят не е нищо особено.

— Човек го разбира с възрастта — каза той. — Някой ден и ти ще мислиш така. — А може би този особен имунитет бе приоритет на властта? За миг Лео се разколеба. Но той нямаше власт като изключим възможността да строи разни неща. Знанието беше власт. И все пак, кой имаше власт над него? Мислите му се объркаха. Дълбоките разсъждения бяха също толкова непродуктивни, колкото курсът по философия в колежа.

— Аз не смятам така — отвърна практично Силвър.

— Виж, хм… какво ще ти кажа. Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще сляза долу, когато ги открият. Може би ще мога да удържа нещата под контрол.

— О, ще го направиш ли? Можеш ли? — отдъхна си Силвър. — Опитваш се да ми помогнеш?

На Лео му се прииска да си отхапе езика:

— Хм, да. Нещо такова.

— Ти не се страхуваш от мистър Ван Ата. Можеш да се изправиш срещу него — тя повдигна вежди и размаха долните си ръце: — Както виждаш, аз нямам възможност да изляза срещу никого. Благодаря ти, Лео — лицето й дори беше придобило цвят.

— По-добре да побързам сега, ако искам да хвана совалката, която отива долу. До закуска ще ги доведем здрави и читави. Помисли за нещата по този начин. Още повече Галактически Технологии не могат да удържат от заплатата им заради извънредното пътуване — това дори я накара да се усмихне за миг.

— Лео… — гласът й беше сериозен. Той спря преди да излезе през шлюза. — Какво ще правим, ако… някога се появи по-лош от мистър Ван Ата?

Ще му мислите тогава, искаше да каже той и да избегне въпроса. Но още една блудкава забележка и щеше да се задуши. Той само се усмихна, поклати глава и замина.

 

 

На Клер й се стори, че складът прилича на кристална решетка. Целият бе с прави ъгли. Простираше се на деветдесет градуса във всяка посока. Огромни рафтове стигаха до тавана, безкрайни коридори, които се пресичаха, спираха гледката… спираха полета.

Но тук не можеше да се говори за полет. Тя се чувстваше… заклещена. Като се замислеше, извивките в Селището й се струваха уютни като прегръдка.

Двамата се спотаиха в една празна клетка на рафта, една от малкото, които бяха открили празни. Беше с размер два на два метра. Тони беше настоял да се покатерят до третия ред, за да бъдат над полезрението на всеки земен, който можеше да мине по коридора на дългите си крака. Оказа се, че е по-лесно да вървят по стълбите към рафтовете, отколкото да пълзят по пода. Но беше ужасно трудно да вдигнат торбата. Връвта й бе твърде къса, за да могат първо да се покатерят и после да я изтеглят.

След време Клер се обезкуражи. Анди се гърчеше, ръмжеше и риташе срещу гравитацията само от време на време, но тя си представяше неприятната сцена как той пада от ръба. Клер започваше да не харесва ръбовете.

Един робот избръмча край тях и Клер замръзна. Разтреперана, тя се дръпна назад в нишата. Притискаше Анди към себе си, сграбчила една от ръцете на Тони. Бръмченето отмина и тя възобнови дишането си.

— Успокой се! — скръцна Тони. — Успокой се… — Самият той дишаше учестено. И на него му беше трудно да следва съвета си.

Клер гледаше със съмнение робота. Той беше спрял някъде по коридора и освобождаваше една пластмасова кутия от закодираната й клетка.

— Можем ли да хапнем сега? — последните три часа тя непрекъснато люлееше Анди напред-назад, за да стои тих и мирен. Беше капнала от умора, стомахът й къркореше, гърлото й бе пресъхнало.

— Предполагам — каза Тони и махна няколко дъски от скривалището им. — А после по-добре да потърсим начин да се измъкнем от хангара.

— Не можем ли да си починем тук по-дълго?

— Колкото повече чакаме, толкова по-голям е шансът да ни открият — поклати глава Тони. — Ако не се качим скоро на совалка за Трансферна Станция, могат да започнат да претърсват Скачащите кораби. Нашият шанс е да не ни открият, преди да разберат, че сме се отдалечили прекалено надалеч.

Анди се разплака и дупето му се стопли — разнесе се позната миризма.

— О, скъпи, би ли извадил памперс?

— Пак ли? Това е за четвърти път, откакто напуснахме Селището.

— Май не взех достатъчно — разтревожи се Клер, докато преобуваше Анди.

— Половината от торбата ни е пълна с памперси. Не можеш ли… да го използваш малко по-дълго?

— Страхувам се, че е получил диария. Ако не го сменям толкова често, ще прояде кожата, ще я зачерви, дори ще започне да кърви и ще се инфектира. А после ще плаче и крещи всеки път, когато се опитам да го докосна и почистя. Може да вдигне ужасен шум.

Тони потупа нервно по пода на стелажа с пръстите на долната си дясна ръка и въздъхна. Клер добре уви използвания памперс и тръгна да го поставя обратно в торбата.

— Трябва ли да носим това с нас? — попита Тони. — След малко всичко вътре ще започне да вони. Освен това и така е достатъчно тежка.

— Никъде не видях канал за боклук — каза Клер. — Какво друго можем да направим?

Тони се бореше със себе си:

— Просто ще ги оставим — смотолеви той. — На пода. Няма да полетят по коридора. Остави ги всичките!

Клер едва си пое дъх. Това бе ужасяваща, революционна идея. Преди да се разколебае, Тони събра четирите малки превръзки и ги натика в далечния ъгъл на клетката. Усмихна се колебливо, за да повдигне духа й, но в погледа му се четеше вина. Клер го погледна притеснена — ситуацията наистина бе изключителна, но дали у Тони не се зараждаха престъпни наклонности? Дали щеше да е пак нормален, когато стигнат… където и да отиваха?

Ако пристигнеха. Клер си представи как преследвачите им откриват мръсните памперси и тръгват по следите им. Като онази героиня от книгите на Силвър, която бе направила път в галактиката с листенца от цветя…

— Може би е по-добре да се преместим в хангара. Сякаш земните се разотидоха.

— Как ще изберем совалката този път? — попита Клер. — Откъде ще знаем дали няма да се върне обратно в Селището? А може да носи товар, който да бъде разтоварен във вакуума? Ако отворят товарното отделение в космоса, докато сме още вътре…

Тони наведе глава и стисна устни:

— Не знам. Но Лео казва, че за да разрешиш голям проблем или да завършиш голям проект, трябва да го раздробиш на малки части и да ги изпълниш една по една. Нека първо да се върнем в хангара и да видим дали изобщо има някаква совалка.

Клер кимна, но не помръдна. Биологията създаваше проблеми не само на Анди, реши мрачно тя:

— Тони, мислиш ли, че ще намерим тоалетна по пътя на връщане? Трябва да отида.

— Аз също — призна си Тони. — Видя ли някаква, докато идвахме?

— Не — изобщо не й беше до това, докато пълзяха по пода, криейки се от земните, а тя стискаше силно Анди към себе си от страх да не се разплаче. Дори не беше сигурна откъде точно са минали, след като избягаха от първото си скривалище.

— Не може да няма — реши оптимистично Тони. — Тук работят хора.

— Не и в този сектор — отбеляза Клер, взирайки се в покритата със складови клетки стена. — Всички са роботи.

— Тогава да се връщаме в хангара. Виж… — гласът му се разколеба. — Хм… имаш ли представа как изглеждат тоалетните в полетата с гравитация? Как функционират? Въздушното всмукване сигурно не може да се пребори с активните сили.

Една от контрабандните исторически видеодрами на Силвър включваше сцена с външна тоалетна, но Клер беше сигурна, че това е остаряла технология:

— Мисля, че използват вода някак си.

Тони сбърчи нос и сви рамене, за да прикрие смущението си:

— Ще го измислим — погледът му попадна върху мръсния вързоп памперси в ъгъла. — Много е зле…

— Не! — възпротиви се Клер. — Или поне… поне да се опитаме да открием тоалетна първо…

— Добре…

Приближаваше ги шум от ритмично почукване. Тони тъкмо щеше да се метне на стълбата, но смотолеви „У-упс“ и се скри обратно в клетката. С притеснено лице той й направи знак да мълчи. Спотаиха се в дъното на клетката.

— Ааа? — обади се Анди. Клер го повдигна и запуши устата му с една от гърдите си. Но той беше сит и отегчен и извърна глава. Клер свали фланелката си. Опита се да му отвлече вниманието, изброявайки тихо всичките му заети пръстчета. Той също беше целият в мърсотия. Нищо странно — нали планетите бяха направени от мърсотия. Но тя изглеждаше по-добре отдалече. Да кажем, от няколко стотици километри…

Почукването се чуваше все по-силно, мина покрай тяхната клетка и заглъхна.

— Служителят от Охраната на Компанията — прошепна Тони в ухото на Клер.

Тя кимна, не смееше да си поеме въздух. Почукването идваше от онези твърди покривки на краката на земните, когато се удряха в циментовия под. Минаха няколко минути. Почукването не се възобнови. Анди гукаше тихо.

Тони внимателно подаде глава навън, огледа се наоколо — надясно, нагоре, надолу:

— Добре, приготви се да ми помогнеш да сваля торбата преди роботът да се е върнал. На последния метър ще падне, но може би шумът от робота ще го заглуши.

Заедно избутаха торбата към ръба на клетката и зачакаха. Роботът идеше по коридора. Носеше голяма пластмасова кутия.

Роботът спря под тях, бибитна и се обърна на деветдесет градуса. Кутията се издигна.

В този момент Клер си спомни, че тяхната клетка бе единствената празна на редицата.

— Идва към нас! Ще ни размаже!

— Излизай! По стълбата! — извика Тони.

Вместо това тя се върна и грабна Анди, когото бе оставила в дъното на клетката, по-далеч от страшния ръб, когато бяха прибрали торбата обратно. Палетът се издигна към отвора на клетката и вътре настана мрак. Тони успя да заобиколи робота и да слезе по стълбата, преди той да настъпи страшно напред.

— Клер! — извика Тони, удряйки напразно отстрани по големия пластмасов палет. — Клер! Не, не! Глупав робот! Спри, спри!

Но очевидно роботът не чуваше. Продължи напред, като буташе торбата им пред себе си. Оставаха само по няколко свободни сантиметра отстрани и отгоре на палета. Клер отстъпи, скована от ужас. Виковете й бяха заседнали в гърлото. Успя само да изписука. Назад, назад — опря се в студената, метална стена. Прилепи се плътно за нея. Стоеше на долните си ръце, а с горните придържаше Анди, който разцепваше въздуха с ужасни писъци.

— Клер! — извика Тони от стълбата. После изрева просълзен: — АНДИ!

Торбата до тях бе сплескана и смачкана. В последния момент Клер премести Анди в долните си ръце, а с горните се запъна срещу палета, срещу гравитацията. Може би смачканото й тяло щеше да задържи палета достатъчно надалеч и щеше да спаси Анди. Подемникът на робота се изкриви от прекалено усилие…

И се отдалечи. Клер мълчаливо се извини на претъпканата им торба за всички проклятия, които тя и Тони бяха й стоварили през последните няколко часа. Нищо вътре нямаше да е същото, но пък спаси живота им.

Роботът скръцна озадачено. Палетът се наклони назад и падна долу. Клер се втурна напред. Целият склад беше прокънтял, когато палетът се удари в цимента. Последва накъсано ехо. Клер не беше чувала нещо по-оглушително. Палетът понесе и подемника със себе си. Колелетата изпърполиха празно във въздуха и тупнаха безпомощно долу.

Силата на гравитацията беше изумителна. Палетът се счупи, съдържанието се разпиля. Изскочиха стотици кръгли метални джанти — иззвъняха като чинели. Около дузина се търколиха около оста си във всички посоки, сякаш искаха да избягат. Удряха се по стените в коридора и падаха, поклащайки се на земята. Ушите на Клер запищяха. Последва бездънна тишина.

— О, Клер! — Тони се върна в клетката и я прегърна и с четирите си ръце. Анди остана между тях. — О, Клер… — той замълча, когато лицето му се опря в меката й къса коса.

Клер погледна над рамото му бъркотията наоколо. Прекатуреният робот бибиткаше като ранено животно.

— Тони, по-добре да се махаме оттук — прошепна тя.

— Мислех, че си зад мен на стълбата. Точно зад мен.

— Трябваше да взема Анди.

— Разбира се. Ти го спаси, докато аз… спасих себе си. О, Клер! Не исках да те оставя…

— Не съм си помисляла такова нещо.

— Но ти скочи.

— Щеше да бъде ужасно глупаво, ако не бях постъпила така. Виж, не може ли да поговорим за това по-късно? Аз наистина мисля, че трябва да се махаме оттук.

— Да, о, да. Хм, торбата…? — Тони надзърна в мрака.

Клер не смяташе, че имат време да се занимават с торбата, но все пак — колко далеч биха стигнали без нея? Тя припряно помогна на Тони да я замъкнат до ръба.

— Ако останеш тук, докато аз я смъквам по стълбата, мисля, че… — започна Тони.

Клер я бутна безцеремонно през ръба и тя тупна на цимента.

— Не мисля, че има защо да се притесняваме да не се счупи още нещо. Да вървим! — настоя тя.

Тони преглътна, кимна и тръгна по стълбата. С едната си горна ръка помагаше на Клер да придържа Анди. Тя го държеше с долните, а с горните минаваше по стъпалата. Слязоха обратно на пода и тръгнаха бавно, объркани като раци. Клер започваше да мрази студения и прашен цимент.

Бяха изминали само няколко метра по коридора, когато Клер чу тропане от обвивки на земни нозе. Движеха се бързо, но с неуверени паузи, сякаш се чудеха за посоката. Бяха на две-три редици от тях и скоро щяха да ги достигнат. Изведнъж чуха ехо от стъпките. Не, тези бяха на друг.

Това, което последва, им се стори толкова изненадващо, сякаш се случи за миг. Пред тях изскочи земен в сива униформа. Крещеше нещо неразбираемо. Беше се привел и краката му стояха прегънати. На около половин метър пред лицето си в две ръце стискаше някакво странно нещо. Лицето му беше пребледняло от ужас точно като това на Клер.

Пред нея Тони изпусна торбата, отстъпи назад с долните си ръце и разпери горните с вик:

— Не!

Земният се сви разтреперан. Очите му щяха да изскочат от орбитите си, устата му зееше от шока. Две или три искри изхвърчаха от странното му съоръжение. Последваха остри гърмежи, които отекнаха и проглушиха целия склад. Ръцете на земния се разтрепериха, а предметът излетя. Дали не го беше използвал погрешно и затова сега трепереше, а лицето му направо позеленя.

В същия миг Тони започна да крещи и падна на пода. Всичките му ръце се гърчеха в агония.

— Тони? Тони! — Клер се затича към него. Анди се залепи за нея. Плачеше и крещеше от страх. Страховита какафония от врява. — Тони, какво става? — тя не видя кръвта на червената му фланелка, докато не паднаха няколко капки на цимента. Той се претърколи към нея и Клер видя, че бицепсът на лявата му долна ръка се е превърнал в пулсираща алена каша. — Тони!

Гардът от охраната се беше втурнал напред. Лицето му бе хлътнало от ужас, ръцете му — празни — се опитваха да напипат телефона върху колана. Три пъти опита, докато успее да го вземе:

— Нелсон! Нелсон! — Извика той в мобилния телефон. — Нелсон, за Бога, извикай медицинския отряд, бързо! Това са само деца! Току-що прострелях дете! — Гласът му потрепери. — Само някакви недъгави деца!

 

 

Стомахът на Лео се сви като видя хак жълтите пулсиращи лъчи прорязаха стената на склада. Медицинският отряд на Компанията. Да, електрическият камион със запалени светлини, паркиран на широката централна редица. Сети се за задъханите думи на чиновника, който бе посрещнал совалката им: „… открити са в склада… имаше инцидент… раняване…“ Лео ускори крачка.

— По-бавно, Лео, вие ми се свят — оплакваше се раздразнен Ван Ата зад него. — Не всеки може да преминава напред-назад между нулева активност и нормални условия без никакви последици, знаеш.

— Те казват, че едно от децата е ранено…

— И какво повече можеш да направиш от лекарите? Аз лично ще разпъна на кръст онзи идиот от охраната за това…

— Ще се видим там — изрева Лео и хукна.

Коридор 29 приличаше на бойно поле. Разпилени съоръжения, боклуци навсякъде. Лео без малко да се спъне в няколко метални калника. Ритна ги раздразнен от пътя си. Двама лекари и гард от охраната стояха до една носилка на пода. Някаква торба беше вдигната на един стълб като флаг над тях.

Червена фланелка. Тони, Тони е бил ранен. Клер се беше свила на пода малко встрани. Стискаше до себе си Анди. Сълзите й тихо се стичаха по размазаното й бледо лице. Тони се гърчеше и стенеше в носилката.

— Не можете ли да му дадете нещо успокояващо поне? — настоя гардът.

— Не знам — явно лекарят беше объркан. — Нямам представа какво са направили с метаболизма им. Шокът си е шок. В случая ми е трудно да…

— Свържете се незабавно с д-р Уорън Минченко — посъветва ги Лео и приклекна до тях. — Той е главен лекар в Селището Кей. В момента е долу в едномесечната си почивка. Помолете го да дойде във вашата болница. Ще се заеме със случая.

Гардът от охраната с готовност свали телефона от колана си и започна да набира кода.

— О, благодаря ти Господи — обърна се лекарят към Лео. — Най-после някой, който разбира нещо. Знаете ли какво мога да им дам като болкоуспокояващо, сър?

— Ъ-ъ… — Лео се замисли над знанията си по първа помощ. — Морфинът ще свърши работа, докато се свържете с д-р Минченко. Но що се отнася до дозата — имайте предвид, че тези деца тежат по-малко, отколкото изглежда. Мисля, че Тони е около, хм, четиридесет и два килограма.

Лео най-сетне разбра какви са раните на Тони. Предполагаше, че е паднал, счупил си е стави, може би дори гръбначния стълб или е получил мозъчна травма…

— Какво се е случило тук?

— Прострелна рана — докладва кратко лекарят. — Лявата ниска част на стомаха и… и, хм, не бедрената… долният ляв крайник. Там е засегнато само месото, но раната на стомаха е сериозна.

— Прострелна рана! — Лео се вторачи в гарда. Той се изчерви. — Ти ли… Мислех, че… Защо, за Бога…

— Когато проклетият истерик ми се обади от Селището и изкрещя, че са избягали чудовищата му, аз си помислих… аз си помислих… не знам какво си помислих. — Гардът целият се изчерви.

— Не погледна ли преди да стреляш?

— По дяволите, та аз почти застрелях момичето с бебето — потрепери гардът. — Раних това дете съвсем случайно.

Ван Ата пристигна и изпъшка:

— О, мили Боже, каква бъркотия! — погледът му попадна на гарда. — Мисля, че ти казах да внимаваш, Банерджи. Какво искаш да стане, да избухне скандал?

— Той е ранил Тони — каза Лео през зъби.

— Идиот такъв, казах ти да ги заловиш, не да ги убиваш! Как по дяволите ще покрия това? — той махна с ръка към редица 29. — И защо ти е пистолет, по дяволите?

— Вие казахте… помислих си… — започна гардът.

— Заклевам се, че ще ти извия врата за това. Най-големият от всички задници на света… Помислил си си, че това е някаква сълзлива драма? Не знам кое решение е било по-лошо — твоето или на глупака, който те е наел…

Лицето на гарда, както беше зачервено, побеля:

— Защо, глупав кучи сине, ти ме изпрати на това…

„По-добре някой да запази спокойния тон“, помисли си Лео отчаяно. Банерджи се беше оттеглил и бе прибрал оръжието си в кобура, факт, който сякаш Ван Ата не забеляза. Изкушението да застреляш шефа на проекта не биваше да стане неустоимо.

— Господа, мога ли да ви обърна внимание? — намеси се Лео. — Обвиненията и защитата по-добре да бъдат предоставени на официалното разследване, където всеки ще се държи по-спокойно, хм, по-разумно. А сега трябва да се погрижим за ранените и изплашени деца.

Банерджи заглъхна, мърморейки каква несправедливост е всичко това. Ван Ата изрева съгласието си. Ограничи се до зъл поглед към Банерджи, който не предвещаваше нищо добро за бъдещата му кариера. Двамата лекари хванаха количката с Тони и я подкараха надолу по коридора към чакалнята. Клер протегна една ръка към него, после падна назад безпомощно.

Жестът направи впечатление на Ван Ата. В нея той видя обект, върху който да излее цялата си потисната ярост.

— Ти…! — тя потрепери и се сви на топка. — Имаш ли представа колко ще струва това ваше бягство на Проект Кей, първо на първо? Това безотговорно… Ти ли въвлече Тони в това?

Тя поклати глава. Очите й се разшириха.

— Разбира се, че си ти. Винаги е така. Мъжът си покаже главата и жената му я отсича…

— О, не…

— И времето… Умишлено ли се опитвахте да ме очерните? Откъде разбрахте за Вицепрезидента на Управлението? Смятахте, че ще ви прикрия, само защото тя е пристигнала? Хитро, хитро, но не достатъчно…

Кръвта на Лео пулсираше в главата, очите, ушите:

— Стига, Брус. Тя е преживяла достатъчно за един ден.

— Най-добрият ти ученик почти не умря заради тази малка кучка, а ти я защитаваш? Дръж се сериозно, Лео.

— Тя е онемяла от страх. Достатъчно!

— По-добре ще е за нея. Когато я върна в Селището… — Ван Ата мина покрай Лео, сграбчи Клер за една от горните й ръце и я вдигна нагоре по най-грубия начин. Тя извика и почти изпусна Анди. Ван Ата тръгна напред. — Искахте да слезете долу. Ето, сега можете да опитате да повървите — към совалката.

Лео не можеше да си спомни как хукна към Ван Ата и как го обърна към себе си. Спомняше си само израза на почуда в зяпналото му лице.

— Брус — каза той през червената мъгла пред очите му, — ти, жалък червей! Достатъчно!

Ударът в брадичката на Ван Ата направи командата изненадващо ефективна, като се има предвид, че за пръв път в живота си Лео удряше някого в гнева си. Ван Ата падна назад и се простря върху цимента.

Лео залитна напред опиянен. Щеше да преработи анатомията на Ван Ата по начин, който и д-р Кей не беше сънувал.

— Ъ-ъ, мистър Граф… — започна гардът и потупа колебливо Лео по рамото.

— Всичко е наред, от седмици чакам този миг — увери го Лео и хвана яката на Ван Ата.

— Не затова, сър…

— Изключителна техника — намеси се непознат студен глас. — Трябва да си взема бележки.

Вицепрезидентът Апмад, обградена от счетоводители и асистенти, стоеше зад Лео в Коридор 29.