Лоис Макмастър Бюджолд
Без гравитация (8)

Седма глава

— Лео! — Силвър се закрепи с една ръка и почука припряно с другите три на вратата към спалнята на инженера. — Лео, бързо! Събуди се, помощ! — опря буза до студената пластмаса и изхлипа: — Лео? — не смееше да повиши глас да не би да я чуе някой друг.

Най-сетне вратата се отвори. Беше по фланелка и къси гащета, бос. Спалният му чувал висеше отворен от стената като празен пашкул. Оредялата му посивяла коса стърчеше във всички посоки.

— Какво по дяволите… Силвър? — лицето му беше сънено, очите му — подпухнали, но все пак бързо я фокусираха.

— Ела бързо, ела! — шепнеше Силвър. Сграбчи ръката му: — Клер! Опита се да излезе през въздушния шлюз. Блокирах контрола. Няма да може да отвори външната врата, но и аз не мога да отворя вътрешната. Залостена е между двете. Нашият ръководител скоро ще се върне и тогава не знам какво ще ни направят…

— Кучи… — той се остави тя да го повлече по коридора. Но веднага се върна в кабината си за инструменти: — Добре, върви, върви, води ме!

Забързаха през лабиринта на Селището, като хвърляха по една насилена усмивка на четириръките и земните, на които налитаха в коридора. Най-накрая познатата врата към Хидропоника Г се затвори след тях.

— Какво се случи? Как стана? — питаше я Лео, докато летяха покрай хранителните тръби към далечния край на модула.

— Не ме пуснаха да видя Клер онзи ден, когато я доведохте обратно в совалката, макар че и двете бяхме в болницата. Вчера ни поставиха в различни работни смени. Мисля, че беше умишлено. Днес накарах Теди да се сменим — гласът на Силвър бе пропит от мъка. — Клер каза, че дори през свободното й време не я пускат в детското да види Анди. Ходих да взема тор от Склада да заредя хранителните тръби и като се върнах, шлюзът бе започнал да се върти… — ако не беше оставила Клер сама, ако преди всичко не беше позволила совалката да ги отнесе долу, ако не беше ги предала на д-р Йей, ако бяха родени земни или… изобщо да не бяха се раждали…

Въздушният шлюз в края на хидропонния модул почти никога не бе използван. Просто чакаше да се превърне в шлюз към следващия модул, който бъдещият растеж щеше да наложи. Силвър прилепи лице о прозореца и си отдъхна с облекчение. Клер все още беше вътре.

Блъскаше се напред-назад между вратите, лицето й беше изцапано със сълзи и кръв, а пръстите й — зачервени. Дали не й достигаше въздух или крещеше, Силвър не би могла да каже, защото вратата изолираше всеки шум, все едно гледаш ням филм. Сърцето на Силвър се беше свило, едва дишаше.

Лео погледна вътре и сви устни. Побелялото му лице се намръщи. Погледна блокиращия механизъм и подсвирна. Грабна колана с инструментите:

— Добре си я свършила, Силвър…

— Трябваше да действам бързо. По този начин алармата към Централната Система не известява блокаж.

— О… — ръцете на Лео се чудеха откъде за започнат. — Значи, не става дума за нещо случайно.

— Случайно? В контролната кутия на вътрешния шлюз? — тя го погледна с почуда и дори с възмущение. — Не съм на пет години!

— Наистина — за миг изкривена усмивка озари лицето му. — Всяко шестгодишно четириръко знае това. Извинявай, Силвър. Тогава проблемът не е как да се отвори вратата, а как да се направи, без да бъде усетено от алармата.

— Да, така е — тя обикаляше неспокойна.

Той погледна механизма, погледна замислено нагоре към вратата на въздушния шлюз, който вибрираше от ударите отвътре и промърмори:

— Все пак, сигурна ли си, че Клер не се нуждае и от друга помощ?

— Може и да се нуждае — сопна се Силвър. — Но единственото, което ще получи, е д-р Йей.

— О… да — усмивката му се стопи. Той отряза няколко жички и ги пренасочи. Погледна загрижено още веднъж вратата и почука по платката за налягането на механизма.

Вътрешната врата се отвори и Клер се претърколи хриптейки:

— Оставете ме, оставете ме да замина, защо не ме оставихте… Не издържам повече… — тя се сви на топка във въздуха, скрила лице в ръце.

Силвър се спусна към нея и я прегърна:

— О, Клер! Не прави такива неща. Помисли… помисли за това как ще се почувства Тони, затворен в онази болница долу, когато му кажат…

— Какво значение има? — попита Клер, сгушена в синята фланелка на Силвър. — Те никога повече няма да ми разрешат да го видя. Все едно съм мъртва. Те никога няма да ми позволят да видя Анди…

— Да — вмъкна Лео. — Помисли за Анди. Кой ще го защитава, ако ти не си наоколо? Не само днес, но и следващата седмица, следващата година…

Клер го погледна и му изкрещя:

— Те дори няма да ми позволят да го видя! Те ме изхвърлиха от детското…

Лео хвана горните й ръце:

— Кой? Кой те изхвърли?

— Мистър Ван Ата…

— Трябваше да се досетя. Клер, чуй ме — не самоубийството, а убийството е начинът, по който да отговориш на Брус.

— Наистина ли? — интересът на Силвър се пробуди. Дори Клер не изглеждаше вече толкова отчаяна и за пръв път погледна Лео право в очите.

— Ами… може би не буквално. Но не можеш да се оставиш на копелето да те мачка. Виж, ние всички тук сме умни, прав ли съм? Вие, деца, сте умни. За мен се знае, че съм разрешавал един-два проблема преди време. Ако опитаме, ще успеем да измислим как да се измъкнем от тази бъркотия. Ти не си сама, Клер. Ще ти помогнем. Аз ще ти помогна.

— Но ти си човек на Компанията. Защо би…

— Галактически Технологии не са Господ, Клер. Ти не бива да принасяш в жертва първородното си дете. Галактически Технологии, всяка компания е само начин, един от начините за хората да се организират, да работят нещо, с което сам човек не би могъл да се справи. Компанията не е Господ, дори не е живо същество, за жалост. Няма самостоятелна воля, за която да отговаря. Тя е само сбор от работещи хора. Брус е само Брус. Трябва да има начин да го заобиколим.

— Искаш да кажеш, да го прескочим? — попита замислено Силвър. — Може би да се обърнем направо към г-жа Апмад, която беше тук миналата седмица?

— Ами… — Лео не знаеше какво да каже… — може би не към Апмад. Аз си мисля… от три дни не мога да мисля за нищо друго, освен за това как да взривя този гнил ред. Но вие ще трябва да почакате да разработя… Клер, можеш ли да почакаш? Можеш ли? — той стисна настоятелно ръцете й.

Тя поклати замислено глава:

— Толкова много боли…

— Трябва! Чуй ме, нищо не мога да направя тук, на Родео. Намира се в особен правен мехур. Ако беше нормално планетарно правителство, кълна се, че бих затънал до гуша в дългове, но щях да купя на всеки от вас билет за някъде далеч оттук, но пък, ако това беше нормална планета, нямаше да има нужда да го правя. Както и да е, Галактически Технологии имат монопол върху местата на Скачащите кораби тук. Човек или трябва да пътува с кораб на Компанията или пък изобщо не трябва да пътува. Затова се налага да почакаме нашето време.

— Но много скоро, само след няколко месеца, за пръв път четириръки ще напуснат Родео на първите си работни назначения. Ще преминават през истински планетарни юрисдикции и ще работят в тях. Става дума за прекалено големи и силни правителства, на които дори Галактически Технологии не смеят да противоречат. Сигурен съм, абсолютно сигурен, че ако изместя спора на друго място, разбира се, не на планета, която е собственост на Апмад, а да кажем, Земята… Земята е най-удачното място, аз съм неин гражданин. Там мога да повдигна съдебен процес, да поискам да ви признаят за законни личности. Вероятно ще изгубя работата си и разходите ще ме съсипят, но има начин това да стане. Не е точно онова, което смятах да направя до края на живота си. Но пък вие може да се освободите от Галактически Технологии.

— Толкова дълго време — въздъхна Клер.

— Не, не, забавянето на нещата е в наша полза. Малките растат с всеки изминал ден. Когато започне съдебният процес, вие всички ще бъдете готови. Ще тръгнете като група, ще ви наемат, ще си намерите работа. Дори Галактически Технологии няма да са толкова зле като работодател, ако сте граждани и обикновени работници с всичките съдебни протекции. Може би дори ще ви допуснат в Съвета на Космоса, въпреки че това би могло да предизвика… хм, не съм сигурен. Ако не ви възприемат като заплаха… Както и да е, може да се измисли нещо. Но трябва да почакате! Обещавате ли ми?

Клер бавно кимна и Силвър си пое дъх. Тя я дръпна към стената, където бе куфарчето с медицински принадлежности за бърза помощ. Сложи антисептични превръзки на счупените й нокти. Избърса кръвта от нараненото й лице:

— Така, така. По-добре…

През това време Лео възстанови контрола на въздушния шлюз в първоначалното му състояние, след което отиде при тях:

— Добре ли си сега? — погледна към Силвър: — Наред ли е всичко?

Тя се намръщи:

— Нищо й няма, точно както на нас… Не е честно! — избухна Силвър. — Това е моят дом, но е започнал да прилича на кислородна бутилка под налягане. Всички са разстроени, всички четириръки, за Тони и Клер. Не сме се чувствали толкова зле, откакто Джеми бе убит в онази ужасна катастрофа. Но това, това е умишлено. Щом постъпиха така с Тони, който бе толкова добър, какво да говорим… за мен? За който и да е от нас? Какво ще е следващото, което ще се случи?

— Не знам — Лео поклати мрачно глава. — Но съм абсолютно сигурен, че идилията приключи. Това е само началото.

— Но какво ще правим? Какво можем да направим?

— Ами, не се паникьосвайте. И не се отчайвайте. Най-вече не се отчайвайте…

Вратите на въздушния шлюз в края на модула се отвориха. Гласът на земния хидропонен ръководител ги настигна:

— Момичета? В края на краищата ще трябва да пренесем семената в совалката. Готова ли е онази хранителна тръба?

Лео потръпна, но се обърна още веднъж преди да хукне и стисна решително за ръка четириръките:

— Една стара поговорка, но от опит знам, че е вярна — шансът е на страната на подготвените. Затова бъдете смели. Ще се върна при вас… — Той мина покрай ръководителя с умела прозявка, сякаш е спрял да погледа за миг как върви работата.

Стомахът на Силвър се сви от страх като наблюдаваше Клер. Тя подсмръкна и се зае с работата си около хранителната тръба, скрила лице от ръководителя. Силвър си поотдъхна малко — засега всичко беше наред.

Постепенно топката от страх в стомаха на Силвър беше изместена от нещо горещо и познато. „Как смеят да се отнасят така с нея, с мен, с нас? Те нямат никакво право, никакво, никакво право…“

Главата й затуптя от ярост, но така беше по-добре в сравнение с възлите на страха. Чувстваше се някак опиянена. Силвър наведе глава, за да не може ръководителят да види намръщеното й, ожесточено лице.

 

 

Четириръко момиче на около тринадесет подаде подноса с храна на Лео през гишето за сервиране без обичайната си усмивка. Когато той й се усмихна и каза „Благодаря“, устните й се повдигнаха механично нагоре и то само за миг. Лео се зачуди какво ли от историята за премеждията на Тони и Клер от миналата седмица е достигнало до ушите й. Не че истинските факти не бяха достатъчно потискащи. Сякаш цялото Селище бе погълнато от атмосферата на тревожно безпокойство.

Лео чувстваше искрите на ужасяваща напрегнатост у четириръките, техните нестихващи тревоги. Притеснен, той се отдалечи от група негови ученици, които обядваха близо до гишето за сервиране, макар че вкупом му помахаха. Вместо към тях, той тръгна през модула, докато открие свободно място до някого с крака. Когато осъзна, че човекът с крака беше капитанът на снабдителната совалка Дюранс, вече бе твърде късно, за да се отдалечи.

Дюранс обаче не го погледна враждебно. Очевидно, обратно на някои хора, които Лео можеше да назове, той не смяташе, че Лео е виновен за общоизвестния провал на Тони. Лео привърза краката си, за да освободи ръце и се нахвърли върху храната. Отвърна на поздрава на Дюранс и изсмука кафето от биберона. Нямаше достатъчно кафе във вселената, с което да разреши дилемите си.

Очевидно на Дюранс му се водеше любезен разговор:

— Скоро ли ще слизаш долу?

— Скоро… след около седмица — сепна се Лео. Времето му се изплъзваше, както и всичко наоколо. — Как е на Родео?

— Тъпо — Дюранс изсипа някакъв вегетариански сос в устата си.

— О — Лео се огледа. — Ти с теб ли е?

— Не точно — изсумтя Дюранс. — Той е долу. Аз получих мъмрене към досието си заради този проклет случай. Ако това бе първото му провинение, може би щеше да избегне уволнението, но сега не мисля, че има шанс. Твоят Ван Ата иска да го принесе в жертва.

— Не е моят Ван Ата — натърти Лео. — Ако беше, щях да го разменя за куче…

— И да застреляш кучето — завърши Дюранс и се подсмихна. — Ван Ата. Това е добре. Ако слухът, който чух, е верен, няма да се наложи да остане дълго тук.

— О? — Лео наостри уши обнадежден.

— Вчера говорих със Скачащия пилот от ежеседмичния кораб за персонала от Ориент IV. Току-що беше приключила месечната му гравитационна отпуска. Кълне се, че тамошното посолство на Бетан демонстрира уред за изкуствена гравитация.

— Какво! Как…?

— Доколкото знам, изпомпва я от тесните проходи в космическото пространство. Очевидно всичко е пазено в тайна от военните им вече няколко години, докато не са стартирали програмата си. Проклети да са. Галактически Технологии и всички останали ще драпат да ги настигнат. Бюджетът на всеки друг проект в Компанията ще бъде съкратен за няколко години.

— Господи! — Лео обходи с поглед модула, препълнен с четириръки. Господи…

Дюранс се почеса замислено по брадата:

— Ако е истина, имаш ли представа какво ще направи космическата транспортна индустрия? Скачащият пилот твърди, че бетанците ще вкарат проклетото нещо тук до два месеца — от Колония Бета! Тласъкът ще е при петнадесет степени, а екипажът ще бъде изолиран от ускорението. Вече няма да има граници при ускорението, а само разходи за гориво. Това може би няма да окаже влияние на товарите точно поради тази причина, но ще настъпи революция при пътническите кораби. Новината пътува и това ще повлияе на оборота между планетарните валути, военния транспорт, където никой не го е грижа колко се харчи за гориво. Мога да се обзаложа, че това ще окаже влияние и върху междупланетарната политика. Става дума за съвсем нова игра — Дюранс преглътна и последните си хапки: — Проклети да са колонизаторите! Добрата стара консервативна компания Галактически Технологии, опираща се на Земята, отново е в беда. Знаеш ли, понякога наистина се изкушавам да емигрирам оттатък тесния проход. Но съпругата ми има семейство на Земята и не мисля, че ние някога ще…

Лео висеше изумен на коланите, докато Дюранс продължаваше да плещи. След миг той преглътна кашата в устата си, тъй като нямаше друг начин да се отърве от храната:

— Съзнаваш ли — задави се той — какво ще означава това за четириръките?

Дюранс примигна:

— Не съвсем, наистина. Все още ще има достатъчно работа в безтегловност.

— Това ще разруши тяхното предимство пред обикновените работници, ето какво. Истината е, че медицинските отпуски долу увеличават разходите по персонала. Елиминирайте ги и няма да има между какво да се избира. Може ли това нещо да създаде изкуствена гравитация на космическата станция?

— След като може да се постигне на кораб, ще е възможно и на станция — реши Дюранс. — Но — предупреди той — Скачащият пилот каза, че смуче енергия като лудо. Доста ще струва.

— Не толкова много. А и сигурно ще намерят по-ефективен начин след време. О, Господи!

Този шанс нямаше да е от полза за четириръките. Този шанс нямаше да е в ничия полза. Проклето, проклето, проклето да е времето! След десет години, дори след една, това би могло да бъде тяхното спасение. Но сега, тук, би могло да се окаже смъртна присъда! Лео освободи краката си от коланите, преви се и се спусна към вратата на модула.

— Оставяш подноса си ей така? — попита Дюранс. — Мога ли да изям десерта ти…?

Лео махна нетърпеливо с ръка в знак на съгласие и продължи.

 

 

Лео влезе при Брус Ван Ата и само един поглед към смръщеното му и враждебно лице потвърди историята на Дюранс:

— Чул ли си онзи слух за изкуствената гравитация? — попита за всеки случай. Това беше последната му надежда. Дано Ван Ата отрече, да го нарече измама…

Ван Ата го стрелна ужасно раздразнен:

— Как, по дяволите, си разбрал за това?

— Не е твоя работа откъде знам. Истина ли е?

— О, да, моя работа е. Искам да го запазя в тайна, колкото се може по-дълго време.

„Значи е истина“ Сърцето на Лео се сви:

— Защо? Откога го знаеш?

Ван Ата почука нервно с пръсти по компютъра, микрофона, дреболиите, намагнитизирани към бюрото му:

— От три дни.

— Значи е официална новина.

— Да, съвсем официална — Ван Ата изкриви нервно уста. — Получих информацията от офиса на Галактически Технологии на Ориент IV. Очевидно Апмад е разбрала по пътя за вкъщи и е взела едно от своите изключителни решения.

Той отново почука с пръсти и се намръщи:

— Няма начин да го избегнем. Знаеш ли какво стана вчера заради това? Станция Клайн е прекратила договора си за строеж с Галактически Технологии. Първият, на който щяхме да изпратим четириръките на работа. Безропотно платиха глобата. Станция Клайн е близо до Колония Бета, трябва да са разбрали преди седмици, месеци. Прехвърлили са се на бетанска фирма. Свършено е с Проект Кей. Нищо не ни остава, освен да опаковаме това и да се махаме, колкото по-скоро, толкова по-добре. Проклятие! Ето че сега съм вързан към губещ проект. Ще изляза от него, вонящ на загуба.

— Да опаковаме, как? Какво искаш да кажеш с това?

— Най-любимият сценарий на онази кучка Апмад. Обзалагам се, че е мъркала, докато е издавала тези заповеди. Знаеш, че четириръките я изнервят. Ще бъдат стерилизирани и прибрани долу. Всички настоящи бременности ще бъдат прекратени, по дяволите! Тъкмо бяхме наченали петнадесет! Какъв провал! Цяла година от живота ми по дяволите.

— Господи, Брус, ти няма да изпълниш тези заповеди, нали?

— Няма ли? Само гледай — Ван Ата го стрелна с поглед, дъвчейки устните си. Лео се чувстваше напрегнат, пребледнял от усилието да потиска гнева си. Ван Ата душеше: — Какво искаш, Лео? Апмад можеше да заповяда да ги унищожим. Те ще се отърват леко. Можеше да бъде и по-лошо.

— А ако беше… Ако беше заповядала четириръките да бъдат убити, ти щеше ли да се подчиниш? — попита Лео с престорено спокойствие.

— Тя не го направи. Хайде, Лео, не съм звяр. Наистина съжалявам за мъничетата. Направих всичко, за да станат печеливши. Но няма начин да се преборя с това. Всичко, което мога да направя, е да ги опаковам по възможно най-бързия, чист и безболезнен начин и да съкратя загубите до минимум. Може би някой в йерархията на Компанията ще го оцени.

— Безболезнено за кого?

— За всички — подозрението у Ван Ата растеше. Той се наклони намръщен към Лео. — Това означава, че не искам да се създава паника и да тръгнат слухове, чуваш ли ме? Искам работата да си върви нормално до последната минута. Ти и другите инструктори ще продължите да преподавате на класовете така, сякаш четириръките наистина ще излизат да работят по проект, докато отдолу приготвят совалка и започнем да ги извозваме. Може би първо ще вземем малките. Очаква се спасителните части на Селището да бъдат преместени в орбитата на Трансферна Станция. Можем да смъкнем част от разходите като използваме четириръките за тази последна работа.

— Да ги затворим долу…

— О, стига с този драматизъм! Ще бъдат настанени в обикновена спалня на сондажници. Опустяла е само преди шест месеца, поради пресушаване на полето. — Ван Ата засия от самохвалство: — Аз самият открих това място като търсех подходящ терен за тях. Няма да ни струва почти нищо като се има предвид, че ще трябва само да го обновим, а не да го строим.

— А какво ще стане след четиринадесет години — потрепери Лео, — когато и ако Ориент IV отчужди Родео?

Разгневен Ван Ата разроши косата си с две ръце:

— Откъде, по дяволите, мога да знам? Ще стане проблем на Ориент IV. Един човек не може да направи всичко на този свят.

Лео бавно се усмихна и застина навъсен:

— Не съм сигурен… какво точно може да направи един човек. Никога не съм прекрачвал границата. Мислех, че съм, но сега разбирам, че не е така. Изпитанията, на които съм се подлагал, винаги са били внимателно подбрани, градивни.

Но това изпитание нямаше равно на себе си. Това изпитание, може би, презираше обикновените човешки възможности. Лео опита да си спомни откога не се е молил, дори не беше вярвал в нищо. Нищо, реши той, не можеше да се оприличи на това. Никога досега не беше изпитвал такава нужда…

Ван Ата се намръщи подозрително:

— Странен си, Лео — той се изправи, сякаш търсеше поза на командващ. — Ще ти припомня, ако не си ме разбрал. Ще ти повторя ясно и високо. На никого няма да споменаваш за тази работа с изкуствената гравитация, особено на четириръките. Също така, пази в тайна и бъдещото им стерилизиране. Ще оставя на Йей да реши как да ги подготви да приемат нещата, без да се противят. Време е да заслужи надутата си заплата. Без слухове, без паника, никакви проклети работнически бунтове. А ако стане нещо подобно, ще знам кого да разпъна на стената. Схвана ли?

Лео беше засиял в широка усмивка, която прикриваше всичко:

— Схванах. — Той бавно се оттегли, без да се обръща или пък да каже още нещо.

 

 

Обикновено не беше лесно да откриеш д-р Йей. Разхождаше се често сред четириръките, следеше държането им, вземаше си бележки, даваше предложения. Но този път Лео я откри почти веднага в офиса й. Вътре цареше хаос от документи, прикрепени тук и там, а бюрото й грееше като коледна елха. Дали празнуваха Коледа в Селището, зачуди се Лео. Вероятно не.

— Чу ли…

Пречупената й поза отговори на въпроса му, дори преди да го е изрекъл с пребледняло лице и учестено дишане.

— Да, чух — рече изморено тя и го погледна. — Току-що Брус ми възложи да организирам евакуацията на персонала. Той… той ми каза, че ще се погрижи като инженер за разглобяването и пренасянето на оборудването. Веднага щом махна телата от пътя му.

Лео поклати безпомощно глава:

— Ще го направиш ли?

Тя сви рамене и стисна устни:

— Как бих могла да не го направя? Да напусна дълбоко възмутена? Това няма да промени нищо. Ако замина, тази идиотщина няма да стане по-малко брутална. Дори би могло да стане по-лошо.

— Не виждам как — заинати се Лео.

— Нима? — намръщи се тя. — Не, наистина ти така и не разбра колко е опасно юридическото положение на четириръките тук. Но аз го знам. Една погрешна стъпка и… о, всичко отива по дяволите. Аз знаех, че Апмад има нужда от внимателен човек. За всичко ме държаха в неведение. Въпреки че този уред за изкуствена гравитация би разрушил проекта, чийто и да беше, ние извадихме голям късмет, че не заповяда четириръките да бъдат унищожени. Трябва да разбереш — като млада е преживяла четири-пет аборта поради генетични дефекти. Такъв е бил законът. Постепенно се отказала, развела се и се хванала на извънпланетарна работа с Галактически Технологии. Издигнала се е постепенно. Предразсъдъците й срещу генетичните промени са дълбоко емоционални… Тя все още може да заповяда четириръките да бъдат убити. Разбираш ли това? Всеки доклад за проблем или безпокойство, подсилен от генетичната й параноя ще… — тя затвори очи и замасажира слепоочията си.

— Тя би могла да заповяда, но кой казва, че ти трябва да го изпълниш? Ти твърдиш, че те е грижа за четириръките. Трябва да направиш нещо! — каза Лео.

— Какво? — Йей стисна ръце в юмруци и ги отпусна отново. — Какво, какво, какво? Дори ако бих могла да осиновя едно или две, да ги отведа със себе си, да ги открадна някак, кой знае? И какво? Да живеят на планета с мен, социално изолирани като инвалиди, чудаци, мутанти! Рано или късно ще остареят и какво тогава? А другите? Хиляда са, Лео!

— А ако Апмад заповяда да ги унищожим, какво извинение ще си измислиш задето нищо не правиш?

— О, върви си — изстена тя. — Ти не оценяваш сложността на ситуацията изобщо. Какво си мислиш, че може да направи един човек? Някога си имах свой собствен живот, преди тази работа да го погълне. Дала съм всичко, което е много повече от теб. Дала съм всичко, което съм могла. Изтощена съм. Когато се махна от тази дупка, никога повече не искам да чувам за четириръки. Те не са мои деца. Аз не съм имала време да родя деца.

Тя потърка ядосано очи и преглътна, пое си въздух. Сълзи? Или само злоба. Лео не знаеше. И не искаше да знае.

— Те са ничии деца — изрева Лео. — Това е проблемът. Те са един вид… генетични сираци или нещо такова.

— Ако няма какво полезно да кажеш, моля те, върви си! — повтори тя и посочи купчината документи. — Имам работа.

Лео не беше удрял жена, откакто бе на пет години. Оттегли се целият разтреперан. Тръгна бавно по коридорите и стигна кабината си поуспокоен. Какво се надяваше да получи от д-р Йей така или иначе? Да се отърве от отговорност? Трябваше ли да стовари съвестта си на бюрото й като Брус и да каже: „Погрижи се…“

И все пак, все пак, все пак… имаше някакво разрешение. Той го усещаше. Туптеше в стомаха му като топка с неясна форма. Издигаше се, крещеше объркано. Проблемът, който отказваше да намери отговора си. Изплъзващият му се изход. Той бе решавал инженерни проблеми, които в началото му се бяха стрували твърди, неразбиваеми стени. Не знаеше откъде идваха неочакваните решения. Знаеше само, че това не беше съзнателен процес, колкото и елегантно да го скицираше след това. В момента не можеше да разреши проблема, но и не можеше да го остави така. Дърпаше го оттук-оттам и нищо не постигаше. Гневът му растеше. Колелата се въртяха, но колата не вървеше.

— Тук е решението — прошепна той и потърка глава. — Чувствам го. Само… не мога… да го видя…

Трябваше да се махнат някак от пространството на Родео, това бе сигурно. Всичките четириръки. Тук нямаха бъдеще. Проблемът бе в проклетите закони. Какво да направи — да отвлече Скачащ кораб? Но Скачащите кораби не побираха повече от триста пасажери. Можеше да си представи как държи… какво, какво оръжие? Той нямаше никакви пушки, а джобното си ножче използваше главно като отвертка. Точно така, да опре отвертка в главата на пилота и да изкрещи: „Скачай към Ориент IV!“, при което веднага щяха да го арестуват и да го хвърлят в затвора през следващите двадесет години за пиратство. Изоставяйки четириръките да правят… какво? Във всеки случай не можеше да отвлече три кораба едновременно, а този беше необходимият минимален брой.

Ориент IV нямаше да иска четириръките. Никой нямаше да поиска четириръките. Какво, наистина, щеше да бъде бъдещето им дори и ако се освободяха от Галактически Технологии? Сираци, оставени на произвола, експлоатирани, унижавани… циганска съдба. Винаги ще бъдат зависими. Да не говорим за капаните на цивилизацията. Той си представи Силвър. Не се и съмняваше как ще я експлоатират, с това красиво лице и грациозно тяло. Нямаше място вън от тук…

Не! възнегодува безмълвно Лео. Вселената бе толкова голяма. Трябваше да има място. Тяхно място, далеч, далеч от капаните и уловките на човешката така наречена цивилизация. Историята на предишните утопични социални експерименти в изолация не беше обнадеждаваща, но четириръките бяха по-различни във всяко едно отношение.

Между две вдишвания го порази невероятна картина. Тя не дойде като следствие от разумна дейност, а като ослепителен образ, завършен още в първия момент — свят, изваян, вдъхновен. Щеше да изживее пълноценно всеки час от живота си отсега нататък.

Звездна система с P или G или K звезда, изящна, постоянна, струяща енергия. Газов Юпитерски гигант с пръстен от метан и лед, вода, кислород, водород и азот, я обикаля. И най-важното — астероиден пояс.

И някои също толкова важни липси. Да няма земеподобна планета, която да предизвиква конкуренция. Нито тесен проход за Скачане от стратегическа важност за потенциални завоеватели. Човечеството бе подминало стотици подобни системи в манията си да открие нови земи. Картите бяха претъпкани с тях.

Култура на четириръките, общество на четириръките, от тях и за тях. Те ще се заровят в скалите, бягайки от радиацията, ще запазят ценния въздух, ще разширят коридорите в скалите и ще си построят нови домове. Трябва да е пълно с минерали, повече отколкото могат да използват. Цели хидропонни оранжерии за Силвър. Ще се построи един нов свят. Космически свят, в сравнение с който Станция Морита ще прилича на играчка.

Очите на Лео се разшириха от наслада.

— Това си е проблем на инженерството все пак!

Той остана във въздуха като в транс. За щастие в този момент не минаваше никой по коридора. Иначе със сигурност щяха да си помислят, че е луд или пък дрогиран.

През цялото време разрешението е било раздробено около него, невидимо, докато той не се бе променил. Лео се усмихна на себе си. Отдаде се безрезервно на мислите си. Целият. Целият. Нямаха граници човешките възможности, ако човек отдадеше всичко.

Да не поглежда назад, защото нямаше да има връщане. Буквално, медицински, беше така. Хората се адаптираха към безтегловността, но връщането назад им създаваше проблем.

— Аз съм четириръко — прошепна учуден Лео. Погледна ръцете си, стисна ги в юмруци, разпери пръсти. — Просто четириръко с крака — той нямаше да се върне назад.

Що се отнася до първоосновата, той се носеше в нея точно сега. Тя просто изискваше преместване. Мислите му препускаха твърде бързо, за да може да ги анализира. Няма нужда да отвлича космически кораб. Той беше в такъв. Всичко, от което се нуждаеше, беше малко сила.

А мощността чакаше наблизо в орбитата на Родео и дори в този момент се разпръскваше неоправдано за избутване на товари от петролни химикали вън от орбита.

Товарните тласкачи можеха да поддържат Селището, ако бъдеха правилно реконструирани. И всичко, което поддържаха, можеше да се поеме от един от товарните чудовищни Хиперкораби. Всичко беше тук, всичко, и чакаше да посегнат към него.

Да го вземат…