Лоис Макмастър Бюджолд
Без гравитация (10)

Девета глава

Лео се протегна и погледна през илюминатора на товарния кораб бързо уголемяващата се Трансферна Станция. По дяволите! Седмичният пасажерски кораб от Ориент IV вече се бе закрепил за центъра на колелото. Току-що бе пристигнал и без съмнение все още се освобождаваше от пасажерите, но на Лео не му изглеждаше много вероятно един пилот, или бивш пилот като Ти да се прехвърли веднага на борда.

Те не успяха да видят Скачащия кораб, защото обикаляха Станцията към определения за тях шлюз. Четириръкото, което пилотираше обслужващия кораб — тъмнокосо момиче с мургава кожа на име Зара, с алена фланелка и къси панталони от екипа на обслужващия персонал — намести изрядно кораба. Лео вярваше в уменията й на пилот, въпреки предубежденията за възрастта й. Тя беше само на петнадесет. Зара погледна назад и се засмя, беше в добро настроение. Силвър седеше до нея, но не изглеждаше толкова ведра.

Лео си отдъхна, без да има всъщност защо да се притеснява, че от пътният контрол не са попитали за целта на техния полет — „Събираме материал за Селището Кей“. Нямаше причина да го правят. Лео не беше превишил оторизираните си права. Все още.

— Гледай, Силвър — каза Зара и пусна един лъчев химикал. Той бавно падна към изолираната част на стената, превърнала се сега в под. Зара си го взе от въздуха с една от долните си ръце.

Лео изчака спокойно, докато и Силвър опита същия номер и каза:

— Хайде! Трябва да намерим Ти.

— Правилно — Силвър се издърпа нагоре с горните си ръце и отпусна долните. Замисли се. Лео извади едни сиви панталони, които беше купил за целта и й помогна да ги нахлузи върху долните ръце до кръста. Тя ги размаха от крачолите и направи гримаса. Платът я притесняваше.

— Добре, Силвър — каза Лео. — А сега си сложи обувките, които зае от момичето, което ръководи Хидропоника.

— Дадох ги на Зара да ги пази.

— О! — възкликна Зара и вдигна една от горните си ръце към устата.

— Какво?

— Оставих ги в дока.

— Зара!

— Съжалявам…

— Може би твоите обувки, Лео — погледна към него Силвър.

— Не знам… — Лео събу обувките си и Зара й помогна да вмъкне долните си ръце в тях.

— Как изглеждат? — запита притеснено Силвър.

— Ами, големи — сбърчи нос Зара.

Лео заобиколи, за да улови отражението им в тъмния илюминатор. Изглеждаха абсурдно. Лео погледна краката си така, сякаш ги виждаше за пръв път. Дали обувките му стояха толкова абсурдно и на него? Изведнъж му се стори, че чорапите му приличат на огромни бели червеи. Нозете му бяха чудати притурки.

— Забрави за обувките. Дай ги обратно. Само покрий ръцете си с крачолите.

— Ами ако някой ме попита какво ми има на краката? — разтревожи се Силвър.

— Ще кажеш, че са ампутирани — предложи Лео. — След като са измръзнали по време на отпуската ти на Антарктида.

— Това не е ли на Земята? Ами ако започнат да ми задават въпроси за Земята?

— Това би било нахално. Но повечето хора са свикнали да задават подобни въпроси. Все още можем да използваме историята, че инвалидната ти количка се намира в Изгубен Багаж и че се опитваме да ти я върнем. Ще повярват на това. Хайде! — Лео застана до нея. Тя обви горните си ръце около врата му, а долните около кръста и се притисна до него, малко изплашена, като внимаваше да не му натежи с новооткритото за нея собствено тегло. Топлият й дъх погъделичка ухото му.

Минаха през гъвкавата тръба в Трансферна Станция и Лео тръгна към елеватора, който се движеше нагоре-надолу по дължината на релсите. Откриваха се отделни кабинки.

Лео изчака празна кабинка. За миг се ужаси при мисълта, че Силвър може да се опита да завърже приятелски разговор. Трябваше изрично да й забрани да говори с непознати. Персоналът на Трансферна Станция им хвърли няколко проучващи погледа, но Лео заби студен поглед в стената и никой не направи опит да наруши тишината.

Лео залитна и излезе от елеватора там, където се активираше гравитацията. Макар и да не искаше да си го признае, трите месеца нулева активност си бяха оказали неизбежния ефект. Но и при състояние на средна гравитация теглото на Силвър не достигаше земната норма, каза си мрачно Лео. Измъкна се по най-бързия начин от претъпканото фоайе.

Лео почука на кабина с номер и вратата се отвори. Разнесе се мъжки глас:

— Да, какво има? — бяха намерили Скачащия пилот. Лео залепи една лъчезарна усмивка на лицето си и влязоха.

По тъмни панталони, фланелка и чорапи, Ти се беше изправил в леглото и гледаше вяло в компютърния екран. Леко раздразнен, той погледна нагоре към непознатия за него Лео. Очите му се разшириха при вида на Силвър. Лео я стовари като коте до леглото и се отпусна на единствения стол в кабината.

— Ти Гюлик, трябва да поговорим.

Ти се беше свил в горната част на леглото.

— Силвър! Какво, по дяволите, правиш тук? Кой е този човек? — посочи с палец към Лео.

— Учителят по заваряване на Тони, Лео Граф — отговори смутено Силвър. Тя се претърколи експериментално и изправи торса си с горните ръце. — Странно е — балансира като тюлен на трикрако столче. — Хм. — Тя постави горните си ръце на леглото за по-голяма опора и зае кучешка поза. Цялата й грациозност беше открадната от гравитацията. Без съмнение четириръките принадлежаха на безтегловността.

— Ние се нуждаем от твоята помощ, капитан Гюлик — започна Лео по най-бързия начин. — Спешно.

— Кои сте ние? — запита подозрително Ти.

— Четириръките.

— Ха — промърмори мрачно Ти. — Ами, първото нещо, което искам да отбележа е, че повече не съм капитан Гюлик. Аз съм обикновен Ти Гюлик, безработен. Съвсем вероятно е и да не си намеря повече работа. Благодарение на четириръките. Или поне на едно четириръко — той се намръщи към Силвър.

— Аз им казах, че вината не е твоя — каза Силвър. — Но не искаха да ме чуят.

— Поне би могла да ме покриеш — разгневи се Ти. — Дължеше ми го.

Би постигнал същия успех ако я беше ударил, ако се съдеше по изражението на лицето й.

— Недей така, Гюлик — изръмжа Лео. — Силвър беше натъпкана с дрога и измъчвана, за да направи тези признания.

Ти се изчерви. Лео поуспокои гнева си — не можеха да си позволят да се откажат от пилота. Освен това разговорът не беше този, на който се беше надявал Лео. Ти би трябвало да е готов да премине през огън и вода заради красивите очи на Силвър — сигурно щеше да отвърне на молбата да направи нещо за нейно добро. Ако младият хулиган не я оценеше, значи не заслужаваше да я има.

— Чул ли си вече за новата технология за изкуствена гравитация? — подхвана отново Лео.

— Нещичко — призна уморено Ти.

— Ами тя ще убие Проект Кей. Галактически Технологии се отдръпват от бизнеса с четириръките.

— Хм. Да, има смисъл.

Лео изчака логичния въпрос, но такъв не последва. Ти не беше идиот, значи умишлено се правеше на глупак. Лео обаче продължи безмилостно:

— Има план четириръките да бъдат отведени долу на Родео в едни изоставени работнически бараки… — Той повтори сценария, който беше описал на Прамод миналата седмица и погледна към Ти, за да види ефекта от думите си.

Лицето на пилота изглеждаше безизразно и отчуждено:

— Ами, съжалявам за тях — Ти не гледаше Силвър. — Но не виждам какво се очаква да направя аз. Напускам Родео след шест часа и никога повече няма да се върна, нещо, което всъщност е добре за мен. Това място е ужасна дупка.

— Силвър и другите четириръки са затворени в тази дупка и капакът отгоре е заключен. А единственото престъпление, което са извършили те, е че са вече технологически остарели. Това нищо ли не значи за теб? — разгорещи се Лео.

Ти се изправи възмутен:

— Искаш да говорим за технологическа старост? Ще ти покажа технологическата старост. Това! — той докосна вградените щепсели на челото и слепоочията, иглата на тила. — Това! Тренирах две години и чаках още една за хирургическата имплантация на Скачащите уреди. Това е кодирана версия, защото такава е системата за Скачане, която използват Галактически Технологии, и те поеха част от цената. Междузвезден Транспорт и още няколко независими фирми също ги използват. Всички други във вселената използват друга система. Знаеш ли какви са шансовете ми да ме наемат в Междузвезден Транспорт, след като са ме изгонили от Галактически Технологии? Никакви. Нула. Невъзможно. Ако искам да работя като Скачащ пилот, трябва да ми махнат тези уреди и да ми имплантират нови. След като не работя, аз не мога да си позволя имплантация. Без имплантация, не мога да си намеря работа. Да ти е за урок, Ти Гюлик! — той седна. Едва си поемаше дъх.

Лео се наклони напред:

— Аз ще ти дам кабина на пилот, Гюлик. На най-големия Скачащ кораб, който някога е летял. — Бързо, преди пилотът да може да го прекъсне, той подробно описа как си представя Селището, преобразувано като колониален кораб. — Всичко е тук. Това, от което се нуждаем, е пилот. Пилот, който да може да се включи в системата на Галактически Технологии. Всичко, от което се нуждаем, си ти.

Ти го погледна крайно ужасен:

— Не говориш просто големи глупости. Ти говориш за голяма кражба! Съзнаваш ли каква ще е цената на пълното реконструиране? Няма да те пуснат от затвора до следващото хилядолетие!

— Няма да отида в затвора. Ще тръгна с четириръките към звездите.

— Най-много да те пъхнат в лудница.

— Аз не върша престъпление. Водя война или нещо подобно. Престъпление е да не се намесиш.

— Не и според официалното законодателство.

— Грях е да не се намесиш!

— О, братко — Ти изви очи, — сега разбрах. Пратен си с мисия от Господ, прав ли съм? Остави ме да сляза на следващата спирка, моля те.

— Господ го няма тук. Някой трябва да го замести — Лео се стресна, че с тези приказки наистина е за лудницата. — Мислех, че си влюбен в Силвър. Как можеш да я обречеш на бавна смърт?

— Ти не е влюбен в мен — намеси се Силвър за негова изненада. — Откъде ти хрумна това, Лео?

— Не, разбира се, че не — съгласи се тихо Ти. — Винаги си знаела, нали? Ние просто имахме малка взаимна договореност. Това е всичко.

— Точно така — съгласи се Силвър. — Аз получавах книги и филми, Ти се освобождаваше от психологическия стрес. Земните се нуждаят от секс, за да поддържат здравето си, както знаеш. Те не могат да се справят със стреса. Изнервят се. Неопитомени гени, предполагам.

— Откъде ги измислихте тези глупости…? — започна Лео, но млъкна. — Както и да е — затвори очи, стисна ги с върховете на пръстите си и се помъчи да улови изгубената си мисъл. — Точно така. Значи за теб Силвър е… наличност. Като салфетка. Изсекваш се в нея и я хвърляш.

Все едно го ужили:

— Стига, Граф. Не съм по-лош от другите.

— Но аз ти давам шанс да станеш по-добър. Не виждаш ли…

— Лео… — Силвър се намеси отново. Сега се беше излегнала по корем на леглото, подпряла брадичка с една от горните си ръце. — След като стигнем нашия астероиден пояс, каквото и да се окаже той, какво ще правим с Хиперкораба?

— Хиперкораба?

— Не можем ли да го дадем на Ти?

— Какво? — възкликнаха едновременно Лео и Ти.

— Като отплата. Той ще ни пренесе до нашето място и запазва Скачащия кораб. После може да замине като пилот-собственик, да започне собствен транспортен бизнес, каквото поиска.

— С откраднат кораб? — припомни Ти.

— Ако сме достатъчно далеч и Галактически Технологии не могат да ни стигнат, значи, че не могат да стигнат и теб — отговори логично Силвър. — Тогава ще притежаваш кораб, който съответства на нервната ти имплантация и никой повече няма да може да те изгони от работа, защото ще работиш за себе си.

Лео прехапа език. Той беше взел Силвър, за да му помогне да убедят Ти. Какво толкова, ако не стане по начина, по който си го беше представял? Той хвърли един кратък поглед на Ти и видя, че най-сетне са улучили тънкото му място. Лео сведе поглед и се подсмихна.

— Освен това… — продължи тя, пърхайки с миглите си, — ако успеем да изскочим оттук, да се справим със Селището и така нататък, мистър Ван Ата ще заприлича на глупак. — Тя отпусна отново глава на леглото и се усмихна на Ти.

— О… — възкликна Ти. — О…

— Опакован ли е багажът ти? — намеси се Лео.

— Ей там — Ти кимна към купа багаж в ъгъла. — Но… но… по дяволите, ако това нещо се провали, те ще ме разпънат на кръст!

— О… — каза Лео, — я виж… — и разкопча червения си гащеризон около врата, за да извади лазерния поялник, скрит в един от вътрешните му джобове. — Махнах предпазителя на това нещо. Сега би могъл да изхвърли изключително наситен лъч с голяма дължина, докато не го разсее атмосферата, но със сигурност по-далеч от дължината на тази стая. — Той размаха небрежно поялника. Ти се приведе с разширени очи. — Ако свършим в ареста, ти можеш съвсем честно да си признаеш, че си бил отвлечен с пистолет от един луд инженер и смахнатата му асистентка мутант и си бил принуден да им съдействаш по принуда. Можеш да станеш герой по един или друг начин.

Смахнатата асистентка мутант се усмихна ослепително на Ти, очите й приличаха на звезди.

— Нали няма да стреляш наистина с това нещо! — преглътна страха си Ти.

— Разбира се, че не — развесели се Лео и оголи зъби. Прибра пистолета.

Ти отвърна кратко на усмивката, но очите му често след това подскачаха към издутия гащеризон на Лео.

 

 

Когато се върнаха обратно до шлюза на совалката, където се намираше обслужващия кораб, Зара я нямаше.

— О, Господи — изстена Лео. „Нима се е заблудила? Изгубила се е? Отвели са я насила?“ На комуникационната конзола не бе оставена никаква бележка, нито пък някъде другаде.

— Пилот, тя е пилот — успокои се на глас Лео. — Има ли нещо, което е трябвало да направи? Имаме достатъчно гориво. Комуникацията с Пътен Контрол е добра… — студени тръпки го полазиха. Осъзна, че всъщност не й беше забранил изрично да напуска кораба. Толкова очевидно бе, че тя трябваше да стои скрита и нащрек. Очевидно за него, осъзна Лео. Кой би могъл да каже какво е очевидно за едно четириръко?

— Мога да управлявам това, ако се наложи — обади се Ти с най-ненатрапчивия тон, поглеждайки към контролния панел. — Всичко е ръчно.

— Не е там работата — каза Лео. — Не можем да тръгнем без нея. Четириръките изобщо не би трябвало да са тук. Ако я хванат властите на Станцията и започнат да й задават въпроси, ако, разбира се, не са я заловили някои по-лоши…

— Кои по-лоши?

— Там е работата, че не знам кои.

През това време Силвър се бе претърколила до ускорителната кабина. След кратки размисли, тя тръгна с четирите си ръце напред. Мина покрай краката на Лео. Крачолите й се влачеха по земята.

— Къде отиваш?

— След Зара.

— Силвър, остани в кораба. Нямаме нужда от двама изгубени, за Бога — тонът на Лео бе строг. — Ти и аз можем да се движим много по-бързо, ще я намерим.

— Не мисля така — промърмори Силвър. Тя стигна гъвкавата тръба, огледа нагоре-надолу коридора, който се виеше наляво и надясно. — Вижте, не мисля, че е отишла далеч.

— Ако се е качила на елеватора, практически сега може да се намира навсякъде в Станцията — каза Ти.

Силвър се оттегли на долни ръце, повдигна горните над главата и присви очи да огледа фоайето наляво:

— Трудно би било на едно четириръко да стигне Контрола. Освен това тя знае, че там най-вероятно би налетяла на земни. Мисля, че е тръгнала в тази посока — тя повдигна брадичка и се насочи решително надясно на четири ръце. След миг набра скорост като промени походката си. Скачаше като газела в зоната с ниска гравитация. Лео и Ти заскачаха след нея. Лео се чувстваше абсурдно, като човек, който преследва избягалото си куче.

Странен трясък ги стигна откъм ъгъла на коридора. Силвър подсвирна и прибяга до външната стена.

— О, съжалявам! — извика Зара, прилепила се към ниска количка, тласкайки се с четирите си ръце. За съжаление спирането се оказа по-трудно от засилването, но тя успя да спре до Силвър с трясък.

Ужасен, Лео прибяга до тях, но Зара вече се беше изправила и седеше безгрижно. Дори количката не беше повредена.

— Виж, Силвър — каза Зара и скочи отново на количката. — Колела! Чудя се как се справят с триенето? Имам чувството, че изобщо не са топли.

— Зара — извика Лео. — Защо напусна кораба?

— Исках да видя как изглеждат тоалетните на земните — каза Зара. — Но на това ниво няма нито една. Всичко, което открих, бе шкаф с почистващи препарати и това — тя потупа количката. — Може ли да махна колелата и да видя какво има вътре?

— Не! — изрева Лео.

Тя се обезсърчи:

— Но аз искам да знам!

— Вземи го — предложи Силвър. — Ще го разглобиш по-късно. — Очите й пробягаха нагоре-надолу по коридора. Лео малко се поуспокои, че поне едно четириръко споделя желанието му да побързат.

— Да, по-късно — съгласи се Лео, за да не губят време. — Да вървим сега. — Той взе количката под мишница, за да предотврати по-нататъшни експерименти. Четириръките, замисли се той, сякаш нямаха много точна представа за личната собственост. Може би защото бяха прекарали целия си живот в общо космическо селище.

Начин на мислене наистина. Ето го, той се притеснява за кражба на количка, докато планира най-голямото космическо престъпление в човешката история. Ти почти се задави, когато разбра каква задача са му отредили. Лео съвсем разумно не беше посочил детайлите, докато корабът не преполови разстоянието между Трансферна Станция и Селището.

— Вие искате аз да отвлека Хиперкораба! — извика Ти.

— Не, не — успокои го Лео. — Ти ще присъстваш само като съветник. Четириръките ще свършат работата.

— Но сигурността на моя задник ще зависи от това дали ще могат или не…

— В такъв случай трябва да ги съветваш добре.

— Боже…

— Твоят проблем, Ти… — внимателно подхвана Лео, — е, че ти липсва опит като учител. Ако имаше такъв, щеше да вярваш, че колкото и да е странно, хората могат да научават нещата. Ти не си се родил пилот на Скачащ кораб, но все пак животът на много хора е зависел от теб още първия път, както и всеки следващ. Сега ще разбереш как са се чувствали твоите инструктори, това е всичко.

— Как се чувстват инструкторите?

Лео понижи глас и се усмихна:

— Ужасно. Наистина ужасно.

 

 

Втори кораб, натоварен с гориво и провизии за дългото пътуване, чакаше близо до мястото, където кацнаха. Лео преодоля силното желание да придърпа към себе си Ти и да го затрупа със съвети и предложения относно неговата мисия. Уви, опитът им в кражбите беше един и същ — пълна нула.

Те се понесоха през шлюза в модула на дока, където ги чакаха няколко нервни четириръки.

— Модифицирал съм още поялника, Лео — докладва Прамод, без да има защо. Три от четирите му ръце притискаха импровизираното оръжие към тялото. — По един за петима.

Клер, която се рееше край него, погледна с ужас оръжието.

— Добре. Дай ги на Силвър. Тя ще се погрижи за тях, докато корабът не проникне в тесния проход — нареди Лео.

Тръгнаха към следващия шлюз, придържайки се за дръжките. Зара се вмъкна вътре, за да започне подготвителния си преглед преди полет.

Ти нервно изви врат след нея:

— Веднага ли тръгваме?

— Всяка минута е важна — кимна Лео. — След около четири часа на Трансферна Станция ще разберат, че липсваш.

— Не трябва ли да има брифинг или нещо друго?

Лео осъзна, че Ти също има проблем с приемането на свободата. Всъщност, какво значение има дали сам скачаш или те бутват — след първия миг няма никакво значение.

— Ще имаш почти двадесет и четири часа да достигнеш средата и после да изминеш останалата част от пътя. Тогава можеш да разработиш плана си за атака. Силвър ще разчита на твоите знания за Хиперкорабите. Вече сме обсъждали различни методи на изненада. Тя ще ти помага.

— О, Силвър ли ще дойде?

— Силвър — припомни му Лео — е командирът.

Ти не знаеше какво да мисли, на лицето му се изписа страх:

— Остави. Все още имам време да се върна и да хвана кораба си…

— Точно заради това — прекъсна го Лео, — Силвър ще отговаря за акцията. Заловиш ли товарен кораб, това ще бъде знак за четириръките да се надигнат в Селището. Този бунт е тяхната смъртна присъда. Когато Галактически Технологии осъзнаят, че не могат да контролират повече четириръките, най-вероятно е да се изплашат и да се опитат да ги убият. Бягството трябва да бъде изключително добре организирано. Корабът, който ще заловите, е в тази посока — посочи Лео и се усмихна: — Не си по-лош от другите.

Ти се предаде при тези думи, макар и не особено доволен.

Силвър, Зара, Сиги, едно четириръко с особено дрезгав глас от обслужващите кораби на име Йон и Ти. Петима, натикани в кораб, планиран за екипаж от двама и в никакъв случай за нощен полет. Лео въздъхна. В Хиперкорабите имаше пилот и инженер. Съотношението пет на двама не беше никак зле, но на Лео му се искаше да беше прибавил още към екипажа на четириръките.

Те се подредиха в колона към подвижната връзка за кораба. Силвър беше останала последна. Прегърна Прамод и Клер, които се бяха позабавили, за да ги изпроводят.

— Ще си върнем обратно Анди — прошепна Силвър на Клер. — Ще видиш.

Клер кимна и силно я прегърна.

Накрая Силвър се обърна към Лео, който гледаше притеснен определения от него екипаж.

— Мислех, че четириръките ще бъдат слабото място в тази операция — засмя се той. — Сега не съм сигурен. Не позволявай на Ти да говори глупости, чу ли ме, Силвър? Не му позволявай да те обезсърчи! Трябва да успееш!

— Знам. Ще се опитам. Лео… Защо си помисли, че Ти е влюбен в мен?

— Не знам… Имали сте интимни отношения. По инерция, може би. Всички онези романси.

— Ти не чете романси. Той чете Нинджа на Звездните Близнаци.

— Не беше ли влюбена в него? В началото поне?

Тя се намръщи:

— Беше вълнуващо да наруша правилата с него. Но Ти е… ами, Ти. Любовта от книгите… винаги съм знаела, че не е истинска. Когато се огледам, като наблюдавам четириръките, нищо подобно не се случва. Мисля, че съм се държала глупаво, като харесвам толкова много тези истории.

— Предполагам, че не са били реалистични, макар че не съм ги чел, ако трябва да си говорим истината. Но не е глупаво да искаш нещо повече, Силвър.

— Повече от какво?

„Повече от това да те използват егоцентрици с крака, ето какво. Не сме всички такива… нали?“ Нима той я натовари със собствените си проблеми сега, когато тя се нуждаеше от цялата си концентрация за предстоящата задача!

— Както и да е, не позволявай на Ти да обърка неговите Нинджи с това, което ти се опитваш да направиш.

— Не мисля, че дори Ти може да сбърка кораб на Компанията с Черната Лига на Еридани — каза Силвър.

Лео би си пожелал повече сигурност в тона й:

— Ами… — той се прокашля. Неочаквано гърлото му се беше схванало: — Внимавай да не се нараниш!

— Ти също — тя не го прегърна така, както бе направила с Прамод и Клер.

— Добре.

„И никога не си мисли, изкрещя умът му след нея, а тя изчезна в подвижната връзка, че никой не може да те обича, Силвър…“ Но беше твърде късно да изрече думите на глас. Вратите на шлюза се затвориха с въздишка на съжаление.