Лоис Макмастър Бюджолд
Без гравитация (4)

Трета глава

Анди изплези език и изплю оризената каша, която Клер току-що му бе набутала в устата.

— Ба-а — отбеляза той. Топчето ориз явно предизвика вниманието му, защото го улови между горната си дясна и долната лява ръка и започна бавно да го върти. — Ех! — измърмори той щом новата му играчка се превърна в обикновено петно.

— О, Анди — промълви объркано Клер и изчисти петното от ръцете му. — Хайде, бебчо, трябва да я опиташ. Д-р Йей каза, че е добра за теб!

— Може би не е гладен — обади се Тони.

Хранителният експеримент се провеждаше в личното отделение на Клер, предоставено й заради раждането на Анди. Предишните й съквартирантки често й липсваха, но тя смяташе, че Компанията е права. Нейната популярност и чарът на Анди сигурно нямаше да помогнат при многобройните нощни хранения, смените на памперси, газовете, мистериозните диарии и треска или на другите бебешки мъки.

Напоследък Тони също й липсваше. Вече няколко седмици почти не го беше виждала. Новият инспектор по заваряване непрекъснато му създаваше работа. Ритъмът на живота в Селището сякаш се ускоряваше с всеки ден. Имаше дни, в които и дъх не можеше да си поемеш.

— Може би не му харесва — предположи Тони. — Опитвала ли си да я смесиш с онази другата каша?

— Всички са специалисти — въздъхна Клер. — Освен мен… Както и да е, вчера хапна малко.

— Какъв й е вкусът?

— Не знам, не съм я опитвала.

— Хм — Тони взе лъжицата от ръката й, улови малко ориз и го пусна в устата си.

— Хей! — възмути се Клер.

— Ба! — задави се Тони. — Дай ми онази кърпа. — Той изплю кашата. — Нищо чудно, че не я иска. Това те задушава.

— Хм! — Клер грабна лъжицата и се понесе към кухненското отделение да я измие.

— Опитай го!

Тя подуши чашката:

— Ще го имам предвид.

През това време Анди бе сграбчил долната си дясна ръка с горните и я хапеше.

— Все още е рано за месо — въздъхна Клер и се изправи.

Анди си пое дъх, без малко да се разплаче, но се ограничи само до едно „О-о!“, защото вратата се отвори и разкри нов интересен обект.

— Как върви, Клер? — попита д-р Йей. Дебелите й безполезни крака се влачеха след нея.

Клер се ободри, харесваше д-р Йей. Нещата сякаш винаги се поуспокояваха, когато тя се появеше:

— Анди не иска да яде оризова каша. Харесва само банановата.

— Ами, опитай тогава с овесена каша при следващото хранене — каза д-р Йей и се понесе към Анди с протегната ръка. Той я сграбчи с горните си. Тя освободи ръката си и я протегна надолу, а той я сграбчи с долните и се засмя: — Координацията на долната част на тялото му е добра. Обзалагам се, че до първия си рожден ден ще постигне нивото на горната част.

— Онзи ден се показа четвъртото му зъбче — отбеляза Клер.

— Природата казва, че е време да започнеш да се храниш с оризова каша — обърна се д-р Йей престорено сериозна към бебето. То се държеше за ръката ококорило очи в златните халки на ушите й, съвсем забравило за храната: — Не се престаравай прекалено, Клер. С първото дете винаги е така. Стараем се всичко да е идеално, само за да се уверим, че можем да се справим. Ще ти бъде по-спокойно с второто. Гарантирам, че всички бебета се справят с оризовата каша преди да навършат двадесет, без значение какво правим ние.

Клер се засмя със скрито облекчение:

— Мистър Ван Ата питаше как се справя той.

— О — д-р Йей прибра усмивката си. — Разбирам. — Тя предпази обецата си от нападение като премести Анди достатъчно далече, но това го завъртя в нежелана посока. Той запротестира с пълно гърло. Д-р Йей капитулира и протегна пръсти към него. Анди отново тръгна към обецата, ръка върху ръка върху ръка.

— Ами — д-р Йей насочи вниманието си към Клер, — всъщност аз минах да ви съобщя една добра новина. Компанията е толкова доволна от начина, по който тръгнаха нещата с Анди, че решиха да преместят напред датата, в която да започнеш втората си бременност.

Лицето на Тони грейна в доволна усмивка зад д-р Йей и плесна победоносно с горните си ръце. Клер му махна смутено да се държи прилично, но не успя да удържи усмивката си.

— Уау — почервеня от радост Клер. Значи Компанията смята, че тя върши това добре. Понякога й се струваше, че никой не забелязва усилията й. — Колко напред?

— Месечният ти цикъл все още не се е възстановил заради кърменето, нали? Имаш дата за преглед утре сутринта. Д-р Минченко ще ти предпише лекарства за възстановяване на цикъла. Можеш да започнеш да опитваш след втория цикъл.

— Господи! Толкова скоро! — Клер замълча. Загледа се в палавия Анди и си спомни как първата бременност бе изпила енергията й. — Мисля, че ще се справя. Но какво стана с онзи идеален промеждутък от двадесет и пет месеца, за който говорехте?

Д-р Йей внимателно подбра думите:

— Има проект за увеличаване на продуктивността. За всички области. — Д-р Йей, която винаги бе пряма с Клер, се усмихна фалшиво, погледна щастливия Тони и сви устни. — Радвам се, че си тук, Тони, защото и за теб имам добра новина. Твоят инструктор по заваряване мистър Граф много те цени. Затова си избран за бригадир на отряда и ще се изявиш на първия Кей проект, който са съставили Галактически Технологии. Ти и другите участници в екипа ще пътувате около месец до място, наречено Станция Клайн. Намира се от другата страна на тесните дупки, над Земята. Дълъг път ще е. Затова мистър Граф ще ви придружи, за да довърши обучението ви.

— Най-накрая! — Тони подскочи от вълнение. — Истинска работа! Но… — той замълча подкосен. Клер вече бе помръкнала. — Но Клер как ще направи бебе следващия месец, ако аз съм надалеч?

— Д-р Минченко ще замрази твоя сперма преди да заминеш — предположи Клер. — Нали…?

— Хм — промърмори д-р Йей. — Ами, всъщност, това го нямаше в плана. По схема баща на следващото ти бебе трябва да бъде Руди, от Микросистемни инсталации.

— О, не! — преглътна Клер.

Д-р Йей проследи лицата им и се намръщи:

— Руди е много добро момче. Сигурна съм, че много ще се нарани от тази реакция. Не виждам защо се изненадваш, Клер, след всичките ни разговори.

— Да, но… аз се надявах. След като с Тони се разбираме толкова добре… Че ще ни позволят… ще говоря с д-р Кей!

— Той не е сред нас — въздъхна д-р Йей. — Значи искате да се въвлечете в съюз. Не ви ли предупредих да не го правите?

Клер овеси глава, а Тони пребледня.

— Клер, Тони, знам, че изглежда трудно. Но вие сте първото поколение и имате специална задача. Вие сте първата стъпка в мащабен план на Галактически Технологии, който ще развие поколения наред. Вашите действия са от твърде голямо значение за размножителния ефект. Вижте, това в никакъв случай не е краят на света. Репродуктивната схема на кариера за Клер е дълга. Много вероятно е да се съберете отново един ден. А ти, Тони — ти си от най-умните. Галактически Технологии държат на теб. Ще има и други момичета…

— Не искам други момичета — заинати се Тони. — Само Клер.

— Не бива да ти го казвам отсега, но Сонда от Храненето е твоето следващо момиче. Винаги съм я смятала за изключително красива.

— Тя се смее като резачка.

Д-р Йей изпуфтя нетърпеливо:

— Ще го обсъдим по-късно. На дълго. По-подробно, но сега трябва да поговоря с Клер. — Тя го избута през вратата и я заключи, въпреки смръщеното му лице и сподавените протести.

Д-р Йей се обърна към Клер и я фиксира със строг поглед:

— Клер, ти и Тони продължихте ли сексуалните си контакти след като забременя?

— Д-р Минченко каза, че това няма да нарани бебето.

— Д-р Минченко знае?

— Нямам представа… Аз само го попитах, така, най-общо. — Клер изучаваше виновно ръцете си. — Вие очаквахте да ги прекратим?

— Ами да!

— Но не ни казахте.

— Вие не попитахте. Всъщност, явно сте положили голямо старание да не подхващате въпроса. Сега като си помисля, как съм могла да бъда толкова заслепена?

— Но долу го правят през цялото време — защити се Клер.

— Откъде знаеш какво правят долу?…

— Силвър каза, че мистър Ван Ата… — Клер се сепна и млъкна.

Вниманието на д-р Йей се изостри като нож.

— Какво знаеш за Силвър и мистър Ван Ата? — погледна я изпитателно тя.

— Ами, всичко, предполагам. Искам да кажа, всички ние искахме да знаем как го правят хората долу — Клер замълча. — Странни хора са те — добави тя.

Д-р Йей остана втрещена за миг, после покри лице с ръце и се разсмя безпомощно:

— Значи Силвър ти обяснява най-подробно?

— Ами да — Клер гледаше предпазливо психоложката. Д-р Йей потисна кикота си. Очите й се зачервиха, отчасти от напиращия смях, отчасти от гняв:

— Предполагам… предполагам, че е по-добре да кажеш на Тони да не разпространява информацията. Страхувам се, че мистър Ван Ата ще се разстрои, ако разбере, че личният му живот се обсъжда от такава широка аудитория.

— Добре — съгласи се колебливо Клер. — Но вие винаги сте искали да знаете всичко за мен и Тони.

— Това е различно. Ние се опитваме да ви помогнем.

— Ами, ние със Силвър се опитваме да си помогнем една на друга.

— От вас не се очаква подобно нещо. — Д-р Йей притъпи острия си тон с лека усмивка. — Вие трябва да чакате, докато ви се обясни — Йей замълча. — И колко от вас са получили тази, хм, информация, от Силвър в крайна сметка? Само ти и Тони, надявам се?

— Ами и моите съквартирантки. Ходя в спалнята с Анди през свободното си време. Играем си с него. Спях до Силвър преди да се преместя. Тя е най-добрата ми приятелка. Толкова е смела. Пробва неща, за които никога не съм си и помисляла — въздъхна с малко завист Клер.

— Осем момичета — каза си Йей. — О, Кришна… Надявам се никое от тях да не е разпространило информацията!

Клер не искаше да лъже и затова нищо не каза. Нямаше нужда. Психоложката видя лицето й и примигна. Чудеше се какво да прави.

— Налага се да поговоря със Силвър. Трябваше да го направя още щом заподозрях, но си мислех, че той ще е достатъчно разумен да не оскверни експеримента точно под носа ми. Виж, Клер, искам подробно да поговорим за новата ти работа. Аз съм тук, за да я направя лесна и приятна. Знаеш, че ще ти помогна, нали? Ще се върна при теб при първа възможност.

Йей отскубна Анди от врата си, където се бе настанил в опит да вкуси обецата й, и го върна на Клер. Излезе като си мърмореше под носа нещо като „… да ограничим вредата…“

Клер остана сама. Прегърна силно бебето си. Притеснението натежа като буца под сърцето. Толкова се беше старала да бъде добра…

 

 

Лео хвърли одобрителен поглед през болезнената светлина и плътните сенки вакуум на двама от пригодените за космоса ученици, яхнали стягащия обръч точно в края на гъвкавата тръба. Между тях осемте ръце в ръкавици трескаво работеха.

— Сега, Прамод, Боби, вдигнете лъчевия оксижен и рекордера и ги нагласете в начално положение. Джулиан, пусни програмата за оптична лазерна подредба и ги проследи.

Изскочиха дузина фигури с по четири ръце, имената им бяха изписани отпред на всяка каска и на гърба на сребристите им работни костюми.

— На електронния лъч не бива да се позволява устойчива пропускливост. Този лъч може да пробие половин метър стомана. Само едно пробождане и вашият, да кажем, кораб с ядрено налягане или вашата горивна камера могат да изгубят структурната си цялост. Импулсният генератор, който Прамод проверява точно сега — гласът на Лео натежа от намека и Прамод мигом се дръпна, — използва естествената вибрация на лъчевия удар в заварявана кухина за създаване на вибрационна схема, която поддържа честотата му и елиминира пробождането. Винаги проверявайте два пъти проблема с изправността му преди да тръгнете.

Стягащият обръч бе добре споен към гъвкавата тръба и задължително огледан за пукнатини, сканиран на холограма, проучен и сравнен с рентген и изпробван с класическия тест на юмруците. Лео приготвяше учениците си за следващата задача.

— Тони, премести лъчевия оксижен върху… Изключи го първо! — Крясъкът прониза всички слушалки. Всъщност, лъчът бе изключен, но не и управляващия механизъм. Един случаен удар, докато Тони олюлява машината наоколо и… Лео проследи с очи хипотетичния разрез през близкото крило на Селището и потрепери.

— Отваряй си очите, Тони! Виждал съм човек, разрязан на две от свой приятел поради невнимание.

— Съжалявам… помислих, че ще спестя време… съжалявам… — мълвеше Тони.

— Ти си знаеш — поуспокои се Лео. — В този вакуум лъчът няма да спре, докато не удари третата луна или каквото срещне по пътя. — Без малко да продължи, но се спря. Не, не и по общия комуникационен канал. По-късно.

По-късно учениците му се преобличаха, смееха се и се шегуваха, докато почистваха и прибираха работните си костюми. Лео се понесе към смълчания и пребледнял Тони. „Не му се скарах прекалено, мислеше си Лео. Смятах, че е по-гъвкав…“

— Ела да поговорим като свършиш тук — прошепна Лео.

— Да, сър — трепна виновно Тони.

В края на смяната другите се запътиха да се хранят и Тони се отпусна като кръстоса отбранително и двата си чифта ръце. Лео се приближи.

— Къде беше днес, там отвън? — Тонът му бе сериозен.

— Съжалявам, сър. Няма да се повтори.

— Повтаря се цяла седмица! Имаш ли някакъв проблем?

Тони поклати глава:

— Нищо, нищо свързано с вас, сър.

„Искаше да каже, нищо свързано с работата, замисли се Лео. Добре.“

— Ако умът ти не е тук, това засяга и мен. Да нямаш проблем с момичето си? Добре ли е малкият Анди? Бил ли си се с някого?

Сините очи на Тони потърсиха недоверчиво Лео, после отново се прибра в черупката си:

— Не, сър.

— Притесняваш се да работиш по този проект? Предполагам, че за пръв път излизате отвън.

— Не е това — отсече Тони, замълча и отново погледна Лео. — Сър, има ли много други компании освен нашата?

— Не са много тези, които се занимават със задълбочена междузвездна работа — отговори Лео, малко озадачен от този обрат в разговора. — Ние, разбира се, сме най-голямата компания, въпреки че, може би има половин дузина, които могат да ни бъдат сериозна конкуренция. В пренаселените системи като Тау Сити или Ескобар или Ориент или, разбира се, Земята, винаги има малки компании, големи специалисти или независими предприемачи. Външните светове печелят силни позиции напоследък.

— И ако, ако някога напуснете Галактически Технологии, вие винаги можете да си намерите друга работа в космоса.

— О, да. Дори имам предложения, но нашата компания се занимава с нещата, които ме вълнуват. Затова нямам причини да се местя. Освен това, доста съм се издигнал тук, а това е важно. Вероятно ще остана в Галактически Технологии, докато се пенсионирам, ако не умра на поста си. — „Вероятно от сърдечен удар, предизвикан от мой ученик, който се опитва случайно да се убие.“ Лео не произнесе на глас мисълта си. Тони изглеждаше достатъчно измъчен, но все така разсеян.

— Сър… разкажете ми за парите.

— Парите? — Лео повдигна вежди. — Какво има за казване? Част от живота.

— Никога не съм виждал пари. Разбирам, че са нещо като кодирани ценности, които подпомагат търговията и поддържат изчисленията.

— Правилно.

— Как ги получавате?

— Ами, повечето хора работят за тях. Те… търгуват труда си за тях. Или ако притежават, произвеждат или отглеждат нещо, могат да го продадат. Аз работя.

— И Галактически Технологии ти дават пари?

— Ъ-ъ, да.

— Ако поискам, Компанията ще ми даде ли пари?

— Ъ-ъ — Лео почувства, че се пързаля по много тънък лед. Най-добре беше личното му мнение за Проект Кей да не се променя, докато яде от хляба на Компанията. Работата му бе да преподава безопасно и качествено заваряване, не да разпалва неподчинение. — И за какво ще ги похарчиш тук, горе? Галактически Технологии ти дават всичко, от което се нуждаеш. Когато съм долу, аз трябва да си купувам храна, дрехи, да пътувам и т.н. Освен това — Лео потърси не толкова приятен довод — досега ти всъщност не си направил нищо за Галактически Технологии, макар че Компанията е направила много за теб. Почакай да излезеш на някаква работа по договор, направи нещо реално. И тогава може би ще му дойде времето да говориш за пари. — Лео се усмихна. Чувстваше се като лицемер, но поне лоялен.

— О — Тони се вглъби, тайно разочарован. Сините му очи проблеснаха, търсеха отново Лео. — Когато някой от Скачащите кораби напусне Родео, къде отива първо?

— Зависи къде трябва да отиде, предполагам. Някои пътуват направо към Земята. Ако има товар или хора за другаде, първата спирка обикновено е Станция Ориент.

— Галактически Технологии не притежават Станция Ориент, нали?

— Не, притежава я правителството на Ориент IV. Макар че Галактически Технологии наемат значителна част от нея.

— Колко време се пътува от Родео до Станция Ориент?

— О, обикновено около седмица. Вероятно ти самият скоро ще стъпиш там, дори само за да вземеш допълнително оборудване и запаси, когато те изпратят на първата ти конструктивна работа.

Сега момчето изглеждаше по-ориентирано. Може би мислеше за първото си междузвездно пътуване. Така беше по-добре. Лео си отдъхна малко.

— Очаквам го, сър.

— Правилно. Ако дотогава не си отрежеш крака, ъ-ъ, ръката, хм?

Тони наведе глава и се усмихна:

— Ще се постарая да не се случи, сър.

„И за какво беше всичко това? зачуди се Лео като гледаше как Тони излиза през вратата. Едва ли момчето мислеше да тръгне само? Той нямаше и най-малка представа колко анормален би изглеждал извън познатото Селище. Ако беше малко по-откровен…“

Лео не искаше да го притиска. Всички от екипажа в Селището смятаха, че имат право да знаят всяка мисъл на четириръките. В тяхното отделение нямаше нито една врата, която да се заключва. Наблюдаваха ги като мравки под лупа.

Той се отърси от критичните мисли, но не можа да прогони негодуванието. Цял живот бе вярвал в собствената си техническа правота: че ако следва тази звезда, никога няма да се препъне. Тази вяра се бе превърнала в негова черта. Почти автоматично бе внесъл техническата правота в обучението на групата, в която бе и Тони… Но все пак… този път, това не изглеждаше напълно достатъчно. Сякаш бе наизустил отговора и откриваше, че въпросът е бил променен.

Но какво повече можеше да поискат от него? Какво повече очакваха да даде? Какво можеше да направи един човек?

Спазъм от неясен страх го накара да потрепне. Ясните очертания на звездите в екрана се замъглиха от сянката на дилемата, която заоблачи хоризонта на съвестта му. Повече.

Той потрепери, обърна се с гръб към необятността. Съвсем сигурно бе, че тя можеше да погълне човек.

 

 

Ти, един от пилотите на товарната совалка, бе затворил очи. Може би беше съвсем естествено при тези обстоятелства, помисли си Силвър, изучавайки лицето му от десет сантиметра разстояние.

Ти отвори очи за миг. Силвър бързо премина в действие. Усмихна се, притвори очи и възстанови ритъма на бедрата си.

— О-о-х — мълвеше тя така, както я бе научил Ван Ата. Хайде да получа малко отговор, сладурче, казваше Ван Ата. Затова тя произнесе съчетанието от звуци, които сякаш му доставяха удоволствие. Тези звуци вършеха работа и при пилота, щом тя си спомни да ги приведе в действие.

Ти затвори очи, разтвори устни, дъхът му се учести. Лицето на Силвър се отпусна замислено и тихо. Беше благодарна, че той не я наблюдава. Все пак погледът на Ти не я караше да се чувства неудобно, както този на мистър Ван Ата, който сякаш винаги бе недоволен. Като че ли тя трябваше да направи нещо друго или нещо повече, или нещо различно.

Челото на пилота се бе изпотило, кафявите къдрици на косата му полепнаха около бляскавия контакт. Машинен мутант, биологичен мутант, поравно докоснат от различни технологии. Може би затова в началото Ти бе решил, че тя е леснодостъпна след като той самият бе чудак. Двама чудаци заедно.

Той потрепери, въздъхна конвулсивно и я прилепи силно към тялото си. Всъщност изглеждаше доста уязвим. Мистър Ван Ата никога не изглеждаше уязвим в този момент. Силвър не бе съвсем сигурна на какво точно приличаше той.

„Какво получава от този акт, което аз не получавам? — чудеше се Силвър. — Какво ми има?“ Може би наистина беше, както я бе обвинил веднъж Ван Ата, фригидна — неприятна дума, която й напомняше за машините и за боклука, заключен в контейнери вън от Селището. Заради него тя се бе научила да пъшка, да се огъва приятно, а той й казваше кога да се отпусне.

Силвър си спомни, че има и друга причина да си държи очите отворени. Тя отново погледна над главата на пилота. Наблюдателният прозорец на тъмната контролна кабина, където те се чукаха, гледаше към товарителната площадка. Мястото между контролната кабина на площадката и входа към въздушния шлюз на товарната совалка бе слабо осветено и пусто. „Побързайте, Тони, Клер, притесняваше се Силвър. Не мога да се занимавам с този през цялата смяна.“

— Уау — Ти си пое дъх. Излезе от транса, отвори очи и се усмихна. — Когато са ви планирали да живеете в безтегловност, са помислили за всичко. — Той поотпусна силната си прегръдка, погали Силвър по гърба, по бедрата, по долните ръце. Потупа одобрително ръцете й върху мускулестите му хълбоци. Абсолютно функционални.

— Как хората долу се предпазват от, хм, разделяне един от друг? — полюбопитства тя с предимството на човек, който е притиснал в ъгъла очевиден експерт по въпроса.

Той се усмихна широко:

— Гравитацията ни придържа.

— Колко странно. Винаги съм смятала, че гравитацията е нещо, с което трябва да се бориш през цялото време.

— Не, само през половината време. През другата половина тя работи за теб — увери я той.

Ти елегантно се освободи от тялото й — може би това бе резултат от опита му като пилот — и я целуна по врата:

— Добро момиче.

Силвър леко се изчерви, беше благодарна за слабото осветление. Ти моментално съсредоточи вниманието си към необходимото за случая почистване. Бързо продухване и пълният със сперма кондом заминаваше по тръбата за боклука. Силвър потисна съжалението си с леко потрепваме. Жалко, че Ти не бе един от тях. Твърде жалко бе, че имаше толкова други преди нея в списъка за майчинство. Твърде жалко…

— Твоят приятел, доктора, казвал ли ти е дали наистина се нуждаеш от такива неща? — попита я Ти.

— Не мога да питам направо д-р Минченко — отговори Силвър. — Но доколкото разбрах, той смята, че всяко бебе между земен и един от нас ще бъде спонтанно абортирано, някъде съвсем в началото. Ала никой не знае със сигурност. Възможно е да се роди бебе с долни крайници, които не са нито ръце, нито крака, а някаква смесица от двете. „И вероятно няма да ми позволят да го запазя…“ Както и да е, но това спестява преследването на течности из стаята с ръчен вакуум.

— Съвсем правилно. Е, аз, разбира се, не съм готов да бъда баща.

„Неразбираемо е, помисли си Силвър, за толкова възрастен мъж.“ Ти трябваше да е поне на двадесет и пет, много по-възрастен от Тони, който бе почти най-възрастният от тях. Тя внимаваше да се носи срещу екрана така, че пилотът да остане с гръб към него. „Хайде, Тони, прави го, ако ще…“

Студен полъх откъм вентилаторите накара ръцете й да настръхнат. Силвър потрепери.

— Студеничко ли ти е? — попита загрижено Ти и потърка ръцете й да ги стопли. После й подаде синята риза и късите панталонки, които бяха отплавали към другия край на стаята. Силвър се вмъкна елегантно в тях. Пилотът също се облече. Със скрито удивление Силвър наблюдаваше как той си закопчава обувките. Толкова твърди и тежки. Но тогава, значи и краката му бяха тромави и тежки. Надяваше се, че той ще внимава как ги движи. Така, с обувки, краката му й приличаха на чукове.

Ти се усмихна, откопча пилотската си чанта от закачалката на стената, където я бе оставил, докато се бяха притаили в контролната кабина преди час:

— Искаш да ми кажеш нещо?

Силвър събра кураж и стисна обнадеждено четирите си ръце:

— О! Можеш ли да намериш още дискове с книги от същата дама?

— Да, ето — Ти извади тънки пластмасови плочки от чантата си. — Три заглавия, все нови.

Силвър им се нахвърли и жадно прочете етикетите. Илюстровани романси на Дъга: „Глупостта на сър Рандман“, „Любов в Газебо“, „Сър Рандман и разменената невеста“, всички от Валерия Вигра.

— О, чудесно! — Тя обви раменете на Ти с горната си дясна ръка и го целуна силно и съвсем спонтанно.

Той поклати глава с престорено недоволство:

— Не знам как можеш да четеш тези глупости.

— Страхотни са! — Силвър защити любимата си литература. — Изпълнени са с цвят, с непознати места и времена. В много от тях действието се развива на старата Земя, в далечното време, когато всички все още са били долу — чудни са! Имало е толкова много животни около хората — онези огромни същества, наречени коне, всъщност са носили хората на гърба си. Предполагам, че гравитацията е доскучала на хората. А онези богати хора, като… като директорите на Компанията, предполагам, наречени „лордове“ и „благородници“, са живеели в най-фантастичните селища, прикрепени към повърхността на планетата. А в историята, която ни преподават няма нищо от това! — Възмущението й бе пълно.

— Това не е история — отбеляза той. — Това е художествена литература.

— Но и не прилича на литературата, която ни дават. О, няма проблем що се отнася до малките. Аз обичах „Малкият Който Би Могъл“ — карахме учителката да ни го чете отново и отново. Поредицата за Боби BX-99 беше хубава… „Боби BX-99 разрешава мистерията на излишната влажност…“ „Боби BX-99“ „Растителния Вирус“. Тогава поисках да специализирам Хидропоника. Но толкова по-интересно е да четеш за земните. Когато чета това — тя силно стисна пластмасовите плочки, — имам чувството, че те са истински, а аз не съм — въздъхна дълбоко Силвър.

Макар че може би мистър Ван Ата приличаше малко на сър Рандман… висок ранг, властен, избухлив… Силвър се зачуди защо сприхавостта у сър Рандман винаги изглеждаше толкова вълнуващо и привлекателно качество. Когато мистър Ван Ата се ядосаше, почти й ставаше лошо. Може би земните жени бяха по-смели.

Ти сви рамене, озадачен и удивен:

— Защото те вълнуват, предполагам. Не виждам нищо лошо. Но аз ти донесох нещо по-хубаво за теб… — Той отново претършува чантата си и извади ефирна тъкан с цвят на слонова кост, с вплетени дантела и сатен. — Реших, че няма нищо лошо да облечеш обикновена женска блуза. Има избродирани цветя. Помислих, че ще ти хареса след като се занимаваш с хидропоника.

— О… — една от героините на Валерия Вигра носеше вкъщи подобно нещо. Силвър посегна, но отдръпна ръката си: — Но, но аз не мога да я вземе.

— Защо не? Ти взе дисковете с книги. Не е толкова скъпа.

Силвър, която чувстваше, че започва съвсем ясно да разбира от книгите как действат парите, поклати глава.

— Не е това. Хм, ами, не мисля, че д-р Йей ще одобри срещите ни. Нито пък… другите хора. — Всъщност, Силвър бе напълно сигурна, че „неодобрение“ едва ли щеше да се покрие с последствията, които едно разкриване на връзката й с Ти би предизвикало.

— Глупости — скара й се Ти. — Няма да им позволиш да ти казват какво да правиш, нали? — Но гласът му бе обагрен с тревога.

— Нямам намерение да им казвам какво правя — отбеляза Силвър. — А ти?

— Господи, не! — махна ужасено с ръка той.

— Значи постигнахме съгласие. За съжаление това — тя разочаровано посочи блузата — е нещо, което аз не мога да скрия. Веднага щом я облека, ще се намери някой да ме попита откъде я имам.

— О — продума той като поразен от неоспорим факт. — Да, предполагам, че трябваше да помисля за това. Дали ще можеш да я скриеш за известно време? Аз си вземам само гравитационните отпуски на Родео, защото всички извънредни кабини в совалката на Ориент IV са окупирани от по-висшестоящите. Е, и ти можеш да направиш приятни часовете при товарния превоз. Но аз имам положението си на командир на совалка и след още няколко цикъла ще се върна към постоянно скачане.

— Освен това, блузата не мога да я споделя — замисли се Силвър. — Книгите и видеодрамите са малки и лесно се скриват, но освен това те могат да се предават в групата, без да свършат. Никой не е пренебрегнат. И затова, хм, мога да получа съдействие, когато поискам да остана насаме за известно време. — Кимването й посочваше усамотението, на което се радваха в момента.

— О — преглътна Ти и замълча. — Не мислех, че всички тези неща се предават от ръка на ръка.

— Да не ги споделя? — възкликна Силвър. — Това би било наистина лошо. — Тя го погледна укорително и развълнувана бутна обратно към него блузата, докато не се е разколебала. Предпочиташе да й се наложи да обясни, отколкото да размисли.

По-добре беше Ти да не знае за скандала с един от дисковете с книга, случайно оставен във видеото и открит от земните служители в Селището, които го бяха предали на д-р Йей. Разследването не доведе до нищо. Те успешно бяха скрили останалата част от контрабандната библиотека, но свирепата ожесточеност на разследването бе достатъчно предупреждение за Силвър колко сериозна е постъпката й в очите на властите. Оттогава бяха направили две внезапни проверки, макар че не бяха открити повече дискове. Беше си взела бележка.

Самият мистър Ван Ата я бе дръпнал настрани — нея! — и бе настоял да шпионира другарите си. Тя беше започнала да си признава и бе спряла точно навреме. Напиращият у него гняв бе стегнал гърлото й. „Когато хвана малкия подлец, ще го разпъна на кръст“, бе изревал той. Може би мистър Ван Ата, д-р Йей и останалите няма да се сторят толкова страшни на Ти, но тя не искаше да рискува да изгуби единствения си сигурен източник на земни удоволствия. Ти поне искаше да прави бартер с онова което тя предлагаше, невидимата стока, която не се отчиташе в нито една лаборатория. Кой знае, друг пилот би могъл да поиска неща, които тя по-трудно щеше да измъкне незабелязано от Селището.

Силвър съзря дългоочакваното раздвижване в товарната зона. „А ти си мислеше, че рискуваш заради няколко книги, каза си. Почакай само това да се разкрие…“

— Благодаря ти все пак — каза бързо Силвър и сграбчи Ти за врата в една дълга благодарствена целувка. Той затвори очи — прекрасен рефлекс — и Силвър извърна своите отвъд контролната кабина. В този момент Тони, Клер и Анди се измъкваха по гъвкавата тръба на шлюза на совалката.

„Ето, помисли си тя, това е. Направих, каквото можах. Останалото зависи от вас. Късмет, двоен късмет. Искаше ми се да бях с вас.“

— Ооф! Виж колко стана часът! — Ти се освободи от прегръдката й. — Трябва да свърша работата си по този списък преди капитан Дюранс да се е върнал. Мисля, че си права за блузата. — Той безцеремонно я напъха обратно в чантата си. — Какво искаш да ти донеса следващия път?

— Сиги от Поддръжка на Въздушните системи ме попита за сериите на Нинджа на Звездните Близнаци — отговори веднага Силвър. — Стигнал е до седма, но му липсват четвърта и пета.

— О — отвърна Ти, — ето това е прилично развлечение. Ти самата гледала ли си ги?

— Да — Силвър сбърчи нос. — Но не съм сигурна, че хората си правят такива лоши неща един на друг. Казваш, че това е художествена проза?

— Ами да.

— Отдъхнах си.

— Да, но какво искаш за себе си? — настоя той. — Няма да рискувам да ме хокат, за да умилостивя Сиги, който и да е той. Сиги няма твоите… — той въздъхна със замечтан поглед — страстни бедра.

Силвър размаха трите нови плочки с книги с долната си дясна ръка.

— Още от тях, ако обичате, сър.

— След като искаш глупости — той целуна подред всяка от четирите й длани, — ще получиш глупости. Хм, ето го и безстрашният ми капитан. — Ти припряно оправи униформата си на пилот на совалка, включи светлинния лост и грабна панела с доклада си. Една врата в края на товарното отделение изсвистя и се отвори. — Той мрази да се занимава с по-младите скачащи пилоти. Нарича ни дечковци. Смятам, че го притеснява факта, че на моя кораб аз ще се издигна повече. Все пак, по-добре да не давам на старчето повод да се заяжда с мен…

Силвър скри плочките с книги в чантата си и зае поза на случаен минувач. В контролната кабина влезе капитан Дюранс.

— Приключвай, Ти, има промяна в маршрута.

— Да, сър. Какво изскочи?

— Викат ни долу.

— По дяволите! — тихо изруга Ти. — Имах насрочена среща за, ъ-ъ… — той погледна Силвър. — Трябваше да се срещна с приятел тази вечер на Трансферна Станция.

— Чудесно — с иронично безразличие каза капитан Дюранс, — изпрати оплакване до Служебни Връзки, че работният график пречи на любовния ти живот. Може би ще направят всичко възможно да ти отнемат работния график.

Ти разбра намека и продължи да изпълнява задълженията си като техник, пристигнал да работи в контролната кабина на товарната зона.

Силвър се смали в ъгъла, замръзнала от ужас. На Трансферна Станция Тони и Клер бяха планирали да се прехвърлят на скачащ кораб за Ориент IV, да се отдалечат от обхвата на Галактически Технологии и да си намерят работа като пристигнат там. Ужасно рискован план, който показваше тяхното отчаяние. В началото Клер беше ужасена, но най-накрая се предаде и се съгласи с плана на Тони, който бе пресметнал всяка стъпка. Най-малкото първите крачки изглеждаха добре обмислени. Следващите изглеждаха по-мъгляви, далеч от дома и Родео. Във всеки случай не бяха планирали да слизат до Земята.

Сигурно Тони и Клер вече се бяха скрили в товарната совалка. Нямаше как да ги предупреди. Да ги предаде ли, за да ги спаси? Със сигурност щеше да последва ужасен скандал — страхът стегна като с обръч гърдите й. Дъхът й секна. Сякаш беше онемяла.

Отчаяна и парализирана, тя гледаше на екрана на контролната кабина как совалката се отделя от Селището и започва да пада към спираловидната атмосфера на Родео.