Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Бараяр (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Falling Free, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 53 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2008)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011)

Издание:

ИК „ПАН“, 1999

Поредица „Фантастика & Фентъзи“ №13

ISBN: 954-657-274-8

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от Диан Жон

Втора глава

За своя радост Лео откри, че в обсерваторията няма никого и бързо се вмъкна вътре. Неговото помещение не беше оборудвано с екран, имаше свободен ден, в който да се възстанови от умората на пътуването и изолацията в Скачащия кораб преди да започне курсът му. Здравият нощен сън в безтегловност вече значително бе подобрил тонуса му.

Извивката на хоризонта на Родео разделяше гледката от прозрачния таван. Отгоре блестяха звездите. Точно в този момент едно от малките лунни мишлета на Родео изпълзя от панорамата. Блясък на хоризонта привлече вниманието на Лео.

Той настрои монитора и фокусира образа. Совалката на Галактически Технологии придържаше един от огромните контейнери с рафинирани петролни химикали или купища пластмаса за изчерпаната от петрол Земя. Група подобни контейнери се носеха в орбита. Лео ги преброи. Един, два, три… шест и онзи, който пристига, седем. Два или три малки кораба вече започваха да събират контейнерите, да ги свързват и да ги прикрепят към един от големите тласкачи на космическия кораб.

Веднъж групирани и прикрепени, контейнерите биваха отпращани към изходна позиция в близост до Родео. След като придадеше скорост и посока, тласкачът се отделяше и се връщаше за следващия товар. Контейнерът продължаваше бавно към целта по дългия път към точката на Скачане.

Стигнат ли веднъж там, контейнерите биват улавяни и забавяни от подобен тласкач, който им определя място на Скачане. Тогава с тях се заемат Хиперкорабите, специално приспособени за целта. Чудовищните товарни Хиперкораби не бяха нищо повече от чифт пръчки — генератори на Неклиново поле в защитни кожуси, разположени около съзвездие контейнери, двойка обикновени космически оръдия и малка контролна кабина за пилота и неврологичните му слушалки. Лео реши, че ако контейнерите, прикрепени към Хиперкорабите не се люлееха, щяха да приличат на изключително странни и мудни дългокраки насекоми.

Всеки Скачащ пилот, неврологично свързан към кораба си, за да управлява трептящата реалност на тясното пространство, правеше по два полета на ден. Към Родео с празни контейнери и назад с товар. После си почиваше един ден. След два месеца работа им предлагаха едномесечна неплатена гравитационна отпуска и ги насочваха в совалката. Скоковете изтощаваха много повече пилотите, отколкото нулевата гравитация. Пилотите на бързите пътнически кораби като този, с който Лео бе дошъл вчера, ги наричаха въртележки или миксери. А пилотите на товарните кораби наричаха пътниците сноби.

Лео се усмихна и си представи как влакът с богатства се плъзга в космоса. Без съмнение, очарователното Селище Кей бе само опашката на кучето на цялата операция на Галактически Технологии. Този един-единствен натоварен тласкач би могъл да поддържа цял град вдовици и сираци в продължение на година, а той бе само един от очевидно безкрайната поредица.

— Мистър Граф? — един алтов глас прекъсна мислите му. — Д-р Сондра Йей. Водя Психология и Тренировъчния отдел в Селището Кей.

Жената, която се носеше край вратата, бе облечена в бледозелен гащеризон на Компанията. Чаровно грозна, на средна възраст, с блестящи монголоидни очи, широки ноздри и плътни устни, с кафеникаво-млечен цвят на кожата, наследство от смесеният й произход. Тя се мушна през отвора с точни и спокойни движения, присъщи на навикналите към безтегловност.

— О, да, казаха ми, че искате да говорите с мен. — Лео любезно я изчака да се улови за нещо преди да се здрависат, след което посочи към екрана: — Хубав изглед имате към орбиталния товарен кораб. Имам чувството, че е още едно от задълженията на вашите четириръки.

— Точно така. Има вече година, откакто се грижат за това — усмихна се доволно Йей. — Вероятно няма да ви е трудно да се приспособите към четириръките. Поне така предполага психологическият ви профил. Това е добре.

— О, с четириръките няма проблем. — Лео млъкна и не продължи обърканите си мисли. Не беше и сигурен дали може да ги обясни. — Просто бях изненадан в началото.

— Разбираемо е. Не смятате, че ще има проблем да ги обучавате, нали?

— Сигурно не са по-лоши от екипажа, който обучавах на Орбитал 4 на Юпитер — усмихна се Лео.

— Нямах предвид проблем от тяхна страна — усмихна се отново Йей. — Ще видите, че са много интелигентни и усърдни ученици. Умни. Съвсем буквално казано, добри деца. Затова бих искала да поговорим. — Тя замълча.

— Учителите и треньорите на Галактически Технологии изпълняват и родителска роля тук в голямото ни семейство. Макар че нямат родители, някой ден четириръките трябва… всъщност, те вече стават родители. Още от самото начало се опитвахме да ги подготвим за ролята на отговорен родител. Но те все пак са деца. Ще ви наблюдават. Искам да внимавате. Те ще научат от вас нещо повече от заваряването — ще изучат и поведението ви. Накратко, ако имате някои лоши навици — всички имаме по малко — трябва да ги оставите надалеч, докато сте тук. С други думи — продължи Йей, — наблюдавайте се. Внимавайте какво говорите. — Очите й неволно се подсмихнаха. — Например един от персонала ни използвал клишето „да ти плюя в устата“ в някакъв контекст… Четириръките дълго се заливаха от смях, а петгодишните започнаха да се плюят един друг. Трябваха ни седмици, за да потушим епидемията. Вие ще работите с много по-големи деца, но принципът остава. Например, хм, носите ли нещо като лично четиво или телевизионен материал със себе си? Видеодрами, дискове с новини, каквото и да е.

— Не си падам много по книгите — каза Лео. — Донесох материали за курса си.

— Техническата информация не ме засяга. Това, с което имаме проблем напоследък е, хм, художествената проза.

Лео повдигна вежди и се усмихна:

— Порнографски списания? Не мисля, че бих се притеснил от това. Като дете какви…

— Не, не порнография. Не съм сигурна, че четириръките биха разбрали порнографията, така или иначе. Сексуалността е обсъждана тема тук, част от социалното им обучение. Биология. Много по-загрижена съм за прозата, която облича фалшиви и опасни неща в привлекателни цветове или изопачени истории.

Лео смръщи чело.

— Преподавали сте на тези деца история? Или сте им позволили да четат…?

— Разбира се. Четириръките познават добре и двете неща. Важното е да се наблегне на правилното. Например, за заселването на Ориент IV обикновено се отделя около петнадесет страници за годината на Братската Война — временно, дори чудновато социално отклонение — и около две страници за близо стоте години на самото заселване и изграждане на планетата. Нашият текст отделя един параграф за войната, но изграждането на трансферния железопътен тунел Уитгоу с последвалото го благотворно икономическо влияние и за двете страни заема пет страници. На кратко, ние наблягаме на обикновените неща вместо на изключителните, на изграждането вместо на унищожението, на нормалното за сметка на анормалното. Така може четириръките никога да не разберат, че от тях се очаква анормалното. Ако прочетете текстовете, мисля, че много бързо ще разберете идеята ни.

— Ами да, мисля, че така ще е по-добре — смотолеви Лео. Целият настръхна като си помисли за цензурата, която се прилага върху четириръките. Все пак, мисълта за текст, който посвещава цели страници на важната инженерна работа, будеше у него уважение. Той прикри объркването си зад кротка усмивка: — Наистина, нищо не съм донесъл на борда.

Тя го поведе на обиколка из общите спални, при наблюдаваните детски ясли за малките четириръки.

Дребосъците изумиха Лео. Изглеждаха толкова много — може би защото се движеха невероятно бързо. В безтегловната зала подскачаха трийсетина петгодишни като разбъркани топки за пинг-понг. Пълничка приятна жена, която всички наричаха мама Нила, ги извеждаше от урока им по четене с помощта на две четириръки тийнейджърки. Изведнъж тя плесна с ръце и пусна някаква музика. Те започнаха да демонстрират нещо като игра или танц, Лео не беше сигурен какво точно. Хлапетата му хвърляха погледи и се кискаха. Създадоха нещо като стена във въздуха — ръка в ръка в ръка. Стената променяше формата си с музиката. Чуха се изплашени викове, когато едно от децата се изплъзна и разруши фигурата. Когато постигнаха идеалната форма, всички бяха победители. На Лео му хареса тази игра и д-р Йей видя как той се засмя от удоволствие, когато четириръките се стълпиха около него.

В края на обиколката тя го изгледа с дяволита усмивка:

— Мистър Граф, все още се притеснявате. Сигурен ли сте, че не таите нещо от стария комплекс на Франкенщайн относно всичко това? Не се притеснявайте да ми го кажете. Всъщност, точно за това искам да поговорим.

— Не е така — каза бавно Лео. — Само… ами, не съм против това, че се опитвате с всички сили да ги обедините в група. Като се има предвид, че ще изживеят целия си живот в космически станции. Високо дисциплинирани са за тяхната възраст, също така имат добро…

— Те са жизнени и издръжливи в космическото пространство!

— Да… но, що се отнася до тяхната самозащита.

— Трябва да ми обясните по-добре, мистър Граф. Защита от какво?

— Ами, струва ми се, че сте успели да създадете хиляда технически умни изтривалки. Хубави деца, но не са ли малко… изнежени? — Той дълбаеше и дълбаеше. Усмивката й изчезна. Тя се намръщи. — Искам да кажа… те изглеждат узрели за експлоатация от… от някого. Ваша идея ли беше целият този социален експеримент? Прилича на женска мечта за идеално общество. Всички се държат толкова добре.

Лео съзнаваше, че е изразил зле мислите си, но тя сигурно ще разбере…

Д-р Йей дълбоко въздъхна и понижи глас. Усмихваше се страшно:

— Нека да ви обясня, мистър Граф. Аз не съм изобретила четириръките. Изпратиха ме тук преди шест години. Специалистите от Галактически Технологии държат на максимална социализация. Но аз не съм по-различна. Грижа се за четириръките. Не е ваша работа, нито ваше задължение да разбирате законния им статут, но той засяга мен и то много. Сигурността им зависи от тяхната социализация.

— Вие сякаш сте освободен от общите предразсъдъци към продуктите на биотехнологията, но има много, които не са. Има планетарни юрисдикции, според които подобно генетично манипулиране на човешки същества ще бъде дори незаконно. Ако тези хора дори за миг приемат четириръките като заплаха, те… — тя млъкна, за да не издаде още тайни и издигна професионалния си авторитет като щит. — Нека да го обясня по друг начин, мистър Граф. Само аз мога да одобрявам или не обучаващия персонал в Селището Кей. Мистър Ван Ата може да ви е поканил, но аз мога да ви изгоня. И ще го направя, без да се замисля, ако имате неблагоразумието да не се придържате с думи или действия към принципите на отдела по психология. Не мисля, че има по-ясен начин да се изразя.

— Не, наистина — отговори Лео.

— Съжалявам — беше искрена, — но докато сте в Селището, вие наистина трябва да се въздържате от груби забележки.

„Аз съм инженер и правя опити, лейди, помисли си Лео. Това ми е работата — по цял ден да правя забележки.“ Но нищо не каза. Успяха да се разделят с нотка на леко обтегната сърдечност.

 

 

Забавният филм бе озаглавен „Животни, Животни, Животни“. За трети път Силвър пускаше „Котки“.

— Отново? — изуми се Клер, която беше с нея във видеозалата.

— Само още веднъж — помоли Силвър и зяпна от удивление, когато черната персийска котка се появи на екрана, но от уважение към Клер изключи говора и музиката. Котката лежеше пред купичка и лочеше мляко. Бели капки летяха от розовия й език обратно в купичката като намагнетизирани.

— Бих искала да си имам котка. Изглеждат толкова меки… — долната лява ръка на Силвър се протегна несъзнателно да погали образа. Прокара ръка по изображението и въздъхна: — Виж, можеш да я вземеш като бебе. — Екранът примигна и показа собственичката на котето, която го подхвърляше в ръцете си. Изглеждаха толкова мили.

— Ами, може би скоро ще ти разрешат да си имаш бебе — предположи Клер.

— Не е същото — каза Силвър, макар че не можеше да откъсне леко завистливия си поглед от Анди, сгушен в съня близо до майка си. — Чудя се, дали някога ще мога да отида долу?

— Ъ-ъ — запъна се Клер. — Кой би искал? Изглежда толкова неудобно. Също и опасно.

— Но хората долу се справят. Освен това, сякаш всичко интересно идва от планетите. — „Както и всички интересни хора“, помисли си тя. Спомни си бившия преподавател на мистър Ван Ата, мистър Граф, когото срещна на последната си смяна вчера в Хидропоника. Още един с крака, който върви насам-натам и кара нещата да се случват. Мистър Ван Ата каза, че се е родил на Старата Земя.

Чуха приглушено почукване на шумоизолиращата врата. Силвър включи дистанционното и отвори вратата. В жълта риза и панталони от Поддръжка на Въздушните Системи надникна Сиги:

— Всичко е чисто, Силвър.

— Добре, влез.

Сиги се мушна вътре и Силвър отново затвори вратата. Сиги се обърна, бръкна в чантата за инструменти, привързана за колана му, отвори стенната платка и блокира механизма на вратата. Остави стенната платка отворена за достъп в случай на спешна нужда или по-точно, ако д-р Йей почука на вратата, за да попита духовито „Какво правят?“ През това време Сиги вече ще е върнал предишната картина на екрана. Той внимателно прикрепи саморъчно измайстореното електронно устройство към електронния кабел. Който и да се опиташе да наблюдава екрана им, щеше да види само снежинки.

— Страхотна идея — въодушевено възкликна Сиги.

— Сигурен ли си, че няма да си навлечем страхотни неприятности, ако ни хванат? — притеснено се обади Клер.

— Не виждам защо — каза Силвър. — Мистър Ван Ата прекъсва връзката с алармата за пушене в стаята си винаги щом запали цигара.

— Мислех, че на земните не им е позволено да пушат на борда — втренчи се Сиги.

— Мистър Ван Ата казва, че това е привилегия на ранга — обясни Силвър. — Иска ми се да имах някакъв ранг…

— Давал ли ти е някога от своите цигари? — попита Клер с отвращение.

— Веднъж — отговори Силвър.

— Уау! — Сиги се усмихна удивен. — И как беше?

Силвър направи кисела физиономия:

— Не ми хареса много. Малко е неприятно. Очите ми се зачервиха. Наистина не виждам смисъла в това. Може би земните получават някакви биохимични реакции, които за нас са недостъпни. Питах мистър Ван Ата, но той само се засмя.

— Аха — промърмори Сиги и се втренчи в екрана. Останалите също погледнаха натам. Напрегната тишина изпълни стаята. След това музиката се усили и тъмночервени букви се завъртяха пред очите им: „Затворникът на Зенда“.

Екранът показа автентична улична сцена от зората на цивилизацията, преди всякакви пътувания в космоса, дори преди електричеството: четири лъскави коня, впряговете звънят. Конете теглят по земята странна кутия на колела.

— Не можеш ли да вземеш още серии от „Нинджа на Звездните Близнаци“? — попита Сиги. — Това е още една от прокълнатите ти мръсотии. Искам нещо реалистично като преследването през астероидната…

— Млъкни и погледни всички животни — прекъсна го Силвър. — Толкова са много и дори не са в зоологическа градина.

Сиги изсумтя:

— Земята трябва да е била ужасно място за живот. Нищо чудно, че хората имат крака. Нещо, с което да се изправят във въздуха далеч от…

Силвър изгаси видеото:

— Ако нямаш нищо друго в главата, за което да говориш, аз се връщам в отделението си. С моето видео. А вие може да си гледате „Техника на Почистване и Поддръжка на Сервизните помещения за Храна“.

— Съжалявам — Сиги покорно прибра и четирите си ръце близо до тялото. Изглеждаше разкаян. Клер се въздържа от коментар.

— Хм — Силвър отново включи видеото. Продължиха да гледат мълчаливо и съсредоточено. Дори Сиги спря да се върти, когато започнаха сцените с влаковете.

 

 

Лео бе започнал първата си лекция.

— Ето, това е обикновената дължина на електронния лъч при заваряване… — той включи видеото си. В центъра на стаята изскочи призрачният образ на ярка синя светлина, компютърна симулация на оригиналния предмет. — Заобиколете, деца, за да може всеки да види добре.

Четириръките се подредиха в кръг заинтригувани. Несъзнателно подаваха ръце за помощ на съседите си да уловят ценния миг. Д-р Йей се носеше отдолу, без да пречи. Лео предположи, че го изследва за политическа необвързаност, макар че ни най-малко не бе променил лекцията си заради нея.

Лео завъртя образа така, че всеки ученик да го види под всички ъгли.

— Сега, нека да увеличим тази част. Виждате дълбокия клиновиден напречен разрез от този лъч с високоенергийна плътност. Познат ви е от предишните уроци по заваряване, прав ли съм? Забележете малките кръгли шупли тук… — отново се появи увеличеният образ. — Какво ще кажете, дефектна ли е или не тази заварка? — Щеше да добави „Вдигнете ръка“, но осъзна колко неразбираемо ще е това за тях. Няколко от учениците в червено разрешиха дилемата му като кръстосаха горните си ръце пред гърдите. Замислиха се. Лео кимна към Тони.

— Това са шупли от газта, нали, сър? Трябва да е дефектна.

Лео се усмихна с благодарност на желания верен отговор.

— Наистина са шупли от газ. Но ако проверим кодовете, ще се окаже, че не е дефектна. Нека сканираме по дължината и да следим дигиталните данни. — Номерата примигнаха в ъгъла на екрана. Напречният образ потрепна. — В напречния разрез никога не се появяват повече от две шупли и никога празното пространство не заема повече от пет процента от разреза. Също така, сферичните кухини като тези нанасят най-малки вреди от всички потенциални форми на прекъсване, най-малко вероятно е да доведат до пукнатини в работата. Некритичният дефект се нарича прекъсване. — Лео изчака мълчаливо. Двайсетина глави се наведоха едновременно да подчертаят този факт в автоматично записващите си платки, закрепени между долните им ръце за по-удобно използване.

— Сега — той смени картината с друга в червена светлина, — това е същата заварка, но данните са приети от ултразвуков пулсиращ рефлекторен скенер. Изглежда доста различно, нали? Може ли някой да идентифицира това прекъсване? — Той уголеми една светла част.

Няколко чифта ръце отново се кръстосаха. Лео кимна към друг ученик — приятно момче с орлов нос, ясни черни очи, жилести мускули и тъмна махагонова кожа, която елегантно контрастираше с червената му фланелка и къси панталони.

— Да, Прамод?

— Това е прахово напластяване.

— Правилно! — Лео смени картината. — Но вижте това. Къде са отишли всичките ни шупли? Някой да мисли, че те са изчезнали по магически начин? Благодаря ви — отвърна той на усмивките им, — радвам се, че не мислите така. Сега да сравним двете картини. — Червено и синьо се сляха в лилаво там, където компютърът следваше изображението. — А сега виждаме малкия апарат. — Лео отново уголеми изображението. — Тези две шупли, плюс това напластяване, всички на една повърхност. Виждате фаталната пукнатина, която е започнала да се появява. При това завъртане… — екранът се обърна и Лео посочи пукнатината с ярко розов лъч. — Това, деца, е дефект.

Те възкликнаха удивени. Лео се усмихна и продължи:

— И двете пробни сканирани изображения са действителни картини. Но никое от тях не е завършено, никое не може да се използва самостоятелно. Трябва да знаете, че рентгеновия радиограф е идеален за откриване на празнини и попълнения, но не може да открива пукнатини и ултразвукът е оптимален точно за тези слоести прекъсвания, които рентгеновите лъчи най-вероятно пропускат. А сега — Лео се усмихна и смени ярката картина с друга, този път едноцветна, зелена, — погледнете това! Какво виждате? — Той кимна отново към Тони.

— Лазерно заваряване, сър.

— Така изглежда. Мнението ви е напълно разбираемо и напълно погрешно. Искам всички да го запомните. Огледайте добре! Това може да се окаже най-пагубното нещо, което някога сте виждали.

Четириръките изглеждаха дълбоко впечатлени, но изпълнени с неразбиране. Лео ги помоли за пълна тишина и внимание:

— Това — наблегна на думата, а гласът му се изпълни с презрение, — е изопачен преглед. По-лошо, този е само един от многото. Един от партньорите на Галактически Технологии, който доставя горивни камери за Скачащите кораби, се притеснил, че размерите на печалбата му са застрашени, защото системата отхвърля голяма част от услугите му. Вместо нещата да бъдат разглобявани и поправяни, те се обърнали към инспекторите по качествен контрол. Никога няма да разберем със сигурност дали главният инспектор е отказал подкуп или не, защото го няма да ни каже. Бе намерен убит от токов удар, който се приписва на негова собствена грешка при ремонт на електрическа инсталация в пияно състояние. При аутопсията е бил открит висок процент алкохол в кръвта му. Много по-късно бе отбелязано, че процентът е бил толкова висок, че той не е бил в състояние да върви, та какво остава да поправя електрическа инсталация.

— Помощник инспекторът прие подкупа. Заварките издържаха компютърния тест, защото бяха копирани и въведени данните от стари проекти вместо да бъдат направени истински изследвания. Бяха пуснати двадесет горивни камери. Двадесет бомби със закъснител.

— Историята беше разкрита едва след като се взриви и втората бомба — след осемнадесет месеца. Това не е клюка. Аз участвах в разследването — открих причината с най-стария тест на света, с ум и поглед. Седях там на стола в станцията и разглеждах онези стотици компютърни конспекти. Разпознах един и същи детайл, който се повтаряше многократно, докато компютърът разчете само това, че серията няма дефекти. Тогава осъзнах какво бяха направили онези копелета… — ръцете му трепереха, както винаги в тази част на лекцията, когато си спомнеше отминалите събития.

— Всичко беше изопачено с фалшиви компютърни схеми. Но това не помогна да се измамят и всеобщите закони на физиката. Осемдесет и шест души загинаха наведнъж. Това — подчерта отново Лео — не бе просто измама, това беше жестоко и хладнокръвно убийство.

— Ето и най-важното нещо, което мога да ви кажа — пое си дъх той. — Човешкият ум е най-крайното изпитание. Може да съберете всички технически данни и ако забравите нещо, да го потърсите и прочетете, но това трябва да се вреже в сърцата ви с огнени букви. Няма нищо, нищо по-важно за мен в мъжете и жените, които обучавам, от тяхната абсолютно почтеност. Без значение дали ще работите като заварчици или инспектори, законите на физиката неумолимо ще действат върху вас. Можеш да излъжеш човек, но не и метал. Това е всичко.

Той въздъхна, възвърна приятното си настроение и се огледа. Учениците стояха все така сериозни — не приличаха на клас, в който се подхвърлят мръсни шеги на задната редица. Всъщност, изглеждаха шокирани и го гледаха със страхопочитание.

— Така — прекъсна мълчанието той като плесна с ръце и бодро ги разтърка. — Сега да отидем в работилницата и да разглобим един електрод за електродъгово заваряване. Да видим дали ще открием нещо, което може да се развали по него…

Те послушно тръгнаха в редица пред него, бъбрейки помежду си. Йей чакаше до вратата. Усмихна му се.

— Интересна презентация, мистър Граф. Ставате доста общителен, когато говорите по работа. Вчера си мислех, че сте най-големият темерут.

Лео леко се изчерви и сви рамене:

— Не е толкова трудно, когато има нещо интересно, за което да говориш.

— Не бих предположила, че заваряването е толкова забавна тема. Вие сте надарен ентусиаст.

— Надявам се и вашите четириръки да са също толкова впечатлени. Радвам се, когато запаля някого. Това е най-приятното нещо на света.

— И аз започвам да мисля така. Вашата история — тя се подвоуми, — вашата измислена история имаше изумителен ефект. Те никога не са чували нещо такова. Аз също не я бях чувала.

— Случи се преди две години.

— Наистина, доста ги обезпокои. — Тя се замисли. — Надявам се, не прекалено.

— Ами, аз се надявам да са се разтревожили много. Това е истинска история и аз съм част от нея. — Той я погледна: — Някой ден може да им се случи нещо подобно. И ще се окажат криминално невежи, ако не успея да ги подготвя.

— О — усмихна се за миг тя.

И последните ученици бяха заминали напред по коридора.

— По-добре да ги настигна. Целият ми курс ли ще наблюдавате? Хайде, ще ви направя оксиженист.

Тя поклати отрицателно глава.

— Звучи приемливо. Но се страхувам, че аз също имам работа и трябва да те оставя сам. Ще се справите, Мистър Граф — кимна му тя.