Лоис Макмастър Бюджолд
Без гравитация (15)

Четиринадесета глава

Силвър стисна силно облегалките на седалката на пилота от страх и въодушевление. Долните й ръце се свиха в края на седалката, търсейки опора. Намаляването на скоростта и гравитацията я блъснаха. Тя дори освободи една от ръцете си, за да се увери, че коланите през раменете й са добре закрепени. Совалката промени положението си и Родео изпълни погледа им. Червени пустинни планини, скалисти и властни, се извиваха под тях, приближавайки ги с всеки миг.

Ти беше до нея в седалката на командира, а ръцете и краката му едва докосваха контролния панел с леки, постоянни корекции. Очите му кръжаха от уред на уред, а после се зареяха в истинския хоризонт. Атмосферата бучеше над повърхността на совалката. Тя силно се разклати от мощна въздушна вълна. Силвър започваше да разбира защо Лео, въпреки очевидното му притеснение, че може да изгубят Ти долу, не беше го заменил със Зара или друг от обслужващите пилоти. Дори да изключим педалите за краката, приземяването на планета определено бе дисциплина, различна от плаването в безтегловност, особено с превозно средство с размерите почти на модул от Селището.

— Ето го мъртвото езеро — кимна Ти напред. Говореше й без да сваля очи от уредите. — Точно на хоризонта.

— По… по-трудно ли ще бъде приземяването, отколкото скачването на совалка? — попита разтревожена Силвър.

— Няма проблеми — усмихна се Ти. — Дори е по-лесно. Това е широка равнина. Една от нашите алтернативни писти за извънредни случаи. Избегнем ли доловете на север и сме вкъщи.

— О — поуспокои се Силвър, — не мислех, че си идвал тук и преди.

— Ами, всъщност не съм — каза тихо Ти. — Не съм имал извънредни случаи досега… — Той отново се съсредоточи и Силвър реши, че вероятно не бива да му отвлича вниманието с разговори точно сега.

Тя надзърна от края на седалката си към д-р Минченко, който заемаше мястото на инженера зад тях, за да види как възприема всичко това. Той й отвърна с язвителна усмивка, сякаш за да й се скара, че се вълнува толкова много. Но тя забеляза, че и той също проверява коланите на седалката си.

Земята отдолу ги блъсна нагоре. Силвър почти съжаляваше, че не бяха почакали прикритието на нощта, за да извършат това приземяване. Поне нямаше да може да види приближаващата я смърт. Тя, разбира се, можеше да затвори очите… Затвори очите си, но почти веднага ги отвори. Защо да пропуска последното събитие в живота си? Тя съжаляваше, че Лео никога не я бе пожелал. Сигурна беше, че и той страда от прекален стрес. По-бързо и по-бързо…

Совалката се блъсна, отскочи, изтрещя, олюля се и избуча над плоската напукана повърхност. Съжаляваше, че тя никога не бе пожелала Лео. Наистина, можеш да умреш, докато чакаш някой друг да започне живота ти вместо теб. Коланите на седалката прорязаха гърдите й, когато намаляването на скоростта я издърпа напред и зъбите й се разтракаха от ревящата вибрация.

— Не е толкова спокойно като при скачване — изкрещя ухилен Ти. Най-накрая й отдели широка усмивка. — Но е достатъчно добре за компанията…

Добре, никой друг не бръщолевеше от ужас. Може би това беше начинът за приземяване. Спряха доста прилично в средата на… никъде. Назъбени карминови планини обграждаха празния хоризонт. Всичко утихна.

— Ами — каза Ти, — ето ни и нас… — Той се освободи от коланите и се обърна към д-р Минченко, който се измъкваше от седалката на инженера: — Сега какво?

— Ако бъдеш така добър — каза д-р Минченко — да ни предложиш план на околностите…

Няколко пъти мониторът бавно потърси по хоризонта, докато минутите цъкаха в главата на Силвър. Гравитацията, откри Силвър, не беше толкова ужасно нещо, колкото я бе описвала Клер. Приличаше на преживяването под ускорение по пътя към тесния проход, само че много тиха и без вибрации, или като на Трансферна Станция, но много по-силна. Щеше да й е по-добре, ако седалката беше пригодена за тялото й.

— Какво ще стане, ако Контролът на Движението на Родео са ни видели да се приземяваме? — попита тя. — Ами ако Галактически Технологии пристигнат първи?

— Много по-ужасно е да си помислим, че Контролът на Движението ни е пропуснал — каза Ти. — А що се отнася до това кой ще стигне тук пръв… ами, как смятате д-р Минченко?

— Мм — изръмжа той мрачно. После лицето му светна. Наклони се напред и се втренчи в монитора. Посочи с пръст малко петно на екрана, може би на петнадесет километра от тях.

— Пясъчният дявол? — попита Ти. Очевидно се опитваше да контролира надеждите си.

Петното влезе във фокус.

— Джип — каза д-р Минченко и се усмихна доволно: — О, добро момиче.

Петното прерасна във вихрушка от оранжев прах зад джипа. Пет минути по-късно колата спря пред люка на совалката, фигурата под облака прах спря да си сложи кислородна маска, след което страничната стълба се спусна.

Д-р Минченко намести кислородната си маска и следван от Ти се втурна по стълбата на совалката, за да помогне на крехката жена с посребрели коси, която изнемогваше под пакети с чудновата форма. С очевидно доволство тя подаде всичките на мъжете освен един голям черен куфар, който много приличаше на лъжица. Притискаше го към гърдите си, точно както Клер държеше Анди. Д-р Минченко нетърпеливо поведе дамата си към въздушния люк. Коленете му изглеждаха вдървени. Минаха по стълбата и вече можеха да свалят кислородните си маски и да говорят.

— Добре ли си, Уорън? — попита госпожа Минченко.

— Страхотно се чувствам — увери я той.

— Почти нищо не успях да донеса. Не знаех какво да взема.

— Помисли за огромното количество пари, които ще спестим от такси за пътуване.

Силвър бе очарована от начина, по който гравитацията придаваше форма на дрехите на госпожа Минченко. Полата беше от топъл, тъмен плат със сребристо коланче през кръста, падаше на меки волани около глезените й. Ризата й се вълнуваше при всяко нейно движение.

— Абсолютна лудост! Твърде стари сме за бегълци. Трябваше да изоставя клавесина си!

Д-р Минченко я потупа с разбиране по рамото:

— И без това нямаше да работи в безтегловност… Не може да се свири на него при липса на гравитация. — Гласът му звучеше притеснено и забързано. — Но те се опитаха да убият моите четириръки, Айви!

— Да, да, разбирам — госпожа Минченко се усмихна някак безучастно и насила на Силвър, която висеше с една ръка на колана и слушаше: — Ти трябва да си Силвър?

— Да, госпожо Минченко — каза Силвър с най-учтивия си тон, останала без дъх. Тази жена беше най-възрастният земен, когото Силвър някога бе виждала, като изключеше д-р Минченко и самия д-р Кей.

— Трябва да вървим да вземем Тони — прокашля се д-р Минченко. — Ще се върнем веднага щом можем. Силвър ще ти помогне, тя е много добра. Грижете се за кораба!

Двамата мъже излязоха бързо и след миг джипът летеше през пустинния пейзаж.

Силвър и госпожа Минченко останаха да се разучават една друга.

— Ами — обади се Минченко.

— Съжалявам, че е трябвало да оставите нещата си — каза неуверено Силвър.

— Хм. Е, не мога да кажа, че съжалявам задето заминавам оттук. — Погледът на Минченко около совалката показа, че има предвид Родео.

Тръгнаха напред към кабината на пилота и седнаха. Мониторът сканира монотонния хоризонт. Госпожа Минченко все още стискаше към гърдите си огромния куфар с форма на лъжица. Силвър се качи на стола си и опита да си представи какво ли е да си женен за някого два пъти по-дълго време от собствения й живот. Била ли е млада някога госпожа Минченко? Д-р Минченко със сигурност винаги си е бил стар.

— Как се омъжихте за д-р Минченко? — попита Силвър.

— Понякога се чудя — промълви сухо жената сякаш на себе си.

— Медицинска сестра ли бяхте или лаборантка?

Тя погледна нагоре усмихната:

— Не, скъпа, никога не съм работила в биотехнологиите. Слава Богу! — Ръката й поглади черния куфар. — Аз съм музикант. Донякъде.

Силвър наостри уши:

— Синтетично видео? Вие програмирате? Имахме няколко филма в библиотеката, в библиотеката на компанията.

Госпожа Минченко изкриви устни в полуусмивка:

— Няма нищо синтетично в това, което правя — аз съм регистриран изпълнител на историческа музика. Съхранявам живи старите техники. Мисли за мен като за жива музейна изложба. Може би се нуждая малко от почистване на прахта… Само няколко паяжини висят от лакътя ми… — Тя отключи куфара си и го отвори пред погледа на Силвър. Обгорено червеникаво дърво, гладко като сатен улови и заигра с цветните светлини на кабината. Госпожа Минченко вдигна инструмента и го залепи под брадичката си: — Това е цигулка.

— Виждала съм ги на снимка — отвърна Силвър. — Истинска ли е?

Госпожа Минченко се усмихна и прокара лъка по струните. Музиката се лееше… нагоре-надолу като… като четириръки деца в салона, това бе единственото сравнение, което можа да измисли Силвър. Мощността бе изумителна.

— Къде се свързват тези жици с говорителите? — заинтересува се Силвър, протягайки долните си ръце и шия.

— Няма говорители. Целият звук идва от дървото.

— Но той изпълни кабината!

— Този инструмент може да изпълни цяла концертна зала.

— Ти… свириш на концерти?

— Някога, когато бях много млада… На твоята възраст… Посещавах училище, където преподаваха такива умения. Единственото училище по музика на моята планета. Колониален свят, знаеш, няма много време за изкуство. Имаше конкурс… Победителят щеше да пътува до Земята. Очакваха го записи, кариера. Както и стана с него. Но звукозаписната компания, която спонсорираше конкурса, се интересуваше само от най-доброто. Аз бях втора… — Гласът й угасна във въздишка. — Аз останах с добро лично постижение, за което никой не искаше и да чуе. Когато пуснеш диск, чуваш най-доброто не само от моя свят, но и от цялата галактика. За щастие тогава срещнах Уорън. Постоянният ми патрон и единствената ми публика. Вероятно, защото не исках да правя кариера от това, ние се местехме толкова често в онези дни. Той завършваше училище и започваше работа в Галактически Технологии. Преподавах тук и там на заинтересувани антиквари… — Тя наведе глава към Силвър. — Учиха ли те на музика наред с всички други неща, които са ти преподавали на онзи сателит?

— Когато бяхме малки, учехме няколко песни — засрами се Силвър. — Тогава имаше флейтови свирки. Но не за дълго.

— Флейтови свирки?

— Малки пластмасови неща, които надувахме. Те бяха истински. Една от майките от Детското ги беше донесла, когато бях… бях на осем. Но някак те започнаха да се увеличават и да вдигат много шум. Хората започнаха да се оплакват от… хм, свиренето. И тя трябваше да ги прибере обратно.

— Разбирам. Уорън никога не е споменавал за флейтовите свирки… — сбърчи вежди Минченко. — А… какви песни пеехте?

— О… — Силвър си пое въздух и запя: — Рой Джо Бектър, Рой Джо Бектър, четириръко от шарения спектър. Червено, оранжево, жълто, зелено и синьо, тъмно синьо, лилаво, всичките са за теб… — Тя млъкна и се изчерви. Гласът й звучеше несигурен и слаб в сравнение с тази изумителна цигулка.

— Да — неочаквано госпожа Минченко се задави. Но очите й светеха така, че Силвър не вярваше да я е обидила. — О, Уорън — въздъхна тя, — нещата, за които трябва да отговаряш…

— Мога ли… — започна Силвър и спря. Разбира се, че няма да й позволят да докосне тази пищна антика. Ами ако за миг забравеше да я държи както трябва и гравитацията я измъкнеше от ръцете й?

— Да посвириш? — довърши мисълта й госпожа Минченко. — Защо не? И без това имаме малко време за убиване тук.

— Страхувам се…

— Шт. О, аз я пазех. Години наред не бях свирила на нея. Стоеше заключена в трезор при контролирана температура… мъртва. По-късно започнах да се чудя за какво я пазя. Тук и сега. Вдигни брадичка, така. Прихвани, така — госпожа Минченко намести пръстите на Силвър около грифа на цигулката. — Какви красиви дълги пръсти имаш, скъпа. И, ъ… колко много. Чудя се…

— Какво? — настоя за продължение Силвър.

— Хм! Ами, просто си представих четириръко в безтегловност с дванадесет струнна китара. Ако не беше притисната на стола, както си сега, ти можеше да повдигнеш долната си ръка нагоре…

Може би беше игра на светлината от слънцето на Родео, което потъваше на запад към назъбения хоризонт и изпращаше червените си лъчи през прозорците на кабината, но очите на госпожа Минченко заблестяха:

— Сега извий пръстите си, така…

 

 

Огън.

Първият проблем беше да намерят достатъчно парчета чист титан около Селището, да ги добавят към счупеното аксиално огледало, за да могат да си позволят неизбежните загуби по време на преработката. Четиридесет процента допълнителен материал щеше да бъде достатъчен на Лео да се чувства по-спокойно.

Трябваше да има цистерни от титан за мръсните течности — една, да кажем, сто литрова цистерна щеше да им свърши работа. В първия отчаян час на претърсването Лео започна да се отчайва, че планът му ще претърпи крах точно на Стъпка Първа. Но след това откри титан точно в Хранене. Хладилник, пълен с титанови кутии, всяка от които тежеше около половин кило. Различните съдържания бяха трескаво изпразнени във всякакви други заместители.

Вторият проблем беше да открият място за работа. Прамод бе посочил един от изоставените модули на Селището, цилиндър с четири метра диаметър. Два часа пробиваха отстрани дупки за вход. Напълниха единия му край с всичките парчета метални проводници, които успяха да открият. После покриха масата с още материал от изоставена обвивка на модул на Селището, толкова огледално изгладена, колкото можеха да постигнат в плитката вдлъбната форма на внимателно изчисления свод, който обхождаше диаметъра на модула.

Сега тяхната маса от парчета титан висеше безтегловна в центъра на модула. Счупените парчета аксиално огледало и изгладените кутии от храна бяха хванати заедно с жици чист титан. Плътният сив метал лъщеше и блестеше под прожекторите и отражението на сноп остри слънчеви лъчи, които проникваха през входовете.

Лео огледа за последно камерата. Четири четириръки в работни костюми ръководеха лазерната част, която обвиваше стените и стягаше масата от титан. Измервателните инструменти на Лео се носеха завързани към колана му, готови за използване. Беше време. Лео натисна контрола на скафандъра и затъмни платката пред лицето си.

— Пуснете огън — нареди Лео по комуникатора на костюма си.

Четири лазерни лъча изскочиха едновременно и се изляха в изрезките метал. Първите няколко минути сякаш нищо не се случи. После масата започна да свети в тъмно червено, светло червено, жълто, бяло. Една от предишните кутии за храна видимо започна да хлътва, преливайки се в бъркотията. Четириръките продължиха да вливат енергия.

Масата леко се раздвижи, така отчетоха уредите на Лео, въпреки че ефектът все още не беше видим за просто око:

— Четвърта група, увеличете с десет процента — инструктира Лео. Едно от четириръките натисна с долна длан контролната кутия. Раздвижването спря. Добре, сливането ставаше. Лео си бе представял ужасни неща: как разтопената маса метал тръгва към страничната стена или по-зле, фатално поглъща някого. Но самите лъчи, които я разтопяваха, изглеждаха достатъчни да овладеят движенията й, поне в отсъствието на по-силни източници в момента.

Сега разтопяването бе очевидно. Металът се превърна в бяло блестящо петно течност, което се носеше във вакуума и се опитваше да приеме формата на идеална сфера. „Момче, дали този материал ще бъде чист, когато свършим“, запита се Лео доволно.

Той прегледа монитора си. Бяха стигнали мига на критичното решение. Кога да престанат? Трябваше да влеят достатъчно енергия, за да постигнат абсолютно еднакво разтопяване във всички точки, не трябваше да останат буци в средата на огнената течност. Но не трябваше да прекаляват. Въпреки че не беше видимо за окото, Лео знаеше, че през онова мехурче изтича метална пара, част от изчислените загуби.

Много по-важно беше всяка килокалория, която поглъщаше тази маса титан, да бъде върната. Формата, която той се опитваше да постигне, щеше да противодейства на медния калъп с голямо количество вода, която да отведе топлината при желани обороти… Еднокристално равномерно охлаждане, така се наричаше. Ами, поне беше измислил как да постигне равномерното…

— Прекъснете огъня — нареди Лео.

И ето я тяхната сфера от разтопен метал, синьо-бяла от високата температура, перфектна. Лео няколко пъти провери центровката и накара втори лазер да я обстреля още половин секунда.

— Добре — каза Лео в конзолата на костюма си. — Сега нека махнем от този модул всичко, което трябва, и да проверим внимателно това, което остава. Последното нещо, от което се нуждаем в момента, е някой да изпусне гаечния си ключ в супника, нали?

Лео се присъедини към четириръките, които безцеремонно избутваха оборудването си през изрязаните дупки отстрани на модула. Двама от лазерните оператори тръгнаха с оборудването, двама останаха с Лео. Той провери отново центровката, после всички се завързаха към стените.

— Готови ли сте, Зара? — извика той в микрофона на скафандъра си.

— Готови сме, Лео — отговори четириръкия пилот от обслужващия кораб, прикрепен към опустошената част на кърмата на модула.

— Запомни, направи го бавно и внимателно. Но точно. Представи си, че корабът ти е скалпел, а ти трябва да оперираш един от приятелите си или нещо такова.

— Правилно, Лео — в гласа й звучеше смях. „Не се перчи, момиче“, молеше се наум инженерът.

— Тръгвай щом си готова.

— Тръгвам. Чакайте ме там!

В началото не се усети промяна. После коланите около Лео започнаха леко да го подръпват. Това, което се движеше, бе модулът на Селището, не разтопената топка титан, напомни си Лео. Металът не се помръдна. Задната стена се задвижи напред и погълна метала.

Работеше, Господи, работеше! Металният мехур докосна стената отзад, разстла се и се уталожи в плиткия си калъп.

— Увеличете скоростта! — извика Лео в конзолата. Корабът се надигна, разтопеният титанов кръг се разстла, ръбовете му стигнаха желания диаметър около три метра. Яркият блясък вече бе изчезнал. Създаване на титанова заготовка с контролирана дебелина, готова (след охлаждане) за експлозивно отливане в крайна изящна форма.

— Стабилизирайте! Така ще се получи.

Равномерно охлаждане? Ами, не точно. Лео се притесняваше, че вероятно няма да постигнат перфектно вътрешно еднокристално замразяване. Но щеше да се получи добре, достатъчно добре, дотолкова, че да не трябва да го разтопяват отново и да започват всичко отначало. Те едва ли щяха да имат време да направят един от тези смукателни клапани. Не и два. А кога щеше да пристигне заплашителният отговор от Родео? Сигурно скоро.

Лео насочи термометъра си в задната стена. Охлаждаше се почти толкова бързо, колкото се бе надявал. Все още им трябваха няколко часа кръжене, докато металът освободи достатъчно топлина и се отдели от стената. За да могат да поддържат масата метал без опасност да я деформират.

— Добре, Боби, оставям ви със Зара да се погрижите тук — каза Лео. — Изглежда добре. Когато температурата падне до около петстотин степени по Целзий, задръжте. Ще се опитаме да подготвим крайното охлаждане и втората фаза на оформянето.

Внимателно, като се стараеше да не причинява допълнителни вибрации, Лео освободи коланите от себе си и се изкачи към изходната дупка. От това разстояние той имаше чудесна гледка към D-620, сега натоварен повече от половината, както и към Родео отсреща. По-добре да не се бави…

Лео тръгна към Селището и фаза II от своята „Поправяй кораба, докато чакаш“ схема.

 

 

Слънцето залязваше над мъртвото езеро. Силвър се взираше неспокойно в монитора на кабината, докато докосна хоризонта, изсветлявайки и притъмнявайки всеки път, когато червеното кълбо на слънцето се търколеше наблизо.

— Ще им трябва поне още час, за да се върнат — каза госпожа Минченко като я наблюдаваше и отбеляза: — В най-добрия случай.

— Не търся тях — отговори Силвър.

— Хм — посребрената жена почука с дългите си, изваяни от възрастта пръсти по конзолата, откопча коланите и се облегна в седалката на помощник-пилота. Загледа се умислено в тавана на кабината: — Не, предполагам, че не. Все пак, ако от Контрола на Движението на Галактически Технологии са ви видели да се приземявате и са изпратили реактивен джет за проучване, те вече трябваше да са тук. Може би все пак са пропуснали приземяването ви.

— Може би просто не са добре организирани — подхвърли Силвър. — И ще дойдат всеки момент.

Госпожа Минченко въздъхна:

— Много е вероятно. — Тя погледна Силвър и сви устни: — И какво ще направиш тогава?

— Имам оръжие — Силвър докосна лазерния поялник, който лежеше примамливо върху конзолата пред седалката на командващия полета, където се бе излегнала тя. — Но по-добре да не стрелям по никого повече. Не и ако мога да го избегна.

— Никой друг? — В гласа на госпожа Минченко се усети повишен респект.

Да стреляш по хората бе толкова глупаво, защо трябваше всички… всички!… толкова да се впечатляват? Силвър се раздразни. Човек щеше да си помисли, че е направила нещо наистина страхотно, все едно е открила ново лекарство за черното гниене на стеблата. Тя стисна устни.

Изведнъж зяпна и се наклони напред с поглед в монитора:

— О, о, ето и земна кола.

— Със сигурност не са нашите момчета — обезпокои се госпожа Минченко. — Чудя се, дали нещата не са тръгнали на зле?

— Това не е твоят джип — Силвър се колебаеше. Полегатите слънчеви лъчи се разпръскваха през праха и го превръщаха в нажежена димна завеса. — Мисля… че това е колата на Охраната на Галактически Технологии.

— О, скъпа! — изправи се Минченко. — И сега какво?

— Както и да е. Няма да отваряме люковете. Без значение какво ще стане.

След няколко минути колата спря на около петдесет метра от совалката. От покрива се вдигна и потрепери антена. Силвър включи комуникационната система. Чувстваше се страшно ограничено, тъй като не може да използва долните си ръце. Извика менюто с комуникационните канали от компютъра. Явно совалката имаше достъп до неограничен брой от тях. Аудиото на Охраната беше 9999. Тя го включи.

— Господи! Хей, вие там… отговорете!

— Да, какво искате? — обади се Силвър.

Настъпи напрегната пауза.

— Защо не отговаряте?

— Не знаех, че ме викате — отвърна Силвър.

— А-хъ, ами… тази товарна совалка е собственост на Галактически Технологии.

— Както и аз. И?

— Ъ? Вижте, госпожо, говори сержант Форс от Охраната на Галактически Технологии. Трябва да се предадете и да ни върнете совалката.

Един глас зад него, не достатъчно приглушен, попита:

— Хей, Берн… мислиш ли, че ще ни дадат десетте процента бонус за връщане на откраднато имущество в този случай?

— Мечтай си — изръмжа друг, — никой няма да ни даде четвърт милион.

Госпожа Минченко вдигна ръка и се наклони напред, за да се намеси, разтреперана:

— Млади момко, говори Айви Минченко. Съпругът ми, д-р Минченко, командваше този кораб, за да се отзове на неотложно медицинско повикване. Това не само че е негово право, но и изпълнение на дълга. Наредбите на Галактически Технологии изискват от вас да помогнете, а не да му пречите.

Отвърнаха й с някак приглушено ръмжене:

— От мен се иска да върна тази совалка обратно. Такива са заповедите ми. Никой нищо не ми е казвал за медицински случай.

— Ами аз ви казвам!

Отново се обади приглушеният глас:

— … Това са само две жени. Хайде!

— Ще отворите ли люка, госпожо? — попита сержантът.

Силвър не отговори. Айви Минченко повдигна вежда въпросително и тя поклати безмълвно глава. Госпожа Минченко въздъхна и кимна.

Сержантът повтори въпроса си. Гласът му губеше търпение. Силвър почувства, че едва се сдържа да не забълва ругатни. След минута-две не издържа.

След още няколко минути вратите на колата се повдигнаха и трима мъже, сега с кислородни маски, излязоха отвътре и впериха поглед в люковете на совалката високо над главите им. Върнаха се обратно и влязоха в колата. Тя тръгна. Заминаваха ли си? Силвър се надяваше на чудо. Но тя се приближи и спря под предния люк на совалката. Двама от мъжете претърсиха багажника за инструменти, после се покатериха върху покрива на колата.

— Взеха някакви резачки — Силвър изпадна в паника. — Сигурно ще се опитат да си пробият път вътре.

Совалката бе разтърсена от удари.

Минченко кимна изплашено към лазерния поялник:

— Време ли е за това?

Измъчено, Силвър поклати глава:

— Не. Не отново. Но, от друга страна не мога да ги оставя да повредят кораба. Той трябва да остане невредим, иначе няма да можем да се приберем вкъщи.

Тя бе наблюдавала Ти… Псе си дълбоко въздух и посегна към управлението на совалката. Педалите бяха отчайващо неудобни за хващане. Трябваше да се справи без тях. Десен двигател, активиран. Ляв двигател, активиран. Корабът забръмча. Спирачки, ето ги, разбира се. Тя леко издърпа лоста в „свободна“ позиция. Нищо не се случи.

Изведнъж совалката се олюля напред. Изплашена от рязкото движение, Силвър отново удари лоста на спирачката — корабът се олюля и спря. Тя трескаво потърси външните монитори. Къде…?

Дясното крило на совалката бе минало над покрива на колата на Охраната на около половин метър. Силвър потръпна виновно, осъзна, че е трябвало да провери височината преди да предприеме задвижване. Можеше да счупи крилото и да причини ужасни последствия за всички тях.

Гардовете от Охраната не се виждаха никъде. Не, ето ги, разпръснати из мъртвото езеро. Един от тях се изправи от прахта и тръгна обратно към колата. И сега какво? Ако спреше или дори продължеше още малко и спреше, те отново щяха да се опитат да нахълтат. След няколко опита щяха да поумнеят и да прострелят гумите на совалката или да измислят друг начин да я обездвижат.

Силвър прехапа долната си устна. Тогава, протягайки се тромаво напред в совалката, която не бе проектирана за четириръки, тя отпусна малко спирачката и усили левия двигател. Совалката се премести още няколко метра напред, подхлъзна се и се олюля. Мониторът зад тях показа колата, обвита от оранжев прах, излизащ от ауспуха. Образът на колата трептеше в маранята.

Тя натисна с всички сили спирачките и усили още левия двигател. Бръмченето му премина във вой. Не смееше да го доведе до рева, с който се бе приземявал Ти. Кой знае какво щеше да се случи тогава?

Пластмасовият капак на колата изпука и хлътна. Ако Лео беше прав в описанието си на онова въглеводородно гориво, което използваха долу за колите си, само след секунда тя трябваше да…

Жълто огнено кълбо погълна колата и за миг засенчи дори залязващото слънце. Парчета полетяха във всички посоки, огъваха се, отскачаха фантастично в гравитационното поле. Поглед към мониторите показа на Силвър, че мъжете от Охраната бягат в друга посока.

Силвър усили левия двигател, освободи спирачките и остави совалката да мине през втвърдената кал. За щастие, старото мъртво езеро беше идеално равно и тя нямаше защо да се безпокои за изкусните умения, задължителни при управлението на совалка. Един от мъжете от Охраната потича една-две минути след тях, ръкомахайки, но бързо го оставиха назад. Тя придвижи совалката напред няколко километра, натисна спирачките и спря двигателите.

— Ами — въздъхна тя, — погрижихме се за тях.

— Със сигурност — каза тихо Айви Минченко и настрои увеличението на монитора за последен поглед назад. Колона от черен пушек и избледняващ оранжев блясък в далечния здрач бележеха предишното им местоположение.

— Надявам се, че кислородните им маски са били добре уплътнени — добави Силвър.

— О, скъпа — промълви Айви, — може би трябва да се върнем и… да направим нещо. Сигурно ще бъдат достатъчно разумни. Ще останат до колата си, докато пристигне помощ. Не вярвам да тръгнат през пустинята, филмите на Компанията по безопасност винаги наблягат на това. Останете при колата си и чакайте Търси и Спасявай.

— Не бяха ли те Търси и Спасявай? — Силвър изучаваше дребните образи върху монитора. — Не е останало много от колата. Но изглежда, че и тримата са останали там. Ами… — тя поклати глава, — твърде опасно е за нас да се опитваме да ги приберем. Но когато Ти и Доктора се върнат с Тони, може би гардовете от Охраната ще могат да се приберат с твоя джип. Ако, хм, не дойде някой друг преди тях.

— О — въздъхна Айви, — вярно. Добра идея. Чувствам се много добре. — Тя се умисли с поглед върху монитора. — Бедничките.

 

 

Лед.

Лео наблюдаваше от изолираната контролна кабина с изглед към товарното отделение на Селището как четири четириръки в работни костюми спускат непокътнатото аксиално огледало, взето от втората Неклинова пръчка на D-620, през люка отвън. Огледалото беше неудобно за поддържане — три метра в диаметър и с дебелина един сантиметър в широкия край, извит и удебелен до около два сантиметра при централния. Изящна извивка, но определено нестандартна, факт, с който производствения процес трябваше да се справи.

Непокътнатото огледало беше наместено, загнездено във въртящи се охладителни серпантини. Четириръките в космически костюми излязоха. От контролната кабина Лео запечата люка отвън и настрои въздуха да изпомпва обратно в товарителната клетка.

Единствените охладителни серпантини, достатъчно големи, за да послужат, бяха открити от Боби в миг на просветление, отново в Хранене. Четириръкото момиче, което ръководеше отдела, си пое дълбоко въздух, когато видя Лео и работната му група да приближават. Те безмилостно бяха изкормили вътрешностите на най-голямото й фризерно отделение и ги бяха пренесли в работното си пространство в най-големия използваем док, инсталиран сега като част от D-620. Около четвърт от предвидения вариант на Селището бе изгубен, пресметна Лео, въпреки факта, че дванадесет от най-добрите работници се занимаваха с проекта.

След няколко минути три от четириръките се присъединиха към Лео в товарното. Бяха опаковани в допълнителни фланелки и къси панталони, в гащеризони с дълги ръкави, останали от прогонените земни. Крачолите бяха плътно завити към долните им ръце и придържани от ластици. Бяха открили достатъчно ръкавици. Добре. Лео се притесняваше да не измръзнат. Дъхът му се виждаше във въздуха.

— Добре, Прамод, готови сме. Донеси водните маркучи.

Прамод отви няколко дължини и ги подаде на чакащите четириръки. Друго провери за последно връзките до най-близкия воден кран. Лео включи охладителните серпантини и взе маркуч.

— Добре, деца, наблюдавайте ме. Ще ви покажа как става. Трябва бавно да поливате студените повърхнини, да избягвате да разливате вода във въздуха. В същото време не спирайте потока, за да не замръзнат маркучите ви. Ако почувствате, че пръстите ви започват да замръзват, починете си малко в съседната кабина. Нямаме нужда от неприятни инциденти.

Лео се обърна към гърба на аксиалното огледало. Внимаваше да не докосва охладителните серпантини. Последните няколко часа огледалото се намираше в сянка отвън. Вече беше студено и готово. Той хвана маркуча си и остави една сребриста капка вода да падне на повърхността на огледалото. Тя бързо се разпръсна в ивици лед. Опита с няколко капки върху серпантините. Те замръзнаха дори по-бързо.

— Добре, просто ей така. Започнете да изграждате ледената обвивка на огледалото. Направете я толкова солидна, колкото можете. Да не остане пролука за въздух. Не забравяйте да поставите малката тръба по-късно. Оттам ще се изпарява въздухът от изпомпващата камера.

— Колко дебела трябва да е покривката? — попита Прамод, който го следваше с маркуч в ръка и се дивеше на леда.

— Поне един метър. В най-лошия случай обемът на леда трябва да бъде равен на обема на метала. Тъй като имаме възможност само за един опит, ще направим обема на леда два пъти повече от този на метала. За съжаление няма да можем да си възвърнем нищо от тази вода. Искам да проверя още веднъж водните запаси, защото двуметровата дебелина ще бъде по-добра за нас, ако можем да си го позволим.

— Всъщност, ти ли измисли това? — попита със страхопочитание Прамод.

Лео изсумтя. Явно Прамод бе останал с впечатлението, че той създава целия технологичен процес мимоходом, импровизирайки:

— Не съм го изобретил. Чел съм за него. Това е стар метод, използван за предварителни пробни проекти, преди да бъде подобрена теорията за частиците, преди компютърните симулации да достигнат днешните стандарти.

— О — Прамод като че ли беше разочарован.

Лео се усмихна:

— Ако някога ти се наложи да избираш между наученото и импулса, момче, избери наученото. В повечето от случаите върши работа.

„Надявам се“ — Лео се отдръпна и огледа с критичен поглед работата на четириръките. Прамод имаше два маркуча, по един за всеки чифт ръце и ги въртеше така, че водата да се излива върху серпантините и огледалото. Ледът вече набъбваше видимо. Досега не бе изгубил и капка. Лео си отдъхна с дълбоко облекчение. Изглежда спокойно можеше да му повери своята част от работата. Даде знак на Прамод и напусна кабината, замислен за следващата част от задачата, която не смееше да повери на никого другиго.

 

 

Лео два пъти се изгуби по пътя през Селището към Токсични Складове, а самият той бе правил проекта на разположението. Нищо чудно, че се размина с толкова много озадачени четириръки. Всички изглеждаха трескаво заети. Лео можеше само да одобри принципа, че нещастието сближава хората.

Токсични Складове беше студен модул, свързан с останалата част от Селището само с трикамерен и винаги затворен въздушен шлюз от дебела стомана. Лео влезе да се срещне с едно от своите собствени четириръки от групата по заваряване и свързване, които все още се занимаваха с реконструирането на Селището.

— Как върви, Агба? — попита Лео.

— Много добре — Агба изглеждаше уморен. Мургавата му кожа беше набраздена с червени линии, свидетели на напрегната и безсънна работа напоследък. — Онези глупави замръзнали клеми наистина ни бавят, но сме на път да приключим с тях. Как върви твоята работа?

— Засега добре. Дойдох да приготвя експлозива. Дотам сме стигнали. Спомняш ли си къде, по дяволите, във всичко това… — извитите стени на модула бяха покрити със запаси… — пазим експлозива за обезгазяване?

— Беше ей там — посочи Агба.

— Добре… — Изведнъж го присви стомахът. — Какво искаш да кажеш с „беше“? — „Навярно иска да каже, че е бил преместен“, надяваше се Лео.

— Ами, ние използваме доста от него, за да отваряме клемите.

— Да ги отваряте? Мислех, че ги режете.

— Режехме ги, но тогава Таби измисли как да поставим малко заряд по пътя на вакуумния фитил, за да ги разтворим. В половината от случаите ще можем да ги използваме повторно. В останалите те не са по-разрушени, отколкото ако ги бяхме срязали. — Агба се гордееше със себе си.

— Не сте използвали всичкия, надявам се!

— Ами, разсипахме малко. Отвън, разбира се — добави в отговор Агба, не разбрал ужаса в очите на Лео. Той му подаде запечатана половинлитрова бутилка. — Това е последният. Смятах, че ще свърши работа.

— ННН! — Лео сграбчи бутилката и я притисна към стомаха си като човек, който задържа граната. — Имам нужда от това! Трябва да я имам! — „Трябват ми десет пъти по толкова!“, виеше тихо умът му.

— О — каза Агба, — съжалявам. — Той погледна Лео с кристална невинност. — Това означава ли, че трябва да се върнем към рязането на клеми?

— Да — извика Лео. — Върви — добави той, преди самият да експлоадира.

Агба се отдалечи с несигурна усмивка от въздушния шлюз и остави за миг Лео сам.

„Мисли, човече, мисли, каза си Лео. Не изпадай в паника!“ Имаше нещо, някакъв изплъзващ се факт или фактор някъде в ума му, който се опитваше да му подскаже, че това не е краят, но в момента не можеше да си спомни… За съжаление, внимателен мислен преглед на калкулациите му с помощта на пръстите (о, защо не бе четириръко) само потвърди първоначалните му опасения.

Създаването на нужната заготовка от експлозива в сложната форма на аксиалното огледало, освен това асортимента от клеми, фланци и разредки, три главни части. Леденият изтегляч, металната заготовка… експлозивът щеше да ги ожени. Гръмотевична сватба, наистина. А кой е най-важният крак на трикракото столче? Този, който липсва, разбира се. А той беше мислил, че експлозива за обезгазяване щеше да е най-леката част…

Отчаян, Лео започна систематично да обхожда модула на Токсични Складове и да проверява съдържанието. Някое шише от експлозива можеше да е било забравено някъде по погрешка. Уви, всички четириръки бяха изключително съвестни при контрола на инвентара. Всеки контейнер съдържаше само онова, което бе написано на етикета, нито повече, нито по-малко. Агба дори бе променил етикета на контейнера: Съдържание, Експлозив за обезгазяване тип В-2, половинлитрова бутилка. Количество 0.

По това време Лео буквално се препъна във варел бензин. Не, около шест варела от проклетото нещо, които някак се бяха озовали тук. Сега стояха добре закрепени към стените. Господ знаеше къде са останалите сто тона. На Лео му се искаше всички да бяха отишли в Ада, където можеха да послужат за нещо поне. С удоволствие би разменил всичките сто тона за четири аспирина. Сто тона бензин, от които… Лео примигна и възкликна: „Оох…“ … от които литър или някъде толкова, примесен с тетраазотен метан, щеше да предизвика дори по-силна експлозия.

Трябваше да провери, за да е сигурен, да провери точните пропорции. Но беше уверен, че си спомня правилно. Научено и интуиция, това беше най-добрата комбинация. Тетраазотния метан бе използван като източник на кислород при спешни случаи в няколко Селища и обслужващи кораби. Той отдаваше повече O₂ за кубически сантиметър, отколкото течният кислород, без да има проблеми в температурата и налягането при съхранение. Сега, о, Господи… само дано Т.А.М. не е използван всичкия за надуване на балони за четириръките деца или някоя друга щуротия…

Той спря само за миг да постави шишето в контейнера му и да сложи бележка на варелите с големи червени букви: ТОВА Е БЕНЗИНЪТ НА ЛЕО ГРАФ. АКО НЯКОЙ ДРУГ ГО ПИПНЕ, ТОЙ ЩЕ МУ СЧУПИ ВСИЧКИ РЪЦЕ. Хукна вън от модула на Токсични Складове към най-близкия компютърен терминал с работна библиотека.