Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (9)

Глава 7

Когато зърна величествената трапезария с гипсови орнаменти по таваните и разкошни мраморни статуи в стенните ниши, Мария изпита нов пристъп на паника. Масата бе подредена с позлатени чаши и чинии от фин порцелан. Ленените салфетки бяха малко похабени, а кристалните чаши — понащърбени, но повечето от солидните сребърни прибори не бе виждала дотогава, да не говорим, че не бе наясно как се използват. Неколцина строени прислужника чакаха, готови да изпълнят зарежданията на господаря. Фреди бе не по-малко смаян. Как щяха да налучкат правилното поведение сред тези изтънчени хора?

Мария продължаваше да се чувства унизена от шокираните изражения на сестрите му, когато Оливър обясни, че са се срещнали в бордей. Никога няма да му го прости. Не обичаше да я правят на глупачка, особено мъж, убеден, че ролята на жените е единствено да му доставят удоволствие.

По лицето й плъзна руменина. Та той я целуна, за бога! И за миг изпита онова, което винаги си бе представяла, че една целувка предизвиква: учестява ударите на сърцето и ускорява пулса. Това я унизи най-много.

Причината очевидно се криеше в уменията на Оливър. Нищо чудно Натан просто да не е наясно как се целува. Бе решила, че липсата на емоции, когато я целува, е по нейна вина, но сега се запита дали не е по негова.

Или обзета от гняв към Оливър, изпита вълнение, каквото никога не я бе спохождало при нормални обстоятелства. Да, това беше обяснението. Гневът й явно бе избил в страстна възбуда.

В момента и той изглеждаше сърдит, но определено не на нея. Със свъсени вежди я отведе до стола й — слава богу до Фреди — и отиде начело на масата. Не седна обаче.

— Започни да сервираш — нареди баба му на най-близкия прислужник.

— Не още — Оливър погледна към прислугата. — Оставете ни сами.

— Какво, за бога… — веднага реагира госпожа Плъмтри.

— Вечерята е прекалено разкошна, не намираш ли, бабо? — Изчака прислужниците да излязат, отиде до бюфета и започна да вдига един по един капаците на сребърните съдове. — Телешко филе, говежда рибица във винен сос, скариди, омар… — изгледа мрачно баба си. — Довела си френския си готвач и си донесла от най-скъпите продукти.

— Няма причина да не се храня добре, докато съм тук — възнегодува тя.

— Но сега си в моя дом. Тук ще ядеш каквото предлага имението — еленско, овнешко и яребици. Свещи няма да светят през цялото време и ще бъдат отворени само помещенията, които използваме.

— Стига, Оливър…

— За теб ще се грижат моите прислужници. Настоявам утре сутринта да отпратиш твоите в Лондон. Ако условията не те задоволяват, предлагам и ти да се върнеш в столицата.

Баба му го изгледа гневно.

— Това, предполагам, е наказанието ти в отговор на моите изисквания към вас, петимата.

— Ни най-малко. За добро, или за лошо, имението е мое. Никога досега не си го издържала със свои средства и няма да го правиш и в бъдеще. За собствеността си се грижа аз. — Тонът му стана по-остър. — Погледни на нещата така: по този начин ще покажа нагледно на братята и сестрите ми какво точно ги очаква, ако не изпълнят волята ти.

Възрастната дама го изгледа изпитателно.

— Целта ти е да ги съжаля дотам, че да се откажа, нали?

— Ти настоя да се нанеса тук и да проявя интерес към имота. Ето, правя го. Това са моите условия.

— Добре — махна тя пренебрежително. — Но тази вечер прислужниците са тук, а храната вече е приготвена. Предлагам да й се насладим.

Той се поколеба, но накрая кимна в знак на съгласие.

— Слава богу — промърмори седящият до Мария брат — по-русият лорд Габриел. — Обожавам скариди.

— И аз — обади се Фреди.

Мария наблюдаваше как Оливър извика прислужниците, а после се настани вдървено начело на масата. Очевидно бе по-изискан, отколкото я бяха подвели безцеремонните му забележки.

Досега го възприемаше като разглезен богат лорд, готов на всичко, за да постигне своето. Гневът към баба му обаче не се вписваше в тази представа. Нито неприкритата му омраза към това място. Миризмата на плесен и влага в помещенията говореше, че къщата наистина е необитаема, но защо човек би допуснал такава сграда да загине? Наистина ли въпросът се свеждаше само до пари? Или обяснението се криеше в мрачното изражение в очите му, което забеляза, докато пътуваха към Халстед Хол?

Едно бе сигурно: маркиз Стоунвил бе нещо повече от първоначално придобитото повърхностно впечатление. А и битката и баба му бе доста по-сложна, отколкото си представяше.

Мария погледна крадешком към госпожа Плъмтри в другия край на масата. Тя очевидно бе не по-малко упорита от него и също толкова решена да постигне целта си. Нещо се криеше под повърхността. А и госпожа Плъмтри не бе за подценяване. Дори при шокиращото представяне на Мария, баба му не трепна. Дали конфликтът им бе възникнал само заради прищявката й? Или имаше и по-старо огорчение?

А това огорчение засягаше ли и другите? Май не. Те изглеждаха видимо доволни да вечерят с нея. Лорд Джарет, братът, седнал между двете сестри точно срещу Мария, разпитваше госпожа Плъмтри как е минал денят й. Шега на лейди Силия развесели баба й, а лейди Минерва ги наблюдаваше с доволна усмивка.

Минерва. Колко странно! Сестрата на Оливър и госпожица Шарп имаха едно и също име. Явно е популярно сред дамите в Англия. Не беше го чувала, докато не започна да чете книгите на госпожица Шарп, и затова го смяташе за псевдоним. Ами ако не беше?

Към нея се приближи прислужник със супник и я попита дали желае супа от змиорка. Мария премигна и кимна. Нима хората ядат змиорки?

А и как точно се яде? Вторачи се в трите лъжици до чинията: едната наподобяваше миниатюрна лопата, другата — много красива — имаше странни орнаменти, третата — обикновена — бе почти със същия размер. Коя, по дяволите, е за супата? Лопатка — едва ли, но не бе сигурна коя от другите две да избере.

Ужасена да не направи погрешен избор, продължаваше да ги гледа вторачено. В този момент лейди Минерва си прочисти тихо гърлото. Мария вдигна очи и долови насърчителния поглед на дамата, която взе по-обикновената лъжица и я потопи в супата.

С благодарствена усмивка Мария последва примера й. Супата от змиорка се оказа доста вкусна.

— Е, госпожице Бътърфийлд — заговори я госпожа Плъмтри, — какво те води в Англия?

Мария замръзна, а умът й заработи трескаво. Какво да отговори?

— Дойде да търси Натан — обяви Фреди до нея.

— Мой братовчед — уточни Мария светкавично и здравата ощипа Фреди по бедрото. — Брат на Фреди. Натан дойде тук по работа. Леля ми има нужда от него, но той не отговаря на писмата й.

— Намери ли го? — поинтересува се госпожа Плъмтри.

— Още не — призна Мария. — Но Оливър обеща да ни помогне.

— Най-малкото, което мога да направя — вметна той непринудено.

Последва дълга пауза, а тя се питаше още колко издънки ще направи Фреди, преди вечерта да приключи. Слава богу, ядеше ли, забравяше за всичко друго наоколо.

— А ти имаш ли братя или сестри, госпожице Бътърфийлд? — реши да се осведоми лорд Джарет.

— Не — отвърна Мария. — Само Фреди и тримата му братя. Всички израснахме заедно в една къща.

— Четири момчета и ти?! — възкликна лейди Силия. — Горката. А едва издържам моите братя в градската ни къща. Постоянно създават проблеми.

— Да, бе. А ти си света вода ненапита — подметна Оливър. — Забрави ли тримата юнаци — твои гости? Уж щяхте да се състезавате по стрелба, а те налетяха да се бият, защото не се споразумяха чия пушка ще използваш? Или какви приказки предизвика, когато се облече като мъж, за да участваш в надпревара по стрелба? Или пък…

— Нима умеете да стреляте с пушка, лейди Силия? — намеси се Мария изненадана. — Къде се научихте? Винаги съм искала да придобия това умение, но татко и братовчедите ми бяха категорично против. Ще ми покажете ли как се прави?

— Не! — троснато се обадиха Оливър и Фреди в един глас. А Оливър добави: — В никакъв случай.

Лорд Габриел се наведе към нея.

— С радост ще ви науча, госпожице Бътърфийлд.

— Не се бъркай, Гейб — изръмжа Оливър. — Достатъчно е, че увлече Силия по стрелбата. Мария и така разполага с прекалено много оръжия.

Баба му вдигна въпросително вежди.

— Уточни, моля те, какви точно оръжия имаш предвид.

Оливър направи пауза, преди да отговори с широка усмивка:

— Красотата й, естествено. Тя сама по себе си е унищожителна.

— Това не би спряло негодник да се възползва от женските й прелести — вметна лейди Минерва кисело.

— Ти пък откъде знаеш? — засече я лорд Джарет навъсено. — Само защото редовно се отнасят грубо с героините в твоите книги не значи, че така се случва и в живота.

Мария се вторачи в лейди Минерва, а сърцето й се разтуптя. Нима бе попаднала в присъствието на самата…

— Да не би случайно да сте писателката Минерва Шарп? — попита тя спонтанно.

— Да, аз съм. — Лейди Минерва се усмихна.

— За бога, госпожице Бътърфийлд — почти простена лорд Джарет, нима четете готическите измишльотини на Минерва?

— Не са готически измишльотини! — възрази разпалено Мария. Книгите са чудесни! И да, чела съм всичките и то повече от веднъж.

— Е, това вече обяснява някои неща — обади се Оливър. — Явно трябва да благодаря на сестра ми, задето в бордея насочи сабя към мен.

Лорд Габриел се засмя.

— Наистина ли заплаши старчето Оливър със сабя? Това е страхотно!

Лорд Джарет отпи вино и подметна:

— Е, поне мистерията с „прекалено многото оръжия“ се изясни.

— Не се държеше подобаващо — побърза да обясни Мария, след като хвърли предупредителен поглед към Оливър. — Нямах друг избор.

— О, Мария постоянно прави подобни неща — обади се Фреди, дъвчейки парче змиорка. — Затова не я учим да стреля. Никога не знаеш какво ще предприеме.

Мария вирна брадичка.

— Една жена трябва да умее да се защитава.

— Съвършено вярно — отсече лейди Силия възторжено и вдигна чашата с вино, за да поздрави Мария. — Не им обръщай внимание. Какво да очакваш от мъже? Предпочитат да сме кротки и хрисими.

— Не е така — възрази лорд Габриел. — Допада ми жената да е малко буйна. Не знам за Оливър, разбира се…

— Не ги искам съвсем хрисими, уверявам те — обяви брат му небрежно. Погледна към Мария и на устните му се появи усмивка. — Случвало се е да целуна жена, без да е била напълно подготвена, но кой не го е правил?

— И повечето получават шамар, но не и ти, предполагам — изсумтя лейди Минерва. — Дори когато не се държиш подобаващо, умееш да размекнеш жената насреща. Как иначе, след като те е заплашила със сабя, госпожица Бътърфийлд е приела да стане твоя жена? Наистина: как точно, госпожице Бътърфийлд?

Мария не й отговори. Нещо витаеше из ума й — познато изречение от книга на лейди Минерва. „Той притежаваше таланта да размеква жените, което хем я плашеше, хем я привличаше“.

— О, небеса! — Тя се вторачи в Оливър. — Ти си маркиз Роктон!

Братята и сестрите му прихнаха и тя си даде сметка, че го е изрекла на глас.

По лицето на Оливър се изписа болезнено изражение.

— Не ми напомняй. — Насили се да не погледне свирепо Минерва. — Нямаш представа колко се забавляват приятелите ми, задето сестра ми ме е изкарала злодей в романа си.

— Забавляват се, защото тя превърна и тях в герои — отбеляза лорд Джарет с игриви пламъчета в очите. — Фоксмур се главозамая, а след излизането на последния роман Киркуд се перчи. Страшно му е приятно, че на него се е паднала ролята да те набие.

— Защото е изключено да го направи в истинския живот! — тросна се Оливър. — Сега постоянно настоява да излезем на дуел, за да докаже качествата си.

Мария ги гледаше слисана.

— Нима виконт Чърчгроув е истински?! А Фоксмур… Боже, той е Улфплейн!

— Да — забели очи Оливър. — Чърчгроув е мой приятел. Той е виконт Киркуд. А Улфплейн е друг приятел, херцогът на Фоксмур. Явно на Минерва й е трудно да измисля оригинални герои.

— Използвах само сходни на техните имена, както добре знаеш — защити се Минерва. — Героите ги измислих аз.

— Като изключим теб, Оливър — отбеляза лорд Джарет. — Ти определено си Роктон.

Определено. Също като лорд Роктон той притежаваше остър ум, висока интелигентност и лице на принц, пък бил той и италианец. И в друго отношение си приличаха: отнасяха се пренебрежително към джентълменската чест и проявяваха непоколебима решителност да получат каквото пожелаят.

Но тя започваше да осъзнава, че той всъщност не е изцяло злодей. Най-малкото страшно много държеше на семейството си. Начинът, по който говореше за братята и сестрите си и се бореше за правото им да не се задомят по чужда воля, показваше, че участва в този маскарад заради всички, а не само заради себе си.

И въпреки първоначалното му намерение да я представи за проститутка, за да шокира баба си, промени решението си, когато Мария се противопостави на идеята. А като се има предвид как го ритна — и къде, — можеше да нареди да ги откарат оковани във вериги. Вместо това той повтори предложението си да й помогне да намери годеника й. Предостави й и възможността да си тръгне на следващия ден.

Не беше сигурна, разбира се, дали да му вярва. Той беше арогантен, скандален и доста циничен. Но понякога в очите му се появяваше онзи съкрушен поглед и на нея й ставаше… жал за него.

Което бе глупаво. Явно не бе съвсем наред, щом изпитваше подобни чувства към негодник като него.

— Роктон не е Оливър, нито Чърчгроув е лорд Киркуд — заяви Минерва твърдо.

— Тогава защо го нарече с моето име? — попита Оливър.

— Малко го е променила, старче — напомни му лорд Габриел.

— Престани да ме наричаш „старче“ — възнегодува Оливър. — Не съм толкова възрастен!

— На колко си всъщност? — попита Мария.

— На трийсет и пет. — Госпожа Плъмтри почти не се бе обаждала досега, но разговорът очевидно я забавляваше. — Мъж на тази възраст отдавна трябва да е женен, нали, госпожице Бътърфийлд?

Усетила погледа на Оливър върху себе си, тя внимателно подбра думите си.

— Всъщност зависи от мъжа. Татко се е оженил приблизително на тази възраст. Бил е прекалено зает да се бие във Войната за независимост и не му е останало време да ухажва когото и да било.

Госпожа Плъмтри пребледня силно, а в очите на Оливър се появиха тържествуващи пламъчета.

— А, да, Войната за независимост. Нима забравих да спомена, бабо, че господин Бътърфийлд се е бил срещу англичаните?

На масата се възцари зловеща тишина. Лейди Минерва се захвана да яде съсредоточено супата си, лейди Силия отпи няколко глътки вино, а лорд Джарет се загледа в чинията си. Единственият звук, който се чу, бе промърмореното от лорд Габриел „по дяволите“.

Нещо определено смущаваше всички, ала Мария не разбираше какво е. Оливър пак гледаше баба си като вълк, готов да й се нахвърли, а тя трескаво обмисляше с какво оръжие да отблъсне звяра.

— Чичо Адам беше герой — обади се Фреди, както винаги без въобще да отчита в каква ситуация се намира. — В битката при Принстън удържал настъплението на десетина англичани, докато пристигне подкрепление. Сам-самичък размахвал щика, удрял, ръгал…

— Фреди — прошепна Мария, — не забравяй, че домакините ни са англичани.

Фреди премигна.

— Вярно… Но войната е била толкова отдавна. Станалото вече няма значение за никого.

Бърз поглед към каменното изражение на госпожа Плъмтри подсказа на Мария, че въобще не е така.

— Явно за бабата на Оливър има.

Госпожа Плъмтри се окопити.

— Единственият ми син загина във въпросната война. Той също беше герой. Просто не остана жив, за да разказва за подвизите си.

Сърцето на Мария се сви от състрадание към възрастната жена. Защо Оливър й причиняваше това? Мария го погледна изпепеляващо, но той не откъсваше очи от баба си. Как успяваше тя постоянно да провокира появата на дявола в него?

Госпожа Плъмтри невъзмутимо продължи:

— Затова съм принудена да оставя и бизнеса, и парите си на децата на дъщеря ми. На тези неблагодарници.

Оливър присви очи.

Но ти няма да ги ги оставиш, бабо, пали? Не и без да получиш желаното.

Баба му стисна устни и рязко се изправи.

— Госпожице Бътърфийлд, искам да поговорим насаме.

Мария погледна Оливър, ала той оставаше вторачен в баба си.

— Защо? — попита той.

— Ако в плановете ми влизаше да ти кажа — отвърна госпожа Плъмтри ледено, — щях да те поканя да се присъединиш.

— Мария не се е нахранила. Остави я на мира.

— Няма нищо — обади се Мария. — С радост ще поговоря с баба ти.

Глождеше я силно любопитство какво става и с малко късмет щеше да го изкопчи от госпожа Плъмтри, без да се издаде каква роля играе. Но възрастната дама май вече се досещаше каква е ролята на Мария.

Оливър бе на крачка да изригне. Успя обаче да се овладее.

— Мария, излишно е…

— Нямам нищо против. — Изправи се и остави салфетката на масата. — И без това не съм особено гладна.

— И аз ли трябва да дойда? — попита Фреди жално.

— Не, Фреди. — Мария едва потисна смеха си. — Не е необходимо.

Госпожа Плъмтри излезе, а Мария я последва. Влязоха в съседния салон, вратата се затвори и възрастната дама се обърна към Мария гневно:

— Колко пари искаш, за да сложиш край на този фарс?

— Моля? — Мария премигна.

— Стига, госпожице Бътърфийлд. Внукът ми ти е предложил пари, за да се преструваш на негова годеница, знам. Ще удвоя сумата. Само ми кажи каква е.

За миг Мария се поколеба как да постъпи. Независимо от обидното предложение се запита дали да не вземе парите. Ще наеме човек да намери Натан и ще забрави за съществуването на това налудничаво семейство. Нищо не дължи на Оливър. Дотук се държа отвратително.

Е… спаси и нея, и Фреди от тълпата в бордея. А и тя му обеща да продължи с „фарса“ поне тази вечер. С какво право го обвинява в липса на морал, щом и тя не спазва дадената дума?

От друга страна я раздразни подхода на баба му, очевидно убедена, че всеки може да бъде купен.

— Чакам отговор! — Госпожа Плъмтри удари с бастуна по пода.

— Не ви разбирам. — Мария вирна брадичка. — Наистина ли смятате това за фарс? Нима според вас внукът ви не желае да се ожени за мен?

— Не ме прави на глупачка, момиче. — Госпожа Плъмтри се приближи с изненадваща за възрастта й пъргавина. — Внукът ми е наясно, че си точно типът жена, която не бих одобрила за негова съпруга. Избрал те е единствено по тази причина. — Удари отново с бастуна по пода. — Няма да го допусна! Затова, по дяволите, кажи колко пари искаш!

Леле! Жената се изрази съвършено ясно. Но ако госпожа Плъмтри си въобразяваше, че Мария ще подвие опашка и ще побегне, значи нямаше представа с кого си има работа.

— Не ми трябват парите ви. От вас не искам нищо. Оливър ме „избра“, както се изразихте, защото изпитва чувства към мен. — Въпросните чувства не се припокриваха с представите на госпожа Плъмтри, но поне не беше лъжа. — Съжалявам, ако това ви разстройва, но понеже и аз изпитвам чувства към него, се налага да се примирите.

— Значи признаваш, че не си влюбена в него?

Въпреки споразумението си с Оливър тя не бе в състояние да лъже безочливо.

— Не го познавам достатъчно отдавна, за да съм влюбена. Но много го харесвам. — Особено когато е искрен и не се прави на отегчен и циничен злодей. — На него му стига, че го харесвам и е склонен да се ожени за мен, а това е единственото съществено нещо.

Госпожа Плъмтри пристъпи напред.

— Ако се надяваш да получиш големи придобивки, като се омъжиш за него, помисли повторно. Притежава тази къща и съдържанието й, но почти нищо повече. Без моите пари няма да има с какво да ти купува елегантни тоалети, да те води в Париж или каквото там алчното ти сърце е намислило. Ако сключи толкова неравностоен брак, за да ме вбеси, ще го лиша от всякакво наследство, обещавам ти.

Мария присви очи.

— Нали оприличихте случващото се на фарс? Според вас не възнамерява да се ожени за мен.

— Така е. — На лицето на госпожа Плъмтри се появи кисела усмивка. — Но мъжете следват пениса си. — Мария онемя — жена да говори така вулгарно! — но събеседничката й продължи невъзмутимо, без никакъв свян: — Умна жена, каквато май си, ще използва красотата и близостта, за да впримчи дори хитър джентълмен като моя внук.

— Да впримча Оливър?! Не го познавате добре, ако смятате, че би направил нещо против волята си.

Именно заради това се стигна до цялата тази каша; госпожа Плъмтри неоснователно си въобразяваше, че ще успее да се наложи.

— Познавам внука си по-добре от теб. В някои отношения е много уязвим. Дори не си в състояние да си представиш в каква степен.

Думите отекнаха глухо в съзнанието на Мария.

— Как уязвим? — престраши се да попита тя.

Госпожа Плъмтри изсумтя.

— Нали не очакваш да ти отговоря? Ще използваш тази негова слабост, за да се докопаш до него. За нищо на света няма да го узнаеш от мен. — Приближи се съвсем близо. — За последен път, госпожице Бътърфийлд: ще обмислиш ли предложението ми да ти дам пари?

Твърде засегната да я смятат за алчна интригантка, Мария я погледна дръзко в очите.

— Не, няма!

— Макар да не получиш и пени…

— Не ме интересува. — Не възнамеряваше да се омъжи за него, но властната упоритост на тази жена пробуди симпатиите към Оливър и бе готова да осуети плановете й. — Не нарушавам дадена от мен дума.

— Не позволявай Минерва и другите да те подведат. Никога няма да те приемат напълно нито в това семейство, нито в обществото, нито…

— Щом на Оливър не му пука, и мен не ме засяга. Хайде да преустановим това обсъждане, госпожо Плъмтри.

Завъртя се на пети и тръгна да си върви, като вътрешно кипеше. Откъде й хрумна, че Оливър е невъзможен?! Сега вече знаеше от кого го е наследил. Мили боже, какво семейство!

Почти го съжаляваше заради високомерната му баба. Разчиташе на нейната надменност, та планът му да проработи.

И неочаквано й хрумна идея: защо пък да не види какво ще излезе от всичко това? Щом си е наумил да се опълчи на баба си, тя ще му помогне, стига да спази своята част от уговорката — да наеме човек, който да потърси Натан.

Ще го направи само заради Натан. Колкото и невъзможна да е бабата на Оливър, тя няма да допусне да я спре.

* * *

Наложи се Хети да събере цялата си воля, за да запази строгото си изражение, докато госпожица Бътърфийлд излизаше. Едва след това си позволи на лицето й да разцъфне усмивка.

Наля си щедра доза бренди. Момичето се оказа идеално. Беше се съгласило той да я представи за лека жена. После отказа пари и не го предаде.

Хети отпи от питието. Не бе изключено да е пресметлива сребролюбка, но не й се струваше правдоподобно. Хети се бе издигнала в обществото благодарение на умението си да „чете“ хората и бе готова да се закълне, че госпожица Бътърфийлд е жена с характер. Не твърдеше, че е лудо влюбена в Оливър, макар да имаше изгода от това. И прояви гордост и твърдост, когато трябваше да се защити.

Оливър очевидно бе изманипулирал горкото девойче да се включи във фарса му. Каквото и да бе станало, то нямаше да осуети замисъла й.

Като начало госпожица Бътърфийлд покриваше предпочитания от него тип: русокоса, с едър бюст, синеока. И очевидно тя го привличаше. Вярно, Оливър поначало си падаше по жените, но общо взето избягваше невинни млади дами, защото се опасяваше да не го впримчат. Това момиче определено бе и невинно, и младо. Начинът, по който се шокира, когато Хети използва думата „пенис“, го доказваше.

За Оливър би било по-типично да избере някоя оперетна танцьорка или проститутка, но не — беше се спрял на тази. Значи намираше недотам безупречния й произход за достатъчен, та Хети да признае поражението си. Ха? Момчето явно не познаваше добре баба си. Беше готова да го ожени за дъщеря на рибар, стига да го види задомен.

Засега не възнамеряваше да споделя плановете си нито с него, нито с госпожица Бътърфийлд. Малко съпротива от страшната баба, за каквато Хети обичаше да се представя, щеше да подтикне тези двамата да обединят усилия срещу нея. А да обединят усилия означаваше да се усамотяват, да водят разговори и да се научат да си имат взаимно доверие… Дори да се влюбят, ако късметът е на нейна страна.

Поне това дължеше на Оливър. Заради нейни грешки той започна доста отдавна да гради образа си на злодей, въобразявайки си, че това е истинската му същност.

Не беше вярно, както тя добре знаеше. Той бе способен на благородни постъпки, стига да пожелае. А в това отношение госпожица Бътърфийлд щеше да му помогне, както Хети не се съмняваше.

А тя никога не грешеше.