Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (3)

Глава 1

Илинг

1825 година

Оливър гледаше през прозореца на библиотеката в Халстед Хол. Мрачният зимен ден го депресираше допълнително, докато се бореше да натика болезнените си спомени в някое кътче на съзнанието си и да го заключи. Тук му се отдаваше далеч по-трудно, отколкото в града, където търсеше забрава в леки жени и вино.

Забравата обаче и там никога не продължаваше дълго. Ето вече деветнайсет години след скандала продължаваха да шушукат за него.

Навремето баба му съобщи на гостите, че майка му била отишла в ловната хижа, за да се усамоти и заспала. Събудил я шум. Тя решила, че някой иска да нахълта, паникьосала се и го застреляла, но жертвата се оказал съпругът й. После, шокирана и ужасена, насочила пистолета към себе си.

Историята, съшита с бели конци, целеше да обясни убийството и самоубийството. Клюките обаче така и не секнаха, а навремето всички присъствали в имението гости гадаеха каква е истината. Скоро предположения плъзнаха из цялото виеше общество. Затова баба им забрани на Оливър, на братята и сестрите му да говорят за това пред когото и да било — дори и помежду си.

Твърдеше, че цели да тушира хорските приказки, но той често се питаше дали всъщност не го е направила, защото вини него за случилото се. Как иначе да си обясни тази нейна настойчивост през последните месеци да й разкаже повече за кавгата между него и майка му през онзи фатален ден? Той, естествено, не й каза нищо. Само при мисълта да коментира темата с нея, стомахът му се свиваше.

Именно поради тази причина избягваше Халстед Хол — вечно изпадаше в сълзливо настроение.

Защо, за бога, баба им бе решила да проведе проклетата среща тук? Той държеше имението затворено от години. Миришеше на влага и разложение и бе студено като Антарктика. Наложи се да свалят предпазните покривала в помещението, където се намираха в момента, за да проведат срещата, която спокойно можеше да се състои в градската къща на баба им.

При нормални обстоятелства би отказал да се съберат в занемареното му имение. Но след инцидента с брат му Габриел преди три дни той, братята и сестрите му се държаха извънредно предпазливо с баба си. Предстоеше нещо и Оливър подозираше, че то няма да се хареса на никого от внуците.

— Как е рамото ти? — обърна се сестра му Минерва към Гейб.

— Ти как мислиш? — тросна се Гейб. Ръката му бе привързана към тъмния му жакет за езда, а светлокестенявата му коса както винаги бе леко разрошена. — Адски ме боли.

— Не се зъби на мен. Не аз едва не загинах.

Двайсет и осем годишната Минерва, четири години по-малка от Джарет, вторият по възраст в семейството, бе две години по-голяма от Гейб и четири — от Силия, изтърсачето. Като най-голяма от момичетата обаче проявяваше склонност да се държи майчински към другите.

Дори приличаше на майка им — светла кожа, кестеняви, изпъстрени с руси кичури коси и бръшляновозелени очи, каквито имаше и Гейб. За разлика от тях двамата Оливър бе наследил външния вид на баща им — наполовина италианец по произход. Първородният син беше смугъл, с тъмни очи и тъмна коса.

— Имал си късмет, че лейтенант Четуин се е отдръпнал в последния момент — напомни Силия на Гейб. Тя представляваше малко по-бледо копие на Оливър, сякаш някой бе добавил сметана към тена й, а очите й бяха лешникови на цвят. — Описват го като човек, който се ръководи от смелостта, а не от здравия разум.

— Следователно той и Гейб си приличат — изръмжа Оливър.

— Спри да го мъмриш, чу ли? — обади се Джарет. На външен вид той бе взел по равно от родителите им. — След глупавото състезание с карети го хокаш непрекъснато. Беше пиян. Състояние, познато ти до болка.

Оливър се извърна към Джарет.

— Да, но ти не си бил пиян, а въпреки това допусна…

— Недей да виниш Джарет — намеси се Гейб. — Четуин ме предизвика да се състезаваме. Щеше да ме обяви за страхливец, ако бях отказал.

— По-добре е да си страхливец, отколкото мъртъв — сопна се Оливър на брат си. — Нищо не заслужава да рискуваш живота си — нито жена, нито чест, и определено не репутацията.

Жалко, че още не бе успял да внуши тази мъдрост на идиотите, негови братя.

Гейб трябваше да е наясно повече от всички. Беше се състезавал на най-опасното трасе в околностите на Лондон. Минаваше между две скали. Наричаха мястото „игленото ухо“. И неслучайно — в тесния проход два екипажа не можеха да се разминат, нито пък един да изпревари друг. Налагаше се някой да отстъпи, за да даде път на другия. Първият отказал се обикновено губеше състезанието, защото не успяваше да навакса изгубеното време при отсечката между скалите и финалната права, която бе съвсем наблизо.

Да, любителите на тези състезания наричаха трасето „игленото ухо“, но за Оливър самото участие беше лудост! Вярно, Четуин бе отстъпил, ала каретата на Гейб се бе ударила в едната скала, бе се счупило колелото и остана само купчина натрошени дъски, изпокъсана кожа и извити метални прътове. Слава богу, конете бяха оцелели, а Гейб извади късмет да му се размине само със счупена ръка.

— Четуин не отправи обида само към мен, ако искаш да знаеш — вироглаво възрази Гейб. — Усъмни се, че едва ли ще приема да се състезавам, защото съм бил страхливец като мама, която стреляла по сенки. — Гласът му трепереше от гняв. — Нарече я Убийцата от Халстед Хол!

Познатите клевети станаха причина всички да настръхнат.

— Мъртва е от години. Излишно е да браниш честта й — изръмжа Оливър.

Гейб придоби каменно изражение.

— Някой трябва да го прави. Ти отказваш.

Да, той наистина не предприемаше нищо. Майка им бе извършила нещо немислимо. Никога нямаше да й го прости. Нито на себе си, задето допусна да се случи.

Вратата се отвори и баба им влезе, следвана по петите от семейния адвокат Елайъс Бок. Всички внуци затаиха дъх. Присъствието на адвокат не вещаеше нищо добро.

Баба им се настани начело на масата. По набръчканото й лице се забелязваха признаци на умора. Нова вина обзе Оливър. Напоследък тя изглеждаше по-стара от своите седемдесет и една години. Сякаш тежестта на отговорностите привеждаше раменете й и я смаляваше.

Той се опита да я убеди да престане да ръководи основаната от дядо им пивоварница, но тя отказа. По-редно бе да наеме управител, ала тя не искаше и да чуе. Твърдеше, че работата й допада. Какво да прави иначе? Да се оттегли в провинцията и да бродира ли? Самата мисъл вдовица на основател на пивоварна да бродира, я разсмиваше.

Вероятно имаше основание да се смее. Хестър „Хети“ Плъмтри беше онова, което мнозина биха нарекли „простолюдие“. Родителите й държаха странноприемница, където се бе запознала със съпруга си и двамата превърнаха „Пивоварница Плъмтри“ в достатъчно голяма империя, за да осигурят най-добрите училища за Прюданс, майката на Оливър. Достатъчно могъща империя, та Прюданс да впримчи обеднял маркиз за съпруг.

Баба им не криеше радостта си от факта, че дъщеря й е влязла в един от най-старите аристократични английски родове, но така и не съумя да заличи петното от произхода си — бе родена в семейство на търговци.

Въпреки това бе твърдо решена внуците й да се превърнат в истински аристократи. Затова ненавиждаше склонността им да втрещяват обществото, което смяташе, че потомството на скандалната двойка вечно се държи недостойно. Заради стремежа й да издигне семейството в очите на света тя възнамеряваше да види усилията си увенчани със сполучливи бракове и чудесии правнуци. И се ядосваше, защото никой от внуците й не бързаше да удовлетвори това нейно желание.

Според Оливър тя имаше известно право да се чувства така. Макар през детството им често да отсъстваше, прекалено заета да ръководи „Пивоварница Плъмтри“, след смъртта на съпруга си, тя беше най-близкото подобие на майка, което малките някога бяха имали. Именно затова те я обожаваха.

Той — също, когато не се караше с нея за пари.

— Седни, Оливър! — Сините й очи го пронизаха. — Краченето ти напред-назад ме изнервя.

Той спря да снове, но не седна.

Тя свъси вежди и изправи рамене.

— Взех решение относно вас, деца — обяви, сякаш още бяха малки. Изгледа всичките подред и гласът й стана непреклонен. — Крайно време е да се задомите. В продължение на една година нещата ще останат каквито са. След това ще ви лиша от наследство. Всички. Ще ви изключа от завещанието ми. — Престори се, че не чува всеобщия им възглас. — Освен ако…

Направи пауза, за да придаде по-голям драматизъм на думите си.

— Освен ако какво? — процеди Оливър през зъби.

Тя насочи поглед към него.

— Освен ако не създадеш семейство.

Трябваше да очаква подобно нещо. На трийсет и пет той вече оставяше зад гърба си възрастта, когато повечето мъже с титли си вземаха съпруги. Баба им често се жалваше, че все още няма наследник на титлата, но кой със здрав разум би искал да види този очернен род продължен? Родителите му се бяха събрали заради пари и резултатът се оказа катастрофален. Колкото и драстично да намаляваха финансите на Оливър той нямаше да повтори тази грешка.

Баба му знаеше отлично мнението му по въпроса, така че да използва братята и сестрите му, за да го накара да играе по гайдата й, бе равностойно на болезнено предателство.

— Ще оставиш братята и сестрите ми да мизерстват, само и само да ме видиш обвързан?

— Не само теб — отвърна тя хладно — Условието се отнася за всички. — Погледна към другите внуци, насядали около масата. — Искам да ви видя задомени до една година или се сбогувате с наследството си. И още нещо: ще се откажа от градската си къща. Засега я държа единствено защото момичетата са при мен. След една година те няма да получат зестри и ще преустановя да плащам ергенските квартири на Гейб и Джарет в Лондон, както и за конюшните, където си държат конете. Ако вие петимата не се венчаете, край на подкрепата ми за вас. Оливър поема грижите за вас. Само той и никой друг.

Оливър простена. Наслственото имение, обременено с маса задължения, му носеше някакви доходи, но далеч недостатъчни.

Гейб скочи на крака.

— Бабо, не можеш да постъпиш така! Къде ще живеят момичетата? Къде ще отидем с Джарет?

— Ще се настаните тук, в Халстед Хол, предполагам — изрече тя.

Оливър се намръщи като буреносен облак.

— Невъзможно е, както ти е известно. Ще се наложи да отворя имението.

— А едва ли ще го направи — подметна Джарет. — Той се издържа с доходите от Халстед Хол. Дори ние да постъпим съгласно желанието ти, бабо, на него не му се налага. Значи само ние ще бъдем наказани.

— Това е условието ми, момчето ми — отвърна тя хладно. — Не подлежи на обсъждане.

Независимо какво мислеше Джарет, баба им бе наясно, че Оливър няма да допусне братята и сестрите му да страдат. Най-после бе открила начин да ги принуди да й се подчинят. Възползваше се от огромната им привързаност един към друг.

Планът беше брилянтен; и пъклен; и вероятно единственият, който щеше да даде резултат.

Ако засягаше само Джарет, той едва ли би се подчинил на баба си, но никога не би обрекъл сестрите си да живеят като стари моми или гувернантки. Минерва пишеше книги и изкарваше малко пари. Тя имаше куража да отхвърли ултиматума на баба им — щеше да преживява със скромните си средства, — но как да обрече другите на бедност?

Всеки щеше да се притеснява за останалите. В крайна сметка означаваше едно: щяха да се чувстват задължени да й се подчинят; това важеше и за Оливър.

— Какво ви пречи да превърнете имението в самозадоволяващо се място — отбеляза наставнически Хестър Плъмтри. — Петимата си разделете задълженията, например… — Погледна изпитателно Оливър. — Или брат ви да се захване по-сериозно с управлението му, вместо да разчита само на помощник, докато си прекарва времето да ухажва разни дами и да пие. Така вероятно ще разполагате с достатъчно средства.

Оливър едва се въздържа да не й отговори гневно. Старата жена бе съвършено наясно защо той ненавижда това място. Баща му се бе оженил за майка му, за да използва парите й да опази семейното имение, но Оливър в никакъв случай не бе готов да позволи Халстед Хол да го унищожи, каквато участ бе сполетяла родителите му.

— Случайно научих, че Оливър е продал последното читаво родово имение, за да плати някои от вашите дългове, господа, натрупани съвместно — продължи баба им. — Направил го е, защото аз отказах да покрия задълженията ви. Не разполагате почти с нищо друго, което да продадете. Необходимо ви е онова, което аз съм в състояние да ви осигуря, за да продължите да живеете както сте свикнали.

Колкото и неприятно да беше, тя имаше право. В случай че се откаже от градската си къща и спре да плаща квартирите на братята му в столицата, на Джарет и на Гейб, както и на сестрите му, не им оставаше друго, освен да се нанесат в Халстед Хол. Дори Оливър нямаше къде да живее в момента. Именно споменатият имот в Актън бе неговият дом доскоро.

Нищо чудно, че баба им ръководеше „Пивоварница Плъмтри“ така успешно вече двайсет и две години. Тя бе истински Макиавели в женски дрехи.

— А кой ще наследи пивоварницата? — попита той. — Няма ли да я оставиш на Джарет, съгласно желанието на дядо?

— Ще я завещая на братовчед ви Дезмънд.

Джарет простена, но Минерва не се въздържа:

— Не бива! Дезмънд ще я съсипе!

Баба им само сви рамене.

— Въобще не ме интересува. Аз ще съм мъртва. А ако вие не предприемете необходимите мерки, за да я задържите в семейството, всъщност няма значение, нали?

Тук вече и Силия се намеси:

— Бабо, наясно си как ще постъпи Дезмънд. Ще наеме деца и ще ги изтощи до смърт. — Силия подпомагаше с доброволен труд благотворителна организация, която се бореше за промяна на законите, регулиращи детския труд. Бе отдадена страстно на каузата. — Виж го само как ръководи мелниците! Не бива да оставяш пивоварната на него!

— Мое право е да я оставя на когото поискам — сряза я с леден тон Хестър Плъмтри.

Нямаше начин да не блъфира! Та тя мразеше Дезмънд колкото го мразеха и те. От друга страна не беше в стила й да блъфира.

— Предполагам, че си избрала бъдещите ни партньори вместо нас — обади се Оливър.

Тонът му бе пълен с горчивина.

— Не съм. Предоставям го на вас. Вие обаче явно няма да се задомите, ако не ви извия ръцете. Прекалено дълго се съобразявах с желанията ви. Сега е време вие да направите нещо за семейството, а това включва и осигуряването на следващото поколение, което ще продължи рода ни.

Съсипана, Силия се отпусна на стола.

— Нито Минерва, нито аз сме в състояние да си изберем съпруг ей така — въздъхна тя. — Мъжът предлага брак. Ами ако никой не ни поиска?

Баба им забели театрално очи.

— И двете сте прекрасни млади дами. Където и да се появите, всички се обръщат след вас. Ако ти, Силия, престанеш да демонстрираш колко си по-добра в стрелбата от приятелите на братята си, някой положително ще ти предложил да се обвържете. А ако Минерва престане да пише онези ужасни готически романи…

— Няма да го направя! — възрази разпалено Минерва.

— Поне пиши под псевдоним. Наистина не разбирам защо огласяваш, че си автор на тези книги. Само за да скандализираш всеки, с когото заговориш ли? — Прехвърли поглед върху Джарет и Гейб. — Що се отнася до вас двамата — не е зле от време на време да се появявате на някой бал. Не е нужно да прекарваш всяка вечер в игралните зали. Джарет, а ти, Гейб… — Въздъхна уморено. — Престани да се състезаваш с всеки глупак, който те предизвика. Така ще ти остане време да си потърсиш съпруга. Вие, момчета, сте напълно годни да очаровате порядъчна жена да се ожени за вас. Никога не се затруднявате да придумате леки жени или актриси да споделят леглото ви.

— Боже! — промърмори Гейб поруменял. Едно бе да спиш с лека жена, и съвсем друго да слушаш как баба ти коментира този факт.

После тя се обърна към Оливър.

— Брат ви, разбира се, има значително предимство: титлата си.

— А и придобиването на титла срещу пари завърши изключително благоприятно за родителите ни — подметна Оливър саркастично. — Явно затова желаеш и аз да постъпя така.

Върху лицето на баба му се изписа болка, но той пренебрегна появилото се в гърдите му чувство за вина. Щом тя е решена да ги принуди да изпълнят условието й, нека си поеме и последствията.

В ума му се завъртяха последните думи на майка му по негов адрес. Ти си позор за семейството…

Полазиха го студени тръпки. Направи няколко решителни крачки към вратата и я отвори.

— Да разменим няколко думи насаме, бабо.

Едната й сива вежда се стрелна във въздуха.

— Щом желаеш.

Озоваха се сами в коридора и Оливър подхвана незабавно:

— Дори да ме натрапиш като съпруг на някоя злочеста жена, нищо няма да се промени.

— Сигурен ли си? — Баба му посрещна спокойно погледа му, ала сините й очи бяха поомекнали. — Ще бъде по-добре, отколкото да водиш безцелен живот, Оливър.

Боже, само да знаеше!

— Такъв съм аз. Време е да го приемеш. Мама го направи.

Баба му пребледня.

— Не обичаш да говориш за случилото се през онзи ден, знам…

— Не, не обичам! — прекъсна я той. — И няма да говоря!

Нито пред нея, нито пред друг.

— Правиш го, защото виниш мен за случилото се.

— По дяволите, не е вярно! — Винеше себе си. Ако беше последвал майка си тогава… Ако беше проявил по-голяма настойчивост пред баба си… Ако, ако, ако… — Не те виня за нищо от миналото. Но ще те виня за сегашната ти приумица.

— Не виждаш ли, че трябва да се направи нещо?

— Защо? Минерва и Силия все ще се омъжат някога. Гейб и Джарет ще се укротят след време.

— Ти не го направи.

— При мен е различно.

— С какво е различно?

— Защо внезапно реши да настояваш да се задомим?

— Отговори ми на въпроса и аз ще отговоря на твоя.

Значи това иска тя — да го принуди да признае греха си. Е, няма да стане.

— Един ден, Оливър, ще трябва да споделиш какво точно стана през онзи ден, ако не за друго, то за да го оставиш зад гърба си.

— То вече е зад гърба ми! — Завъртя се на пети и тръгна към вратата.

— Няма да променя решението си за наследството и всичко друго. Или се жените, или губите всичко — извика баба му след него.

Той застина на прага. Тя дойде до него и обходи с поглед братята и сестрите му в стаята.

— Омръзна ми жълтите вестници да ви наричат „палавниците от Халстед Хол“. Омръзна ми да чета как най-малката ми внучка е скандализирала за пореден път обществото с участието си в състезание по стрелба. — Обърна се към Гейб. — Или как внукът ми почти не загинал при надпревара с карети. Всичко това приключва още сега.

— А ако обещаем да се държим по-дискретно в бъдеще? — поинтересува се Оливър.

— Не е достатъчно. Ако вие петимата поемете отговорност към партньор и деца, например, вероятно най-после ще се научите да цените каквото ви е дадено.

— По дяволите, бабо…

— Престани да ругаеш, Оливър. Няма да го обсъждаме повече. Господин Бок ще ви запознае с подробностите и с въпросите си ще се обръщате към него. Аз отивам на събрание в пивоварницата.

Тя тръгна по коридора, а бастунът й потропваше енергично.

С излизането й от стаята братята и сестрите на Оливър затрупаха господин Бок с питания.

— Не говори сериозно, нали?

— Как е възможно да постъпва така?

— Ще се опитате ли да я разубедите?

Бок слушаше, облегнат удобно на стола. Най-после подхвана:

— Нищо не мога да предприема, съжалявам. След нараняването на лорд Габриел тя твърдо реши да не допусне внуците й да умрат, преди да са изпълнили семейния си дълг.

— Видя ли какво направи, Гейб? — наежи се Силия. — Всичко провали!

— Не Гейб е причината, а аз — намеси се Оливър уморено. — Не желае да загуби титлата и мястото в обществото, които придоби с толкова труд за семейството. Иска да е сигурна, че родът ще бъде продължен.

— Тогава защо принуждава мен и Силия? — обади се Минерва.

— Извинете, ваша светлост — намеси се Бок, — но грешите. Тя се тревожи за всички ви. Иска да е спокойна, че сте задомени добре, преди да почине.

Оливър се сепна.

— Да почине?! Баба болна ли е? — От подобна перспектива стомахът му се сви. — Да не би да не ни казва нещо?

Така внезапният ултиматум придобиваше логика.

— Просто се умори да ви чака да я дарите с правнуци.

В това вече Оливър повярва.

Бок прочисти гърло.

— Имате ли още въпроси?

— Само един — отвърна Оливър. — Наистина ли не е поставила условие с кого да сключим брак?

Беше му хрумнало как да избегне налудничавия й план.

— В това отношение няма никакви ограничения. Но съществуват други правила.

Оливър слушаше подробностите, които адвокатът започна да изрежда. Сред тях бе да се венчаят в Англия, а да не прибягват до „приставане в Гретна Грийн“. Очевидно се тревожеше съдът да не разтрогне такъв брак. За щастие нищо от изброеното от Бок нямаше да попречи на оформилия се в главата му план.

Изпълнил дълга си, Бок си тръгна. Остави ги сломени. Минерва се обърна умолително към Оливър:

— Твоя работа е да разубедиш баба. Не виждам защо да се омъжвам, след като този ми начин на живот напълно ме удовлетворява.

— И аз никак не държа да се задомявам, Минерва — изръмжа Джарет. — Нищо чудно веднага след това да ми натрапи да ръководя и пивоварницата, а това е последното ми желание.

— Предлагам всички да се нанесем тук и да й покажем, че нямаме нужда от парите й — възкликна Силия. — Ще я послушаме. Ще управляваме заедно имението…

— Да, бе. Сякаш сме наясно как се прави — троснато я прекъсна Гейб.

— Силия е права донякъде — намеси се Минерва. — Ако й докажем колко добре се справяме и сами, има надежда да се откаже от намерението си.

— Бог да ни е на помощ! — Джарет изгледа Оливър настойчиво. — Не желаеш да се настаняваме тук, нали?

Оливър въздъхна.

— Бих искал никога повече да не видя това място. За жалост обаче в предложението на Силия има хляб. Ако заживеем тук, ще се справим с баба. Ще я каним на гости и тя ще се убеди какви поражения ще нанесе планът й, ако се осъществи.

Постара се да прикрие отвращението си от мисълта отново да се „закотви“ в Халстед Хол. Налагаше се обаче да предприеме тази стъпка, докато задейства своя план; после животът пак щеше да потече както преди.

— Междувременно измислих нещо — призна той. — Рисковано е, но вероятно ще извие ръцете на баба. Не е обмислила всичко докрай и възнамерявам да й го докажа. Останали са ми пари от продажбата на последния имот и ето какво предлагам…