Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (17)

Глава 15

Оливър захвърли книгата. Братята и сестрите му твърдо възнамеряваха да я държат далеч от него. Не издържаше повече!

Последната седмица преживя непозната за него агония. Бе очаквал семейството му да я очарова; вместо това тя очарова тях с честните си и откровени възгледи и навика да заявява точно каквото мисли. Него го игнорираха и ролята му се свеждаше да пази Фреди да не забърка някоя каша, докато сестрите му се навъртат около нея, а братята му…

Мрачно свъси вежди. Ако само още веднъж види Джарет да флиртува с нея или Гейб да я разсмива, най-вероятно щеше да удуши и двамата. Джарет вероятно бе споменал на Гейб за богатството й и сега те се бореха да спечелят благоразположението й. А доколкото Оливър даде да се разбере, че той нямаше да се ожени за нея…

Сви ръце в юмруци. Братята му няма да я получат. Хайът също няма да я получи. Оливър не възнамеряваше да го допусне!

И изведнъж проумя. Ревнуваше. Бог да му е на помощ: той ревнуваше от братята си.

Беше виждал приятелите си да страдат от ревност; майка му залиня от същото. Винаги ги бе смятал за луди, задето позволяват подобно чувство да ги завладее. Никоя жена не бе пораждала подобно усещане у него; очевидно бе имунизиран.

Но се оказа, че не е така. Фактът, че Мария имаше подобна невероятна власт над емоциите му, го ужасяваше. Не бе в състояние да го отрече, защото го разяждаше по-лошо от евтин алкохол. Ще се наложи да намери начин да го превъзмогне. И да държи братята си далеч от нея.

И как ще го постигнеш? Те поне й предлагат почтена връзка. Ти й предлагаш единствено позор.

В това се състоеше проблемът му. Ако обещае да й даде нещо повече, щеше да я обрече да попадне в малкия ад, където се озова и страдаше майка му. Но ако й предложи нещо по-малко, а тя приеме, то тогава я обричаше на още по-ужасна съдба.

Единственият начин да спечели бе да я остави да се оттегли невредима. Но това означаваше да стои настрана и да наблюдава или как се омъжва за друг, или как наследява състоянието си и се връща в Америка. Не му допадаше нито едното, пито другото.

Прокара длани по лицето си. Обзелото го сега налудничаво обсебване изцеждаше енергията му в момент, когато имаше по-сериозни грижи. Като например постоянната тревога откъде да намери пари. В града си затваряше очите и затъваше в дългове, без да мисли за последиците. Тук обаче постоянно му се напомняше, че не затъва сам. Повличаше със себе си семейството, прислужниците и арендаторите на нивите му. Всичко заради проклетата къща — постоянно му напомняше живота, който съзнателно остави зад гърба си.

В детството и юношеството баща му го обучаваше как да ръководи имението, да управлява наемателите, как да инвестира добре парите… С други думи: как да го е грижа. Обеща пред себе си щастието, което майка му пожертва, за да има възможност баща му да съхрани Халстед Хол, да не отиде напразно. Но тогава настъпи онзи съдбоносен следобед.

Изруга тихо. По дяволите! Трябваше да се махне оттук.

Отиде до вратата, отвори я със замах и повика Джон.

— Докарай каретата отпред! Отивам в града — нареди му троснато.

Джон премигна.

— Няма ли да сте тук за вечеря, милорд?

— Не. Нито за закуска, ако зависи от мен.

Осъзнавайки какво значи това, страните на Джон поруменяха.

— Какво да обясня на госпожа Плъмтри, сър? И на госпожица Бътърфийлд?

Съвестта го загложди; реши да не й обръща внимание.

— Кажи им каквото искаш — процеди той през зъби. — Само докарай проклетата карета по-бързо!

— Да, милорд. — Джон се завтече да изпълни задачата.

Подобен трезв живот му идваше в повече. Нуждаеше се от нощ, която да се посвети на леки жени и пиене, за да си припомни кой е той. Едва тогава ще има сили да продължи този фарс с годежа си.

Само така ще се отърве от глупавия копнеж да притежава нещо, което никога нямаше да е негово.

* * *

Мария се облече внимателно за вечеря, макар да съзнаваше, че не бива. Ала в ушите й кънтеше болката в гласа на Оливър, докато й нашепваше: Нейната безкрайна доброта на фона на неговата злина го пленява.

Доброта? Едва ли, макар идеята да го пленява да й допадаше. Ако не е поредното му мимолетно настроение. Доколкото бе подразбрала, красивите жени често привличаха вниманието му, макар и за кратко. Каква бе вероятността обикновена американка, която не знае как да се държи с прислугата, да прикове интереса му за по-дълго?

Дори докато си повтаряше колко е неосъществимо, тя не преставаше да таи надежда при влизането си в трапезарията. И тогава забеляза, че всички, освен него са налице.

Опита се да се пребори с желанието да се осведоми по въпроса, но заемайки мястото си, загуби битката.

— Къде е негова светлост тази вечер?

Неловките погледи я изпълниха с лоши предчувствия.

— Отиде в града — съобщи безгрижно Фреди. — Знаеш какви са английските лордове. Винаги са склонни да се позабавляват.

Тя се вторачи във Фреди, после погледна лорд Джарет, кой го с каменно изражение потопи лъжицата си в супата. Да се позабавлява?! Нима беше…

— Ще прекара вечерта в клуба — обясни лорд Джарет най-накрая, поглеждайки баба си крадешком. — Вероятно ще поиграе малко комар.

— Нали следобед каза на лорд Габриел, че ще ходи в пуб… — Фреди извика от болка и изгледа Силия намръщено. — Защо го направи?!

— Извинявай. Настъпих ли те? — попита тя невинно. — Без да искам.

Все така намръщен, Фреди се наведе и разтърка крака си.

Публичен дом. Естествено. Къде другаде би отишъл Оливър, за да се позабавлява? Наведе глава, за да овладее надигналата се в гърдите й болка. Мило бе от страна на Силия да се опита да я предпази, но всички на масата, освен баба им знаеха, че той има пълното право да се отправи към публичен дом. Каква глупачка бе да се надява той да държи истински на нея! Оливър държеше на едно-единствено нещо — да се забавлява. Щом тя не му го осигурява, той щеше да се насочи другаде.

— Ако знаех, че отива в клуба — продължи Фреди, — щях да го помоля да ме вземе. Обеща да ме запознае с приятелите си.

— Ще стане друг път, Фреди — обади се Мария, като се молеше да звучи непринудено. Решила да прикрие от присъстващите наранените си чувства, тя добави: — Относно бала утре вечер у лорд Фоксмур…

— Само Фоксмур — побърза да се намеси Гейб. Сестра му го сръга с лакътя. — Какво? Нали не искаш да се изложи на бала?

Мария поруменя от унижение.

— Не наричаме херцозите „лорд“, госпожице Бътърфийлд.

За ужас на Мария уточнението дойде от бабата на Оливър.

— Обръщаме се с „ваша светлост“, казваме „негова светлост“ или само Фоксмур, или херцога. Не го наричаме „лорд“. То е само за по-дребните благородници.

— Благодаря. — Мария вирна леко брадичка. — Има ли друго, което трябва да знам, преди да се изложа напълно утре вечер?

— Ще се справиш чудесно — увери я Минерва с мила усмивка. — Всички ще са толкова съсредоточени върху тегленето на жребий кой ще е любимият им, че въобще няма да обърнат внимание дали ще употребиш на място някоя титла, или не. Нали така, Джарет?

— На мен определено не би ми направило впечатление — увери той. — Толкова отдавна не съм ходил на бал по случай Свети Валентин, че съвсем забравих за лотарията. Има ли начин да се подсигуря да не изтегля името на някоя префърцунена госпожица, твърдо решила да ме превъзпита? Късметът постоянно ми изневерява на подобни събирания.

— Значи и вие теглите жребий, а? — попита Мария. — В Америка неженените господа теглят имената на неомъжените госпожици, за да се разбере коя ще е любимата им за годината.

— И в Англия е почти същото — уточни Силия. — Щом мъж изтегли името на жена, то за него е финалният валс, а после я съпровожда на вечерята. Това е всичко.

— Звучи ми цивилизовано — намеси се Фреди. — Поне няма жени, които да обикалят със затворени очи, докато се блъскат една в друга.

— Фреди — намеси се Мария тихо, — англичаните едва ли правят подобни глупости като нас в деня на Свети Валентин. Това най-вероятно е само американски обичай.

— Всъщност не — обади се Минерва. — Мнозина тук продължават да вярват в това поверие. Едва ли е истина, разбира се. Едно момиче няма да е обвързано с мъж за цяла вечност, само защото първа го е зърнала при настъпването на Свети Валентин, но наистина някои хора са убедени, че е така.

Джарет кимна.

— Утре определено ще попаднеш на две-три прислужнички, затиснали си очите с ръце от страх да не видят погрешния мъж, преди да попаднат на своя възлюбен. — Посочи Гейб. — Този шегаджия обикновено ги кара да вдигнат нещо от пода, само и само да види дали ще успеят да го сторят със затворени очи. Голям дявол е.

— Така им се пада, след като се подчиняват на подобно безсмислено суеверие — изсумтя госпожа Плъмтри. — Никога не съм позволявала на моите прислужници да го правят.

— Според мен е романтично — обади се Силия замечтано. — Оставяш Съдбата да избере партньора ти. Звездите са се подредили и изведнъж заставаш пред мъжа от сънищата си.

— Или от кошмарите ти — обади се Мария, мислейки как съдбата я хвърли във властта на Оливър преди седмица. — Съдбата понякога е доста капризна, ако ме питате. Аз не бих й доверила бъдещето си.

Минерва я погледна над ръба на чашата си с вино.

— Доста мъдро решение.

Това отприщи разгорещен спор сред братята и сестрите Шарп относно любовта и женитбата и колко е трудно да си намериш партньор в обществото. От прикритите погледи, които хвърляха към баба си обаче. Мария се досети, че се препират най-вече заради госпожа Плъмтри. Запита се дали възрастната жена въобще го забелязва. Тази вечер изглеждаше разсеяна, вероятно поради същата причина като Мария.

Оливър и проклетите му „забавления“.

Щом се нахраниха и благоприличието позволи да се оттегли, тя се извини и се отправи нагоре. Бързаше да избяга от тях и да остане насаме е мислите си. Преди да стигне до стаята си обаче Фреди я настигна.

— Какво има?

Изглеждаше разстроен — необичайно състояние за него, след като се е нахранил добре.

— Разстроена си заради онова, което неволно изтърсих за лорд Стоунвил — че е отишъл в публичен дом.

— Защо би ме разстроило? Има право да ходи където поиска.

— Сгреших — възрази той. — Маркизът е отишъл да играе комар. Лорд Джарет го потвърди.

Тя вирна вежди.

— Лорд Джарет ще каже всичко, за да прикрие незначителните прегрешения на брат си пред баба им. Няма нужда обаче да ги крие от мен. Знам недостатъците на маркиза.

Понечи да си тръгне, но Фреди постави ръка на рамото й.

— Съжалявам, Мопси. Не исках да нараня чувствата ти.

— Не си. Добре съм, наистина. — Гърлото й се сви. — Ти и аз сме наясно, че за лорд Стоунвил съм само средство, за да постигне целта си.

— Не е вярно — възрази Фреди искрено. — Забелязах как те гледа. Аз гледам така последното парче бекон в платото за сервиране. Той определено те харесва.

— Това е абсурдно.

— И ти го харесваш.

Тя въздъхна.

— Харесвам Натан.

— Но ако господин Пинтър не намери Натан…

— Тогава ще се върнем вкъщи и ще се надяваме скоро след това Натан да се прибере.

— Можеш да се омъжиш за лорд Стоунвил — подметна Фреди.

Напуши я истеричен смях. Не, беше изключено, дори Оливър да го иска. Но нямаше защо да го споделя с братовчед си.

— Според мен от мъж, който при всяка възможност хуква към публичен дом, не става добър съпруг.

— Така е… — Раменете на Фреди увиснаха.

— Защо не се присъединиш към джентълмените и портото им? Наистина съм добре, повярвай.

С облекчено изражение той кимна и се запъти бързо надолу.

Тя го проследи със свито сърце. И ти го харесваш. Отговаряше на истината. Но не биваше да отива по-далеч. Не е глупачка и няма да загуби ума си по мъж, който в един миг я целува пламенно и страстно, а в следващия отпрашва към публичен дом.

Колкото и да се късаше сърцето й заради онова, което той бе преживял.