Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (10)

Глава 8

Оливър стоеше в кралския вътрешен двор, наречен така, защото бил любимият на Хенри VIII, когато монархът притежавал укрепеното имение. Докато растеше тук Оливър също обичаше мястото. Започнеха ли да се карат родителите му, той търсеше убежище сред лабиринтите от храсти и сновеше между обраслите с пълзящи растения сгради.

Припомни си как някога стоеше тук и мечтаеше да отлети далеч, да остави всичко зад гърба си — имението, ролята си на наследник на титлата… безумието, каквото представляваше бракът на родителите му.

Изсмя се горчиво. Какъв идиот само е бил. Хората не умеят да летят и положително е невъзможно да избягат от грешките си, като поемат към звездите. Жалко, защото в момента най-голямата му грешка бе да покани баба им да им гостува. Не очакваше тя да харчи пари за имението, само и само да покаже на него, на братята и сестрите му в каква степен са зависими от нея. Те и без друго го знаеха. Не! Няма да допусне да ги принуди да й се подчинят заради едното богатство.

Надигна позлатения бокал в ръката си и отпи от виното. Не! Няма да й позволи да сложи ръка на Халстед Хол. Да, ненавижда имението, но то е негово. Ще го управлява както смята за добре.

— Сестра ти предположи, че ще те намеря тук — пророни нежен глас зад гърба му.

Той леко се скова и отново отпи от виното.

— Не си ли поела вече към Лондон?

— Защо? — учуди се Мария.

От гърдите му неволно се изтръгна тъжна въздишка.

— Защото, доколкото познавам баба ми, вашият разговор се е свел до предложение тя да ти даде пари, за да се махнеш.

Мария се приближи до него. Той по-скоро долови присъствието й, защото още не бе попаднала в полезрението му. От нея се носеше необичаен аромат на рози и нещо, което не успяваше да определи.

— Нима очакваше да приема парите й? — попита Мария.

Той надяна тъй удобната за него цинична мантия.

— Защо не? На твое място бих го направил.

— И какво щях да спечеля? Нали, ако не бях останала тази вечер, щеше да пратиш мен и братовчед ми в затвора?

— Все си се досетила за способността на баба ми да не ми позволи да постъпя така.

— Приеми, че ме е дострашало да рискувам.

— Да, бе. Защото си изключително плаха — изсумтя той.

Тя се изсмя.

— Никой никога не ме е смятал за плаха.

Хвърли й кос поглед, за да прецени какво е настроението й.

— Трябваше да се споразумееш с баба. С нейните пари щеше да откриеш годеника си и да загърбиш това място.

И мен.

— За твой късмет не съм толкова меркантилна. Обещах да остана тази вечер и възнамерявам да го направя.

Облекчението, което изпита от думите й, го озадачи. Тя бе само средство да постигне целта си. Би могъл да намери друга.

Но въпреки това…

На светлината от звездите лицето й грееше като на ангел, а над събраната й на кок коса сякаш се появи ореол.

Неволно простена. Ореоли, ангели, звезди — какво му ставаше, та фантазираше така?

— Не бих те винил, ако си тръгнеш. Теб те интересува единствено да откриеш Хайът, затова не бих се изненадал, ако се бе възползвала от възможността да побегнеш, когато баба ми ти е предложила.

— Имаш страшно ниско мнение за хората. Някои от нас спазват обещанията си. Притежаваме почтеност.

Отдавна бе забравил значението на тази дума.

— Поздравления, госпожице Бътърфийлд. — Вдигна чашата за тост. — Вероятно за пръв път баба не е успяла да купи някого с парите си.

— Нима? Кого е „купила“ досега?

Той си припомни мрачната нощ, когато трепереше от ужас, а баба му се суетеше наоколо и раздаваше пари на прислужниците.

— Никого. Забрави, че съм го казал.

— Често го правиш, не намираш ли?

— Кое?

— Щом някой се опита да надникне в душата ти, ти се затваряш. Отминаваш го с шеговита забележка.

— Ако си дошла да ми държиш лекции, не си прави труда — скастри я той. — Баба владее това умение до съвършенство. Не можеш да я надминеш.

— Просто се стремя да те разбера.

— Искам да ме погълне звезда, но мечтите ни невинаги се сбъдват.

— Какво?!

— Няма значение.

Обърна се и тръгна, но тя го улови за ръката.

— Защо си толкова гневен на баба си? — попита Мария.

— Обясних ти. Намислила е да разруши живота ни — и моя, и на братята, и на сестрите ми.

— Защото настоява да се задомите и да имате деца? Нали това се очаква от потомците на благородниците? Вие и петимата вече сте достатъчно големи за целта. — Тонът й стана закачлив. — Някои дори повече, отколкото е прието.

— Внимавай, момиче — навъси се той. — Тази вечер не съм в настроение за игрички.

— Заради баба ти е, нали? Не си ядосан само заради ултиматума й. Става дума за нещо случило се отдавна, а?

Оливър я изгледа свирепо.

— Какво те засяга? Да не те е наела да водиш битките й?

— Не бих казала. Информира ме, че съм — цитирам — „точно типът жена, която не бих одобрила за негова съпруга“.

На устните му се появи усмивка, защото тя доста сполучливо имитира най-високомерния тон на баба му.

— Предупредих те да го очакваш.

— Да — отвърна Мария суховато. — И двамата сте ненадминати в способността си да обиждате хората.

— Един от многобройните ми таланти.

— Ето пак: шегуваш се, за да не споделиш от какво ти е неловко. Освен поставения ултиматум за женитба какво е направила баба ти, та да ви изправи на нож?

По дяволите, тя няма ли да престане?

— Защо да е направила нещо? Защо противният да не съм аз?

— Ти си, но не заради това си й гневен.

— Ако през следващите две седмици смяташ да задаваш глупави въпроси, които нямат отговор, аз ще ти платя да се върнеш в Лондон.

— Не, няма — усмихна се тя. — Нуждаеш се от мен.

— Вярно. Но понеже плащам за услугата ти, аз ще кажа как да я изпълниш. Да ме тормозиш с въпроси не е част от споразумението ни.

— Досега не си ми платил нищо — подметка тя фриволно, — затова условията търпят известна промяна. Особено след като цяла вечер така се старах да защитавам каузата ти. Току-що съобщих на баба ти, че изпитвам „чувства“ към теб, както и ти към мен.

— Не се ли задави, докато изричаше подобна опашата лъжа?

— Наистина изпитвам чувства към теб. Не такива, каквито тя си мисли, но все пак ми повярва. Прояви и подозрителност обаче. По-проницателна е, отколкото смяташ. Първо ни обвини, че разиграваме фарс, а когато отрекох, ме заподозря, че по меркантилни съображения съм готова да се омъжа за теб.

— И какво й отговори?

— Да си задържи скъпоценните богатства.

— Сериозно? Бих дал дясната си ръка да го бях видял.

Мария се очертаваше като бездънен източник на изненади. Никой никога не се бе опълчвал на баба му. За пръв път го правеше това американско момиче, наивно вярващо в справедливостта, правилата и морала. Остана смаян от постъпката й, особено като се имаше предвид как се бе държал с нея. Никой — дори братята и сестрите му — не го бе защитавал така ревностно. Това пробуди нещо, което отдавна смяташе за несъществуващо.

Съвестта му ли се обаждаше? Не, тя отдавна бе мъртва.

— Сега си обяснявам подтика ти да й се противопоставиш — продължи Мария. — Характерът й крие и отблъскваща страна.

Той се загледа в бокала.

— В твоите очи вероятно е така. Тя обаче смята, че ни брани.

— И въпреки това ти си й гневен.

— За бога, ще престанеш ли да го повтаряш? Не се сърдя на баба. — Пристъпи към нея. — Ако възнамеряваш да стоиш тук цяла вечер и да ме тормозиш с въпроси, ще дам на устата ти нещо по-приятно, с което да се занимава.

Тя го погледна объркано.

— Не раз…

Той я целуна и така я принуди да замълчи. Нека го срита в слабините; нека да го шамароса. Всичко е по-добро в сравнение с разпита й за неща, които той не желае да обсъжда. Никога.

Ала тя не го ритна. Стоеше неподвижна, но не се съпротивляваше. Той се отдръпна и я погледна подозрително.

— Няма ли да ме удариш в бъбреците? Или да извадиш нож?

На устните й се появи усмивка.

— Това ти се иска, нали? Да те ритна в глезена и възмутена да се оттегля. Така няма да се налага да ми отговориш. Но номерата ти вече са ми познати, Оливър. Няма да престана да те питам, само защото…

Целуна я отново. Остави бокала, за да я придърпа по-плътно към себе си и се възползва от ахването й, за да пъхне език в устата й; сладката й, гладка като коприна уста. Толкова топла и невинна. Но и опасна.

Бързо се дръпна назад. Но не и тя.

— Какво… направи току-що? — попита тя задъхана.

Убедителното доказателство за обзелата я възбуда предизвика трепет в гърдите му. Това не беше никак добре.

— Друг начин да се целува човек. — Не успя да устои и прокара палец по долната й устна. Много по-интимен.

Изпаднала в унес, Мария едва чу обяснението му. Друг начин да се целува човек? Повече от един ли има? Затова ли пулсът й се ускори, а сърцето й се разтуптя? И защо Натан никога не я бе целувал така?

Мили боже, Натан! Допусна безцеремонният Роктон да я целуне, а не помисли за годеника си!

Е, добре! Иска да разбере защо целуването с Оливър е по-различно. В нея ли е причината? Или просто Оливър разполага с опит, какъвто Натан няма?

— Направи го пак — прошепна тя спонтанно.

Очите на Оливър, черни като вратата към ада, проблеснаха.

— Защо?

— Не искаш ли?

Сърцето й се сви. Причината е в нея! Толкова непохватно го прави, че дори отявлен негодник като Оливър не желае да я целуне повторно.

— Искам, естествено — изръмжа той. — Но ме е страх да не забиеш коляно в слабините ми.

— Не бой се. Просто… Интересува ме как става. Това е всичко.

Той присви очи и я погледна.

— Натан не те ли е целувал?

— Не и по този начин.

— Никога?

Тя вирна брадичка.

— Не всички мъже са безсрамни женкари като теб.

— Съвършено вярно. — Устните му се извиха в тънка усмивка.

После я целуна отново, като се възползва от леко отворените й устни, за да пъхне език в устата й.

И беше възхитително; сто пъти по-вълнуващо от всяка целувка на Натан. Питаше се дали сърцето й няма да се пръсне. Всичките й сетива бяха изострени. Опияняваше я вкусът на сладко вино в дъха му, а от аромата на одеколона му й се виеше свят.

Той продължаваше да нахлува с език в устата й. Тя успя да се хване за жакета му и да се държи здраво, за да не се разпадне на хиляди парченца. Предпазливо плъзна език в устата му, любопитна какво ли ще е усещането. Простенвайки гърлено, той я притисна още по-плътно. Устните му станаха по-дръзки, по-смели, по-настоятелни, всепоглъщащи.

Тя си напомни, че за него това е само игра; една от хилядите целувки, разменени със стотици жени. Но продължаваше да чува и думите на баба му. В някои отношения е много уязвим. Дори не си представяш в каква степен.

Той откъсна устни от нейните и прошепна:

— Годеникът ти очевидно е луд, за да замине и да те остави на милостта на другите мъже. — Покри с целувки пътя от брадичката до шията й. — Не е достоен за теб.

— А ти си? — успя да попита тя със затаен дъх, защото в момента той вече опознаваше шията й с език.

— Боже, не. Но разликата е, че не ми пука.

— На теб май за много неща… не ти пука.

— Ето, за това ми пука — обяви той и за нейно смайване постави ръка върху гърдата й. Мария усети как зърното й щръква. — Искам да любя ангел като теб под звездите.

Думите му проникнаха в съзнанието й и тя застина. Да я люби? Господи, какво прави тя? Ръката му е върху гърдата й!

Отблъсна го.

— Имаш предвид да любиш жена под звездите, нали? Всяка би ти свършила работа. Просто в момента аз съм под ръка.

Гневът, появил се погледа му, за миг я изпълни с надежда, че той ще възрази. Той обаче само потрепери и цинично вирване на вежди придружи реакцията му.

— Добре си ме опознала, виждам.

— Да — отвърна тя задавено. — И съм благодарна на сестра ти. Добре запозната съм с навиците на лорд Роктон.

Мария се постара да укроти ударите на сърцето си. Той не биваше да разбере колко дълбоко я накара да повярва, че тя представлява интерес за него. Ако разбере, щеше да го използва срещу нея.

— Тогава си наясно, че Роктон никога не спира до целувките — провлачено подхвърли той и посегна да я притегли в прегръдките си.

Тя обаче се отдръпна и бързо кръстоса ръце върху гърдите си.

Беше сръчкала спящ звяр и сега бе най-добре да побегне, преди да го разбуди напълно.

— Достатъчно се упражнявахме за една вечер, сър.

Той застина.

— Упражнявахме се?!

— По целуване, имам предвид. Явно ми предстои да уча, преди да се омъжа за Натан. Прецених, че ти най-добре ще ми покажеш как да постигна твоето съвършенство. Особено след като сестра ти възхвалява таланта на лорд Роктон да печели жените.

На брадичката му заигра мускул — сигурен знак, че го е засегнала.

— И справих ли се? — полюбопитства той.

— Никой в истинския живот не може да се сравнява с героите от книгите. Нима не го знаеш?

— Да, наясно съм — отвърна той хладно.

— Но все пак урокът си струваше и ти благодаря.

Наистина смяташе така; той я научи да не го приема на сериозно. Не и ако възнамерява да си тръгне неопорочена.

Той даде ясно да се разбере, че няма никакво желание да се жени. От друга страна тя не бе ни най-малко сигурна относно Натан, ала не бе готова да се откаже от него. Затова се налагаше оттук нататък да е изключително предпазлива, озове ли се близо до негова светлост.

— Редно е да отидем при другите, не смяташ ли? — попита тя.

— Ти върви — изръмжа той. — Ще дойда след малко.

Благодарна за временната отсрочка, тя побягна.

Едва когато стигна в трапезарията се сети, че той така и не й отговори защо е гневен на баба си.