Сабрина Джефрис
Истината за лорд Стоунвил (25)

Глава 23

Госпожа Плъмтри мина край нея и огледа отворените сандъци.

— Заминаваш, както дочух от прислугата.

Мария едва се въздържа да не простене. Надяваше се да замине, без да има вземане-даване с бабата на Оливър.

— Да, госпожо. Господин Пинтър е намерил… брата на Фреди и отиваме при него.

Възрастната дама я изгледа мрачно.

— И защо опаковаш всичките си дрехи?

Всъщност не вземаше всички. Накара Бети да отдели купените от Оливър и прибираше само разменените срещу траурните си рокли. Но нямаше как да го съобщи на жената пред себе си.

Хвърляйки строг поглед към Бети, госпожа Плъмтри нареди:

— Остави ни, ако обичаш.

Бети направи реверанс и се оттегли.

— Госпожо Плъмтри, според мен… — подхвана Мария.

— Да сложим картите на масата, става ли? — отсече Хети. — Знам, Оливър е намислил план, а ти си се включила по свои съображения.

— А ти допусна да се разиграе по твои съображения — обвини я.

— Така е — съгласи се госпожа Плъмтри с печална усмивка. — Първата вечер, опасявам се, изпълнявах роля пред теб. Държах да се уверя, че не възнамеряваш да се възползваш от него.

— Аз да се възползвам?! — изрече тя с горчивина. — А той как се възползва от мен?

— Така ли направи? — попита жената леко разтревожена. — Затова ли бягаш?

Мария въздъхна.

— Не.

Защо той да се бе възползвал, след като тя се впусна напълно невъздържано и доброволно в любенето?

Госпожа Плъмтри внимателно изучаваше лицето й.

— Зад всичките си наперени приказки, той е добър човек. И искрено иска да се ожени за теб. След снощи, на бала, съм убедена в намеренията му. Затова, за бога, приеми предложението му. И ме дари с правнуци. Само толкова искам.

— Къде остава аз какво искам?

— Ти искаш него. Виждам го всеки път, когато го погледнеш. Същото виждам и в неговите очи.

Мария се извърна, защото сърцето й започна да бие лудо.

— Оливър не е наясно какво иска — успя да промълви тя.

— Възможно е — съгласи се баба му, пристъпи напред и постави ръце на раменете й. — Аз нося вина за това. Оставих го прекалено дълго да се лута в собствения си свят. Но най-после започва да си намира пътя обратно. Ако ти заминеш сега…

— Не си намира пътя обратно, не виждаш ли? — остро я прекъсна Мария. — Още изпитва вина заради онази ужасна нощ в ловната хижа.

Очите на госпожа Плъмтри се разшириха смаяно.

— Той ти е казал?

— Да. Искал да тръгне след майка си, но ти си настояла да изчакате. Именно той е намерил мъртвите си родители. Целият е бил покрит с кръв, а ти си платила на прислугата да си държи езика зад зъбите.

Госпожа Плъмтри потрепери.

— Никога, с никого не е говорил по въпроса, скъпа. Дори и с мен не, а аз бях там. Не го е споменавал пред братята и сестрите си, а и пред приятелите си, доколкото ми е известно. Ти си първата, пред която споделя какво се е случило през онази нощ. Това доказва колко много държи на теб.

Мария преглътна.

— Но не достатъчно, за да промени навиците си.

— Ако му дадеш шанс…

— И да се озова в същия кошмар, в който си поставила дъщеря си? — госпожа Плъмтри пребледня и Мария побърза да добави: — Извинявай. Не е редно да говоря така.

— Не, напротив. Права си. Трябваше да видя, че Луис не е мъж, от когото ще излезе добър съпруг. Не биваше да насърчавам женитбата им, нито да подтиквам Прюданс да го преследва, както и той — нея. Изсмя се горчиво. — Въобразявах си, че любовта на Прюданс ще го промени.

— Както мислиш, че моята любов ще промени Оливър ли?

Възрастната жена погледна Мария с надежда.

— Обичаш ли го?

Мария се смая. Боже милостиви, да, обича го. Не можеше да се преструва дори пред баба му. Но той никога нямаше да я обича. Според него „любов“ е дума, която използваш вместо „похот“.

В очите й започнаха да напират сълзи. Молеше се да не потекат. Грабна ръката на госпожа Плъмтри.

— Моля те, не му казвай. Ще го използва срещу мен, за да получи каквото иска…

— Скъпа…

— Закълни се, че няма да му кажеш! Помисли за дъщеря си.

— Точно за нея мисля. Би искала синът й да води по-добър живот, отколкото има сега. — Госпожа Плъмтри стисна ръцете й доста сили — Ти мислиш, че е като баща си, но всъщност прилича на майка си. Не знам защо през всичките тези години върви по стъпките на баща си, но това не е истинската му същност, кълна се.

— Откъде си сигурна? — прошепна Мария.

Сините очи на госпожа Плъмтри се изпълниха с тъга.

— Преди да отиде в ловната хижа онази нощ с него се е случило нещо. По думите му той и майка му се скарали и затова тя е отишла да търси Луис. Оливър не казва какво е станало, но знам, че дълбоко го е наранило. Оттогава обаче се прави, че раната не съществува. Някой трябва да я излекува вместо него. Според мен ти би могла.

— Не желая да го направя. — Дръпна ръцете си. — Искам си моя живот обратно. Моят американски живот, където хората казват каквото имат предвид и правят… — Млъкна. Всъщност нейният американски живот бе лъжа. Натан го доказа.

Въпреки това онзи живот бе по-добър от постоянната болка да обича Оливър, а той да не отвръща на чувствата й.

— Не мога да те спра да заминеш. Няма да настоявам повече. Но ми се ще да не се отказваш от него. Не и преди цялата надежда да изчезне. Според мен той разполага със силата да те изненада.

— Естествено е да смяташ така. Ти си му баба. Аз обаче не бива да си позволявам да съм толкова сляпа.

Обърна се и отново се захвана да онакова багажа.

Госпожа Плъмтри отиде до тоалетката и вдигна нещо.

— Ще ги вземеш, нали?

Мария се извърна и я видя да държи кутийката с перлите, подарени й от Оливър.

— Не, разбира се. Нямам право.

— А аз казвам обратното. — Възрастната жена се приближи. — Принадлежаха на дъщеря ми. Искам сега да са твои.

— Прощавай, но при стеклите се обстоятелства, отказвам да ги приема.

Госпожа Плъмтри поклати глава.

— Ти си не по-малко упорита от него.

— Поне едно общо нещо помежду ни.

— Не само вие двамата. Характерно е за всички ни. — На устните й се появи бегла усмивка. — Добре. Ще ги задържа, докато се върнеш. — Тонът й стана по-мек. — Винаги си добре дошла тук, скъпа. Винаги, независимо какво ще стане между теб и Оливър.

Мария я погледна смаяно.

Усмивката на госпожа Плъмтри стана по-широка.

— Бих предпочела да си част от семейството, но ако не стане, ще съм доволна и горда, ако ме считаш за твоя приятелка.

В гърлото на Мария заседна буца. Едва успя да промълви:

— Благодаря. И аз бих желала същото.

— Подозирам обаче, че Оливър няма да те пусне така лесно да си тръгнеш, както смяташ.

— Повярвай, ще се зарадва как се е отървал на косъм.

— Нали не го вярваш истински?

— Знам едно: остана ли тук, ще се ожени за мен по задължение. Не искам да съм негова съпруга по задължение.

Не и когато страст замъглява трезвата му преценка. Както и моята.

На излизане от стаята госпожа Плъмтри изглеждаше скептична.

На Мария й се искаше да вярва в Оливър толкова силно, колкото и баба му вярваше в него. Опасяваше се обаче, че е като всеки мъж, чийто планове са се провалили. Гордостта му бе накърнена, това бе обяснението. Когато види, че е заминала и няма какво да предприеме, ще състави нов план… Друга жена ще се омъжи за него заради титлата и богатството на баба му.

Преглътна надигналата се в душата й болка. Напомни си обаче колко по-силна болка ще изпита, когато го гледа как нарушава брачните обети. По-добре да я преодолее сега, вместо да я преживява отново и отново през целия си живот.

Нищо че сърцето й се късаше, задето оставя Оливър.

* * *

Оливър се върна в Халстед Хол към девет вечерта. Отне му доста време да издири архиепископа на Кантърбери и да го склони да му и даде специално разрешително. Надяваше се Мария да не се е оттегли рано-рано за нощта. Силно се изненада с какво нетърпение очаква да я види.

Докато прекосяваше вътрешния двор, за да отиде до големия салон, Минерва го пресрещна. Изглеждаше бясна.

— Колко време отнема да се извади специално разрешително?

— Защо? Какво е станало?

— Мария си опакова багажа и замина. Заедно с Фреди.

Краката му се подкосиха.

— Къде отиде?

— Не каза. Днес следобед дойде господин Пинтър с новини за годеника й. После с Фреди заминаха при него.

— Мътните го взели! — Прокара пръсти през косата си. — Не остави ли съобщение за мен?

— Нямало причина да остава, защото планът ти да подведеш баба не давал резултат. Обърнах й внимание, че ваденето на специално разрешение говори за споразумение помежду ви, но тя отрече.

Той се взираше невиждащо пред себе си. Кръвта във вените му кипеше. Отрекла, значи! Следователно е била искрена снощи, когато отказа да приеме предложението му за брак. Мария не беше глупава. В негово лице бе разпознала лош кандидат за съпруг. Той беше глупакът, защото се държа като неопитен юноша с първата си любима.

И прекара цял ден да свикне с мисълта, че се жени за нея! На път за Халстед Хол си представяше единствено как я прегръща, целува и я убеждава, че бракът им ще е сполучлив, макар далеч да не бе убеден в това. Тя очевидно бе още по-несигурна от него.

Стисна зъби. Какъв идиот беше само. Една дума за годеника й и тя хуква, готова да се омъжи за онзи американски негодник, който се интересува единствено от парите й. Очевидно тя предпочита да се обвърже със златотърсач, вместо с известен разюздан развратник, нищо че дори я бе съблазнил.

Но тя не разполага с пари. Как пътува?

Тогава се сети за перлите. Лесно щеше да ги продаде в Илинг, за си набави средства. Перлите бяха достатъчни, за да обезпечат пътуване до всяка точка в Англия.

— И не е оставила никакво съобщение за мен? — повторно се осведоми той, макар дори в собствените си уши да звучеше като окаян глупак. — Не обясни ли защо го прави?

— Не — отвърна Минерва. — Нещо я бе разстроило, но не ми сподели какво. — Минерва го изгледа изпитателно. — Не си й причинил нищо, нали?

— Нищо, което да я накара да побегне.

Освен дето я обезчести и й предложи брак, какъвто тя намираше за неприемлив. И я желае с копнеж, от който гърлото му се стяга.

Като в унес тръгна към кабинета си. Не вярваше, че си е заминала; че я е прогонил.

В кабинета се сепна: върху писалището го чакаше друга от книгите на Минерва. Това събуди рояк спомени: Мария му се присмива шеговито заради предишната; Мария философства относно случилото се в романа; Мария го гледа доверчиво със сините си очи. Винаги има надежда.

Свъси вежди. За другите, вероятно, но не и за него. Той загуби всякаква надежда в деня, когато докара майка си дотам да убие баща му, а после и себе си. Да, Мария не е пропуснала да види покварата, която другите в семейството му очевидно не забелязваха.

Минерва се появи в кабинета след него.

— Какво ще предприемеш, за да върнеш Мария?

Той се изсмя горчиво.

— Абсолютно нищо. Тя не желае да се върне. Не ми е оставила бележка, нито ме изчака…

Млъкна, защото думите щяха да го задавят. Опита се насила да я вкара в брак, а Мария не обичаше да я насилват. Нищо чудно, че побягна.

— Как така нищо?! — възнегодува Минерва. — Трябва да тръгнеш след нея и да я убедиш да се омъжи за теб.

— Защо? — изгледа той сестра си намръщен. — За да можеш ти и другите да успокоите баба? Тази лудост с Мария беше последната сламка. Започвай да свикваш с мисълта, че ще живееш тук до края на живота си, защото баба няма да се спре, преди да ни задоми всички, а аз няма да се оженя!

Не и щом Мария няма да е негова.

Обърна гръб на сестра си, взе чаша и я напълни догоре с бренди от декантера на бюфета. Беше лудост да смята, че животът му ще се промени; че Мария ще го „спаси“.

Никой няма да го спаси.

— Не ме интересува баба или ултиматумът й — тросна се Минерва. — Грижа ме е обаче за Мария. А тя държи на теб.

— Значи е глупачка — отвърна той дрезгаво. — А ако наистина държеше, нямаше да хукне след Хайът.

— Продължавам да твърдя…

— Не се бъркай, Минерва! — Отпи солидна глътка бренди. — Тя направи своя избор. Всичко свърши.

Сестра му изсумтя и с вирната брадичка излезе от кабинета. Той остана и продължи да пие в опит да се докара до онова приятно притъпено състояние, където нищо няма значение; където няма да мисли Мария и за предишната нощ, за сладкия начин, по който му отдаде невинността си…

Допи си питието. Тя беше заминала, за бога. Трябваше да тържествува, задето избегна тегобата на брака.

— По дяволите!

Стовари празната чаша върху писалището.

— О, това определено ще оправи всичко — долетя гласът на баба зад него.

Само това му липсваше — още една жена да го напътства. Реши не й обръща внимание и си наля ново питие.

— Тя предположи, че ще се държиш така — продължи баба му. — Нямало да ти пука дали е заминала и ще се радваш как си се отървал на косъм.

Той отпи мълчаливо.

— Настоявах, че няма да се откажеш така лесно от нея. Явно съм сгрешила.

Той се изсмя горчиво.

— Този път няма да успееш, бабо.

— В кое?

Той се обърна към нея и вирна вежда.

— В опитите си да ме изманипулираш да постъпя както искаш. Уча се от грешките си. — А сега плащаше цената за наученото: болка свиваше гърдите му и заплашваше да смаже сърцето му. — Явно същото е и при Мария. Затова побягна при първата отдала й се възможност.

— Избяга, защото се страхуваше дали ще ти устои, дали няма да ти се поддаде. Ти по-добре от всички трябва да си наясно кога една жена не вярва на себе си, когато е близо до теб.

Оливър се опита да пренебрегне думите й.

— Каквато и да е причината, тя ме изостави. Няма да тичам след нея като малоумен.

— И ще оставиш американският й годеник да я вземе?

Биеше по ревността му; отново една от тактиките й. За жалост даваше резултат.

Стисна зъби.

— След като иска Хайът, няма как… — Присви очи. — Откъде знаеш за годеника й?

— Минерва ми каза.

— Естествено! — Допи си брендито и остави чашата на писалището. — Никой в тази проклета къща не умее да пази тайна.

— Освен теб.

— Не подхващай отново тази тема — изръмжа той.

— Защо не? Затова ли я оставяш да тича след някакъв глупав американец? Тя въобще ли не те интересува?

— Не — излъга той, макар от мисълта за Мария и онова магаре Хайът стомахът му да се свиваше. — Тя направи своя избор. Длъжен съм да го уважа.

— Не се ли притесняваш, че не разполага с пари, за да пътува?

— Тя има здрав разум и ще продаде перлите, които й подарих. Така поне предполагам.

— Всъщност — не. Остави ги тук. — Баба му докуцука до писалището и постави кадифената кутийка до декантера. — Заяви, че не й се полагат.

Той се вторачи в кутийката. Как щеше да пътува Мария без пари? Братята и сестрите му вероятно са й дали нещо, но едва ли е много. Сигурно се е качила на пощенска карета. От идеята Мария и Фреди да пътуват без закрилник и да се превърнат в лесна плячка за джебчии, разбойници и безскрупулни съдържатели на странноприемници сърцето му спря.

— Не ме интересува — отсече Оливър, макар да му ставаше все по-трудно и по-трудно сам да си вярва.

— Значи за теб е без значение, че тя и Фреди тръгнаха с господин Пинтър? Той я отвежда при годеника й.

— Дяволите да го вземат! — Забеляза триумфа в очите й и прокле невъздържания си език. — Лъжеш!

Едната й сребърна вежда се вирна.

Той излезе в коридора и се провикна:

— Минерва!

След секунди чу стъпките на сестра си по стълбите.

— Какво има? — попита тя, приближавайки.

— Мария с кого тръгна оттук?

Тя хвърли гневен поглед към баба им.

— Пое с господин Пинтър. Той предложи да я заведе заедно с Фреди където поискат, макар да звучеше, че пътуването ще е дълго. Всъщност много мило е от негова страна…

— Проклет негодник!

— Той е джентълмен — обади се баба им. — Според мен е в безопасност с него.

— Да, джентълмен…

Такъв, който няма да се поколебае да обрисува Оливър в най-черни краски, да опише разнообразните му „подвизи“, да я настрои срещу него.

Какво значение има, по дяволите? Тя си тръгна. Няма да се върне. Не би трябвало да му пука какво мисли за него сега.

Но не можеше.

Още по-лошо бе, че Пинтър обичаше да се прави на галантен рицар, а зад благородните си думи галантните рицари са податливи на красивите женски лица като всеки друг. Щом Пинтър влага пари и време да я отведе бог знае къде, ще очаква нещо в замяна.

В момента тя е уязвима, объркана и разстроена. Сам с Мария в каретата в продължение на часове, а защо не и дни и само глупака Фреди насреща. Пинтър лесно би…

Ще го удуши, само да я докосне с пръст!

— Кога тръгнаха?

— Преди пет часа — отвърна Минерва.

— Накъде?

— Не знам…

— Саутхамптън — обади се баба им. Той я погледна учудено и побърза да добави: — Един от нашите коняри успял да изтръгне от кочияша на господин Пинтър за къде пътуват.

Ще успее да стигне там до сутринта, ако пътува цяла нощ. Пътуването не бе сред най-приятните занимания през зимата, но имат пълнолуние и от каретата и конете на Пинтър зависеше дали Олив ще успее да пристигне там само часове след тях. Въпреки ограничените си финансови възможности той не се скъпеше по отношение на конете си.

Като стигне Саутхамптън ще трябва да измисли как да ги намери, защото градът не беше малък. Ще се опита да я измъкне от лапите на Пинтър, което също нямаше да е лесна задача.

— Минерва, иди кажи на кочияша да приготви каретата за пътуване до Саутхамптън — нареди той. — Ще тръгна след час.

— Добре — отвърна тя и хукна да изпълни заръката.

Канеше се да се качи в стаята си, за да вземе някои необходим вещи, когато баба му го хвана за ръката.

— Ще я върнеш обратно, нали?

Погледна напрегнатото й изражение.

— Само ако тя желае. Не съм сигурен какво ще е решението й. — Не възнамеряваше да я насилва повече да се омъжи за него.

Баба му свъси вежди.

        Тогава защо предприемаш пътуването?

— За да възпра онзи надут негодник Пинтър да се възползва от нея. Без пари и само Фреди за защитник тя е прекалено уязвима. Пинтър е мъж, а кой мъж ще устои на Мария?

— И това е единствената причина, заради която ще я последваш?

— Да.

Но още докато го изричаше съзнаваше, че лъже. Тръгваше след нея, защото представата тя да попадне в обятията на Хайът го разяждаше; защото нямаше начин да я пусне да си замине, без да разменят и думичка.

Но най-вече тръгваше след нея, защото се ужасяваше какви години го очакваха: самотни, жалки, лишени от нейната компания. А му бе дяволски трудно да си представи подобна перспектива.